Супернеудачница

Глава 8

На Мариша не й се наложи да се разправя с поредния проблем. Влетелият след тях в банята Костя, отначало шашардисано се спря пред лежащото на пода тяло, а после внезапно се завъртя към Анюта и й удари една плесница. Аня моментално млъкна, като изумено погледна Костя.

Подир Костя се появи и рижавият младеж.

— Кой крещеше така? Какво се е случило?

Но докато разпитваше, той видя тялото на пода и се втурна към него:

— Емилия! Какво Ви е?

Буквално в последния момент, почти на прага на банята Мариша успя да хване малолетния глупак. Още секунда и той щеше да изпотъпче всички следи със своите крачища четиридесет и трети номер.

— Пуснете ме! — дърпаше се и се опитваше да се измъкне от нейните ръце момчето. — Пуснете ме да отида при нея!

— Не бива! Можеш да унищожих уликите!

Но рижавият не я чуваше.

— Пуснете ме! Може би тя все още е жива и можем да й помогнем!

Какво пък, както се казва, надеждата умира последна. На тази Емилия може би наистина все още беше възможно да й се помогне.

— Трябва да видим жива ли е или не.

— Аз сама ще проверя.

Мариша отблъсна рижавия настрани и решително влезе в банята. Внимателно огледа пода под краката си. Всичко изглеждаше чисто. Никакви следи. Нямаше как, трябваше да рискува.

Ваната беше пълна. Минавайки покрай нея, Мариша машинално потопи ръка и потрепери. Водата беше съвсем студена, но в нея ясно се усещаше наличието на някакъв мек сапун или пяна. Изглежда, когато смъртта е застигнала Емилия, тя се е канела да се потопи в горещата вода. Но не е успяла. Убиецът я е настигнал, без да й позволи да се наслади за последно.

— Какво се мотаеш около ваната? Виж жива ли е или не!

След като най-сетне се приближи до лежащата на пода жена, Мариша превъзмогна страха си и се наведе над нея. Първият допир до тялото показа, че няма никаква надежда. Жената беше студена така, както можеше да бъде студен само един труп. Мариша не се опита дори да провери пулса й. Беше безполезно. И тя просто извика:

— Викайте милицията! Мъртва е!

Рижавият младеж горчиво зарида. Закри лицето си с ръце, рухна на колене и занарежда:

— Мъртва, мъртва, мъртва! Не, не мога да повярвам! Мъртва!

Мариша се смръщи. С неговата прекалена емоционалност, рижавият започна да й действа на нервите.

— Премести се някъде по-далеч — нареди му тя. — Недей да пречиш!

Той послушно се премести до стената, без да прекъсва своя горчив речитатив. На Мариша й беше все едно. Нека си страда, щом така му харесваше. Макар че, ако тя беше на негово място, нямаше да реве, а щеше да се вземе в ръце и да се опита като за начало да разбере какво всъщност е станало.

— Какво се е случило тук? — прошепна в ухото й Лиза. — Как мислиш?

— Няма какво да се мисли. Тази жена са я ударили.

— Кой?

— Попитай ме нещо по-лесно. Мисля, че е някой близък. Няма следи от борба.

— Това ли е Емилия?

— Откъде да знам? — искрено се удиви Мариша. — Никога в живота си не съм я виждала. Костя!

— Какво? — откликна младият човек.

— Погледни, това твоята шефка ли е?

— Да погледна?

Върху лицето на младия човек се изписа такъв ужас и отвращение, сякаш Мариша току-що му беше предложила да изяде жив дъждовен червей, мъхеста гъсеница или лепкав охлюв.

— Да погледна? Как така да погледна?

— Много просто! Приближи се и погледни!

— А… а не може ли с това да се заеме милицията?

— А някой извика ли ги?

На практика още никой не се беше обадил в милицията и Костя с готовност предложи:

— Аз мога! Ще ги извикам!

— Първо се увери, че трупът е на Емилия.

— Мога да мина и без имена. Просто ще им кажа, че сме намерили мъртво тяло. Нека те сами да установят чие е.

Търпението на Мириша се изчерпа. Жалък страхливец!

— Анюта, ела — извика тя момичето. — Ти също си виждала Емилия, нали?

— Да.

— Ще погледнеш ли? Това тя ли е, или не?

Анюта не се препира. Щом трябва, значи, трябва. Приближи се до трупа, внимателно отмести кичур коса и дълго се взира в лицето.

— Е, какво?

— Не знам. Всичко е залято с кръв. Нищо не се вижда, но косата и фигурата са точно като нейните.

Пристигналите ченгета не се отличаваха с подобна чувствителност. Те бързо установиха, че трупът принадлежи на гражданката Емилия Лвовна Голубкова, родена през 1963 година, живееща в настоящата квартира като официална наемателка, за което имаше писмен договор между собственика на жилището, някой си Сива Иван Иванович и гражданката Голубкова.

— Тя е на четиридесет и пет години! — ахна изненадана Анюта, чувайки датата й на раждане. — А пряко сили изглежда на тридесет и три! Потресаващо!

Ченгетата много бързо изпълниха цялото жилище. Изгониха свидетелите навън зад вратата, но прикрепиха към тях един млад сержант, който ги развличаше с разговори, докато колегите му си вършеха работата.

— Ние дойдохме при вас веднага след друг случай. По телефона някаква съседка ни каза — „мокра поръчка“ — убийство. Пристигнахме, действително имаше труп. Навсякъде кръв, още някаква течност, вонеше. Започнахме да оглеждаме, оказа се просто някакъв пиян сред купчина боклук. Въргаляше се на пода в собствената си пикня и излят кетчуп. На всичкото отгоре започна и да вика, когато го разбутахме. Даже не се и опитахме да го вдигнем. Нека си лежи, щом така му харесва.

— При нас кетчуп няма — въздъхна Лиза. — Тази жена наистина е убита.

Сержантът кимна и продължи да приказва, като от време на време прекъсваше с ненатрапчиви въпроси, опитвайки се да изясни какво са правили приятелките в дома на убитата. Тоест, той си мислеше, че въпросите му са ненатрапчиви. На практика, момичета прекрасно разбираха всичко. Нека момчето потренира изкуството как се води разпит. В края на краищата не ги затрудняваше, а пък за него щеше да е от полза.

След това ги разпитва старшият оперативен. Той искаше да знае, кой вятър е довял приятелките в квартирата на Емилия Лвовна. Трябваше да повторят същата версия, която казаха пред Костя. Момичетата бяха дошли при покойната по повод погребението на своя близък приятел и съпруг на Лиза.

— Също покойник?

— Разбира се — с достойнство потвърди Лиза. — Аз не погребвам мъжете си живи!

След тази язвителна забележка оперативният се изчерви. Остави ги за малко на мира, но не ги пусна да си ходят.

— Ще чакаме следователя.

Най-накрая се появи и следователят и им зададе същите въпроси за трети път. Сега вече приятелките започнаха да стават раздразнителни и да недоволстват.

— Докога? През цялото време ни питате едно и също. Попитайте нещо по-оригинално!

Следователят не можа да измисли нищо по-оригинално. И ги пусна. Разбира се, обеща им, че ще провери тяхната информация. Като цяло се държа коректно, без да ги заплашва. А и какво да ги заплашва — и за непросветения беше ясно, че Емилия е била убита отдавна. И от доста дълго време лежи на пода в своята баня.

— Убили са я през нощта — подслушаха момичетата думите на съдебния лекар. — В краен случай вчера късно вечерта. Явно нещастната жена е искала да си вземе вана. Даже я е напълнила, сложила е шампоан и соли за вана. Не е подозирала нищо, а в този момент убиецът се е появил зад гърба й и я е ударил по тила. Костите й не са издържали и… с една дума, мигновена смърт. Мисля, че тя даже не е успяла да се изплаши.

Като чуха това, момичетата се спогледаха. Кой е бил в квартирата на Емилия, от кого тя изобщо не се е притеснявала, че даже е решила да вземе вана? Ако знаеш, че в къщата ти има чужд или малко познат човек, едва ли спокойно ще отидеш да разпускаш в горещата вода. През цялото време ще си мислиш, какво ли прави той оттатък?

— Възможно е Емилия да се е канела да се изкъпе във ваната заедно с него.

Ами да, размерите на ваната позволяваха да се изкъпят не двама, а направо петима. Съдържанието на картините, закачени по стените на коридора и спалнята й, красноречиво показваха, че тя е била напълно в състояние да направи подобно нещо.

— Точно така, сега със сигурност знаем, че вчера на гости при Емилия е бил човек, когото тя е познавала добре.

— Познавала го е и му се е доверявала.

— И кой може да е бил?

Естествено в ума им идваше само една идея — любовник!

— Но нали любовник на тази жена е бил моят Виталик — възрази Лиза — а вчера той вече беше мъртъв.

— Изглежда не е бил единственият, който се е ползвал с нейната благосклонност! Такава жена е можела да има двама, трима, че и десет мъже едновременно.

Въпреки суматохата, Мариша беше успяла да разгледа покойницата. На масичката в хола имаше достатъчно много нейни цветни снимки, за да може да си направи извода, че убитата е била не само изключително красива и сексапилна, но по-важното — тя добре е съзнавала, че притежава тези качества. И ги е използвала на 100 процента.

Точно такива хора се добират до успехи в живота. Те са неотразими, знаят го и заразяват със своята самоувереност и околните. От снимките ги гледаше щастлива, уверена в себе си млада жена, успяла и елегантна.

— Да, тя със сигурност е имала много любовници.

— Странно — отрони Лиза, застанала до Мариша пред фотографиите на загиналата жена. — Лицето й ми е някак познато.

— Сериозно? Къде си я виждала?

— Не мога да си спомня, но не е било много отдавна — сигурна съм.

Момичетата ги вълнуваше един и същи въпрос. Дали убийството на Емилия не беше свързано с това на Виталик? И трите сами си отговориха, че двете убийства твърде много си приличаха.

— Вижте какво се получава — шепнеше Анюта, поглеждайки съчувствено към Костя, когото момичетата караха обратно с колата към погребалното бюро — първо убиха Виталик, а после — Емилия.

Костя издаде приглушен стон и Анюта отново го погледна със съчувствие. Трябваше да му съчувстват. Нали именно на него му предстоеше да съобщи на своите колеги трагичната новина и… да организира погребението на своята шефка по най-добрия начин. В това Емилия дори имаше късмет. Нямаше място за съмнение, че нейното погребение щеше да бъде едно от най-изисканите. Та нали не всеки ден погребално бюро погребва своята директорка.

— Забележете, и двамата са убити почти по еднакъв начин — прошепна Анюта. — И двамата са си били вкъщи. И двамата не са подозирали нищо нередно. И на двамата са им счупили главите!

Мариша и Лиза се съгласиха с нея. В тези две убийства имаше твърде много общи неща. Но кой беше този човек, който е влизал в дома и на Виталик, и на Емилия?

— Никой не ми идва наум — само разтвори ръце Лиза. — Господи!

— Какво? За кого се сети?

— Не, аз просто си спомних къде съм виждала тази Емилия.

— И къде?

— Именно тази жена ме бутна, когато си тръгвах от „Далила“! А веднага след като ме бутна, ми прилоша. И припаднах направо на улицата!

— Мислиш ли?…

— Да! Вече съм сигурна, че тя ми е направила нещо. Тогава ми се стори, че ме ужили оса, но сега разбирам, че не е била оса. Тази Емилия ми е сложила някаква инжекция, за да ми стане лошо!

Мариша поклати глава. Принципно, Лиза само потвърждаваше факта, че Виталик и Емилия са пристъпили към престъпен заговор, с цел да се избавят от Лиза. Да доведат бедната жена до самоубийство и после да отпразнуват нейната смърт. Но защо все пак им е било необходимо? Това не можеше да разбере.

Колкото и да беше странно, Анюта реши да остане в „Последен път“.

— Трябва да подкрепя Костя — срамежливо обясни тя своята постъпка. — Бедничкият, той е съвсем смазан.

Да, на Костя му се събра много, но с какво можеше да му помогне Анюта? Изглежда тя си имаше собствено мнение по този въпрос. Вероятно вече се беше примирила с това, че за нея Виталик е изгубен окончателно и завинаги, и сега се беше прицелила в нов дивеч. Какво пък, можеше само да се завиди на Анютината упоритост. Кралят умря! Да живее кралят!

— Какво щастие — сбогувайки се с тях заяви Анюта — че и трите имаме алиби за миналата нощ.

— Щастие?

— Веднага щом стане известно, че Емилия е била любовница на Виталик, а той е имал жена, в случая ти, Лиза, а и мен, подозрението ще падне върху нас двете. Аз чаках кога новият следовател ще се сети да се поинтересува кой е бил любовникът на Емилия. И какво щяхме да му отговорим? Същият този покойник, когото ние днес сме се опитвали да изпратим в последния му път, уж с блясък и тържественост, с нейна помощ?

Анюта се изсмя, явно много доволна, че е натрила носа на милицията. Имаше надеждно алиби. И ако беше възможно да заподозрат Лиза в съучастничество (на практика се случват и такива ситуации, когато съпругата и старата любовница забравят за враждата помежду си и се съюзяват срещу новата съперница), то да заподозрат в заговор Мариша нямаше как да стане. Тя беше напълно незаинтересовано лице. И следователно, на нея можеше да й се вярва.

Мариша и Лиза също се разделиха.

— Сигурна ли си, че повече не ти трябвам? — попита Мариша новата си приятелка.

— Необходима си ми, но съвестта не ми дава да те моля да останеш още при мен. Налага се да свиквам с мисълта, че Виталик го няма, че съм сама и че някак си трябва да живея с това.

— Отначало ще ти бъде трудно.

— Ще бъде, и какво?

— Хайде да направим така. Аз ще мина покрай нас, ще свърша нещо, а привечер, ако се почувстваш зле, ще дойда пак при теб. Става ли?

— Става! И заедно ще обсъдим нашите по-нататъшни разследвания.

— Именно за това си мислех и аз.

Те се разделиха до вечерта, много доволни една от друга. Мариша се прибра вкъщи. А Лиза се отправи към дома си, където за първи път от години насам никой не я очакваше. Нямаше за какво да бърза да приготвя обяд, да пере и да чисти за връщането на Виталик. Сега с всичко това можеше да се занимава, когато реши. Ако искаше, въобще нямаше да готви! Ако пожелаеше, щеше да се отбие в някое кафене! Пълна свобода на избор!

Осъзнавайки тази важна мисъл, Лиза се спря.

— Хайде бе — измърмори си тя — изглежда животът на вдовиците имал и хубави страни!

После продължи нататък, но вече, без да бърза, с малки бавни крачки. Може да се поразходи. Може да се поогледа настрани. Може да седне някъде да хапне порция пелмени, ето там, в онова заведение. Разбира се, Лиза не си купи пелмени. Вкусът от неочакваната свобода я беше ударил по главата, но не чак до такава степен. Тя не възнамеряваше да се трови точно сега, когато след мъката и тъгата дойде осъзнаването, че стои на прага на нов и кой знае, може би по-добър живот.

Лиза не мислеше и да се хвърля под някоя кола. Напротив, стоеше в края на тротоара и внимателно гледаше напред, за да уцели онази секунда, в която транспортният поток щеше да се разреди достатъчно и на нея ще й се удаде възможност да се шмугне между забързаните коли. Да, тя не беше на пешеходна пътека и какво от това? Сложете ръка на сърцето си и кажете, колко пешеходци пресичат на непозволени места? Много. Почти всички.

На практика, всеки от нас поне веднъж в живота си е пресичал пътя на червен светофар. А ако се намери такъв човек, който винаги чака зелена светлина и пресича само на „зебра“, то на този тип мястото му е в Кунсткамерата1, редом с експонатите на другите уроди.

Например, досега Лиза беше пресичала сто пъти на неразрешени места, но знаеше елементарното правило как да го прави, при това да остане цяла и невредима. Просто трябваше да бъдеш още по-внимателен, отколкото на обикновената пешеходна пътека. И тогава, мислеше си тя, нищо лошо няма да ти се случи. На пешеходната пътека, точно обратното, отпускаш се и може да не забележиш опасността. А иначе, всички твои органи чувстват напрежение, така че и опасността ще видиш навреме.

И Лиза я видя. Вече беше застанала на разделителната линия, когато видя някакво младо момиче зад волана на сребриста „Хонда“, което реши да заобиколи едно препятствие на пътя — липсващ капак на канализационна шахта. Цялото внимание на начинаещата шофьорка беше насочено към дупката. Стоящата по средата на платното Лиза, тя забеляза твърде късно. Наложи се Лиза да се дръпне назад, точно където минаваше отсрещният поток с коли.

Но в този момент и там се случи аварийна ситуация. Една маршрутка беше спряла в нарушение, за да качи пътници. После реши да продължи, а минаващият в този момент джип трябваше да промени траекторията си, за да не удари маршрутката. Лиза успя само да ахне, откривайки, че от едната страна на безопасната линия я притискаше сребристата хондичка, а от другата, срещу нея неумолимо летеше грамадата на черния джип.

Нямаше какво да направи. Беше попаднала буквално между два огъня. Господи! Трябваше да мине по пешеходната пътека! Ако я сгазеха там, Лиза поне щеше да има право на някаква компенсация за морални и физически загуби! Но тази мисъл изчезна, както се и появи. А Лиза страшно се ядоса на себе си. Проклета идиотка! Каква компенсация! Ей сега ще я смачкат като палачинка и това е!

— Прощавайте всички! — изпищя Лиза и се приготви за неизбежната смърт като затвори очи.

Вятърът я блъсна, след това се чу клаксон, а не песен на ангелски гласове. И Лиза отвори очи.

— Ти какво правиш там, решила си да подремнеш ли? — крещеше й някакъв мъж от преминаваща покрай нея кола. — Всички жени сте смахнати, но ти си пълно ку-ку!

Внезапно зарадваната Лиза, вместо да се обиди на грубиянина, му изпрати въздушна целувка. Тя почти обичаше този грубиян. Та нали остана жива. И той беше първият, който й напомни за това.

— Абсолютно ку-ку — с удовлетворение констатира мъжът, но вече без предишната злоба в гласа. — Луда! Махни се от пътя, глупачке!

Даваше й добър съвет. И Лиза го последва веднага. С няколко подскока тя пресече останала част от платното и когато вече стоеше с единия си крак на тротоара, се появи нова опасност! Лиза видя камиона и веднага разбра, че той се е устремил в нейната душа. Камионът беше пълен с боклук, но летеше точно срещу нея. Съвсем целенасочено. При това в момент, когато на пътя нямаше никакви коли. И независимо от това, камионът пердашеше право срещу нея.

Лиза сподавено изохка и скочи върху тротоара. Обаче не! Камионът също прескочи бордюра и полетя директно през тревната площ, отново прицелен в Лиза. Това просто не можеше да бъде. Такива маневри Лиза бе виждала само на кино. Тя се втурна през тревата, без да знае накъде да тича. Внезапно нечия ръка я хвана за якето и властно я дръпна към себе си.

Камионът, свирейки недоволно с клаксон, профуча покрай своята жертва и се скри някъде из дворовете. Лиза въздъхна:

— Благодаря!

— Има защо — отговори й весел глас. — Какво има против Вас този тип?

Лиза вдигна очи и замря. Пред нея стоеше мъж — мечта за всяка жена! Той имаше чисто лице с правилни черти, блестящи тъмнокафяви очи и тъмни, късо подстригани коси. Освен това беше добре сложен. И силен! Наистина силен, иначе Лиза не би прелетяла буквално метър и половина във въздуха, за да се окаже на безопасно разстояние от вбесения камион.

— Благодаря! — повтори треперещата Лиза развълнувано. — Вие ме спасихте!

— Има нещо такова! Този тип имаше намерение да Ви бутне. Да Ви убие, едва ли, но щеше да Ви осакати със сигурност.

— Благодаря! — повтори за трети път Лиза и се изчерви.

Какво запелтечи едно и също! Нямаше ли други думи, с които да благодари на непознатия? А тя само благодаря, та благодаря! Ще я помисли за глупачка.

Изглежда, непознатият съвсем не смяташе, че Лиза му благодари лошо. Той я гледаше развълнуван и накрая я попита:

— С Вас всичко наред ли е?

Лиза кимна с глава.

— Сигурна ли сте, че е наред? Да Ви изпратя ли до дома?

— Не, не е необходимо.

И тук Лиза мислено сама се удари по главата. Нещастна идиотка! Защо му отказа? Такъв мъж й спаси живота, а тя го разкарва! Кретенка!

— Е, както искате — произнесе непознатият.

И тъй като Лиза не му подаде никакъв знак за това той да остане, мъжът продължи напред. А Лиза така и си остана да стои, гледайки след него. Тя щеше да го извика, но езикът й неочаквано отказа да й се подчинява.

— Господи! — въздъхна накрая тя. — Какъв мъж! Приказка!

Но приказният мъж вече се беше скрил от погледа й и Лиза се затътри към вкъщи. Нямаше много за ходене. През дворовете, където се беше скрил злополучният камион, но Лиза вече беше забравила за него. Всичките й мисли бяха посветени на непознатия мъж-красавец.

Тя вървеше и мислеше за него. На улицата беше много приятно. Нямаше много хора. Все пак беше работен ден. Някъде играеха деца, звънко ритайки топка. Носеха се женски гласове и лай на кучета. С една дума, тихичко зелено кътче в един от жилищните райони на големия град. Лиза зави и влезе в своя двор. За да влезе в блока, трябваше да мине под една арка, след това да заобиколи порядъчно обраслата спортна площадка на съседното училище — и вече щеше да си е у дома.

Обикновено Лиза не минаваше през площадката. Това беше любимото място на всички стопани на малки и големи кучета в района. По всяко време на годината, занемарената спортна площадка, гъсто обрасла с дървета, храсти и бурени с височината на човешки ръст, беше пълна с пухести или с копринено гладка козина кучета. Кривоноги и с големи зъби, с отрязани или свободно висящи уши, те бродеха по бившата спортна площадка и навсякъде оставяха следи от своето присъствие.

Никой не чистеше след тях. Стопаните им с умиление наблюдаваха пакостите на своите питомци, като само приветстваха техните постижения. Ако някой им кажеше, че това е възмутително, те биха възроптали. Да почистят? Какво има тук да се чисти? Това е естествен тор. Зимата ще изгние и следващата година репеят ще започне да расте още по-добре!

Лиза не спореше. Може би щеше да изгние, но не веднага. И е полезно само за едните репеи.

А те, трябваше да се отбележи, израстваха огромни в кучешката пустош. Да се провираш между израстъците, с риск да настъпиш някоя „мина“ беше твърде неприятно. Но в края на този ден, умората я беше налегнала порядъчно и Лиза, изменяйки на своите навици, вече се промъкваше през запустялата спортна площадка. Беше доволна само от едно — сега не бе време за разходка на кучета и беше пусто.

Стори й се, че в другия край на площадката репеят се залюля силно. Сякаш в него се криеше някой. Но това можеше да е вятърът, затова не обърна особено внимание и продължи напред. Имаше да върви съвсем малко, не повече от сто метра. Но както се оказа, все още й предстоеше да премине точно това малко разстояние. Право пред нея от гъстите храсти изскочи твърде подозрителна личност. Мъж, небръснат, рошав, здравеняк. От него вонеше на алкохол на километър. Целият му вид не оставяше никакво съмнение — мъжът бе замислил нещо лошо.

Той препречи пътя на Лиза. И мълчаливо, само сумтейки, започна да се домогва до нея.

— Ей! Какво искаш?

Лиза вече разбираше какво иска. Да я ограби! Да я изнасили!! Или нещо повече — да я убие!!!

— Ей! Махай се! Не ме пипай! Ще крещя — предупреди го тя.

Той гнусно й се озъби, показвайки неравните си пожълтели зъби и протегна към Лиза своите дълги ръце с мръсни почернели нокти. И когато тяхната траурна ивица се оказа под носа на Лиза, тя закрещя:

— Помощ!

Струваше й се, че крещи с всички сили, но всъщност звукът, който излизаше от дробовете й, едва ли би изплашил и малко коте.

— Помощ! Помощ!

Лиза отстъпваше и отстъпваше, без да посмее да се обърне с гръб към своя нападател. После настъпи някаква пръчка. Спъна се и падна на земята. Мъжът се озъби още по-широко и в очите му прочете онова изражение, от което Лиза окончателно се увери: „Сега ще ме изнасили! Каква гадост!“ И в най-големите си кошмари не би могла да си представи, че до нея би могло да се докосне такова същество!

— Не ме докосвай! — пищеше тя. — Аз съм туберкулозна!

Това не му направи никакво впечатление.

— Зараза към зараза не се лепи! — само дръзко й се изхили той и се стовари върху нея.

Беше ужасно! Отвратително! Вонеше!

Лиза буквално се задушаваше под мръсното тяло. Мъжките ръце грубо шареха по нейната гръд, стараейки се да скъсат сутиена й. Плъзнаха под дрехите й и Лиза не знаеше от какво повече се задъхва — от вонята или от отвращение.

Лиза се бранеше с последни сили. Тя вече разбираше, че е загубила битката. Но да се предаде просто така не можеше. Докато й останеше и капка сила, щеше да се съпротивлява. Но силите я изоставяха с всяка изминала секунда. Насилникът беше къде-къде по-силен от нея. И в този момент, когато Лиза почувства как дишането й отслабва и върху очите й се спуска черна пелена, всичко изведнъж свърши.

Задъхана, Лиза скочи от земята. Пред очите й още чернееше, но слухът й беше в пълен порядък. Тя чу два гласа. Единият на мръсния насилник и вторият на още някого, смътно познат.

— На ти! На ти на теб! Изрод такъв!

Лиза искаше да види какво става и премита няколко пъти. Накрая пелената пред очите й започна да се разсейва и тя видя как пред нея се води истински ръкопашен бой. На тревата, изпотъпкана и нацапана от много поколения различни кучета, се биеха двама. Единият — същият този мръсник, който се опитваше да я изнасили, а другият… Ето ти изненада! Вторият беше нейният неизвестен спасител — мечтата на всички жени. Той отново й се беше притекъл на помощ. И сега с настървение налагаше своя противник.

Лиза почувства как адреналинът й се качва.

— Така му се пада! — закрещя тя. — Цапардосай го! Да знае как се нападат беззащитни момичета!

Нейният спасител охотно последва съвета й, като стовари върху мерзкия насилник такива силни удари, че онзи буквално започна да лази. И все пак успя да избяга като се отдалечи пълзешком, при това доста бързо.

— Да го догоня ли? — попита нейният спасител, дишайки тежко. — Ти само кажи, аз съм готов.

— Не, остави го. Ще го убиеш, без да искаш.

— Такива трябва да се убиват! — кръвожадно присви очи той. — Той теб… Той теб… Успя ли да ти направи нещо?

— Не, не! Само се опита!

— Гад! Не, пусни ме! Аз все пак ще го настигна и ще го убия.

— Недей! — изплаши се Лиза. — После ще те намерят и ще те арестуват. Заради него не си заслужава.

— Хайде да го предадем в милицията!

— Е… щом настояваш, добре.

Оказа се, че докато Лиза и нейният спасител спореха, насилникът окончателно беше изчезнал. Сигурно се беше скрил в храстите, беше залегнал, без да диша, защото се страхуваше да не привлече вниманието на благородния отмъстител.

— По дяволите! — изруга спасителят на Лиза, който обходи близките храсти, като се омаза целият в кучешки лайна. — Нека да пълзи! Ще ми падне той на мене!

— А ти как изобщо се озова тук! След мен ли вървеше?

— На мен ми е на път. Живея наблизо.

— Значи сме съседи? — зарадва се Лиза. — Слушай, не ми е удобно, но в такъв случай ще ме изпратиш ли до нас?

— С удоволствие! Вече ти предложих веднъж! Помниш ли?

— Помня и много съжалявам, че не приех предложението ти. Бях глупава.

— Не си глупава.

— Точно сега не съм. И затова те моля да ме изпратиш. Как се казваш?

— Толя.

— А аз съм Лиза.

Толя кимна и предложи на Лиза ръката си.

— По-добре се хвани за мен — каза той — ти си в такова състояние, че можеш и да паднеш. И знаеш ли какво… имаш ли в себе си огледало?

— Ако не се е счупило, имам, разбира се.

— Огледай се.

Лиза се огледа и изпадна в ужас. Косата й беше раздърпана и цялата набодена със суха трева и някакви боклуци. На бузата си имаше рана, а кожата й беше намазана с нещо жълто-кафяво. Ако това е… за това направо не й се мислеше.

С помощта на мокра кърпичка Лиза се поизбърса малко, но не й се удаде да възстанови предишната си външност с такива скромни средства. Трябваха й горещ душ, компреси и планина от фон-дьо-тен.

— Нищо — промърмори Лиза — до вкъщи са две крачки. Ще се добера някак си. Надявам се само да не ме срещне някой познат.

— Аз също се надявам, че иначе хората ще си помислят… — и той замълча.

Лиза се засмя. Хвана спасителя си под ръка и двамата тръгнаха по малката пътечка към дома й.