Супернеудачница

Глава 17

Днес Лиза се прибираше у дома в истинска еуфория. Причината не беше в пресните зеленчуци и зелената салата, които отдавна не беше хапвала и съвсем подходящо искаше да приготви за вечеря. Работата се състоеше в това, че на тази вечеря трябваше да дойде нейният нов приятел — Артур, австралийският полицай.

Това предизвикваше сладък трепет у Лиза. Днес, когато Артур я изпрати до тях, той я увери, че ще я пази денонощно. Ще изкара на светло всичките й врагове. Ще направи каквото е необходимо тя да встъпи в правата си на наследница на чичо Грегъри. Той остави Лиза в апартамента и слезе долу, за да премести колата си на по-удобно за паркиране място.

— Ще остана при теб през цялата нощ — произнесе Артур, като я гледаше съсредоточено. — Не си мисли нищо лошо, правя го за твоята безопасност. Може ли?

Лиза не си мислеше нищо лошо. Нима Артур можеше да й причини нещо лошо? Нека да остане. Не за една нощ, а за две, за три, за колкото поиска! Може дори за цял живот!

И така, Артур отиде за колата си, а Лиза усети прилив на желание да блесне пред своя нов приятел. Тя се втурна към хладилника. Месо имаше, беше дори мариновано. Това беше добре. Но зеленчуците за салатата не бяха достатъчни. Една почти изсъхнала краставица нямаше да свърши работа. За тържествена вечеря подхождаше пищна салата.

— Ще изтичам до магазина. Нищо няма да ми се случи за пет минути.

За първи път от дълго време насам Лиза чувстваше, че има до себе си истински приятел. Точно такъв, за какъвто мечтаеше всяка жена. Който е готов заради нея — единствената и неповторимата — на всякакви подвизи. Ако го помоли, и планината ще премести, и морето ще пресуши, и пътя на реките ще промени, заради нея! И ако случайно не успее да го направи, поне ще положи всички усилия за това.

Точно такъв мъж Лиза бе чакала през всичките тези години. И ето — той дойде. Най-накрая беше тук. Сега животът й вълшебно щеше да се промени. И задължително в по-добра посока.

Но с кого да сподели тази голяма радост?

Мобилният на Мариша беше изключен. Колко жалко. За миг Лиза дори се ядоса, но изведнъж си спомни за Верунчик. Ето кой сега би й свършил работа като добър слушател! Самата Верунчик четири пъти е била омъжвана. Тя би оценила, че най-накрая около любимата й племенница се е появил истински мъж. Да, Верунчик щеше да я разбере. И Лиза отново изпита неприятно тревожно убождане в душата си. Съдбата на нейната леля и досега не й беше известна. Тя беше изчезнала с някакъв тип с белег на челото. Изчезна, та на всичкото отгоре и телефона си беше изключила.

— А Артур има ли белег на челото? Има! И как не се сетих да го попитам за Верунчик?!

Впрочем, ако Артур имаше какво да й разкаже за нейната леля, той би го направил и без да чака нейните въпроси. Нали темата за Верунчик се повдигна по време на разговора им, но той не спомена и дума за това, дали я е завел някъде.

— Не човек, а някаква загадка — прошепна си Лиза, имайки предвид новия си приятел.

И изведнъж дочу:

— Лиза! Лизичка?

Момичето вдигна глава и изкрещя от радост:

— Верунчик! Да живееш сто години! В момента си мислех точно за теб.

При вида на любимата си племенница Верунчик засия.

— Лизичка! Радост моя! Къде пропадна?

— Аз? — изуми се Лиза. — Аз ли къде съм пропаднала? По-скоро ти къде пропадна?

— Ооо! Аз имах много важна работа.

И Верунчик си придаде загадъчен вид, както ставаше винаги, когато при нея се появяваше нов мъж и всички започваха да я разпитват за него. Лиза много добре познаваше тази черта в поведението на леля си и сега това много я зарадва. Значи такава била работата! Верунчик си беше хванала нов кавалер! Тогава всичко беше наред! Значи все пак имаше нещо стабилно на този свят!

— Лизичка, ние с теб трябва да си поговорим много сериозно.

— За какво? За наследството на чичо Гриша?

Стори й се, че Верунчик се изненада силно.

— Откъде знаеш за чичо си Гриша? — с променен глас произнесе тя. — Кой ти каза?

— Дълго е за обяснение.

— Няма значение, разкажи ми!

— Верунчик, какво значение има? — учуди се Лиза. — Аз вече знам, че имам чичо. Знам, че вие с мама сте били скарани с него. И въпреки това той ми е оставил всичките си пари. Милиони долари. А това означава, че сега ние с теб сме богати! Разбираш ли?

— Той е оставил тези пари на теб! На теб, а не на мен!

— Каква е разликата! Ти! Аз! Та ние с теб сме като сестри!

— Какви сестри? — промърмори Верунчик. — Лизичка, ти какво, наистина ли мислиш така?

— Ама разбира се!

— И ти си готова да разделиш милионите си с мен?

— Естествено! На всяка цена. Според мен е много несправедливо, че чичо Гриша е оставил всичко на мен. Защо не ти е дал половината?

— Не знам — машинално произнесе Верунчик. — Така е решил. Гриша винаги е бил странен. Да се чудиш просто, да остави цялото си състояние на момиче, което никога не е виждал!

Зарадвана от връщането на леля си, Лиза не обърна внимание на странните й думи. Както и на това, че Верунчик съвсем не се изненада и не се натъжи при новината за смъртта на родния си брат — нали чичо Гриша все пак й беше роден брат. За Лиза той бе някакъв абстрактен персонаж, а Верунчик бе израсла с него в един дом. И навярно някога го е обичала.

— Лизичка — произнесе междувременно леля Вера, — трябва да отидем до нас!

— При теб?

— Да. Всъщност, сега аз живея извън града.

— Знам! Ние идвахме до апартамента ти. И съседите ни казаха, че те е извел някакъв мъж с белег на челото. Кой е той? Да не би да е Артур?

— Артур ли? — разсеяно откликна Верунчик — Какъв Артур? Не познавам никакъв Артур. Слушай, Лиза! Нямаме време, сядай в колата!

Без да мисли, Лиза се съгласи. Предстоеше им да си говорят за толкова много неща и трябваше да го направят не ходейки по улицата, а на усамотено място. При вида на живата, цяла и невредима леля, която в мислите си тя почти беше погребала, Лиза забрави за всичко друго на този свят. Тя забрави даже за Артур, който щеше да дойде на вечеря при нея. И единствено някъде дълбоко в нейното подсъзнание се прокрадна една мисъл — че все пак не трябва да заминава далеч от дома си.

— Хайде да отидем у нас — промърмори Лиза, вече сядайки в колата на леля си. — На две крачки сме.

— Отиваме при мен. Така е по-добре.

Отново погълната от мислите си, Лиза не обърна никакво внимание на странния тон на леля си.

— Ау, Верунчик, ти не знаеш най-важното! — възкликна тя. — Убиха моя Виталик!

— Така му се пада!

— Освен това се оказа, че той ми е изневерявал!

— Аз винаги ти говорех за това! Ама ти беше толкова упорита, когато ставаше въпрос за твоя скъпоценен Виталик, че никога не пожела да ме чуеш!

— Представяш ли си, неговата любовница също я убиха!

Верунчик така конвулсивно трепна с цялото си тяло, че колата, която в момента се опитваше да изкара от паркинга, също се разтресе.

— Верунчик, какво ти е? Щяхме да се ударим!

— Откъде знаеш за тази курва? — попита тя Лиза.

— Бях в дома й.

— И какво научи?

— Нищо. Явно я е убил някой неин познат. Тя му е отворила вратата, а той я е убил. Ударил я е по главата с нещо тежко! Представяш ли си?

Верунчик кимна. Тя беше пребледняла.

— Трябва да си поговорим — произнесе тя.

— Освен това Виталик е искал да ме лиши от моето наследство!

— Оо! Как е могъл?

— Да-да! Канел се е всичко да прибере за себе си, а мен да изпрати на оня свят! Преднамерено ме е водел към самоубийство! Първо ме е тровил с хапчета, от които аз едва не се побърках. После направи така, че да си помисля, че съм бременна. И през цялото време ми е внушавал, че не ставам за нищо, че съм нищожество и абсолютно празноглава. И че е най-добре да умра.

Верунчик хвърли ироничен поглед към племенницата си:

— Очевидно не е успял.

— Това е, защото срещнах добри хора. Те ми помогнаха. А ти къде изчезна?

— Казах ти, бях заета!

Сега в гласа на Верунчик се долови раздразнение и Лиза реши да млъкне и да не досажда повече на леля си с въпроси. Тя и без това достатъчно й напълни главата, трябваше да й даде време да осъзнае промените, които са настъпили в живота на нейната племенница. Да ги осъзнае и да ги подреди по места в собственото си съзнание. Иначе можеше и да катастрофират по пътя.

След като беше станала богата наследница, Лиза вече не бързаше да умира.

Те пътуваха твърде дълго. Далеч-далеч извън града. Лиза се губеше в догадки къде ли отиват, но всичките й въпроси оставаха без отговор. Верунчик само й казваше, че там е приказно място, където ще поговорят на спокойствие и натискаше по-силно газта на колата.

— Верунчик, а кой е бил този млад човек, с когото си заминала?

— Ох, миличка, не си го слагай на сърце. И с него нищо сериозно не излезе.

Накрая Лиза задряма. Нея винаги я унасяше в кола. А сега си казаха думата и поредицата й безсънни нощи, и тичането през последните дни. Така че, тя заспа и се събуди едва когато колата спря.

— Ето, пристигнахме! — жизнерадостно възкликна Верунчик.

Лиза погледна през прозореца на колата, но не сподели радостта на леля си. Мястото не й хареса. Някаква съвсем занемарена постройка, нещо като бивш краварник или някакъв склад за селскостопанска техника. Но за каквото и да е било използвано това простиращо се от север на юг едноетажно здание, сега то беше пусто и целият му външен вид не даваше признаци, че тук е възможно да се живее.

— Спокойно, не живея тук. Ще свършим едно друго и продължаваме напред.

— Верунчик, на мен тук нещо не ми харесва. Свършвай си работата по-бързо.

— Излизай от колата.

— Не може ли да остана в нея? За какво съм ти?

— Необходима си ми. Трябва да ми помогнеш!

Какво да се прави? Не толкова често родната ти леля те моли за помощ. Верунчик също излезе от колата и се запъти в посока на дългата постройка, показвайки на племенницата си къде да стъпва. Навън вече се стъмваше и Лиза почти не виждаше къде върви.

— Стъпвай внимателно. Навсякъде има буци пръст и някакви железа. Остава само да си изкълчиш крака.

— Верунчик, какво е това място?

— Не знам, но е достатъчно безлюдно. Тук никой няма да ни пречи.

Права беше. Доколкото успя да види Лиза, наоколо имаше само запустели поля, които се простираха на километри в далечината. Някога са били засети със зеле, картофи или ръж, а сега нивите бяха занемарени, прорасли с изсъхнали стърнища, а на места дори с цели израснали дървета. Картината на пълното запустяване допълваше един ръждясал скелет на стар трактор. Нито гуми, нито някакви части бяха останали по него, а желязото беше толкова ръждясало, че нямаше да може да се предаде и за вторични суровини.

— Но какво ще правим тук? — недоумяваше Лиза.

— Ела насам!

Верунчик вече беше влязла навътре в дългия строеж. Какво правеше там, Лиза не виждаше, но послушно тръгна в посока на гласа на Верунчик.

— Къде си?

— Тук съм! Идвай по-бързо!

Фенерът в ръцете на леля й светеше съвсем близо. Лиза направи още една крачка. И внезапно усети как земята под краката й изчезна. Тя успя да извика, да размаха ръце, за да запази равновесие, но падна надолу в дълбоката дупка, която ловко беше замаскирана с прогнила слама. При падането Лиза болезнено удари главата си в нещо твърдо. Тъмнината покри очите й. Последната й мисъл, дали Верунчик ще успее да я намери и ако успее, ще може ли да я извади жива, избухна с отчетлива яснота и веднага изгасна. После Лиза не мислеше за нищо, тя просто беше изпаднала в безсъзнание.

Мариша бързаше към Лиза, сякаш бе вдигнала всички платна на кораба си. Новината, която получи, буквално я изгаряше отвътре. По-бързо, по-бързо! Може би все пак тя щеше да успее да предупреди Лиза за опасността, която я грозеше съвсем не от тази посока, от която очакваха.

Батерията на мобилния телефон на Мариша падна. Сякаш напук! А мобилният на Лиза, когато Мариша все пак успя да й звънне (помоли един мил минувач да й позволи да се обади от неговия телефон), беше или извън обхват, или беше изключен изобщо. Единственото, което Мариша чу в отговор на своите молитви, бе, че няма връзка с този номер.

— Господи, дано да си е вкъщи! — молеше се Мариша. — Дано вече не е късно! Дано да успея!

Около блока на Лиза, Мариша леко се забави и се огледа. Опелът на Виталик си стоеше там, където го бяха оставили. Какво пък, може би Лиза също си беше на мястото. Щом се качи на необходимия етаж, Мариша подскочи. Пред вратата на Лиза стоеше някакъв млад мъж с пакети в ръце и натискаше настойчиво звънеца. При шума на асансьора той се обърна и Мариша видя белега на челото му.

Тя издаде сподавен вик и се опита да се върне обратно към асансьора. Но не се получи. Младият човек скочи бързо и хвана Мариша за ръката.

— Моля Ви! Не си тръгвайте! — възкликна той. — Кажете ми, къде е Лиза?

Къде е Лиза? Мариша също искаше да знае! Младият човек изглеждаше толкова разстроен, че Мариша се трогна. И го попита:

— А нима Лиза не си е вкъщи?

— Трябваше да си е вкъщи. Там я оставих, излязох само за пет минути. Но всъщност ме нямаше не пет, а петнадесет.

— Защо се забавихте?

— Защото минах и през магазина да напазарувам, а когато се върнах, Лиза не ми отвори!

— Тя вкъщи ли си е?

— Не знам, не съм сигурен. Никакви звуци не се чуват отвътре.

— Мариша не се колеба дълго.

— Вие ли сте Артур?

— Да, а Вие сте — Мариша?

Мариша кимна.

— Лиза много ми е говорила за Вас.

— И какво толкова Ви е говорила?

— Между другото тя ми спомена и за способностите Ви сам да отваряте заключени врати.

Артур се изчерви до корените на косата си, но Мариша не се церемонеше.

— Хайде, отваряйте вратата. Да видим какво става вътре.

Артур почервеня още повече, но не се възпротиви. Извади от джоба си връзка с някакви железца и започна да човърка в бравата на вратата. Целият процес трая не повече от три минути. Мариша изпита към него нещо като уважение, а към Лиза — направо завист. Провървя му на момичето. Намери си кавалер със златни ръце. Така ловко боравеше с шперцовете. А как ли щеше да използва чукове и бормашини! Въобще, направо да се влюбиш. Такъв ценен мъж! — Лиза. Лиза! Ау-у!

След като бързо провериха целия малък апартамент, Мариша и Артур се срещнаха отново при входната врата.

— Няма я.

— Някъде е отишла!

— Къде?

Мариша искаше да повдигне незнаещо рамене, когато изведнъж се сети.

— Имали сте намерение да прекарате вечерта заедно, нали?

— Да.

Тя с решителна крачка влезе в кухнята и отвори хладилника.

— Тогава знам, къде е отишла Лиза.

— Къде?

— В магазина. Да напазарува. Хладилникът й е празен.

— Но аз бях в магазина! — Артур показа пакета от супермаркета. — Не я срещнах там.

— Значи сте се разминали. Освен това… може да е отишла в по-близкия магазин.

Търсенето на по-близкия магазин не им отне много време. Той се намираше в двора на Лизиния блок. Скучаещата продавачка веднага си спомни слабичката девойка — своята постоянна клиентка. Тутакси изброи всичко, което Лиза беше купила: домати, краставици, пресен лук, естрагон, босилек, кориандър, магданоз и копър. Още царевично олио и бутилка прекрасно азербайджанско полусухо червено вино. Лиза толкова се била натоварила, че торбата й измъкнала ръцете. Продавачката била сигурна, че ще се прибере направо вкъщи.

— Предлагам да претърсим двора. Трябва да е някъде наоколо.

Обискът на двора не даде никакъв резултат. Абсолютно нищо! Мариша и Артур бяха напълно объркани. Тревогата ги обземаше все повече и повече. Без съмнение с Лиза се бе случило нещо. Като се вземат предвид и събитията с нея през последно време, не можеше да се очаква нищо добро от внезапното й изчезване.

— Знаете ли, имам лошо предчувствие — с тревога произнесе Мариша. — Мисля, че знам кой стои в дъното на тази история.

— Кой?

— Ще Ви кажа — кимна с глава Мариша. — Но и Вие ще ми кажете какво знаете за този човек.

Лиза идваше на себе си бавно и мъчително. Напусналото я съзнание не бързаше да се връща отново. Но постепенно тя започна да осъзнава това, което ставаше наоколо и за най-голяма изненада откри, че продължава да лежи на дъното на някаква яма. Нощта вече беше минала и навън започваше да се зазорява. Какво излизаше? Лиза беше лежала в тази яма цяла нощ? И Верунчик не я е намерила и не я измъкнала оттам? Или и с леля й се беше случило нещо лошо?

Момичето се размърда и се опита да се изправи на крака. Това й се удаде едва при петия опит. Главата й се въртеше силно, а в краката си усещаше неприятна слабост. Ръцете й трепереха.

Дали от травмата, която получи при падането, дали заради студа, дали заради страха, или от всичко взето заедно.

— Ох, колко ми е зле! — простена Лиза. — Още малко и ще умра!

Тя приседна отново, но на бетона беше студено. Лиза реши да вика за помощ.

— Помогнете ми! — закрещя тя. — Верунчик! Има ли някой? Помощ! Тук съм!

Лиза викаше с всички сили, но гласът й беше толкова слаб! Тя и сама разбираше, че е безполезно да вика за помощ. Щом до този момент все още се намираше в тази дълга абсурдна плевня, че и на всичко отгоре падна в някаква дупка, то никой нямаше и да я чуе. Какво й бе казала Верунчик? Безлюдно място? Където никой няма да им пречи? За какво… нямаше да им пречи?

И за първи път в Лиза трепна и се появи някакво съмнение. Всъщност защо Верунчик я докара тук? Защо я остави сама — безпомощна и почти умираща?

— Верунчик! — отново извика Лиза. — Тук ли си?

Тишина. Нито звук в отговор. Верунчик беше пропаднала някъде.

— Ще дойде. Верунчик е отишла да търси помощ, но със сигурност ще се върне и ще ме извади оттук.

Така се успокояваше Лиза. Защо ли, обаче, успокоението не идваше. Точно обратното, с всяка изминала минута на нея й ставаше все по-страшно. Предназначението на тази яма, в която пропадна, й беше неясно — стените бяха от бетон, приличаше на стар пресъхнал кладенец или на някаква шахта.

Трябва да се измъкна по някакъв начин — реши Лиза, оглеждайки отново стените. Откри стърчащи железни парчета от арматура.

Разбира се, по-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Ръцете и краката й сякаш бяха налети с чугун. Главата я болеше силно и й се виеше свят. Гадеше й се и на всичко отгоре усещаше такова прималяване, сякаш умираше.

— Но ако не изпълзя догоре, наистина ще умра.

На главата си напипа голяма цицина. Около нея косата й беше засъхнала в кора от кръв. Явно добре си беше разцепила главата при удара от падането. Съмнявайки се силно, че ще може да се изкачи нагоре, Лиза все пак се хвана за стърчащите железа и се повдигна.

— Раз! — изкомандва се тя сама, поставяйки единия си крак върху желязото. — Два! Давай, Лиза! Ще успееш! Браво на теб! Умница си ми ти! В училище беше отличничка по физическо! Учителите винаги те даваха за пример!

Така беше. Слабичка и подвижна, Лиза притежаваше удивителна сила и упоритост. И единствена от целия клас успяваше да се изкачи по въжето чак догоре. И стоеше там толкова, колкото се изискваше.

— Три! — продължаваше да се командва Лиза. — Постави крака внимателно! Не гледай надолу!

Лиза почти стигна върха. Още едно малко усилие и щеше да бъде на свобода. Главата й така бучеше, че не чу приближаващите се стъпки. Тя въобще нищо не чуваше и не виждаше. Ушите й звънтяха, а пред очите й се стелеше червена мъгла. Внезапно Лиза почувства, че някой силно я натиска по главата, като не й дава да се придвижи по-нагоре. При това, този някой се опитваше да разтвори пръстите на ръцете й, здраво вкопчили се в желязната арматура. Последва силен удар и Лиза пак се срина надолу.

— Ааа! — изкрещя тя, докато падаше отново върху бетонния под.

Всъщност, този път не падна до самото дъно. Успя да се хване за едно от стърчащите железа, но при това силно раздра ръката си. Голяма работа, една ръка, не е като да си разцепиш главата. По чиста случайност Лиза бе успяла да си предпази главата. Обаче вече не й достигаха сили, за да се задържи хваната за стената. Ръцете й безсилно затрепериха. Тя се пусна и отново се намери на дъното.

Не падна от голяма височина, така че, слава Богу, не се изпотроши. Поседя малко върху студения под и дойде на себе си. Червената пелена, която бе покрила очите й най-после се разсея. И вдигайки поглед нагоре, Лиза успя да види, че някой се мярка над главата й.

— Ей! — повиши глас тя. — Кой е там?

— Аз съм! — раздаде се добре познат глас.

Мъглата в очите на Лиза стана почти прозрачна, бяха останали само плаващи стъклени червейчета, които все още я дразнеха. Но те не й попречиха да види, че горе стоеше нейната леля Вера.

— Значи още си жива, племеннице! — злобно каза жената.

— Верунчик? — с недоумение промълви Лиза. — Лельо Вера? Ти ли си?

— Можеш да не се съмняваш!

— Верунчик! Извади ме оттук!

— Още нещо да поискаш?

— Верунчик! — шокирана възкликна Лиза. — Ти какво, шегуваш ли се? Колко време да седя долу?

— Докато не пукнеш!

Устата на Лиза зейна от изненада. Кой й говореше така? Нейната любима Верунчик? Същата тази, която бе за нея, ако не като родна майка, то във всеки случай като родна сестра и най-близка приятелка? Не, това не може да бъде. Това е някаква ужасна лъжа. Халюцинация, от серията на онези измами, с които преди я беше манипулирал Виталик.

Мисълта за мъжа й я прободе болезнено. Виталик умря. А тя седи на дъното на бетонна яма, главата й се върти, а горе Верунчик си е загубила ума.

— Верунчик, ти ли си наистина?

— Не се съмнявай, аз съм.

Лиза продължаваше да не вярва.

— Верунчик — извиси глас тя. — Отдавна ли си тук?

— Току-що се върнах. Както се оказа — точно навреме. Излиза, че още си жива. Метнала си се на баща си.

В гласа на Верунчик се чуваше нескрита злоба. Лиза никога досега не беше виждала своята леля такава. По-готин, лекомислен и вятърничав човек от Верунчик нямаше да се намери на този свят — досега така си мислеше за нея Лиза. Леля й никога не бе изпитвала злоба към никого. Дори към своите бивши съпрузи, които нагло се опитваха да я излъжат и при разводите искаха да заграбят всичко.

Но сега Верунчик бе твърде далеч от обичайния си облик на безгрижна птичка.

— Ти си жива зараза! — промърмори тя.

— Това лошо ли е?

— Зависи. За мен е лошо, а и за теб също не е добре. Да си беше разбила главата още при падането, щеше да умреш бързо и без да се мъчиш. Щях да те залея с цимент, никой нямаше да те намери още дълги години. Ако изобщо някога те намерят!

Главата на Лиза така бучеше от падането, че тя продължаваше да мисли, че думите на нейната леля просто й се причуват. Не беше възможно Верунчик да й говори такива неща. Та тя я обича! Или не?

— Обичам те — съгласи се с нея Верунчик. — Но себе си обичам повече!

— Добре, но нали така беше и преди?

— Не. Сега всичко се промени.

— Какво се е променило?

— Ето това!

И Верунчик сякаш смъкна скалпа от главата си. Така се стори на Лиза в началото, но после разбра, че изопнатите й нерви отново й бяха изиграли лоша шега. И че всъщност леля й беше смъкнала от главата си перуката, която носеше през последните месеци.

— Верунчик! — ахна Лиза. — Къде ти е косата?

Под перуката, главата на леля й, винаги украсена с гъсти рижави къдрици, сега бе абсолютно плешива.

— Ужас! — въздъхна Лиза. — Верунчик, защо си се подстригала? Кой те е подредил така да приличаш на изрод?

— Да се подстрижа така? Глупачка! Идиотка! Не съм се подстригвала. Косата ми опада. Сама! От проведеното лечение! Разбираш ли?

Не, Лиза упорито не разбираше нищо. Какво става? Междувременно гласът на Верунчик неочаквано се промени. От злобен и грачещ се превърна в уморен и далечен.

— Аз наистина умирам, Лиза — произнесе тя.

— Умираш ли? Ти? Как така умираш?

— Както много други преди мен. Много бавно и мъчително. На никого не пожелавам такъв край.

Лиза си помисли, че се намира в модерен театър на абсурда. И режисьорът й е дал една от главните роли, но без да й обясни в какво всъщност се състои нейната роля. Поначало той дори не бе съобщил на новата актриса, че е актриса.

— Умираш ли? Верунчик, но ти не приличаш на умираща!

— Знам. Засега лекарите успяват да задържат болестта. Само ако знаеше, колко пари отиват за това. Само ако знаеше! Лекарите през цялото време ми предписват все по-нови и скъпи лекарства. Всеки път по-скъпи и по-скъпи! Не мога да не си ги купя, ако не го направя, ще умра! А аз не искам да умирам! Не искам! Не искам! И няма да умра!

В гласа й се долавяха сълзи. Лиза не знаеше какво да каже. Нейната Верунчик е смъртно болна? Но какво и е?

— Същото като при майка ти.

Майката на Лиза умря от рак. Той порази не само един орган, а целия й организъм. На лекарите не им остана нищо друго, освен безпомощно да вдигат ръце:

— Сега някои видове рак се лекуват успешно. Но за съжаление, вашият случай е безнадежден.

Майката на Лиза буквално изгоря за два месеца. Лиза се разтрепери. Бедната Верунчик! Тя щеше да повтори съдбата на сестра си! Колко беше страшно!

— Не — поклати глава леля й. — Не се надявай! Аз няма да умра! В моя случай лечението е възможно и то дава отлични резултати. Трябват ми само пари. Пари, пари и само пари! А аз ги нямам. Всичките ми спестявания свършиха.

— И какво?

— И когато това ми се случи, разбрах, че твоят чичо е умрял! Глупак! Идиот!

— Защо го ругаеш?

— Как да не го ругая? Той остави всичките си пари на теб! На теб — сополанке, без да те е виждал някога! А за какво са ти на теб тези пари? Ти си млада и абсолютно здрава!

— Но чичо така е решил. Ти, мама и той сте били скарани. Затова ги е оставил на мен. Какво лошо има в това?

— Ако го познаваше отблизо и ти щеше да се скараш с него! — заяви Верунчик.

На това Лиза не знаеше какво да отговори, а Верунчик продължаваше да нарежда с изморения си глас:

— Не беше лесно да взема това решение, Лиза. Повярвай ми, никак не беше лесно. Аз те познавам, откакто бе в пелени. А трябваше да избирам между твоя и моя живот. Виж в какво положение ни постави онзи глупак, чичо ти Гриша.

Лиза онемя. А и какво можеше да каже? Тя вече разбра, чий живот бе избрала Верунчик. Своят! И парите, които бе оставил след себе си чичо Гриша, трябваше да отидат за това, Верунчик да може да живее и занапред. А Лиза… Да, всъщност, какво щеше да стане с Лиза?