Сълзи от злато

ГЛАВА ДЕСЕТА

Изгряващото слънце заливаше земята с радостна светлина. За да се наслади на панорамата, която се разкриваше пред очите му, Максим отвори едното крило на прозореца, което се състоеше от обковани в олово осмоъгълници. Свежият утринен въздух щипеше кожата му и прогонваше и сетната сянка от сънливост. Той се наведе навън и хвърли поглед на новопридобитите си владения. От разправията му с Ханс Руберт бе изминала цяла седмица, но покупката в никакъв случай не бе увеличила състоянието му, напротив, неговото финансово положение бе, меко казано, тежко. Според кралския указ той нямаше право нито на имота, нито на титлата си. За да може да се завърне като пълноправен господар на имотите си в Англия, той трябваше да даде на кралицата убедителни доказателства за невинността си.

Той затвори прозореца и постави съда е водата над огъня. Изми се и се обръсна, облече се — велурени панталони, кожени ботуши и риза от фин бял лен, над нея мек кожен жакет. После излезе от стаята.

Долу в салона завари Елиза да приготвя закуската. Изминалите дни му дадоха възможност да я види сега сякаш за пръв път с непредубеден поглед.

Елиза наистина бе представително създание, което дори и в невзрачните си дрехи можеше да засенчи много жени в пищно облекло. Прихванатата с панделка коса падаше в цялата си дължина по раменете й. Водопадът от гъсти медни коси напомняше „Раждането на Венера“ от Ботичели, която бе видял във Флоренция.

— Радвам се да видя, че сте последвали съвета ми и помагате — закачи я той. — Бях сигурен, че ще можете, стига да пожелаете.

Елиза се извърна и го изгледа гневно с искрящи очи. Тя гореше от желание да му каже как се бе трепала, за да направи тази руина поне малко обитаема.

— Господарят на замъка днес ще ни удостои ли с присъствието си? — отвърна тя саркастично. — Да не би да се успахте, милорд? Слънцето изгря преди доста време.

— Преди не повече от час — отвърна Максим весело.

— Да приемем. А тук закуската очаква вашия изнежен стомах. — Тя пристъпи към казанчето, сипа в една дълбока чиния малко овесена каша и я тръсна пред него. — Да ви е сладко!

— Изключително сте мила, девойко — отвърна той с лек поклон — действително красива гледка. Честна дума, ако дамите в двореца видеха вашия тоалет, нямаше да оставят на мира шивачите си, външността ви гали окото.

— Дрехите ми са доказателство за щедростта на благородния господин — отвърна тя хапливо.

Максим не й обърна внимание и опита кашата, за да се отдръпне мигновено с изкривени от погнуса устия.

— Наистина ви липсва всякакъв талант за готвене. Може би щипка сол ще направи тази помия по-поносима.

— Разбира се, господине, — Елиза взе купата и отиде с нея до печката, направи нещо с гръб към него, а после отново я постави пред него. — Това отговаря ли на вашия вкус?

До носа на Максим достигна аромата на женската й плът, когато тя се наведе напред и роклята й му предостави кратка, но прелъстителка гледка. Той усети как кръвта му кипна.

Елиза се изправи и забеляза с почуда, че погледът му следи движенията й, сякаш не може да се откъсне от гърдите й. Тя се изчерви от гняв и попита язвително:

— Да не търсите заместница на Арабела, милорд?

— Момиче, това за вас би било непостижима цел, така че не поставяйте на изпитание суетата си — отвърна той презрително и поднесе лъжицата с овесена каша към устните си.

— Солта достатъчно ли е? — попита сладко Елиза. Втренчил сърдито поглед в нея, Максим стана, взе купичката и изхвърли съдържанието в огъня, където то просъска при допира с една главня. Максим си сипа втора порция от казанчето, посоли я малко и се върна, на стола си.

Елиза се зае сега с печката, после посегна за метлата, за да измете пода, отначало бавно, после все по-бързо и енергично, така че се вдигнаха облаци прах и маркизът се разкашля. Той яростно удари по масата.

— Престани, вещице такава!

Елиза се подчини и го наказа с презрителен поглед през рамо.

— Работата ви пречи, така ли, милорд?

Кашляйки, Максим се опита да разсее облаците прахоляк. После посочи с пръст другия край на масата.

— Сядай, женище такова.

— Вещица? Женище? На мен ли говорите?

— А на кого? — Максим я погледна и поклати глава. — Предупредих Николаус, но той не щеше да ме чуе.

— Николаус? — Любопитството й се разбуди.

— Да. Николаус. Попита ме дали може да ви ухажва.

— Ах, така ли? — Тонът й бе станал осезаемо по-рязък. — И вие разрешихте ли му?

— Той ще пристигне днес по обяд.

Сега Елиза стана и удари с длан по масата.

— Колко любезно от ваша страна да му дадете разрешение за това, лорд Сиймур!

— Дадох му добър съвет. Не е в моя власт да кажа нито да, нито не. Препоръчах му да пита лично вас. Честно казано, предупредих го и го посъветвах да ви се представи в пълно бойно снаряжение, ако иска да се измъкне читав.

— Ах, вие… — В очите й просветна, докато тя свиваше устни. — Как смеете да сводничите с един от вашите съучастници? Ооох!

Със стиснати юмруци тя се обърна и тръгна нагоре, защото не можеше да понася повече ироничното му хилене. Спряла на първото стъпало, тя извика:

— Бихте ли изпратили Фич и Спенс с няколко кофи вода при мен? Много вода! Искам да изпробвам медната вана в стаята си.

Малко преди обяд Максим видя от един прозорец, на покоите си малката дружина на Николаус фон Рейн, която яздеше по пътеката към замъка. Като го съзря, Максим се разсмя звънко. Николаус бе задоволил страстта си към ефектно появяване и пищно облекло. Късото му палто, обточено със сърма, проблясваше на слънцето. Кожената подплата сигурно добре го предпазваше от студа, защото, подпрял едната си ръка на хълбока, а с другата хванал юздите, той така широко бе разтворил пищното си палто, че се виждаха добре късия жакет и широките, панталони от тъмночервено кадифе. На главата му дръзко бе накривена украсена с пера шапка. Максим дори успя да съзре една обсипана със скъпоценни камъни златна верига, която той носеше на врата си.

Ескортът се състоеше от двама мъже с блестящи месингови нагръдници, единият от които яздеше пред капитана, а другият — зад него. Следваше ги един дебеличък тромав слуга. Той водеше обозен кон, натоварен с множество бохчи, сандъци и кутии. А собственият му кон освен тежестта на ездача си носеше допълнително няколко медни съда и множество прибори, чието дрънчене се чуваше отдалеч.

— Гледай ти, младоженецът идва — засмя се Максим развеселен. Той напусна стаята си и се затича надолу, за да посрещне гостите на входната врата.

Ханзейският капитан, който се бе приближил към руината с отвратен и разочарован израз, облекчено пришпори коня си, когато видя своя домакин и поведе хората си през рова.

— Максим! — високо извика фон Рейн. — Как си, приятелю?

— Превъзходно! Утрото вече успя да зарадва окото ми.

— Да, беше великолепен изгрев — Николаус обгърна с поглед порутените зидове. — Макар че сред тази купчина камъни човек трудно може да си представи нещо красиво.

— Човек никъде не знае откъде ще срещне красотата — забеляза Максим двусмислено.

— Тук със сигурност не! — отвърна Николаус с категоричен тон.

С усмивка на уста Максим слезе срещу него по стълбите.

— Виждам, че не си се съобразил с предупрежденията ми и не си се отказал от това опасно начинание. Ела седни и се стопли на камината, додето си още здрав и читав.

Николаус се плъзна от седлото и хвърли юздите на притеклия се Спенс. После капитанът огледа двора на замъка, порутените зидове и хлътналия покрив на съседната сграда.

— Надявах се да намеря подслон поне за конете.

— Хей там отсреща — Максим посочи към обора. — Зидовете са още здрави и пазят от вятъра. Отзад има едно помещение с огнище, където хората ти могат да си отпочинат. Фич ще им занесе храна и бира.

— Не много бира — спря го Николаус. — Тази вечер се връщаме обратно.

Тромавичкият мъж от новопристигналите напълни ръцете си със съдове и тигани и под развеселения поглед на Максим ги понесе с дрънчене към входната врата.

— Доведох и Дитрих, готвача си, за да ни е гарантирана приличната вечеря — обясни Николаус. — Тук със сигурност ще има някой, кой го да може да я оцени.

— Всичко е по-добро от пресолена овесена каша — сухо отбеляза домакинът. — Впрочем за едночасова езда от града до тук си взел много бляскав ескорт. — Максим направи движение с глава към придружителите му.

— Човек трябва винаги да е нащрек — призна Николаус намигайки. — Но, честно казано, исках да впечатля дамата.

— А аз все се надявах, че си предвидил охрана от дамата — отвърна находчиво Максим и се изсмя, когато капитанът слисано го погледна с недоумение в очите.

Максим го потупа по гърба и придружи госта си нагоре по стълбите към салона, който Николаус учудено огледа.

— Сега разбирам защо хората от града никога не идват тук. Из тези стаи сигурно бродят духове и кръвта на човека чак се смръзва…

— Е, все пак направихме някои, малки подобрения — отвърна Максим с ироничен смях. — Представи си как е изглеждало всичко, когато са довели момичето.

Капитанът презрително изсумтя.

— Човек едва ли би могъл да си представи нещо по-ужасно.

Маркизът посочи няколко стола около камината.

— Ела, приятелю, почини си.

Николаус, който тъкмо си сваляше ръкавиците, отпусна тежкото си тяло на един стол и се наведе напред. С лакът на лявото коляно, с юмрук на другото, той настойчиво гледаше домакина си.

— Е, какво ще кажеш? Момичето благоразположено ли е към мен?

Максим повдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Тя е самоуверена и не ми се доверява.

— Но ти й каза, нали? — настоя капитанът.

— Да.

— И тя не отвърна нищо?

— Нищо, което да подскаже намеренията й.

— Ах, тази проклета несигурност. — Николаус разочаровано, се удари по бедрата.

Максим пристъпи към една маса, наля бира и я подаде на Николаус.

— Вземи, това ще ти вдъхне смелост.

Фон Рейн пое халбата и я изпразни на един дъх. Максим му доля.

— Никога досега не съм те виждал така отчаян заради една жена — забеляза той и седна на един стол до приятеля си. — Още си спомням как преследваше в моите владения младите красавици. Тогава не се ограничаваше само с една…

— Но, Максим, много добре знаеш, че аз съм едва ли не светец.

— Внимавай — предупреди го Максим и изкриви лице в гримаса.

— Какво предлагаш? — попита Николаус.

Максим скептично повдигна вежди, а по устните му пробягна усмивка.

— Знам за оброка на членовете на Ханзата, но между тях има не малко, които по свой начин тълкуват оброка и в действителност са развратници и женкари, които преследват всяко хубаво момиче. — Той сви рамене. — Не ме засяга въобще дали си целомъдрен или не, но положително от малък си шегаджия. Чувствам се малко отговорен за момичето, защото аз го доведох тук, аз знам, че не си светец.

— Ах, така ли? Ами ти да не би да си? — извика Николаус възмутено.

Максим се усмихна.

— Никога не съм го твърдял.

Известно време те се гледаха безмълвно. Николаус се покашля.

— Е, между нас казано, приятелю, признавам си, че съм малко нещо шмекер.

— Знам го вече от доста време.

— Но момичето е различно от другите. Тя завладя сърцето ми.

Максим презрително изсумтя.

— Внимавай много какво й даваш в ръка. Тя е коварна и нападателна.

— Да, тя е нападателна и темпераментна — призна Николаус — но коварна? Не! Тя само се бори за свободата си. Не е ли разбираемо, че момичето настоява да го върнат вкъщи? Отвличането толкова я е променило!

— Беше грешка — призна Максим.

— Да, грешка, Максим, но що за идея е това? Какво те подтикна да го сториш? Любовта към Арабела или желанието да си отмъстиш на баща й?

— Исках само да предотвратя първата брачна нощ, докато… — Максим спря, защото пронизващият поглед на приятеля и необходимостта да се защитава му бяха досадни. — Боже мили, Николаус, да не би да мислиш, че бих избрал Арабела за своя съпруга, ако не я поставях над всички други?

Николаус се облегна назад и загледа замислено приятеля си.

— Според всичко, което си ми разказвал за нея, тя е красива и нежна, следователно една жена, която е разбираемо да избереш. Тя е отстъпчива, а не надменна и твърдоглава, а и никога не би предявила неразумни искания. Често си казвал, че имаш нужда от жена и семейство, за да не отмре името ти. Сега се питам дали си избрал Арабела с ума или със сърцето. И когато баща й те предаде и те измами, продължи да държиш на нея, защото мразеше баща й или наистина страстно я желаеше?

— От нашата връзка със сигурност щеше да произлезе як клон — отвърна инатливо Максим.

— Не може да се сърдиш на дамата, че си е избрала друг. Та нали ти беше уж мъртъв.

— Алчността на Едуард да лапне още едно състояние я е принудило да се омъжи за Риланд.

— Не забравяй, че ти бе полумъртъв, когато хората ми те докараха на кораба. На Раймонда трябва да благодариш, че изобщо започна пак да ходиш. Цял месец не можеше да стъпиш на крака. Трябва да се поставиш и на мястото на Арабела. По всяка вероятност смъртта ти я е развълнувала дълбоко, но не е прекършила желанието й за брак. Би трябвало само да си щастлив, че си жив и че можеш да се огледаш за някоя друга, която да ти стопли леглото.

— Аз съм щастлив, че съм жив! — каза Максим. — Имах късмет, че Фич и Спенс бяха в решителния момент с мен, когато паднах от моста. Те ми доказаха верността си и добре се погрижиха за мене, да, те ми спасиха живота.

Николаус замълча преди да каже тихо:

— Ако ти е мил животът, приятелю, трябва да те предупредя и за още нещо.

Домакинът му изненадано го погледна. Ханзеецът продължи:

— Ти се срещна с Карл Хилърт, водача на гилдията, нали?

Максим потвърди:

— На връщане от Англия той се запозна с мен, докато пътувах на неговия кораб.

— Карл Хилърт разполага с много ханзейски кораби и търси печалба. До следващия съвет той е упълномощен от Ханзата. Неговото повторно избиране е напълно сигурно, защото той е най-богатият и най-могъщият мъж в лигата.

— Той ме помоли да го посетя, ако отида в Любек — каза Максим, бръкна в жакета си и извади восъчен печат със знак. — Даде ми това, за да ме пуснат до него.

Николаус взе печата и го огледа внимателно, после пъхна ръка под ризата си и издърпа една златна верижка, на която висеше месингов печат. Плочката му бе по-малка, но със същия знак.

— Печатът на Ханзата. Притежава го всеки ханзейски капитан и трябва да се закълне да не се разделя никога с него. — Той върна на Максим печата. — Ще отвори много врати пред теб. Но трябва да те предупредя. Карл Хилърт е мъж, от който трябва да се пазиш. Той е подъл и до ушите ми достигна, че в Любек е събирал сведения за причината за престоя ти в Хамбург.

— Защо му е притрябвало да се интересува за мен? — попита недоверчиво Максим.

— Много е огорчен от това, което се случва с пристанищата и търговията ни — обясни Николаус — Бавно, но сигурно ни се отнема първенството. Преди сто години бяхме господари на търговията в Северно, та чак и до Средиземно море. Сега се борим за оцеляване. Елизабет вече не иска да търпи канторите ни в Англия, а Хилърт смята това за начало на война. Той вече е загубил два кораба от онзи проклет пират Дрейк. Сега може би планира някакъв удар по Елизабет. Би могъл да си му от полза в това отношение.

— Хилърт знае ли, че съм обвинен в предателство към короната?

— Да, знае и мисля, че поради това се интересува от теб. Ще иска да купи услугите ти.

— Трябва само да ме попита и ще му кажа каквото иска да узнае.

— Максим, Хилърт е много предпазлив. Той основно ще те проучи, преди да се хване с теб.

— Аз съм сиромах, ограбиха състоянието ми. Какво имам да защитавам?

— Най-ценното си притежание. Живота си.

Максим мълчаливо отпи от бирата си и за известно време и двамата се отдадоха на мислите си. Накрая Николаус попита:

— Каза, че Елиза била в покоите си. Знае ли, че съм дошъл?

— Прозорците на стаите й гледат към двора. Не може да не е забелязала пристигането ти. Тя сигурно поставя на изпитание търпението ти.

Николаус скочи.

— Ще се кача и ще я доведа.

— Настойчиво те предупреждавам да не я дразниш — предупреди го Максим. Той отново отпи и погледна озадачено към стълбите, когато чу отгоре лек шум. — Виж ти, красивото дете все пак слиза, за да ни зарадва с присъствието си.

Николаус се обърна и прекоси помещението, за да посрещне момичето. Максим ги наблюдаваше безучастно и развеселено, любопитен в какви одежди ще се представи малкото зверче, за да посрещне госта. Макар и да й бе дал пари за дрехи, тя до сега се бе мотала само в мръсната си вълнена рокля. Но безкрайното количество кофи вода, които Фич и Спенс бяха и качили, предполагаха, че тя поне ще се е измила. Когато Елиза влезе в полезрението му облечена в синя кадифена рокля, той разтвори слисан уста. Видя грациозния поздрав, който тя отправи към Николаус: пред него внезапно се появи привлекателното създание, което Николаус виждаше у нея.

Елиза постави изящната си ръка върху ръкава на капитана и се остави да я придружи в салона. Максим учтиво стана, тя обаче не му обърна внимание и бъбриво се възхити от великолепното облекло на госта си.

— Наистина, аз съм завладяна от вашата представителна поява, капитан…

— Николаус, ако разрешите — осведоми я той.

— Както желаете… Николаус, — промълви тя приятно развълнувана и очарователно кимна. — За мен е чест.

Максим погледна смирено към небето. Тая изкусна никаквица имаше по-благ език и от змията в райската градина.

— Дойдох, за да ви задам един настоятелен въпрос, — изтърси Николаус — и ви моля да ми отговорите веднага.

Елиза потъна в благочестиво мълчание на един стол, цялата в слух. Николаус едва се сдържаше от вълнение, когато избута напред креслото си, наведе се напред и хвана ръцете й.

— Скъпа Елиза,… никога не съм срещал друга жена, която да е възбудила така интереса ми към себе си… а моят ранг в Ханзата ми позволява да се оженя, ако пожелая…

— Но, Николаус, много добре си спомням, че вие не желаехте да говорите за размера на състоянието си, докато бяхме на борда на вашия кораб, — подразни го тя. — Какво се е случило с вас?

Николаус се покашля.

— Миналата седмица Максим ми разкри, че вие не сте неговата годеница.

— Николаус, ако ме бяхте попитали за това по пътя за насам, щях да ви кажа, че изобщо не познавам господина, — каза Елиза оперено. — Но вие толкова се стараехте да не науча името на моя похитител, че изобщо и не помислихте за възможна грешка. Ако бяхте казали нещо, тази ужасна трагедия нямаше да стигне толкова далеч.

— Нямах никаква причина да предположа, че Фич и Спенс са се объркали — обясни капитанът. — Тъй като смятах, че вие сте съпругата на някой друг, се опитах да остана хладен и дистанциран спрямо вас, доколкото ми бе възможно. — Той сведе поглед и погали с палец нежната кожа на ръката й. — Не успях.

Елиза хвърли на Максим един разгневен поглед, защото той вдигна ръце зад гърба на Николаус и аплодира. Какво не би сторила, да му избие тази иронична усмивка от лицето!

— Николаус? — гласът й бе мек и сладък като мед, така че капитанът погледна поривисто и потъна в очите й. — Лорд Сиймур ми каза за вашето желание и аз съм много радостна, че джентълмен като вас ме навестява.

— Донесох ви подарък — каза Николаус и кимна щастливо. — Той скочи и прекоси салона. Разви едно голямо цилиндрично и обвито в плат руло и разпростря пред Елиза луксозен турски килим.

— За вашите покои, да не ви изстиват краката.

— О, Николаус, какво рядко и ценно нещо ми подарявате.

— За рядко красива дама! — едва пророниха устните му.

— Вашата щедрост ме очарова. За жалост не мога да се реванширам.

— За мен вашата компания е най-красивият подарък.

Максим се надигна ядосан.

— Вече достатъчно дълго слушам как флиртувате, — каза той рязко. — Излизам да пояздя Еди и не знам кога ще се върна.

— Не бързай да се връщаш — отвърна Николаус, комуто това излизане бе добре дошло. — В твое отсъствие няма да ни липсват теми за разговор.

— Мога да си представя! — отвърна Максим със сарказъм, който не можеше да остане незабелязан. Той мина през салона, изкачи двете стъпала до вратата и излезе през масивния портал. Прибързаното му оттегляне предизвика у Елиза доволна усмивка.

— Бедничкият. Все още мисли за Арабела, — въздъхна тя. После отново вниманието й се насочи към капитана. — Е, разкажете ми, Николаус, как стоят нещата с моята инвестиция.

Когато Максим се върна късно вечерта, завари Фич и Спенс седнали един до друг на пейката пред камината, всеки хванал по едно дърво в ръка и държащ под око половината от салона, в случай, че се появи духът, за който бе говорил капитанът. Когато господарят на замъка отвори вратата, двамата скочиха уплашено на крака и изкрещяха.

— Престанете! — изрева Максим. — Ще събудите и мъртъвците! Тук няма духове!

Максим свали ръкавиците си.

— Ако искате, можете да спите в стаята зад обора, когато съм тук. В мое отсъствие трябва да нощувате в салона и да пазите момичето.

— Добре, милорд.

Слугите вдигнаха сламениците и тоягите и бързо тръгнаха през двора. Максим прекоси салона и пое към стълбата. След дългата езда бе премръзнал до мозъка на костите си и потисна треперенето си.

Една мъждукаща светлина на първия етаж привлече вниманието му. Елиза стоеше на вратата на стаята си и силуетът й се открояваше на светлината от камината. Тя бе загърнала раменете си с една завивка, отдолу се подаваше дантелената ивица на долната й фуста. Малките й, тесни крака бяха боси и трябва да бяха студени като каменния под, на който бяха стъпили.

— Какво има? — попита той и тръгна към нея.

— Сънувах нещо — пошепна тя страхливо, като се оглеждаше, сякаш трябваше да различи действителността от съня. — Сънувах, че теглят баща ми през комина на едно огнище. Димът бе така гъст, че той едва дишаше. Измъчваха го.

Максим протегна ръка и отхвърли от бузата и една къдрица.

— Николаус ви е разказвал за обичаите на Ханзата.

Тя го погледна слисано.

— Такива ли са им обичаите?

Максим въздъхна.

— Техните обичаи са тайна, но Николаус не винаги се съобразява с това… но вие треперите, — каза той, когато тя потръпна, и отвори вратата на спалнята й. Пламъците в камината бяха загаснали. — Ако позволите, мадам, ще добавя дърва в камината.

— Както желаете, — отвърна тя сдържано и седна на ръба на едни стол е висока облегалка.

Максим свали пелерината си, хвърли я на един стол и започна да подклажда огъня. Отпуснал се пред камината на едното си коляно, той разбута жарта и сложи още дърва.

— Е, това сигурно е достатъчно.

— Лорд Сиймур … — Гласът й бе тънък и тих в голата стая.

— Не така официално, Елиза — помоли а той с поглед отстрани. — Вече нямам право да се ползвам от титлата си.

— Ситуация, без съмнение причинена от вуйчо ми.

— Сигурно често сте чували цялата история. Не е нужно да я разказвам отново.

— Да, много съм слушала вече за вас, милорд. И понякога се питам каква е истината.

Максим се засмя кратко и се обърна към нея.

— Страхувате се да останете с мен насаме, защото ме считате за убиец?

Елиза ядосано повдигна брадичка.

— Не се страхувам от вас.

Той бавно кимна. Тя бе по-смела от всички жени, които познаваше.

— Поне никога не сте показали страха си.

— И така? — настоя тя.

— Скъпа Елиза, — започна той, сякаш щеше да й изнася лекция. — Имало е често случаи, когато е трябвало да посягам към меча си, за да убия някого — изпълнявайки задълженията си, било като защитник на кралицата или в някоя тъмна улица, когато са ме нападали, но ви уверявам, че никога не съм бил убиец, а още по-малко в къщата си. В онази вечер тъкмо се бях върнал у дома, за да се преоблека за едно тържество в чест на Арабела. Слугата ми съобщи, че ме очаквал един шпионин на кралицата. Когато отидох при него, го намерих да лежи на пода до камината. Изглеждаше така, сякаш бе паднал и си бе ударил главата, защото имаше ужасна рана на чедото, а пред камината имаше кръв. По-късно стана ясно, че е бил намушкан с нож. Това ужасно ме учуди, защото когато се заех с него, той нямаше прободна рана. Беше още жив и тъкмо исках да повикам за помощ, когато откъм нишата чух шум и изтичах бързо към нея, за да видя кой се крие там. Срещата ми с агента трябваше да протече на четири очи, но Едуард по-късно обясни на кралицата, че ни бил видял заедно. Той трябва да е бил този, които се криеше в нишата.

— Да не искате с това да намекнете, че моят вуйчо е намушкал онзи мъж, след като вие сте излезли? Не мога да го повярвам. Той е дърт страхливец.

Максим се изсмя, защото това откровено описание го забавляваше.

— И аз така мислех, но във всеки случаи трябва да ме е видял, докато бях в стаята. Защо ще ми приписва убийството, ако самият той е невинен?

— Мразите вуйчо ми, защото смятате, че той ви е обвинил, за да прикрие собственото си престъпление? Когато напуснах салона, преди да ме отвлекат, изглеждахте така, сякаш имате намерение да го убиете.

— Не желая да видя Едуард мъртъв. Поне още не. Бих предпочел да изживее унижението да бъде наречен пред обществото лъжец, крадец и страхливец. Не мога да се закълна, че е убил агента, но без съмнение ще трябва да установят, че е участвал в убийството.

— И искате самият вие да подготвите разкритието?

Максим я погледна иронично.

— Може би заради вуйчо си би трябвало да се радвате, че не мога да се завърна в Англия.

— Нямам кръвна връзка с Едуард — призна Елиза. — Майка ми е била подхвърлено дете, което е било оставено в имението на Стамфорд.

— След вашето откровение, скъпа Елиза, характерът ви ми се представя в по-добра светлина. — Една усмивка проигра по устните му. — Следователно не сте безнадежден случай.

— А Арабела? — контрира Елиза. — За нея като дъщеря на Едуард виждахте ли надежда?

— За мен винаги е било странно как Едуард е могъл да създаде такова чудесно създание — каза той след кратко колебание.

Приятната топлина на огъня докосна бузите на Елиза и за пръв път в тази вечер тя усети уюта и закрилата, които й бяха липсвали в последните часове.

Тайно погледна отново мъжа, който протягаше дългите си тънки пръсти към огъня и се попита бегло дали присъствието му имаше отношение към доволството, което я бе обзело.

— Николаус умее да прави хубави подаръци — забеляза Максим, посочвайки към килима, който лежеше на пода до леглото й, и стана. — Той не се скъпи само и само да ви види щастлива.

Максим взе пелерината си и се приготви да си върви. На вратата се спря и се обърна да я погледне.

— Но все още имате нужда от богати дрехи и обувки. В Хамбург има една шивачка и един обущар, които ще ви издокарат. Ще ви придружа.

Максим искаше да излезе из вратата, но Елиза го спря.

— Още само миг, милорд. — Тя притеснено скърши пръсти. — Трябва да ви уведомя, че назначих един готвач.

— Ах, така ли? И от къде го изнамерихте този готвач?

— Николаус ми остави неговия.

— Без съмнение след дълги молби от ваша страна — отбеляза жлъчно Максим и сам се учуди, че така лесно губи самообладание. — На мен Николаус със сигурност не би ми оставил готвача си, без да иска нещо насреща. Вие очевидно добре сте го възмездили…

— Вие се притеснявате само заради парите, които ще ви струва това — отхвърли тя очевидното му неудоволствие. — Мисля, че Николаус проявява изключително много такт, като оставя готвача си да работи за вас.

— Вие мислите! — кипна Максим. — Не забелязвате ли, че Николаус иска да ви направи своя…

— Своя жена — приключи Елиза бързо и остро изречението и скочи от мястото си.

Максим се доближи до нея с тежки крачки и спря плътно пред нея.

— Май по-точно е да се каже своя любовница! — изсъска той.

Елиза ядно го блъсна по гърдите, а завивката се свлече от раменете й.

— Вън! — изкрещя тя. — Махайте се!

Погледът на Максим се плъзна надолу, където фината риза меко обгръщаше заоблените форми на гърдите й. Меките, светли извивки примамливо проблясваха под тънката материя и излагаха по най-прелестен начин женствеността и. Това, че стоеше така непринудено разголена пред него, възбуди гнева му. Да не би да беше лекомислена? Порочна и сладострастна? Щом не проявяваше срам пред него, какви ли прелести излагаше на показ пред Николаус?

Но яростта му веднага отстъпи място на надигащата се в него страст. Изведнъж го облада страстното желание да сграбчи момичето в ръце и да уталожи изгладнелите си сетива с него.

— Да не ме имате за жалък евнух? — изрече той дрезгаво. — Покрийте се, преди да ви открадна непорочността.

Дъхът на Елиза секна, тя се отдръпна с пламнали бузи и повдигна завивката си. Едва след миг посмя да вдигне поглед, засрамена от неговия упрек.

— Върнах се в Англия, за да си взема съпруга — изрече той през стиснати зъби. И ако не бяхте вие, сега щях да съм с нея, покорна и топла. Вместо това се измъчвам от мъжка похот и ако не се пазите, мадам, ще заситите желанията ми. Не съм от тези, които злоупотребяват с дамите, но тъй като Арабела вече е завинаги изгубена за мен, ще трябва да се задоволя с някоя друга. Може би знаете, че понякога по-късен обет е изкупвал вината. За изнасилването на плахи девственици.

С тези думи той се обърна, излезе навън и остани Елиза да стой изправена насред стаята. Как си позволяваше да я заплашва с изнасилване? Тя дръпна резето. Да не я мислеше за някоя изпълнителна курва, която охотно би се поддала на неговата мъжка похот? Боже, какво щеше да изтърпи той утре!