Супернеудачница

Глава 9

Следващият ден започна за Лиза почти щастливо. Във всеки случай, в сравнение с предишните няколко абсолютно кошмарни дни, този наистина започна щастливо. Като начало тя се събуди в чудесно настроение. Животът около нея постепенно се подреждаше.

Да, щеше да има още много неясноти и неприятности, но най-лошото остана в миналото. Виталик! Нейният мъж! Любимият мъж! Болката удари сърцето на Лиза! Имаше време, когато те се обичаха. Наистина се обичаха. И как е могъл да бъде толкова жесток с нея? Да я накара да повярва, че е бременна. После да я лиши от тази вяра. А всъщност нищо такова да не е имало. Той самият е нагласил всичко така. Освен това е имал две любовници едновременно! И с този човек тя е живяла толкова години рамо до рамо. Обичала го е! Грижела се е за нето! Предател!

Мислите й за любовта, която бе изпитвала към него, светкавично се разсеяха, а желанието й да плаче категорично се изпари.

— Много добре, че го убиха! — възкликна в гнева си Лиза. — Така му се пада!

Лиза дори почувства известна симпатия към неизвестния престъпник. Избавил я беше от необходимостта сама да се разправи с този подлец.

— Ама аз наистина щях да го убия, ако бях научила какво е замислил и…

За съжаление, на Лиза хич не й идваше наум, че е можело изобщо и да не разбере за номерата на своето мъжленце. Ако опитът й да се хвърли под колата се беше увенчал с успех, тя щеше да умре, сигурна в любовта на Виталик и в собствената си нищожност.

Всичко това сега беше минало. Тя не беше вече кон с капаци на очите. Виждаше всички събития в истинската им светлина. И съвсем не е нищожество! И съвсем не е ненужна! И за провалените срещи в офиса, което бе главната причина да я уволнят, изобщо не беше закъснявала заради собствената си разсеяност.

Едва сега Лиза разбираше, че всичките тези закъснения бяха по вина на нейния мъж. Той нарочно е повреждал колата или пък е казвал, че е развалена и няма да може да я закара на нужното място навреме. И часовниците е премествал! Като стой, та гледай, той е бил. Нали на следващия ден часовниците си вървяха съвсем нормално, а батерията никой не беше сменял, Лиза провери.

— Тогава за какво да тъгувам? За това, че моят спътник в живота, се оказа предател, замислил най-лошото срещу мен, а сега го няма? Точно обратното! Трябва да се радвам!

Все пак едно зрънце съмнение отравяше целия оптимизъм на Лиза. Както и да го усукваше, Виталик беше убит. И неговата любовница, Емилия, също. И макар техният убиец да действаше явно в полза на Лиза, кой можеше да й гарантира, че занапред неговите планове нямаше да се променят? Кой знае, може би следващата жертва щеше да бъде именно тя самата?

— С тези убийци никога и нищо не може да се знае със сигурност.

Въздишайки, Лиза стана от кревата. Днес имаше намерение да прекара деня у дома. Първо, след вчерашното нападение, лицето й беше осеяно със синини и рани. Ако с по-слабите драскотини можеше да се справи без много труд с помощта на фон-дьо-тен и няколко къдрици от спуснатата си коса, то ожуления до кръв нос и синината под окото нямаше как да прикрие.

— Къде ще ходя в такъв вид? Ще си седя у дома!

На това безспорно разумно решение здраво пречеше едно обстоятелство — хладилникът й беше празен. Остатъци от изсъхнала сметана, кутия с консервиран лапад, едно яйце и малко майонеза, кетчуп и разни други сосове в стъклени и пластмасови бурканчета. Разбира се и с това можеше да мине. В шкафа намери макарони и консерва със задушено месо. Но душата на Лиза имаше нужда от полет. Тя не искаше макарони по войнишки с консерва. Искаше съвсем друга храна.

Тя искаше хубаво сирене — синьо с плесен или меко бяло с твърда жълта коричка. Искаше вино. Искаше плодове и ядки. Не би се отказала и от пирожки, а всичко това би си хапнала с фини късчета телешко алангле, залято с пикантен дресинг.

— Откъде да взема пари за всичко това?

В портмонето си Лиза имаше пари, колкото да купи една франзела и няколко ябълки, от най-евтините, разбира се. И това беше много тъжно. Тя не обичаше евтини ябълки, падаше си по хубаво грозде, пъпеши, круши и ягоди. Най-много обичаше пъпеши — огромни, дълги и ароматни, щом ги поднесеш до носа и мирисът веднага проникваше през грапавата им кора.

— Ще мина и без пъпеш — успокояваше се Лиза. — Ще тръгна пак на работа, ще получавам пари, тогава вече…

Тя не довърши изречението, защото нейната ръка, тършуваща из кухненското шкафче в опит да открие нещо по-вкусно от макарони, се натъкна на някаква непозната за нея кутия. Цветна метална кутия, ярко и красиво изрисувана с разнообразни градински и полски цветя. Художникът така умело беше направил композицията, че розите отлично съседстваха със скромните маргаритки, а шибоят седеше отлично на фона на незабравките.

Сърцето на Лиза замря от някакво неопределено предчувствие. Тя със сигурност не беше купувала тази кутия за чай. Абсолютно сигурно. Дори и в добрите времена, когато имаше в себе си достатъчно пари, тя би си избрала метална кутия в съвсем друг стил. А тази холандска живопис, която неотдавна дойде на мода, беше любима тема на нейния мъж.

Лиза си спомни, че той специално я беше водил в Ермитажа, за да й покаже такива картини или поне подобни. Там също имаше нарисувани много цветя, а до тях висяха други картини — с плодове, ловни натюрморти и горски пейзажи.

— Всичко ми е ясно, този чай го е купувал Виталик.

Лиза протегна ръка и смъкна кутията от полицата. Вътре обаче нямаше чай. Нищо не шумеше или не се изсипваше. Едновременно с това, кутията не беше никак лека. Вътре определено имаше нещо. Лиза затаи дъх, отвори капака и погледна.

Първо я изпълни чувство на гняв. После на тържество. А после се засрами. Не заради Виталик, който грозно криеше от нея пачки с пари в кутия за чай. Заради собствената й немарливост й стана срамно. Нима у една добра домакиня тази кутия би престояла в ъгъла на шкафа незабелязана толкова време? Не-е, добрата домакиня непрекъснато прави ревизия на своите запаси, добрата домакиня веднага щеше да попадне на тази тенекия.

— Да-а, мъжът ми много добре е знаел къде да крие парите си от мен.

Лиза веднага се утеши. И какво като не беше идеалната домакиня? Ако беше така, може би щеше да забрави за масичката си с козметика или за етажерката в банята, където лежаха самобръсначката, восъкът за епилация, лосионите, маслата и всякакви други дреболийки, необходими като допълнение към естествената красота. Както се казва, няма идеални хора. Вкъщи всеки си има поне едно ъгълче, в което поглежда изключително рядко.

Лиза се успокои, постави металната кутия на масата пред себе си и се загледа. Имаше долари, рубли и малко евро. Парите бяха много. Но колко точно?

— Трябва да ги преброя!

Тя започна да брои. От вълнение няколко пъти се обърква, макар че, обикновено смяташе добре. После, отново от вълнение, забравяше вече получените резултати. Наложи се да отиде до стаята за химикалка и лист хартия. И тогава вече работата тръгна спокойно. Оказа се, че в кутията бяха скрити почти три хиляди и петстотин долара, без една стодоларова банкнота. Двадесет хиляди рубли. И триста евро в купюри по десет евро.

Прилична сума. Не са милиони, разбира се. Като отчете факта, че в деня на заплата, Виталик носеше на Лиза някакви си петнадесет хиляди рубли, с които те живееха и двамата, това си беше истинско богатство. И за пореден път Лиза почувства пристъп на безсилна злоба. Как се трепеше, за да намери пари за издръжката на жилището, за телефона и другите разходи. За тях всеки месец й трябваха около две хиляди. Парите вечно не стигаха, а Виталик само безпомощно вдигаше ръце.

— Какво да направя, скъпа! Харчи по-икономично!

Добре го казваше, икономично! Къде по-икономично от това! И без друго едва ли не я караха само на макарони с маргарин! Лиза взе купчината с розови квитанции, които се бяха събрали. Да, дължеше над пет хиляди. Вече я бяха викали няколко пъти, засрамваха я и я приканваха да си плати дълга. Какъв позор изтърпя последния път! За нищо на света нямаше да го забрави! А в същото това време този мръсник е седял върху кутия с пари, без да отрони нито дума!

В главата на Лиза се появи още една мисъл. Всъщност, мъжът й не е имал намерение да се харчи за нейното жилище! Затова не й е давал пари, защото е знаел, че няма да живее тук. Скоро жена му е щяла да отиде при прабаба си на небето, а той е щял да се изнесе оттук. Защото апартаментът се водеше собственост на майката на Лиза и на Верунчик. Така че, нито Лиза, нито Виталик имаха право на собственост върху това жилище.

Мислите й отново се върнаха към намерените пари. Трябва да ги похарча! И то възможно най-бързо! За да може скъперникът Виталик да наблюдава как неговата жена весело харчи събраните му парички и да скърца със зъби от безсилна злоба.

— Най-напред ще напазарувам, за да се нахраня. Ще си купя всичко, което обичам. Долу макароните, да живеят шоколадът и шунката от свински бут с мека коричка!

На Лиза дори й потекоха слюнките. Колко много е изпуснала от живота за последните месеци на лишения. Колко отдавна не беше хапвала от своята любима пастърма по сицилиански! А блюдото беше съвсем достъпно за тях при заплатата на Виталик. Само дето изискваше доста усилия, за да се приготви, а накрая се получаваше съвсем малко като количество. Гладният Виталик щеше да го глътне за минута, а на Лиза щеше да й е жал за труда и материалните разходи.

Нали мъжът й никога нищо не беше приготвял за нея. Дори картофи никога не й е пържил, да не говорим за това, да купи парче месо, да го нареже на тънки филийки, след това всяка филийка да увие в целофан и добре да я начука с дървен готварски чук, така че месото да стане почти прозрачно. След това парчетата можеше красиво да се подредят в голяма плоска чиния и да се полеят с необходимите люти подправки.

Тънките филийки месо се мариноваха за минути. Всъщност, месото оставаше сурово, но то беше толкова добре обработено, че никога не се получаваше жилаво или твърдо. Истински деликатес. И макар че приготвянето му отнемаше доста време, на Лиза й се прииска да се поглези.

— В края на краищата, имам право — промърмори тя. — В последно време не съм се занимавала често с такива неща.

Действително, от момента, в който Лиза беше уволнена от работа, а във фирмата на Виталик всичко тръгна на зле, той носеше вкъщи смешни суми и на заплата, и на аванс. Лиза не се оплакваше, а се справяше с тези пари както можеше. Но за деликатеси беше забравила. Тогава нещата не опираха до нежеланието й или до недостига на време и сили да се приготви нещо вкусно. Просто за качествено месо, необходимо за пастърмата, Лиза нямаше пари.

Тоест, преди нямаше. А сега имаше достатъчно! Щеше да похарчи всичко! Веднага! Незабавно! За да може нейният подъл мъж да се задави на онзи свят! Тя грабна няколко банкноти от кутията, облече якето си и се насочи към вратата. Пътьом се погледна в огледалото. Взе тъмните си слънчеви очила, постави ги върху подпухналия си нос, за да прикрие синините. Видът й стана приличен, дори загадъчен. Синините й почти не се виждаха.

В магазина Лиза направи пълна програма. Взимаше от рафтовете най-вкусните и следователно, най-скъпите неща, без да икономисва. Отмъщаваше си за цялото време на лишения, през което нейният мъж я беше държал „на тъмно“. Наред с месото, пресните плодове и зеленчуци, Лиза си купи и от най-вкусния шоколад, а също и бутилка от своя любим орехов ликьор. Той също беше скъп и Лиза отдавна не беше пила от него.

Искаше да си вземе и хайвер, но незнайно защо в магазина нямаше черен, а червен хайвер Лиза не обичаше още от детството си. Тогава икрата беше дефицит, както и много други неща. Лиза добре помнеше как Верунчик, която в момент на творчески застой работеше като продавачка в заводски стол, носеше вкъщи консерви от този хайвер. А майка й винаги казваше:

— Защо си донесла толкова много? Няма да го изядем. Нали знаеш, колко малко яде Лиза!

Спомените за детството накараха Лиза отново да си спомни за Верунчик.

— Защо ли ме е търсила?

Може би леля й е имала нещо спешно. Иначе не би рискувала да звъни в дома на Лиза, където съществуваше възможност да попадне на омразния Виталик.

— Ох! — усети се Лиза. — Трябва да съобщя на Верунчик за Виталик! Тя още нищо не знае!

Лиза веднага извади мобилния си телефон и се опита да звънне на леля си. Безполезно. Даваше свободно, но Верунчик не отговаряше. Дали не чуваше или пък се беше обидила на племенницата си.

От това ентусиазмът на Лиза за пазаруване малко поугасна. А и как ли щеше да домъкне до вкъщи всички тези продукти и бутилки, които вече беше купила. Телосложението й не беше кой знае какво. Затова, след като плати на касата и се оказа притежателка на две твърде обемисти и тежки чанти, тя леко се изплаши. Защо не взе колата? Дори такава бричка, като стария им опел сега щеше да й свърши работа. Нямаше значение, че Лиза от години не бе сядала зад волана? По-точно, тя не беше карала кола, откакто се омъжи. Виталик веднага узурпира общата им кола — тогава имаха „Лада“.

— Все някога трябва да започна отначало — измърмори Лиза. — Виталик го няма вече. Налага ми се да се оправям сама.

Честно казано, Лиза не обичаше да кара кола. Но беше безсмислено занапред да влачи тежките пакети на гръб, когато все още здравата бричка стоеше под прозорците! Ругаейки се за необмисления порив, с който изскочи от вкъщи, Лиза бавно запълзя обратно. Тежките торби буквално я притискаха към земята. Имаше чувството, че ръцете й се удължават и още малко ще изскочат от ставите. Не, тя не беше създадена да носи тежести.

Като се озова пред прословутата кучешка площадка, Лиза веднага свърна встрани. Да повтори вчерашното приключение? Пази Боже! Каква гаранция имаше, че в необходимия момент щеше да се появи героят Толя? Нямаше никаква гаранция, а да се сражава сама със сексуални маниаци — въобще не искаше. Не искаше да ги среща дори. Но й се наложи!

Съвсем неочаквано тя видя маниака. Щом зави зад ъгъла към блока си и веднага го видя. Той стоеше в двора, в компанията на някакви подозрителни типове, договаряйки се за нещо с тях. При вида на своя вчерашен нападател, при това толкова близо до собствения й дом, сърцето на Лиза болезнено заби. Той не се беше укротил! След вчерашното сбиване с Толя, той не само не се беше изплашил, но и явно я беше проследил! И сега я причакваше направо пред дома й!

Лиза не можеше да мине през двора, защото вчерашният маниак щеше да я види.

— Трябва да отида в милицията — реши тя. — Веднага.

Но как да отиде в милицията с двете тежки торби. Първо трябваше да се избави от тях. За щастие, в този момент маниакът приключи разговора с приятелите си. Те нещо му повториха, той кимна и оглеждайки се (без да забележи Лиза, която се беше скрила зад къщичката за игра на детската площадка), излезе от двора. Пътят беше чист, но Лиза не бързаше да се възползва. Притесняваха я приятелчетата му, с които той имаше толкова дълъг и обстоятелствен разговор. Тя се надяваше, че те също ще се разкарат, но клошарите се разположиха на детската площадка и явно нямаха намерение да си тръгват.

— Да вървят по дяволите! — въздъхна накрая Лиза. — Няма да ме изядат!

Клошарите не я изядоха. И даже не я последваха. Само я изпратиха с тежки мръснишки погледи.

— Какво е това, Божичко! — възкликна Лиза разтреперана, пускайки торбите направо на пода в антрето. — Какво са се лепнали за мен?! Не, трябва да отида в милицията още сега!

Лиза пи вода направо от чешмата — нямаше нито време, нито сили да я филтрира. Направи още един опит да се обади на леля си и след като се сблъска отново с нежеланието на Верунчик да разговаря с нея, се отправи към милицията. Клошарите ги нямаше на двора. Лиза въздъхна с облекчение.

Отиде в районния участък на милицията. По пътя й се стори, че мерна един от клошарите зад храстите, но не беше напълно сигурна. И тя престана да се оглежда за тях. Муцуните на всички подобни типове бяха едни и същи — мръсни, изпити и вонящи. Нищо чудно да ги объркаш.

Следовател Пятничко не беше там. Така не й вървеше. Наложи се Лиза да се обяснява с един от оперативните работници, който също беше участвал при огледа на тялото на нейния мъж. А той беше настроен към вдовицата твърде недоброжелателно. И най-лошото, че не криеше тази своя недоброжелателност.

— Какво става, на Вас все нещо Ви се случва? — подозрително я гледаше той, сякаш смяташе, че и убийството на Виталик, и нападението над нея на сексуалния маниак, и преследването на клошарите — са дело на собствените й нежни ръце. — Някак си е странно, госпожо!

— Но какво да направя?

— А аз какво мога да направя?

— Дайте ми охрана!

— На какво основание — изумено попита той. — Изнасилиха ли Ви? Заплашиха ли да Ви убият?

— Не.

— Ако са Ви изнасилили, подайте жалба.

— Не, всичко се размина.

— Тогава какво искате?

— Но можеше и да не се размине!

Оперативният не се вслуша в жалбите й.

— Вие, жените — заяви той — умеете изкусно да ни водите на каишка, нас мъжете! Изстисквате соковете ни до последна капка, а когато разберете, че няма какво повече да вземете, ни захвърляте!

Той така злобно я изгледа, че по гърба й сякаш полазиха множество мравки. И съвсем неочаквано за самата себе си тя попита:

— Да не би някое момиче да Ви е зарязало?

— Жена ми. Курва.

— Но аз не съм жена Ви.

— Вие всички сте помазани с едно и също миро! Жени!

Всичко беше ясно с този човек. Нямаше да й помогне. Или поне не и докато се намираше в това състояние. По-скоро би се зарадвал, ако вчерашният маниак беше успял да доведе докрай пъкленото си дело. Или още по-добре — ако направо я беше удушил. Една жена по-малко на този свят — щеше да се диша по-леко!

Но Лиза не се предаваше.

— Искам да поговоря с Вашия началник!

— Няма го!

— Тогава с друг сътрудник.

— Никой друг няма да Ви каже това, което искате да чуете! Охрана не Ви се полага! И въобще делото за убийството на Вашия мъж придобива глупав обрат. Вие знаехте ли, че той Ви изневерява?

— Не!

— А на мен ми се струва, че сте знаели! И сте го убили горкия!

Лиза се задъха от възмущение.

— Намерили сте нещастник! Аз съм горката! Само да знаехте какво ми се наложи да изтърпя по вина на този човек.

Оперативният мрачно се усмихна.

— Вие сте точно като моята жена! — настъпи той Лиза. — Само едно знаете, да се оплаквате от мъжа си. А междувременно сигурно вече сте си намерили нов кандидат! Какво? Прав ли съм?

— Знаете ли — избухна Лиза — тръгвам си.

— Вървете си. Така е най-добре. И елате, когато Ви повикат или когато действително Ви се случи нещо.

— Какво означава това — когато се случи? На мен вече ми се случи, но Вие не реагирате! Кога да дойда? Когато ме убият, тогава ли да дойда?

Но ченгето вече се беше заровило в някакви книжа, давайки по този начин на Лиза да разбере, че няма никакво намерение да продължава разговора. Той имаше да се занимава с къде по-важни неща от това да слуша нейните глупости. От районното управление Лиза излетя в състояние, близко до умопомрачение.

Добре, тя разбираше всичко! Служителите им имаха ниски заплати, чудовищна натовареност, затова жените им ги напускаха, а оперативните работници после седяха и преживяваха. Освен това си го изкарваха на другите. Това беше ясно. Но… но тя какво да прави?

Щом излезе на улицата, Лиза се понесе към вкъщи, без да вижда къде върви. Всичко в нея вреше и кипеше. Не се оглеждаше настрани. Иначе щеше да забележи, че на известно разстояние зад нея я следваха две личности с криминална външност — мръсни, рошави и небръснати.

Лиза стремглаво влетя във входа си. До асансьора се мотаеше някакъв мъж. Той бе с гръб към нея и тя не видя лицето му. Той не обърна внимание на момичето, защото беше погълнат от четене на вестник. Лиза не обичаше да се качва в асансьора с непознати. Така че, тя се дръпна назад, като се надяваше той първи да влезе в кабината на асансьора, а тя да изчака и след няколко минути да се качи, но вече сама. Когато изведнъж усети как около врата й се увиват нечии дебели палци.

— Закъде си се разбързала, красавице — чу тя над ухото си мъжки глас. — Ние сме тук, не е нужно да ходиш надалеч.

Лиза с ужас почувства, как я задърпаха надолу към мазетата. Както навсякъде и в техния блок вратата към мазето беше отворена. Тоест, те непрекъснато съвестно поставяха брава, но някой постоянно я чупеше. Кой я разбиваше? Ами същите тези клошари, които Лиза вчера засече в двора в една компания с нейния маниак. В главата й се промъкна тревожна мисъл — докопаха ме! Сега с нея се захванаха и клошарите! Ами да, нали вече нямаше мъж и сега беше станала лесна плячка!

— Помогнете ми! — изпищя Лиза.

— Напразно се пънеш! Никой няма да ти помогне! Наша си!

— Помогнете ми! — изкрещя Лиза по-силно, представяйки си с ужас какво ще направят с нея тези престъпници.

Добре ще е, ако само я изнасилят. Но могат и да я убият! И да я изядат! Окото им няма да мигне. Те ядат и кучета, и котки, и… и плъхове! С какво тя е по-лоша от един плъх?

Лиза не можеше повече да вика. Ръцете на нападателя твърде силно я стискаха за гърлото. Тя успяваше само да диша и то едва-едва. И изведнъж почувства, че вече не я дърпаха. Хватката на насилника изведнъж се отслаби и тъй като Лиза не го очакваше, се строполи на пода. Краката й не я държаха, а около нея вече кипеше сбиване. Без да разбира какво става, тя се дръпна и изпълзя настрани. Оказа се, че го е направила тъкмо навреме, защото иначе щеше да попадне в епицентъра на боя.

Лиза интуитивно бе постъпила съвсем правилно, тъй като тримата клошари, а това бяха онези типове, с които се договаряше нейният похитител (сега Лиза беше абсолютно сигурна в това), се биеха много добре. Макар че донякъде си пречеха, неволно удряйки се едни други с юмруци, те имаха точни попадения и върху противника. При това бяха трима, а той — един.

Като премести поглед върху сражаващия се за нейната чест мъж, Лиза изумено ахна:

— Толя? Ти пък откъде се взе?

Но Толя нищо не й отговори. Естествено, в момента не му беше до нея. Той съсредоточено нанасяше удари и накрая числено превъзхождащият го противник падна духом и избяга. Толя тегли решителен ритник отзад на последния и едва тогава се обърна към Лиза.

— Как си? — запъхтян попита той, протягайки й ръка.

Лиза се вкопчи за тази твърда и сигурна длан и стана от пода.

— Нормално. Краката ми са цели.

— А иначе? Самата ти как си?

— Цяла съм, само че се изплаших много…

— От кого? От тези чакали? Какво има да им се боиш! Нали видя как избягаха от мен?

— От теб — да, но от мен… Знаеш ли, те се канеха да ме изнасилят.

Толя се усъмни:

— Едва ли, те нямат достатъчно сила за това. Отдавна са пропили здравето си.

— Не, ти не разбираш! Той ги е накарал!

— Кой?

— Маниакът! Този, вчерашният тип, когото ти напердаши!

Развълнувана и обезпокоена, че за пореден път няма да й повярват, Лиза припряно му разказа за разговора на маниака с клошарите, на който тя беше станала неволна свидетелка.

— Ама и работа-а! — проточи Толя, почесвайки се по тила. — Слушай, приятелко, ти да не си му сгазила лука на този тип?

— Та аз въобще не го познавам! Какво общо можем да имаме?!

— Тогава какво се е хванал за теб?

— Понятие си нямам!

— И в милицията ли не ти обърнаха внимание?

— Да!

Толя замълча.

— Знаеш ли какво — произнесе той накрая — не е ли по-добре да дойдеш засега при мен?

— Къде при теб?

— При мен, у дома.

Лиза се слиса.

— Не, не мога — изчерви се тя. — Как така изведнъж… да се преместя да живея при теб? Та ние сме почти непознати!

— Според мен, аз вече ти доказах, че може да ми се има доверие.

— Може. И все пак… не, ти не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Ами… Ти си мъж, а аз жена.

Толя се засмя:

— А-а, значи това те притеснява. Глупавичката! Аз не те каня да се омъжваш за мен! Просто ти предлагам, докато всичко се уталожи, да поживееш при мен.

— Но…

— Жилището ми е голямо. Има две отделни стаи, едната без никакъв проблем ще отделя за теб. Ще бъдеш под мой надзор. Гарантирам ти, че нито един маниак няма да влезе в моята къща!

Лиза се замисли. След всичко, което й се бе случило тези дни, беше страшно да остава сама. Как щеше да живее сама вкъщи, след като я е страх даже във входа си да влезе? И през двора вече я е страх да минава. В това отношение милицията нямаше да й помогне. Оставаше само едно: да прибегне до помощта на Толя.

— Съгласна съм! — неочаквано за себе си му кимна с глава Лиза.

Какво ще загуби? В края на краищата, спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Ако сама не се погрижи за себе си, никой друг нямаше да го направи.

— Само трябва да си взема някои неща и да предупредя роднините си.

Лиза спомена роднините за всеки случай. След смъртта на Виталик роднина й беше останала само леля й. Но Верунчик упорито не се свързваше с нея. Така че, на практика Лиза нямаше кого да предупреждава.

И изведнъж се сети за Мариша.

— Ще се преместя да живея при Толя — каза тя, набирайки я по телефона.

— При Толя? Кой е този Толя?

— Вчера ти разказвах за него.

— Онова момче, което те спаси от маниака ли?

— Същият. Днес ме спаси за втори път.

— Отново ли от същия маниак?

— Този път от приятелчетата му.

— Приятелчета?

— Да, онзи негодник е наговорил клошарите от нашия двор да ме нападнат. Представяш ли си?

— Какъв отмъстителен маниак — разтревожи се Мариша. — Наистина, май за известно време трябва да поживееш на друго място.

— Именно.

— Само че, защо трябва да отиваш при този Толя? При мен също можеш да се устроиш не по-зле.

— А мъжът ти. Какво ще каже?

— Той ще си дойде след няколко дни, а и по-рано да се върне, нищо лошо няма да каже.

Лиза не вярваше, че проблемите й ще се решат толкова бързо.

— Не, засега ще поживея при Толя — отвърна тя.

— Е, ти си знаеш.

Мариша не се опита да възразява или да спори. Макар лично тя да предпочиташе Лиза да поживее при нея, а не при някакъв си там Толя.

— И що за човек е той? — замислено повдигна рамене Мариша. — Откъде се взе? Странно. Ох, наистина е странно.

И докато разсъждаваше, тя съсредоточено се взираше в телефона си, сякаш той можеше да й подскаже отговора на измъчващия я въпрос.