Супернеудачница

Глава 4

Колкото и да изглежда странно, на следващия ден Мариша се събуди в превъзходно настроение. Самочувствието й също беше на шест. Чудесно се беше наспала на чуждото диванче. Никакъв призрак на убития Виталик не я тревожи през нощта и тя спа, без да сънува, което й се случваше рядко. Кръстът също не я болеше, както обикновено ставаше, когато преспиваше върху неортопедичен матрак, а главата й беше ясна и свежа.

— Ох, колко е хубаво! — протегна се Мариша, като примига срещу ярките слънчеви лъчи, които заливаха стаята.

Но веднага си спомни защо е тук и се сепна:

— Къде е Лиза?

Лиза се намираше в съседната стая. Там, където Мариша я бе оставила предишната вечер. Младата жена спеше, сладко подложила длан под бузата си. В съня си тя изглеждаше толкова щастлива и безгрижна, че на Мариша й дожаля да я събуди. Тя се прокрадна на пръсти до кухнята, където си свари кафе, щедро наля в него мляко и добави захар. Получи се чаша с внушителен обем кафена напитка, но точно така Мариша обичаше да пие сутрешното си кафе. Тя не признаваше миниатюрните чашки, събиращи една-две глътки кафе. Какво бяха за нейния организъм две жалки глътки кафе? На нея й трябваше много, много кафе. А още по-добре беше, когато към него имаше кифлички с масълце. Но от кифличките с масло се наложи да се откаже. Фигурата на Мариша и така беше доста едра, нямаше място за излишни килограми.

Лиза се събуди по времето, когато Мариша допиваше втората си чаша с кафе, опитвайки се да заглуши мечтата си за бяло хлебче с дебели парченца жълто краве масло, направо от хладилника, което се топи на езика. А хлябът да е пресен със зачервена хрупкава коричка. Ммм…

— Добро утро.

Мариша вдигна поглед и видя Лиза.

— Привет. Как си?

— Добре съм, нищо ми няма — с удивление констатира тя. — Събудих се, разбрах, че Виталик го няма и знаеш ли, даже не заплаках. Може би така и трябва. Слушай, помниш ли дали Верунчик вчера ми е звъняла? Ако се е обаждала, то аз трябва да й…

Но Мариша я прекъсна:

— Сега имаме по-важни проблеми. Изпий едно кафе, а после ми кажи къде е телефонът на тази Наташа, къде си записала номера й?

Номерът беше изписан на устройството и с едно докосване на бутона Мариша го набра. Няколко секунди тя слушаше продължителните сигнали, а след това някой вдигна слушалката.

Наистина, гласът на неизвестната Наташа не се отличаваше нито със звънливост, нито с мелодичност, нито бе приятен. Хриплив, пропит глас, сякаш е настинала и гърлото я боли. Речник на простолюдието — неправилно произнася и изкривява даже елементарни думи. Непонятно.

— Извинете, мога ли да говоря с Наташа? — попита Мариша, без да е сигурна, че слушалката е вдигнала точно тази личност, която на нея й трябваше.

— Аз съм Наташа. А ти коя си?

— Поздравявам Ви! Вие спечелихте голямата награда!

— Каква?

— Цветен телевизор с диагонал на екрана 51 сантиметра.

Но Наташа не се оказа толкова проста.

— Плазмен ли? — заядливо попита тя, давайки да се разбере, че ако не е плазмен, тази награда изобщо не й трябва.

Да беше се заинтересувала къде и кога е спечелила тази награда. Но Мариша не по-малко емоционално откликна на нейния въпрос:

— Разбира се! Разбира се, ние имаме само плазмени телевизори. За какви ни вземате? Няма да предлагаме на нашите призьори някакви бракми!

И отново Наташа не благоволи да попита как все пак й пада от небето такъв скъп подарък.

— Тогава го докарайте вкъщи! — милозливо се съгласи тя и добави: — Така да бъде!

— Може ли да уточня адреса — улица Лужска, блок 35, апартамент 10?

— Съвсем не! — възмути се Наташа. — Аз живея на проспект Шлиселбургск, блок 2.

Мариша се извини за грешката и помоли за минутка, за да я коригира в компютъра. Можеше да не се старае толкова. Наташа не я слушаше и повторно диктуваше своя домашен адрес и без да се налага Мариша да я пита, тя съвсем подробно започна да обяснява по какъв най-удобен начин може да се стигне до нейния блок, ако се идва откъм центъра.

Виждаше се, че тази особа по никакъв начин не искаше да изпусне безплатната награда. Вероятно в мислите си тя вече си представяше как се хвали пред завистливите си приятелки. От маниерите й личеше, че Наташа не беше много умно момиче, но затова пък явно имаше големи претенции. Обикновено такива хора не постигаха много в живота. Особено, ако в детството им техните любящи родители са втълпявали в детското им съзнание, че са изключителни и не могат да се сравняват с никого, че заслужават само най-доброто. След това обаче животът бързо поставяше всичко по местата.

Съдейки по вида на блока, входа и обитателите, Наташка можеше да е доста по-скромна в своите искания. За каква плазма имаше претенции! Би трябвало да се радва и на най-обикновена цветна кутия.

Още повече че особата, която отвори вратата на приятелките, по никакъв начин не можеше да претендира за званието дама или дори млада жена. Цветът на лицето й от пръв поглед издаваше любителка на бутилката. С нищо несравнимия червено-кафяв цвят на кожата, оттеклата й физиономия и жълтите подпухнали торбички под очите довършваха нейния портрет.

На тази бабишкера й липсваха поне три предни зъба. А тези, които имаше, бяха в такова състояние, че беше по-добре изобщо да ги няма. Цялата беше една такава разплута, подута и тромава. Да не говорим за това, че тази лелка отдавна беше минала четиридесетте. И дори не твърде красивата, но иначе миличка и хубавичка Лиза изглеждаше като бонбонче в сравнение с нея.

— Вие ли сте Наташа? — отвори уста срещу съперницата си излъганата съпруга. — Не е възможно! И защо моят Виталик се е мъкнал при Вас? За нищо на света не мога да го повярвам!

С една фраза тя задраска всички надежди на Наташа за получаване на плазмения телевизор. Първоначално по лицето на жената се промъкна удивление, после гняв и паника, а накрая тя се опита да затвори вратата под носа на двете посетителки. И щеше да я затвори, ако не беше пъргавата Мариша, която навреме сложи крак в пролуката на вратата и изрева:

— Позволе-е-е-те да влезем!

Наташа глухо изохка и се отдръпна от вратата. Мариша изглеждаше достатъчно внушително и в спокойно състояние. А в гнева си видът й не беше за изпития мозък на собственичката на това жилище. Лиза влезе след Мариша. Двете започнаха любопитно да се оглеждат.

Апартаментчето беше направо в отчайващо състояние. По тавана имаше жълти петна, явно течеше от съседите на горния етаж, тапетите бяха мръсни и висяха на парцали по стените. Плочките на пода са били слагани сигурно преди сто години. Целите нащърбени, напукани, някои дори липсваха, от което подът приличаше на зъбите в устата на своята стопанка.

Мебели почти нямаше, а наличните носеха следите на безобразно стопанисване. По полираните някога повърхности личаха следи от дъната на горещи тигани и мокри чаши. И навсякъде следи от угарки. Но най-силно впечатление им направи ложето на стопанката — то беше някак изтърбушено, цялото на буци и покрито със спално бельо, което от старост и мръсотия изглеждаше тъмносиво.

— И защо Виталик е идвал тук?! — изумено повтаряше Лиза, правейки неприятни открития едно след друго. — За нищо на света няма да го повярвам!

Мариша също не вярваше, че чистофайникът и естетът Виталик е идвал при тази жена. Дори да приемем, че след сладкото винаги ти се иска и нещо соленичко. Не, даже и в този случай той не би могъл така радикално да измени на своите вкусове и възгледи за живота, за да се докосне доброволно до нещо в този дом. А и тази Наташа, която е звъняла на Лиза и е говорила за някакъв ремонт, който са направили неотдавна. Стана ясно, че той не е правен в това жилище.

Обаче, откъде тази мръсна алкохоличка имаше телефона на Лиза? Обаждала се е и е наговорила толкова глупости за нейния мъж. Ето това трябваше да се изясни и то бързо. Защото от неприятната миризма, която се носеше откъм кухнята от неизхвърлената с дни кофа за боклук, на Мариша започваше да й се гади. Да разпитат тази грозотия и бързо да изчезват оттук!

— Гласът й познат ли ти е? — Мариша попита Лиза.

— Не, по телефона беше друг. По-млад.

— Но номерът на телефона се води на този адрес.

Лиза повдигна рамене и замълча. Мариша разбра, че й се налагаше да разследва сама. Лиза не ставаше за детектив. Впрочем, след всичко, което й се бе стоварило на главата през последните дни, беше истинско чудо, че момичето изобщо можеше да се движи.

Е, добре. Мариша ще се справи сама. Няма страшно, не й е за първи път.

— Пригответе се — сурово произнесе Мариша, обръщайки се към алкохоличката. — Суха храна за едно денонощие, хляб, салам, чай и захар. Консерви в метални кутии и стъклени буркани не се разрешават. Топли дрехи в тъмни тонове. Един чифт бельо. Пригответе се бързо!

— Закъде?

— За там!

— За какво?

Изброените от Мариша продукти, принадлежности и изисквания, без всякакви други пояснения, показваха на пияницата закъде именно трябва да се приготви.

— Защо ще ме карате в затвора? — захленчи тя. — Аз нищо такова…

— За мошеничество! — без да сменя суровото изражение на лицето си каза Мариша. — И за телефонно хулиганство.

— Как така?

— Така! Или Вие не сте се обаждали по телефона на тази жена с искане тя да се разведе с мъжа си?

— Но…

— Заявили сте й, че имате връзка с него.

— Но…

— Или сте си мислели, че това е някаква шега!? А човекът между другото се самоуби.

— Какво-о? — отвори уста Наташа. — Кой се е самоубил? Тя ли?

— Не. Мъжът й.

— Как така?

— Ами така! И сега, освен всичко, което Ви изброих, ще Ви подведем под отговорност и за подстрекаване към самоубийство!

Мариша с нищо не рискуваше, сипейки своите обвинения, едно от друго по-нелепи. Наташа отдавна беше удавила в алкохол последните си капчици мозък и сега слушаше зяпнала с отворена уста.

— Кой се е самоубил! Чий мъж?

— Мъжът на тази жена! И не казвайте, че вчера през деня не сте й звънели. Звънели сте! И сте се престрували, че имате любовна връзка с него! А тя всичко му е разказала и го е заплашила с развод! Мъжът й се развълнувал и си прерязал вените. Не са успели да го спасят, така че… Пригответе се!

— Виталик се е самоубил?! — ахна Наташа, явно поразена от чутото. — Потопен в кръв?

— Ето, ето! Вие сте виновна. Приготвяйте се!

— Как така?! — повиши глас жената, когато Мариша замълча. — Не съм аз тази, която спеше с този мъж. И не аз съм звъняла на неговата жена! Анютка е! Това са нейните номера!

— Анютка? — оживи се Мариша.

— Точно тя! Нея разпитвайте!

— А коя е тази жена?

— Анютка? Това е моята съседка!

— Съседка?

— Аха! От апартамента отсреща.

— А защо тича да звъни от Вашия телефон?

— Нямат телефон вкъщи — простодушно поясни жената.

— Съвременен градски дом — и без телефон?!

— Имаха, но заради неплатени сметки им го изключиха!

Така-а, с Анютка, на която са изключили домашния телефон, малко или много картината се проясняваше. При порядъчните хора няма проблеми с телефона, както и с всичко останало. А на всякакви там Анютки им се налага да тичат и да звънят от съседите дори и за своите най-черни замисли.

Момичетата трябваше само да прекосят стълбищната площадка и да се запознаят с тази особа. Което приятелките и направиха, позвънявайки на облицованата с евтин брезов фурнир врата.

— К-кой е там?! — раздаде се отвътре гръмък басов глас.

Мариша въпросително погледна Лиза. Тя отрицателно поклати глава. Не, отново неточно попадение. На нея й беше позвънила съвсем друга жена, със съвсем друг глас. Много по-висок и по-млад.

— К-кой е там ви питам? — дереше се гласът зад вратата.

— Ние идваме при Анюта! Отворете ни!

— Каква съм ви аз, че да ви отварям вратата? Щом сте се домъкнали при Анюта, нека тя ви отвори!

— Нека да ни отвори, извикайте я!

— А откъде да ви я взема?

— Не е ли вкъщи?

— Не е! Скитосва някъде, хайманата!

И противната жена, считайки разговора за приключен, тежко заотстъпва от вратата. До момичета още дълго се носеше тропотът от нейната тежка походка, от който се тресяха стените, трепереха подът и парапетът на стълбището. Стъклата в прозорците също дрънчаха и потреперваха.

— И какво ще правим сега? — разтревожи се Лиза. — Тръгваме ли си?

— Не, няма смисъл да си тръгваме.

— А какво ще чакаме? Ние с теб изяснихме най-главното. Виталик е имал любовница и това е самата Анюта!

— Засега това са само наши предположения. Ще знаем със сигурност, когато поговорим с жената.

— Утре ще дойда и ще поговоря.

— До утре могат да я предупредят, че си я разконспирирала. Тя ще се скрие или пък направо ще избяга.

Лиза оклюма:

— Вярно, съседката ще й каже. Ще я чакаме ли?

— Аха!

За късмет срещу вратата на Анюта беше разположен прозорец с много удобен широк перваз. Наистина, той беше порядъчно нацапан и покрит с боклуци, клеясал от мръсотия и пепел, посипваща се от една ръждясала консервна кутия, в която някога е имало свинско задушено. Сега я използваха за пепелник и всички желаещи да пушат „без да цапат“, старателно бяха гасили фасовете си вътре в нея. Съдейки по тяхното количество, здравното състояние на живеещите в този вход не беше нещо, с което те си тормозеха главите.

Угарките бяха толкова много, че не се събираха в кутията. Част от тях се бяха изсипали върху перваза. Но момичетата успяха да си разчистят местенце, премествайки по-далеч вонящата на мърша и пепелник консервна кутия, като предварително събраха и натъпкаха в нея цялата останала мръсотия.

Изтъркаха перваза с влажна, ароматизирана с ухание на лайка кърпичка, след това още веднъж го изтъркаха със суха хартиена носна кърпичка и накрая щастливо въздъхнаха, седнаха и се спогледаха. В този момент вратата на жилището на Анютка се отвори и оттам излезе дебела жена. Огромните й като дини гърди почиваха спокойно върху още по-огромния й корем. Краката й — две колони, върху които стоеше монументалното туловище със странно малка глава, украсена със ситно накъдрена коса, представляваха заключителните детайли от портрета на тази старица.

— Е, какво? — поинтересува се чудовището. — Анюта ли чакате?

— Чакаме я.

— И дълго ли още ще чакате? — подсмихна се жената.

— Защо?

— Защото тя няма да се върне до среднощ, сигурна съм.

— Вие ни казахте, че не знаете къде е. Може би ще се върне.

— Нее! — поклати глава тя. — Аз казах, че тя скитори някъде.

— А нима това не е едно и също?

— Зависи как го гледаш. Може да се скитосва навсякъде.

— А къде скитосва Анюта?

— Някои се мотаят по магазините, някои по танцовите клубове или кафенетата. А Анка скита по своята работа.

— По работа ли?

— Тя е куриер. Ясно ли ви е?

Момичетата вдигнаха рамене. Какво неясно има? Даже точно обратното, всичко е пределно ясно. Куриерската длъжност е не само неблагодарна, но и убийствена. Да тичаш от сутрин до вечер из целия град, без никакъв смисъл. Късмет е, ако началството ти плаща поне транспорта. Случва се куриерите да ходят пеша или с градски транспорт. А виж, щастливците — те са с коли. Но хората, притежаващи собствени коли, избират по-скъпо платена работа, която не е свързана с обикновено разнасяне на пакетчета и документи, а с транспортиране на всякакви товари.

— Анютка скита от ранно утро до късна вечер — продължаваше да нарежда бабата, — така е. Но два пъти на ден тя задължително се явява във фирмата си. Такъв им е редът. Първо сутрин приемат стоката, а после вечер се отчитат. Идете там!

Леко разсеяните Мариша и Лиза спряха съсредоточено погледи върху тази лелка.

— Къде да отидем?

— Ама че сте глупави жени! — разсърди им се бабката. — При Анка, в нейната фирма!

— Но ние не знаем къде се намира.

— Аз ще ви кажа. Няма за кво да висите тук, да си изтъркате задниците от седене, а и хората да нервирате! При мен може да дойдат гости. А вие тук сте се разположили пред вратата ми. Щом като Анюта ви е притрябвала, заминавайте при нея!

И лелката, продължавайки да ругае, напълно разбираемо обясни на момичетата къде да отидат, къде да завият и къде да спрат. Оказа се, че фирмата на Анюта се намира само на няколко крачки от дома й.

— И аз исках да работя там — започна да откровеничи съседката на Анюта — но не ме взеха тези… Не съм се побирала, казаха, в габаритите. Вие знаете ли какви са тези габарити? Какво не ми харесаха…

Момичетата излетяха навън, притискайки с ръка устните си, за да не се разсмеят в лицето на останалата в пълно неведение лелка. На улицата Мариша не издържа и прихна да се смее:

— Ама, че жена! Ако на мен ми се налагаше да живея в една квартира с нея, също щях да се постарая да си намеря такава работа, че по-рядко да се прибирам.

Лиза не споделяше нейното весело настроение и започна да нервничи, видимо предчувствайки наближаващия момент на срещата със своята съперница. И мислено подготвяше речта си. Такава реч, че да я полазят тръпки тази нагла Анюта.

— И да не си е и помислила да се домъква на погребението на Виталик! — внезапно се откъсна от устата на Лиза. — Коза проскубана!

Оказа се, че офисът, който момичетата намериха без никакво усилие, принадлежи на козметична фирма, търгуваща със своите продукти на ръка „от врата до врата“. Вместо скъпоструващите търговски площи на магазините, те използваха краката на своите работници, които се трудеха срещу малък процент. Изглежда фирмата не плащаше и осигуровки на своите сътрудници, защото в повечето случаи тези жени работеха без какъвто и да било трудов договор. Така фирмите можеха да си позволят да продават сносна козметика на прилични цени и търговията им вървеше добре.

Много зависеше и от самите жени, които се занимаваха едновременно с рекламата и продажбата на тези козметични продукти. Най-вече от тяхната външност. Ако те изглеждаха красиви, добре поддържани и преуспяващи, техните клиентки на драго сърце пазаруваха от донесената им на място стока или пък я поръчваха по каталог. А ако не изглеждаха добре на външен вид, то у потенциалните им клиентки възникваха съмнения дали си струва да рискуват?

— Сега ми става ясно, защо са хлопнали вратата пред Анютината съседка — произнесе Мариша, загледана в един плакат на стената с реклама на някакво ново съвременно средство срещу целулит.

— Представяш ли си със своите габарити ще изплаши всичките си бъдещи клиентки!

И макар че Лиза се опитваше да се шегува, Мариша виждаше — сърцето на момичето е застинало като камък.

— Как мислиш, дали скоро ще дойде?

— Секретарката ми каза, че вечерният отчет започва в седем часа и продължава до осем, а понякога и до девет вечерта, докато не дойде и последният им рекламен агент, за да внесе изкараните от продажбите пари.

Часовникът показваше почти осем. Момичетата прекараха целия ден, разпитвайки съседите на Лиза и в телефонни разговори със следователя, който водеше делото за смъртта на Виталик. Следователят не криеше, че тази смърт му се струва твърде подозрителна. Но докато не излезело заключението на експертите, той нищо по-точно не можел да каже. Без да крие, че алибито на вдовицата е било проверено буквално минута по минута, той отново мъчително дълго разпитва Лиза.

— За Ваше щастие — мрачно произнесе следователят на сбогуване — всички Ваши вчерашни показания се потвърдиха с показанията на другите свидетели.

За мнимата бременност на Лиза той нищо не попита. И тя не се опита да отвори дума за това. Много мътна изглеждаше тази история. Имаше много повече въпроси, отколкото отговори. Освен това, Лиза се опасяваше, че следователят ще погледне на нея като на обикновена женска измислица или още по-лошо — ще припише на Лиза желание да пренасочи следствието в погрешна посока.

И така, вече беше вечер. В офиса, където работеше любовницата на Виталик — някоя си Анюта, започнаха да прииждат миловидни жени на възраст от двадесет и пет до петдесет. Сред тях нямаше нито една затлъстяла или поне малко пълничка жена. Това беше съвсем понятно. Пробвай да тичаш цял ден из града на крак. Така излишните килограми се стопяват без поредния нов крем. Може да се каже, че това беше от полза за цялата фигура.

Хубаво е всички, които искат да се освободят от излишните килограми, да използват този метод за отслабване. Пищните дами лесно могат да се откажат от слабо ефективните диети и просто да станат търговски агенти на скъпа козметика. Ще им се наложи да се движат много и да се хранят малко. Та нали, ако не тичаш достатъчно, няма да продадеш нищо и не можеш да изкараш пари не само за храна, но и за всичко останало.

Дори и да изкараш нещо, едва ли ще успееш да хапнеш в движение. Някой банан или кофичка с кисело мляко. Е, в най-добрия случай пица или хотдог с кетчуп, които ще ви сервират в пластмасова или картонена чинийка в някое улично заведение. Но и лицата, и хотдогът ще изгорят в тялото ви без остатък, ако пред вас предстои още дълъг работен ден.

А това, как след целодневно тичане тези жени успяваха да запазят свежия си и сияен вид чак до вечерта, за Мариша беше непонятно. Може би, все пак кремовете, с които търгуваха, имат чудодеен ефект? Мариша с труд потисна желанието си незабавно да се влее в стройните редици на тези търговки. Вместо това, тя се запъти към една от агентките и се осведоми за Анюта.

— Анюта? — изненада се в отговор тя. — Коя точно Анюта Ви трябва?

— А Вие много ли имате?

— Погледнете наоколо — разсмя се жената — тук има тълпи с продавачки. Какви ли няма и Анюти, и Светли, и Галини. Спомнете си фамилията на Вашата приятелка, иначе…

Тя безпомощно разпери ръце. Да, Мариша и Лиза разбраха, че идеята им да причакат Анюта в нейната работа май не беше много удачна.

Но в този момент чуха леко хриплив и все пак приятно мелодичен момичешки глас.

— Моят Виталик е винаги толкова подреден! Толкова е чистоплътен!

Лиза така подскочи, сякаш по тялото й пуснаха ток.

— Тя е! — прошепна. — Нейният глас!

Момичетата се отправиха в посока на гласа на Анюта. Отначало не можеха да видят самата красавица и вървяха, ориентирайки се по звука — като мореплаватели, следващи гласа на Сирената. Накрая заобиколиха една група дами и видяха Анюта. Тя беше средна на ръст, чернокоса и достатъчно миловидна. Като цяло — нищо особено. Личеше си, че Анюта е към тридесетте и че още не се е омъжвала нито веднъж. Това стана ясно веднага и от дочутия разговор.

— Просто не разбирам твоите проблеми — нареждаше в този момент тя, обръщайки се към своя колежка. — Какви мръсни чорапи, дори не съм чувала за такова нещо! Моят Виталик има четиринадесет чифта, по два за всеки ден. Всичките са копринени.

Лиза я побиха тръпки:

— Сменяше ги всеки ден по два пъти, защото краката му миришеха много. А пък аз трябваше да му пера чорапите! На ръка! Виталик не даваше да ги пускам в пералнята. Пералната машина, представи си, повреждала деликатната тъкан!

Но своята любовница Лизиният мъж не беше измъчвал с такива неща като мръсни чорапи и нещо подобно. Затова тя сега възбудено бърбореше като малка безгрижна птичка.

— А колко е грижовен! Колко е внимателен! Колко добре е възпитан! С такъв кавалер не можеш да се изложиш. Той по-добре от мен знае какви прибори се използват в ресторант. Как да избере парфюм, без да попадне на менте. И как да купува неща, които са с пълна гаранция, че са маркови. Всичко знае! Не е мъж, а съкровище! И освен това ме обожава!

Мариша дръпна Лиза за ръката:

— Изглежда твоята съперница не е наясно, че е останала сама с вирнатия си нос.

— Отивам да й смачкам фасона — реши Лиза.

Но в този момент събеседницата на Анюта неочаквано попита:

— Е, и кога ще бъде сватбата с твоето съкровище?

И Лиза забави крачка. Все пак любопитството надделя над желанието веднага да нокаутира съперницата си. Тя замря в очакване какво ще отговори Анюта. Но след този въпрос момичето веднага се умърлуши и промърмори:

— Има една спънка.

— Каква? Твоят Виталик не иска ли да се ожени за теб?

— Не, той иска! Дори много иска! Всеки ден ми повтаря колко много е щастлив с мен и колко идеално си подхождаме един с друг.

— Какво ви пречи тогава?

— Ами не е свободен.

— Не е свободен? С други думи — женен е?

— Да, но неговата жена е ужасна!

— Те всички така казват!

— Повярвай ми, той ми е разказвал такива подробности… Тя действително е ужасна! Непохватна, тъпа, неорганизирана! Винаги всичко забравя! Непрекъснато се забърква в някакви неприятности! И освен това, подозирам, че много пие!

— Алкохоличка ли е?

— Ами да, прецени сама! Коя жена може да е толкова смотана, че както си стои на едно място да падне върху скъпа стъклена витрина с порцеланови изделия и да я счупи на парчета! Само пияната! Представяш ли си, от рано сутринта е успяла да се напие.

Мариша хвърли поглед към Лиза.

— Аз бях трезва! — възкликна за свое оправдание Лиза, оскърбена до дъното на душата си. — Като сълза. Аз въобще не пия, особено пък сутрин.

За съжаление, тази фраза успя да достигне до ушите не само на Мариша, но и на Анюта. Последната трепна и светкавично се обърна. При вида на Лиза нейното хубавичко личице се изкриви от злоба. Тя здраво стисна юмруци. Стана ясно, че Анютка отлично разбираше кой стои пред нея.

Лиза нямаше такива козове, но не се съмняваше, че сега щеше да се запознае със своята съперница — с отраканата Анюта.