Сълзи от злато

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Сумракът на късния следобед в гостната бе разпръснат от безброй свещи. В търсене на Елиза Максим обходи различни магазини, в които тя си бе купила неща, надвишаващи три пъти сумата, с която разполагаше. Недоволството му се засили, когато научи, че е била придружавана от много внимателен ханзейски капитан. Той би приел покупките й много по-спокойно, ако се касаеше за страст към разточителство, но интуицията му говореше, че тя всъщност иска да му отмъсти. Тя искаше да го направи на глупак, да го злепостави пред кредиторите му, да се урони престижа му пред търговците в града. А сега беше в компанията на мъж, който от любов би и свалил и звездите от небето.

Максим се ядоса още повече, когато видя девойката на масата на капитана. Николаус се държеше като всеотдаен обожател, навеждаше се над изкусно накъдрената главичка на Елиза. Тя носеше косата си разделена на път по средата, сплетена на две плитки, които образуваха на главата й корона. Около слепоочието и тила й се виеха свободни къдрици. На меката светлина на свещите изпъкваше нежната й женственост.

— Добър вечер — поздрави Максим рязко и остана прав пред масата.

— Максим! — викна Николаус и любезно се изправи. — Ние вече се питахме къде ли си. — Той го покани с ръка. — Ела, седни при нас.

Максим не обърна внимание на поканата и се втренчи в момичето, смъквайки ръкавиците си. Погледът му изразяваше студенина, а Елиза, която веднага забеляза настроението му, се смути, защото никога досега не бе го виждала така нелюбезен. Той захвърли ръкавиците на масата до себе си, свали си пелерината и седна на един стол от дясната й страна.

— Мадам, междувременно трябва да сте прегладнели — отбеляза той сухо. — Всички собственици на магазина ме увериха, че сте свършили много работа. И как ви възхваляваха! Благородна млада дама с отличен вкус, така казваха навсякъде. Избираше само най-финото… Взе всичките ни хубави неща.

— Оставих някои, милорд. — Сега й стана ясна причината за недоволството му. — Не съм чак толкова претенциозна.

— Това е ваше мнение, но нека го обсъдим насаме. Пред чужд човек не е подходящо излагането на различните мнения.

— Държите се така, сякаш сме женени от десетилетия, — иронизира го Елиза. — Освен това Николаус не е чужд човек, а вашият съучастник при отвличането. Поради това една малка разправия едва ли ще го разстрои.

— Сега ми е ясно, че трябваше повече да внимавам. Но аз ви се доверих…

— Не беше ли правилно да получа толкова, колкото щяхте да дадете на Арабела? — отвърна Елиза с хаплива насмешка. — Не съм ли и аз изстрадала толкова… или даже повече?

— Смятате ли, че ви отказвам някакво удобство? — кипна Максим. Той трябваше да се овладее, тъй като тази малка вещица умееше много ловко да го дразни. — Дадох ви това, което можех да си позволя, и то не е малко.

— Максим, остави — намеси се Николаус. — Момичето имаше право… — Той замлъкна внезапно, настъпен от дамска обувка под масата. Един поглед към Елиза показа, че е по-уместно, да не казва, че тя притежава собствен капитал и сама може да си плати всичко. Поради това той заключи със снизходителна усмивка. — Сигурно ще се радваме на всичките ви покупки.

— Ти съвсем сигурно! — каза Максим, сам учуден от злобата, която изпитваше към този мъж, който му беше добър приятел от години. Страхуваше се да си признае изгарящата го ревност.

Като се облегна на стола си, Максим взе кана бира от кръчмарката. Изпи веднага една глътка и се избърса устата с длан, втренчил очи в Елиза. От всички жени, които бе срещал до сега, тя бе първата, която успя да обърка напълно чувствата му. От една страна му се искаше да се реваншира за това, което му бе направила днес, от друга страна чувстваше в себе си непреодолимо желание да я опознае по-отблизо.

— Дамата, която покровителствам, днес ме заплаши, че ще си отмъсти на онзи, който й направи нещо лошо, и се кълна, че ме стресна. — Тъжна усмивка се разля по устните му, когато се обърна към приятеля си. — Внимавайте, Николаус, тя ще ни качи всички на въжето.

— Само вас, милорд, — увери го Елиза любезно — вие се погрижихте за моето отвличане. Вие сте този, който трябва да бъде наказан.

— Това означава ли, че животът на Николаус не е застрашен? — Той направи пауза, когато тя кимна бавно, и едва посмя да запита. — Ако животът ми зависеше от вас, щях ли да го загубя?

С красноречиво мълчание Елиза се обърна и го остави на съмненията му.

Николаус избухна в буен смях и се отпусна на стола си. Изпитваше наслада от това как Елиза се държеше с Максим. Рядко се случваше млада дама да се противопостави решително на негово благородие. В повечето случаи нежният пол му се хвърляше на врата и просеше благоволението му. Нито една от жените не бе разбрала сложната същност на този мъж. Максим бе човек, който обичаше предизвикателството на напрегнатия лов. Победи, които му падаха в скута, не му допадаха много. Всъщност, осъзна Николаус, ако Максим не бе станал жертва на Арабела, Елиза би могла да бъде възможна плячка за него. Затова трябваше по-често да напомнят на маркиза за изгубената му любов, за да не се замисля за нещо друго.

— Научих, че Риланд и Арабела са отишли скоро след сватбата в Лондон — започна той решително. — Новият й гардероб за представянето в двореца му струвал цяло състояние. — Той се усмихна многозначително — сигурно е получил висока заплата.

— Най-малко Риланд знае как да се отнася с една дама — отбеляза Елиза с ирония.

— Ако копирах маниерите на този селянин, това скоро щеше да ви вбеси — ядоса я Максим. — Този дръвник е в състояние да отвлече едно момиче и след това да изисква нейната благодарност за проявеното внимание. Ако бяхте чули фукните на Риланд, скъпа Елиза, щяхте да знаете, че нищо друго не го вълнува по-малко от удоволствието на дамата. Интересува го само собствената му наслада. Но кой мъж е в правото си да се хвали, когато оставя любимата си незадоволена?

Николаус се ядоса, като видя, че момичето сбърчи замислено лицето си, а Максим отбеляза това с усмивка. Тя естествено нямаше никаква представа за какво говори Максим и Николаус се опасяваше, че невинността й можеше да подтикне приятеля му да й разясни какво точно има предвид.

Поради това Николаус беше много доволен, когато поставиха на масата им големи блюда с месо и гарнитури. Устата му се изпълни със слюнки като ги видя, докато Максим изглежда не обърна внимание на вкусотиите, тъй като интересът му бе насочен единствено към предизвикателното момиче.

— Хайде, Максим, — настояваше Николаус, — има достатъчно за всички.

— Може да е така, — отвърна Максим, — но бих предпочел да вечерям вкъщи.

— Вкъщи? — погледна го учудено Николаус. — Това звучи, като че вече не можеш да дишаш без атмосферата на Хоенщайн.

— Е, замъкът е по-добър от някои хижи, в които съм живял. Достатъчен ми е огън, който да ме топли, меко легло и покрив над главата.

Изведнъж Елиза се разтресе от пристъп на кашлица, като си спомни за магарешките тръни в леглото му. Но гузната й съвест се успокои, като си каза, че това бе само частица от онова, което му се пада. Тя преглътна няколко пъти и продължи да яде усмихнато.

Николаус се стремеше да забави тръгването на Максим.

— Приятелю, ще ме обидиш много, ако отхвърлиш гостоприемството ми. Ето, — той подаде на Максим една дървена чиния — обслужи се.

При вида на лакомствата бе доста трудно за Максим да отхвърли поканата. Сервира си едно парче от прасенцето и отправи от своя страна поканата, която знаеше, че капитанът очаква.

— Разбира се, ще ни посетиш, когато имаш време, и следващия път ще вечеряме заедно в Хоенщайн.

— Естествено, — прие Николаус с удоволствие и добави. — Идния месец ще посетя майка си в Любек. Тъй като тя ще счете за твърде непристойно, ако пътуваме сами с Елиза, навярно би се съгласил да ни придружиш.

— С най-голямо удоволствие. Може би ще имам повод да потърся Хилърт в Любек.

— Колко живота имаш още, приятелю? — попита Николаус, като поклати глава. — Един път вече прекоси долината на смъртта и то съвсем скоро, ако позволиш да ти напомня. Докога ще предизвикваш смъртта, кога ще осъзнаеш, че си просто един смъртен?

Елиза остави вилицата, тъй като апетитът й бе преминал. Невероятно, но се безпокоеше за човека, който насила я бе отвлякъл и предупредителните думи на Николаус я разстроиха.

Максим отклони загрижеността на приятеля си, като махна с ръка.

— Николаус, ти ни разваляш апетита с мрачните си приказки. Притежаваме толкова много, за което трябва да сме благодарни.

— Да, това е истина, мога да се считам наистина щастлив. — Той погледна Елиза с толкова топлота, че Максим не можеше да не го разбере. Явно бе, че капитанът попада все по-дълбоко в клопката на момичето. Смеейки се, Николаус удари с ръка по масата. — А ти, приятелю, явно се наслаждаваш на новия си живот тук, в Хамбург.

— …и всичко е наред, — изрази Максим мислите си, като отправи замечтан поглед към Елиза. Тя се бе вглъбила така в себе си, че той се запита къде ли витаят мислите й. — Какво ще кажете, Елиза? Имате ли причина да бъдете благодарна?

Тя го погледна и изминаха мигове на мълчание, докато търсеше в очите му присмех. Вместо това почете в тях един откровен въпрос.

— Мога да оценя, че съм жива — каза тя тихо. — Но животът сам за себе си не е достатъчно основание, да изпитваш благодарност, тъй като може да се живее и много мизерно. Сърцето решава колко е ценно, че дишаш и живееш. Тайнството на живота не зависи нито от слава, нито от богатство, тъй като и един бедняк може да е доволен от скромната си участ, докато един богаташ може да вижда изход само в смъртта. Странна е тайната на сърцето.

— Колко мъдро, — каза Максим, който не можеше да не се учудва, че толкова млад човек имаше такива схващания. — И какво гори във вашето сърце, момиче? Какво искате да направите в живота си? Към какво се стремите?

— Бих искала да намеря баща си и да го освободя, — отговори тя сериозно. — До тогава няма да имам мира.

— Не говорите вече за вашата собствена свобода?

Странно, собствената й свобода вече не бе наложителна потребност. Единствената цел, към която се стремеше, бе освобождението на баща си.

— Вие знаете моите чувства — каза тя.

На Николаус не му хареса как двамата, макар и несъзнателно, го изключиха от разговора. Вечерята завърши мълчаливо, и когато Максим отново настоя да потеглят, тъй като било опасно да се пътува късно, Николаус прати двама свои хора, които седяха на съседната маса, да ги придружат. Той не допусна Максим да му противоречи. Не го остави също да се съмнява, че грижите му бяха предназначени за Елиза. На Максим не му остана нищо друго, освен да се покори. Николаус придружи дамата на сърцето си до вратата.

По указание на капитана хората му изведоха конете си, а и жребеца на Максим, който той бе подслонил в един обор под наем. Мъжете и конете чакаха вече, когато двамата благородници застанаха пред страноприемницата. Елиза спря за миг на вратата, преди да стъпи боязливо по заледената киша.

Тогава Николаус изсвири леко, в знак на одобрение.

— Каква прекрасна кобила си си набавил! Истинска красота, поздравявам те!

Елиза се усъмни малко в здравия разум на Николаус, тъй като отнесе похвалата му към набитото конче, с което бе дошла до тук. Едва като вдигна поглед, видя учудено, че двамата мъже стояха възхитени пред една тъмночервена кобила: големи, изразителни очи, благородно оформена глава и грациозна шия под копринената грива. Беше кон с дълги крака и фини глезени и изобщо с хармонични пропорции.

Максим хвана юздите и заведе коня пред Елиза.

— Може би ще се зарадвате да чуете, че продадох бялата кобила и купих тази тук. Елегантен кон, не намирате ли?

— Да, наистина, милорд. — Елиза не можеше да се нарадва. Да й купи такъв елегантен, благороден кон изглежда не отговаряше на неговия маниер. Седлото и юздата с принадлежностите към нея бяха също нови и от най-фино качество.

Елиза повдигна поглед, все още смаяна от чудото на този подарък и промърмори с плаха усмивка:

— Милорд, не мога да схвана. Такова нещо не бих могла да очаквам от вас. Благодаря ви.

Максим не можеше да откъсне очи от нея, развълнуван от нежната й усмивка, първата, с която го удостояваше. Едва когато Николаус пристъпи, за да й помогне да се качи в седлото, той се отдръпна настрана. Оправи седлото си и погали шията на Еди, докато слушаше тихия разговор на двамата зад себе си. Той си представи, как Николаус я целува за довиждане и гледа в сините й очи със същото възхищение, както в страноприемницата.

Максим бе обладан изведнъж от желанието да тръгне незабавно. Хвана юздите, метна се на коня и хвърли нетърпелив поглед към двамата.

Николаус забеляза това и стисна малката ръка на Елиза за мълчаливо довиждане. Грижливо загърна наметката върху роклята на Елиза, преди да се отдръпне.

— Бъди внимателен по пътя, — подсети той Максим. — Искам да ви видя отново невредими.

Максим вдигна ръка за поздрав и пришпори Еди. Конят потегли незабавно в бавен тръс. Момичето също се обърна кратко назад и махна за довиждане на самотната фигура, която стоеше на улицата. След това се впуснаха в дългата езда до Хоенщайн.

Нощта бе спокойна. Не се чувстваше и най-лек ветрец. Сякаш целият свят бе замръзнал в ледена неподвижност. Издигащата се над хълмовете пълна луна хвърляше сребърните си лъчи на земята. Снегът скърцаше под копитата на конете. Елиза придърпа пелерината си плътно и се сви в топлината й. Не й убягна това, че Максим задържаше жребеца си до нейния. Мускулестото, силно животно бе склонно да танцува и да вдига опашката си. Необходима бе здрава и сигурна ръка, за да го обуздава, и въпреки това Максим успяваше да направи това с лекота, която бе явно плод на дълга практика.

В замъка Хоенщайн Фич сви доволната си фигура в една ниша между кладенеца и коритото за вода, някъде по средата между главната порта и крепостния ров. Дългият зимен здрач преля в дълбока тъмнина, над хълмовете се издигна оцветеният в оранжево месец, който бе станал по-блед. Това бе времето, от което Фич се страхуваше най-много — когато духовете излизаха от гробовете си.

Спенс, който смяташе, че евентуалните духове биха извършили поразиите си само в централното крило, спеше в обора и вече хъркаше мощно. Фич, който бе поел нощната смяна и имаше грижата да не напуска крепостния ров, бе въоръжен с дебел буков кол. При обиколката на имението не можа да открие никакви духове или тайнствени сенки, но въпреки това го бе хванал страх. Лазеха го страшни тръпки, поради което се сгуши още повече в коженото покривало. От местенцето си можеше да наблюдава добре портата, но постепенно клепачите му натежаха.

От двете страни на портата горяха факли и посрещнаха завръщащите се. Тропотът на копитата бе заглушаван от снега; като достигнаха кладенеца, където водата бе направила гладка и коварна ледена пързалка, тежките копита на Еди пробиха леда и в двора отекна шум като от тракане на кости.

Фич отвори очи, все още под влиянието на кошмарите. Пред него стърчаха четири забулени фигури на тъмни коне като пратеници на ада. Дългите им сенки падаха върху му и се клатеха зловещо в светлината на факлите. Сигурен, че е ударил последният му час, той подскочи с вик на ужас. Колът, който при задрямването му се бе плъзнал в скута, прелетя във въздуха, докато Фич се изтъркаля по ледената повърхност, и после едва се задържа на краката си, като се плъзгаше. Колът падна точно пред уплашената кобила на Елиза. В панически страх животното се дръпна, юздите се изплъзнаха на Елиза, така че тя трябваше да се вкопчи в гривата на изправилия се на задните си крака кон.

Максим обърна задницата на Еди към кобилата, така че можа да обхване Елиза и без усилие да я изтегли на седлото при себе си. Кобилата продължи да се изправя на задните си крака и да рита, докато другите двама успяха да хванат юздите и да я заведат в обора, като и говореха нежно.

Максим бе притиснал Елиза до себе си и чувстваше как тя трепери, когато обви ръцете си около врата му. Благоуханието на косата й го влудяваше, така че едва не се подаде на желанието да притисне лицето си в косата й, за да се наслади още повече на аромата. — Всичко наред ли е? — пошепна той, допрял устни до ухото й.

Елиза кимна и повдигна глава, за да погледне в премрежените му очи. Без да проговори, Максим насочи Еди по-близо до стълбите. Фич, засрамен и горящ от желание да се реваншира, притича, за да помогне на Елиза при слизането, като се извиняваше многословно за несръчността си. Кракът й докосна стъпалото и Максим махна ръка от талията й. В трепкащата светлина на факлите погледите им се срещнаха, а гласът му бе като милувка, когато й прошепна:

— Днес ще украсите съня ми, чаровнице. Въдете сигурна в това.

Смутена, Елиза потърси убежище в големия салон и изтича по стълбите нагоре към покоите си, изпълнена с единствена мисъл. Магарешките тръни! Ако някога бе съжалявала за нещо, това бе за тази шега. Как би могла някога отново да погледне Максим в очите! Ако той днес не се бе показал така великодушен към нея, тя нямаше да съжалява за отмъщението.

Елиза бутна внимателно резето. Като свали пелерината си, тя започна да крачи пред камината насам-натам. Стори й се цяла вечност, докато чу стъпките му по стълбите. Сега вече бе въпрос на минути и щеше да чуе и вика му. Веднага след това той щеше да изтрополи надолу и да зачука на вратата й. Тя чакаше напрегнато и наостри уши за най-слабия шум. Ръцете й бяха леденостудени, цялото й тяло трепереше. Даже и като сложи дърва в огъня, студът не я напусна. Времето се влачеше, тя започна да се съблича. Зъзнейки, се мушна под завивките и се втренчи в тавана.

Максим бе събул ботушите си и се разхождаше неспокойно насам-натам в коридора пред спалнята. Непрекъснато му се явяваха Елиза и Николаус в интимни сцени. Може би просто трябваше да запази спокойствие и да остави фон Рейн да я ухажва, мислеше си той. Не твърдеше ли доскоро, че момичето не го интересува? Не бе ли поощрил с това тихомълком обожателя й? Но той все по-малко можеше да понесе да я ухажва друг. Объркан, трябваше да си признае, че нещо го караше да я ухажва.

Често се спираше и поглеждаше през продълговатия отвор на амбразурата. Появилият се вятър гонеше облаците над луната и те затъмняваха небето. Мислите му се помрачиха. От една страна му бе непоносимо, че най-добрият му приятел ухажва Елиза. От друга страна обаче той самият не би могъл да й стане обожател, след като беше лошият похитител, големият враг в нейния живот. Сам бе измислил плана и сам бе оставил на глупаци да го изпълнят, а сега той и Елиза бяха останали с пръст в устата.

Максим се отправи бавно към леглото, след като огънят бе почти загаснал. Преди да започне да се съблича, трябваше първо да стъкне жаравата и да сложи дърва. Като отправи поглед към стената, в която се намираше тайната врата, несъзнателно си представи спящата Елиза — косата, разпиляна по възглавницата, копринените мигли на нежните бузи, които…

— Ах! — Той скочи от леглото, убоден от хиляди остри връхчета. Объркан, вдигна чаршафа и прекара ръка по дюшека. Няколко бодила останаха забити по ръката му. Вдигна ги към светлината.

— Ах! Мръсницата не отстъпва! — му се изплъзна от устата.

С удоволствие би я накарал на място да му се извини. Но се овладя. По лицето му се плъзна усмивка, когато му дойде примамлива мисъл. Грижливо оправи чаршафа и покривките така, че да изглежда, като че леглото е било непокътнато. Уви се в подплатената с кожа пелерина, седна на големия стол с висока облегалка пред камината и протегна крака към огъня. Ако прекараше нощта на стола, щеше да насочи малката лисица по фалшива следа.

Вече се развиделяваше, когато Елиза се стресна и се събуди. По някое време на нощта бе заспала, след като непрекъснато бе очаквала яростта на Максим да избухне. Значи той не бе слязъл надолу, за да почука на вратата й. Как трябваше да се държи сега? Можеше ли изобщо да напусне покоите си?

Като се уви с одеяло, изтича до камината, разбута жаравата и сложи дръвца. Огънят заблещука и постепенно стаята се затопли. Елиза започна бавно да реши косите си, които падаха на свободни кичури по раменете й. Мяркаха й се студени, обвиняващи я зелени очи. Постепенно отпусна ръце и загледа съкрушено в пламъците. Ако Максим не бе купил за нея кобилата… ако не беше я поел така нежно от седлото… ако не бе приказвал така мило с нея пред входа…

Въздишайки, Елиза се оправи за деня, облече обикновената невзрачна дреха и подтисната слезе надолу.

Дитрих я погледна любезно усмихнат, когато пристъпи към огнището.

— Добро утро, господарке. Как сте?

— Добро утро, Дитрих, — отговори тя глухо.

Готвачът се занимаваше все още с различните тенджери и тигани, от които излизаха вкусни миризми. Елиза разчиташе, че присъствието на Дитрих й предлага защита, тъй като той бе предан на фон Рейн и поради това разправията може да се размине.

Времето се точеше бавно, нервите й се изпъваха все повече, докато вече едва издържаше. Нетърпеливо чакаше някакъв знак отгоре, който да извести идването на Максим, като се стряскаше при най-малкия шум. Най-после се отпусна на един стол до отдалечения край на масата, където се чувстваше скрита от Максим и започна да упражнява половин дузина възможни отговори на обвиненията му, които очакваше.

— Добро утре, — чу се от стълбите гласът на Максим и когато Елиза погледна нагоре, видя топла усмивка. Особено я порази, че в погледът му нямаше никаква студенина.

— Добро утро, милорд, — отговори тя, подчертавайки титлата му, с което преди изразяваше подигравка. Наблюдаваше го внимателно над ръба на чашата си, когато той прекоси салона. Максим застана до стола й. Тя седеше със скръстени в скута ръце, но въпреки това готова да скочи, ако се нахвърли върху й.

— Изглеждате отпочинала, Елиза. Добре ли спахте?

— Много добре, милорд — измърмори тя.

Между другото той протегна ръката си и погали една къдрица. Сърцето й заби по-бързо, когато почувства ръката му на раменете си. Като че бе здраво прикована. С усилие зададе въпроса, който гореше на устните й.

— А вие, милорд? Добре ли спахте?

Видимо замислен, Максим кръстоса ръцете си на гърдите и вдигна очи към гредите на тавана, преди да погледне отново Елиза.

— Да, достатъчно добре, като се има предвид…

Елиза се приготви за следващите му думи. Нямаше в никакъв случай да я учуди, ако изревеше изведнъж в ухото й.

— Мислите ми не ме оставяха на мира, — продължи Максим умело. — Тогава се отпуснах на един стол пред камината. За съжаление сънят ме победи и така прекарах нощта седнал.

Непосредствената му близост пречеше на Елиза да почувства облекчение.

— Имаше ли причина за вашето безпокойство? — попита тя.

Максим се наведе напред, за да усети мириса на косата й и с широка усмивка каза:

— Мислех за вас, чаровна Елиза. Бях ви обещал.

Погледът й срещна неговия. Каква игра разиграваше пък сега?

— За мен, сър? — попита тя учудено.

Усмихвайки се, Максим пусна копринения й кичур коса и се отправи към срещуположния край на масата, където взе от готвача една кана греяно вино.

— Мисля си какво да продам, за да платя дрехите, които така великодушно поръчахте — каза той, като седна и вдигна каната към устните си.

— Ах. — Само една думичка, казана съвсем тихо и с разочарование. Но наистина ли сериозно бе повярвала, че той изпитва нещо повече към нея? — Милорд, не се тревожете. — Тя бавно се овладя. — Не ми трябват вашите пари.

— Как така? — попита той учудено.

— Съвсем просто. Аз притежавам достатъчно пари, за да мога да си купя каквото поискам.

— Вие твърдите, че сте имали достатъчно пари, но как при отвличането успяхте да ги вземете със себе си?

Макар че Елиза наведе очи и се обърна малко настрани, за да може по-добре да изпъкне профилът й, изглеждаше, като че вири нос, за да почувства той пренебрежението й.

— Един приятел ми помогна, — отговори тя с инстинкта на жена.

Фон Рейн! Мислите на Максим захапаха здраво тази въдица. Само той можеше да е! Подарък ли бе това? Или отплащане за…? Максим не допускаше това предположение и се бореше със себе си.

— Изглежда сте допаднала много на Николаус, — отвърна той, като успяваше с мъка да прикрие тлеещия яд. — Питам се обаче дали би ви задоволила ролята на жена на ханзейски капитан.

— Какво ви засяга това, милорд? Сигурно достатъчно сте оплетени в чувствата си към Арабела, за да се тревожите дали бих била доволна при избора на съпруг. Фактът, че ме отвлякохте от моята родина, далеч не ви прави мой настойник.

— Е, изпитвам известна отговорност.

— Вашата отговорност се изчерпва с това да ме заведете възможно най-скоро в къщи, а докато ме държите затворена — да се грижите за моята прехрана. Личният ми живот изобщо не ви засяга. — С това Елиза стана, направи лек реверанс и излезе навън, а той остана да седи пред камината и да гледа мрачно към огъня.