Сълзи от злато

ГЛАВА ВТОРА

Алчността е истинско проклятие. Тя е в състояние да отрови всяка човешка радост. Не можеш да дадеш и най-дребната монета, без да изпиташ огромно съжаление, че я губиш, измъчван от тайната надежда все пак, че нейното изчезване ще бъде двойно възнаградено. Такъв бе случаят и е Едуард Стамфорд. Цялото му задоволство от женитбата на дъщеря му бе помрачено сега, когато трябваше да седи и да гледа как гостите му без всякакви угризения се възползват от неговата щедрост. Това негово, изтръгнато пряко волята му гостоприемство сега караше всичките тези гости да лапат без всякакво чувство за приличие и мярка. Дори празничната музика не можеше да подобри лошото му настроение. Смехът и шегите на гостите още повече засилваха яда му, да не говорим за ония, дето бяха вече преяли и дремеха.

— Гледай ги! — не можеше да сдържи той възмущението си. — Така са се натъпкали и насмукали, че клюмат над паниците си. Ако знаех, че ще стане тъй, щях да си спестя някоя и друга жълтица.

Мрачният поглед на Едуард обходи залата и се спря на Тейлър, слугата, който се бе изправил до една от близките маси.

— Хе, ти там! Престани да размахваш тая кана пред другите и налей по-добре на мен!

Слугата се обърна наполовина и избърса уста с опакото на ръката си. Но когато Едуард отново му махна с ръка да отиде при него, човекът отстъпи назад и измърмори:

— Господине, по-добре да изтичам и да донеса нова бира!

— Остави бирата! — ядоса се Едуард, — Дай това, което има!

— Господине, няма да е редно — гласът на Тейлър долиташе приглушен от качулката, която дръпна още по-плътно върху лицето си. — В каната има само утайка. Ще ви донеса хубава, прясна бира, господине! — И вече хукна. — Веднага идвам!

Преди Едуард да възрази, онзи се промъкна между пияните лордове и изчезна.

Едуард скръцна със зъби, изруга и удари по масата с обвитата с кожа чаша. Посегна към украсената си с пера шапка, нахлупи я и стана, за да се разправи с този непокорен слуга. В следващия миг усети остра болка и някаква огромна тежест в черепа си, които едва не го свалиха на земята. Без да мръдне, той изчака болката да попремине. Избягваше всяко рязко движение, но продължаваше да търси с очи оня безсрамен слуга, та хубаво да го нареди.

— Ще се погрижа гарваните да му изкълват месата! — процеди ядно Едуард.

Вместо прислужника погледът му откри Елиза. Отново се ядоса — тя като че ли искаше да му прави напук. Младият глупак Девлин Хъксфорд през цялата вечер бе проявявал жив интерес към нея, а сега се опитваше настойчиво да я покани на танц. Като близък сродник на Риланд, Девлин не би преглътнал едно оскърбление, напротив, в този именно случай можеше да се очаква и отмъщение от страна на Хъксфордови. Но изглежда момичето държеше на своето. Решително свитите й устни показваха, че ще последва някаква обидна забележка. Младият мъж би трябвало да се смята щастлив, ако му се разминеше без големи обиди.

Гънката между веждите на Едуард се вдълба още повече, бученето в главата му бе забравено, докато си проправяше път между гостите, използвайки лактите си. Трябваше да стигне до Елиза, преди тя да успее да направи някаква пакост — горчивият опит показваше, че тя притежава истински талант за тези работи.

— Нима не разбрахте, сър? Не зная стъпките — чу той гласа на племенницата си. Но тази кратка и ясна реплика, не я отърва от атаките на амбициралия се Девлин. С бързо движение Елиза освободи ръката си и измери упорития си обожател с високомерен поглед, докато оправяше белите си маншети. — А в момента не изпитвам желание да ги науча!

Едуард лицемерно обви с ръка раменете на племенницата си и каза закачливо:

— Не се глези така, момичето ми! Трябва ли този смел момък да помисли, че си някоя непохватна стара мома без никакви обноски? Та това е младият Девлин Хъксфорд! — Едуард свали ръката си и продължи многозначително: — Братовчедът на Риланд!

Сладникавата усмивка на Едуард подейства като извинение и Девлин целия засия. Той смело последва примера на вуйчото и сложи свойски ръка около кръста й.

— Прощавай, вуйчо, — подхвана Елиза, като тактично се опитваше да се измъкне от досадната близост на Девлин, — Дори да беше и син на кралицата, пак щях да го посъветвам да се поогледа за някоя друга. — Последните думи тя произнесе със стиснати зъби, като заби лакът в ребрата на Девлин. — Омръзна ми да ме опипва!

Едуард изгуби ума и дума, когато осъзна значението на тия думи. В очите му светна мълния, а след това целият помръкна и застина. Той хвърли кратък поглед към изчервилия се Девлин, който предпазливо бе отстъпил крачка назад. Младият човек очакваше желязната му дума, която щеше да принуди девойката да се подчини. Ала Едуард знаеше, че няма никакъв смисъл. Елиза не би се подчинила, а и това би означавало, той да изгуби всякаква надежда за нейните пари.

Едуард, който правеше огромни усилия да запази спокойствие, се приближи до Елиза, застана толкова близо до нея, че я удари тежкият дъх на бира.

— Какво искаш?! Да насъскаш Хъксфордови срещу нас ли, глупачке? — изсъска той в ухото й. — Риланд още ти е сърдит заради последната среща, а сега настройваш срещу себе си още един Хъксфорд. Мога да те уверя, че лошо ти се пише, след като Риланд се нанесе в западното крило…

Елиза се опита да припомни на вуйчо си предишните му разпореждания:

— Нали ти ми нареди да командвам слугите! — Тя умело търсеше да налучка най-уязвимото му място. — Ако не ги държа изкъсо, надничарите ти ще изпият цялата изба и ще опустошат килерите ти. Щом искаш да ги оставиш всичко да излапат, позволи ми да участвам в танците.

Смъртно засегнат, Едуард се готвеше да избухне, но премисли и хвана непринудено рамото на Девлин, за да тръгнат заедно.

— Ела, Девлин! — заговори той, разтапящ се от любезност. — Отсреща виждам една дама, чиито прелести могат да се мерят с твоите…

Скръстила смирено ръце, Елиза видя как младият Хъксфорд се отдалечи. Девлин бе направил всичко възможно, за да затвърди мнението й, че е един недодялан сприхав глупак, самохвалко, перчещ се със своята мъжественост. Или с една дума: братовчед на Риланд Хъксфорд.

Без да губи време, Едуард побърза да предаде Девлин в ръцете на една млада привлекателна вдовица, преди да се върне при племенницата си. Смяташе, че най-умно би било да й намери работа някъде навън, преди нейното присъствие в залата да му излезе солено.

— Върви да заведеш Арабела до стаите й. Помогни й да се приготви за Риланд. Щом е готова, слез долу да ми кажеш. Аз ще имам грижата да доведат Риланд при булката, независимо какво ще бъде състоянието му. Трябва да се сложи край на тази разсипия тук, преди да са смъкнали и последната риза от гърба ми!

Той се пресегна и взе от подноса на изправения наблизо прислужник чаша бира и отпи голяма глътка. Имаше страшна нужда да пийне, за да се поуспокои.

Новата му заповед хвърли Елиза в смут. Тя знаеше наистина как е редно булката да приеме своя избраник, но все пак мислеше, че Арабела има нужда от съветите на някоя по-възрастна, омъжена жена. Какво можеше да каже на младоженката едно младо момиче като нея?

Елиза оглеждаше залата и спря поглед на младоженците. Арабела бе нежна и прелестна като цвете, висока и стройна. Имаше копринени кестеняви коси и светлосиви меланхолични очи. Беше плаха и колеблива, понякога изглеждаше така, като че няма гръбнак, за да се изправи срещу чуждата воля. Риланд, мургав исполин с широки гърди и тесен ханш, бе пълната противоположност. Добре сложен, чудесен на вид, той беше избухлив и арогантен. Намираше удоволствие в това да порази със своята надменност всеки, който му се изпречи и да го сплаши. Беше му дяволски забавно да се държи надуто, докато вземе страха на другия, а след това вече се отказваше от грубите обноски и се държеше отново като джентълмен.

Елиза добре помнеше своята първа среща с графа. Още преди идването си бе чувала за неговото големеене и самохвалство, но мислеше, че това са само злобни приказки. За първи път го видя, като влизаше във вътрешния двор, яхнал фризийския черен жребец на покойния маркиз. Бе го получил от Едуард като сватбен подарък. Още от първия момент Елиза почувства неприязън към надменния ездач. Видя с каква наслада правеше всичко, за да предизвика страх и ужас наоколо си. Избухваше в дебелашки смях, когато слугите уплашено се дърпаха и бягаха от пътя му.

Елиза бе застанала до стълбата на верандата, за да се порадва на великолепното благородно животно. Дори и не помисли, че се превръща в предизвикателство за графа, тъй като не побягна като другите ужасена, а си стоеше спокойно, гушнала малкото си коте. Спокойното й държане пресече смеховете на графа, развали му цялото удоволствие. Стори му се недостатъчно да плаши само слугите и слугините. Той заби шпори и подкара жребеца право към нея. Елиза още си спомняше какъв ужас изпита, като видя препускащия кон. Но от инат не мръдна от мястото си, просто не искаше да даде на този човек възможност отново да тържествува. Когато досами нея той дръпна рязко юздите и спря коня, Елиза хвърли срещу него котката, която се мяташе и дращеше в ръцете й. Котката заби нокти в ноздрата на коня, той изцвили, изправи се на задните си крака и хвърли ездача си. Изумен, Риланд загреба с ръце във въздуха, прелетя с развети дрехи и тупна по гръб на земята. В продължение на един мъчителен миг не можа да си поеме въздух, но бързо скочи, сипейки проклятия, разтреперан от гняв.

Пред лицето на тази нова заплаха Елиза понечи да се прибере в къщата. Но извън себе си от възмущение, че някакво момиче го е принудило да падне от коня, Риланд сърдито се втурна след нея. Тя чу тежките му стъпки зад себе си и едва има време да отскочи встрани. Риланд прелетя край нея, протегнал ръце, изгубил равновесие.

Преди да успее да се обърне, по шума от плискане на вода Елиза разбра какво е станало. Той се бе приземил с главата напред в малкото езеро. Като плюеше и пръхтеше, той бавно се изправи, предлагайки на прислугата неповторима гледка. Хората щяха да се издушат от опитите да сдържат смеха си. Мокрите пера на шапката му бяха провиснали върху гърбавия му нос, от големите му ръкавици течеше вода, вадички се стичаха и от обточената му с кожи наметка, а ботушите му за езда, най-голямата му гордост, сега бяха нагънати така, че чак краката му изглеждаха криви.

Гневните му викове накараха коня да побегне. Сега той стоеше недалеч и клатеше нервно глава. Котката се бе метнала на каменния зид и, вече на сигурно място, спокойно ближеше лапа и сресваше козинката си.

Мрачният поглед на Риланд сложи край на хихикането на прислугата. Сега той се насочи към малката нахалница, която бе имала смелостта да му се противопостави. Елиза издържа спокойно погледа му, усмихната, кротка и загадъчна. Много добре знаеше, че сега той ще се опита да я натика в някой от ъглите на двора. Тя бавно отстъпваше, докато усети зад гърба си каменния зид. Беше готова да приеме схватката. Сипейки проклятия, Риланд я пипна за яката, повдигна я от земята и здраво я раздруса. Но Елиза реагира светкавично: драскаше, хапеше, риташе, пъхна пръсти в очите му, бранеше се като обезумяла, докато най-после този не толкова изискан благородник застена от болка.

— Зверче такова! — изрева той и посегна да я удари.

— Господ да ни е на помощ! — се провикна Едуард от галерията, която бе построена по протежение на стената. — Какво става? — Ужасен от гледката, която му се представи, той изтича надолу по стъпалата и с помощта на слугите раздели двамата противници. Но племенницата му успя да ритне още веднъж врага си по пищяла.

— Гадно изчадие! Мошеник! — крещеше тя към Риланд съвсем не като дама. — От коя дупка изпълзя?!

— Елиза, успокой се! — Едуард бе слисан от обидите, които племенницата му сипеше срещу графа. Опитвайки се да спаси положението, той й напомни: — Това е годеникът на Арабела…

— Горката Арабела! — пресече го Елиза. — Да я дадеш на недодялан идиот като тоя…

— Шт, момиче! — Едуард зачупи ръце отчаяно, чудеше се как да омилостиви бъдещия си зет. Никога не бе изпадал в толкова трудно положение. Срещу племенницата си не можеше да предприеме нищо, без да рискува да изгуби парите й. Ала не трябваше да настройва и графа срещу себе си …

— Риланд, не бива да обръщате внимание на момичето! Тя е извън себе си. Моя роднина е, скоро пристигна… Виждате, че има още много да учи. Моля ви, смирете гнева си, нека да оправим всичко като възпитани кора!

— Тя нарани коня ми! — С ръкавицата си, от която още капеше вода, Риланд посочи към животното. От жеста му жребецът се подплаши и метна глава назад. На ноздрите му имаше кървава драскотина, по скъпата юзда проблясваха капчици кръв, като наниз дребни рубини. — Ще му остане белег завинаги… — Сега Риланд се сети и за още нещо. Той хвана главата си и простена: — Щях да си разбия главата в камъните. По нейна вина!

— Не се бойте, милорд! — обади се хапливо Елиза. — Празна глава не може да пострада!

Гневът на Риланд отново пламна. Той заплашително й показа юмрука си.

— Гъска глупава! Та Еди можеше да те убие! Следващия път ще те натика в калта и ще те стъпче!

В отговора на Елиза бликаше подигравка:

— Милорд, след като се запознах с вас, следващият път ще знам как да ви посрещна, когато пришпорите коня си срещу мене.

— Риланд, простете на момичето! — побърза да се намеси Едуард с умолителен глас. — Тя не знае…

— Запомни добре името, момиче! — заплаши графът, без да обръща внимание на молбите на Едуард. — Гледай да се скриеш, като чуеш, че идва Риланд Хъксфорд, граф Чедуик, на своя голям Еди! Предупредена си!

— Великолепен кон ви дадоха! — присмя се Елиза. — Прекалено благороден за вас. Ще се помъча да го запомня.

Под дръзкия й поглед, който отново го хвърли в ярост, Риланд стана целият на червени петна. В отчаяни усилия да предотврати поредното избухване, Едуард го хвана успокоително за ръката.

— Ела, синко! — каза той, като се насилваше да се усмихва. — Хайде да седнем пред камината и да пийнем по чаша хубава горчива бира!

Едуард бързо кимна на един от прислужниците да подкрепи измокрения до кости граф. Когато Риланд най-после се отдалечи, скуайърът се обърна ядно към Елиза. Погледът му обещаваше неприятности. Щом Риланд бе достатъчно далеч, за да не може да чуе, той гневно избухна:

— Да не си изгубила ума си?! Да не искаш да съсипеш и тази партия на Арабела? — Едуард вдигна ръце в мълчаливо отчаяние. — Или целиш да ми създадеш неприятности, като обиждаш добрия човек в собствената ми къща?

— Неговите палячовщини са причина за всичко! — опита се да възрази Елиза гневно. — Едва не ме уби с огромния си жребец! — Тя посочи с глава към коня, който едно от момчетата точно отвеждаше. Конярчето потупа с обич животното по врата. Жребецът потърка муцуна в ръката му като на стар приятел и вече съвсем не изглеждаше страшен. — Въобще ли не те интересува, че този Риланд е просто един надут глупак?

— Шт? — Едуард хвърли уплашен поглед през рамо. — А на тебе не ти ли е ясно, че той може би е последната възможност на Арабела? — прошепна той в самото й ухо, бе я хванал за лакътя, силно наведен към нея.

Елиза се отскубна и отговори с едва прикрита ярост:

— По-добре стара мома, отколкото с човек като тоя!

Тя се обърна, прихвана полите си и затича нагоре по стъпалата, преди вуйчо й да може да си отвори устата. Тя мина край галерията, отвори вратата към хола и я пусна да се затръшне толкова силно, че прозорците издрънчаха.

През следващите дни вуйчо й на няколко пъти я моли да се извини на графа. Елиза обаче се бе зарекла, че предпочита да я заколят, отколкото да изпълни молбата му. Тъй като знаеше, че Елиза е способна на всичко, а пък не можеше да предвиди какво ще бъде следващото й хрумване, Едуард я остави накрая, без да настоява повече.

И ето сега Елиза стоеше в хола, изпълнена с неприязън към Риланд. Задачата, която й бе възложил Едуард, й напомняше ритуал, при който една девойка трябва да бъде принесена в жертва на някакво чудовище. Тя ненавиждаше този надут глупак и изпитваше дълбоко съжаление към Арабела.

Щом булката се обърна, Елиза се взе в ръце, не биваше да издаде лошите си чувства. Арабела потърси с очи своята по-малка братовчедка, водена сякаш от някакъв вътрешен глас. Елиза срещна погледа й и бавно кимна в отговор на въпроса, който прочете в светлите сиви очи. По гладкото лице на булката мина сянка, преди да се обърне и да размени няколко думи със своя съпруг. Риланд я проследи с поглед, блеснал от нескрита похот, после самодоволно се обърна отново към другарите си. Сякаш Арабела бе някаква вещ, която може да използва, за да всява страх у околните. Развеселените му другари се надвикваха един друг, пускаха дебелашки шеги, взривовете на дивашкия им смях ставаха все по-силни. Арабела наподоби на лицето си лека усмивка, докато си проправяше път, горда и безучастна, сред пийналите развеселени гости. Тя не проговори, докато изкачваха с Елиза стълбата към западното крило.

— Аз съм жертва на собствената си глупост! — заяви тъжно Арабела.

Елиза погледна братовчедка си. Чудеше се какво ли я е подтикнало да направи това неочаквано признание. В конфликтни ситуации Арабела винаги бе запазвала своята сдържаност, дори и при гневните изблици на баща си. Тя бе показала даже, че е склонна да дадат ръката й на графа. Доколкото Елиза знаеше, досега Арабела никога не се бе оплаквала от Риланд, макар че понякога не можеше да скрие, че трагедиите, които бе преживяла, са оставили следа. И Едуард не можеше да направи нищо срещу нейната меланхолия и нейното примирение, което приличаше по-скоро на съкрушеност. За да отвлекат Арабела от тъжните й мисли, за които, разбира се, си имаше причини, близките й страшно я глезеха.

— Какво те измъчва, Арабела? Защо говориш такива работи? — заразпитва Елиза разтревожена.

— Ах, Елиза! Опитай се да ме разбереш. Риланд е добър и благороден човек… да, дори и представителен… но…

Това, че Риланд предизвикваше колебание у младата си булка, бе твърде разбираемо за Елиза. Ако си бяха сменили ролите и Елиза се бе омъжила за графа, тя би изпитвала хиляди опасения…

— Над мен тегне страшно проклятие! — продължи Арабела с приглушен глас и спря на едно от стъпалата. Облегна глава на каменната стена, без да помисли, че мачка обшитата със скъпоценни камъни шапчица върху изкусно подредените си коси. — Всеки един от мъжете, които поискаха ръката ми, ми бе отнет от някаква ужасна трагедия. Къде отидоха всички те? До един станаха жертва на жестока участ. Когато първите двама бяха покосени от незнайна болест, все още мислех, че е случайност. Третият бе убит от разбойници. По Великден, преди три години, земята се затресе и от църквата се откъртиха камъни, които убиха Уилям, четвъртият годеник… А бяхме сгодени само от седмица! Петият ми годеник бе отвлечен, кой знае къде ще намерят костите му някой ден. А след това шестият… — Арабела отрони тъжна въздишка и сбърчи чело от болка.

— Не беше ли това маркиз Бредбъри? — подхвърли тихичко Елиза.

Арабела кимна.

— Да… Максим… той беше шестият…

Елиза сложи тънката си ръка на рамото на Арабела.

— Няма да седнеш сега да жалиш за един убиец и предател!

Без да отговори, Арабела продължи нагоре по стълбите, минаха коридора, влязоха в нейните покои. Тя пресече преддверието и спря чак до камината в голямата спалня, свали шапчицата с воала и я хвърли небрежно.

— Да, вярно е. Простъпките на маркиза бяха страшни. Обвинен в убийство и в заговор в името на Мария Стюарт, той наистина заслужаваше смърт. Мразя го!

Елиза не знаеше какво да отговори. Тя се озърна в огромната, богато наредена спалня, като се питаше какво ли бе подтикнало човека, живял някога в тези стаи, да сключи такъв ужасен съюз. Какво имаше той против кралицата, същата тази кралица, която го бе сравнявала великодушно с друг един Сиймур, с мъжа от своята младост? Томас Сиймур се бе радвал на нейното благоволение, ала Максим Сиймур си бе навлякъл омразата й …

— Положително се заблуждаваш, като мислиш, че над теб тегне някакво проклятие! — опита се Елиза да успокои булката. — Бих казала, че по-скоро си имала щастие да избегнеш съюза с недостойни кандидати.

— Ах, как бих могла да ти го обясня! Ти си толкова млада, а аз съм толкова уморена и… толкова стара!

— Стара! — възкликна Елиза. — Стара, на двадесет и пет години! Не, Арабела! Ти си още млада, целият живот е тепърва пред тебе. Днес е брачната ти нощ, трябва да се приготвиш за съпруга си…

Елиза видя сълзи в сребристо-сивите очи. В усмивката на Арабела се таеше тиха болка, за която нямаше лек.

— Искам да остана за малко сама — прошепна Арабела във внезапен прилив на отчаяние. — Задръж сватбарите долу, докато изпратя някой прислужник.

— Баща ти нареди да ти помогна — каза Елиза тихо. — Какво да му кажа?

Арабела почувства тревогата на Елиза и се опита да я успокои:

— Кажи му, че искам да остана за миг сама, за да се приготвя за Риланд. Просто малко да се посъвзема… След това можеш да дойдеш и да ми помогнеш.

— Риланд е много привлекателен мъж — каза Елиза, за да окуражи братовчедка си. — Сигурно доста момичета ти завиждат.

Потънала в мисли, Арабела отвърна:

— Не толкова привлекателен, колкото един друг, когото познавам…

Сянка пробягна по лицето на Елиза:

— Да не копнееш по един мъртвец, Арабела?

Сивите очи я погледнаха учудено:

— По един мъртвец?! Кого имаш предвид?

— Естествено, маркиз Бредбъри. Не можеш да го забравиш, така ли?

Арабела въздъхна.

— Това наистина бе мъж, който умееше да печели женските сърца — потънала в спомени, тя протегна ръка и погали мекото кадифе на драперията. — Смел… красив… винаги джентълмен… винаги… — Арабела разтърси глава, да се освободи от спомените. — Стига за това, наистина! Сега трябва да остана сама! — Тя сложи ръце на раменете на братовчедка си, която се опитваше да възрази, и я извърна към вратата. — Нужни са ми няколко минути да поразмисля, преди да дойде мъжът ми. Не искам нищо повече.

— Ще кажа на баща ти — Елиза тихичко затвори вратата, като се чудеше как би могла най-тактично да уведоми Едуард. Ако можеше да говори с него насаме, сигурно щеше да се окаже по-достъпен, отколкото всред всичките тия шумни празноглавци, пред които човек трябваше да се преструва.

Каменната стълба се виеше около колона с красиви резби, като правеше остра чупка на всеки няколко стъпала. Канделабрите по стените бяха запалени. Играта на светлините и сенките правеше стъпките на Елиза несигурни. Въпреки че бързаше, тя трябваше да внимава, да не се подхлъзне с копринените си пантофки. Звуците на тамбурината, келтските арфи и лютните се смесваха с високите смехове на гостите и заглушиха идващите срещу нея стъпки. Човекът явно бързаше повече от нея. Сблъскаха се толкова силно, че Елиза политна. Вече мислеше, че ще се търкулне надолу е главата, когато една здрава ръка — същински дъбов клон — се простря и я задържа. Елиза отвори очи, почти до лицето й бе грубата дреха на Тейлър, слугата. Качулката се бе смъкнала. Нямаше грозна мутра, нямаше обезобразено, всяващо ужас лице на урод! Пред нея стоеше невероятен мъж, с изсветляла тук-там кестенява коса и аристократични черти, закрити наполовина от гъста брада.

Той сбърчи чело.

— Добре ли сте, мадам?

Елиза кимна една, мъчеше се да се овладее. Той я пусна и продължи нагоре по стълбите. Смущението й мигновено се изпари.

— Хей!? Накъде? Каква работа имате горе?!

Мъжът спря на стъпалото и се обърна подчертано бавно, светлината на факлите освети лицето му. Зелените очи се впиха в Елиза, така смело, така настойчиво, че чак дъхът й секна, зашеметена от този стоманен поглед.

— Вие? — промълви тя смаяна, напразно се опитваше да се откъсне от магнетичния му взор, който едва не й причиняваше болка. Беше я заблудил със своето предрешаване! Това брадато лице се бе врязало в паметта й, откакто зърна портрета в източното крило! Сега вече Елиза виждаше, че художникът е бил истински майстор. Бе успял да предаде повече от вярно физиономията на Максим Сиймур, маркиз Бредбъри… Бе хванал точно неговото излъчване!

— Вие… вие сте жив!?

Сянка премина по лицето на Сиймур, но той бързо се съвзе. Безупречно белите зъби светнаха в усмивка.

— Красиво дете, вие ме принуждавате да действам по-бързо, отколкото бях предвидил. — Нямаше и помен от гърления му диалект. Говореше един изискан джентълмен. — Преди да вдигнете тревога, ще трябва да съм приключил своята работа!

Маркизът хвърли пълен със съжаление поглед към върха на стълбището и въздъхна. Той рязко се обърна и се втурна към нея, хвана я за ръката и я повлече със себе си толкова бързо, че Елиза се задъха.

— Простете ми, но не мога да ви оставя да се разхождате наоколо сама, преди да свърши всичко! — извини се той. — Щом известим новината, можете отново да правите каквото искате…

— Ох! Спрете… — пъшкаше Елиза. Изпитваше ужас, че ще се подхлъзне. — Не мога така…

Лорд Сиймур спря, вдигна я — едната му ръка под раменете, другата под коленете, и я понесе като вятър надолу по стълбата, сякаш държеше просто топ коприна и дантели. Така и влезе в препълнената зала. Там всичко вече тънеше в летаргия. Слугите се бяха оттеглили в кухнята и само чакаха гостите да идат в стаята на булката. Повечето сватбари клюмаха изтощени и дремещи. Някои едва-едва осъзнаха какво става около тях, на другите нахлуването на този простовато облечен човек се стори изключително забавно.

Максим се отправи към най-близката маса и без много церемонии сложи Елиза направо на един голям стол с висока облегалка. Надвеси се над нея и я изгледа многозначително:

— Заклевам ви, премилостива госпожо! Не мърдайте от тука! Само гледайте и се чудете!

С тези думи той се извърна, хвана края на дългата покривка, простряна на дъсчената маса, и я дръпна така силно, че всичко, което беше на нея, се разлетя със звън по пода.

— Е, уважаеми гости на Бредбъри Хол! — извика той. — След като се угостихте царски и още по-царски пийнахте, нека да се погрижим и да се позабавлявате!

Гостите се обърнаха вяло, недоумяващо. В ничий поглед не се мярна искрица, която да сочи, че познават този човек. Мълчанието бе пълно. Докато изведнъж не настъпи пълен обрат. Гледаха, но бяха толкова слисани, че не вярваха на очите си!

— Той е… — успя най-после някой да изрече. — Той е! Върнал се е от пъкъла…

Настана бъркотия.

— Какво казва?

— Кой?

— За кого говори?

Онзи, който се бе обадил пръв, вдигна ръце от изненада, но продължи да вика:

— Питате кой! Света Богородице, не го ли познахте? Маркиз Бредбъри и никой друг!

— Лорд Сиймур? — преплете тежък език един от присъстващите и разтегна уста в пиянско хилене, преди да захлупи лице в пълната паница пред себе си.

Някои бяха насочили цялото си внимание към маркиза. Чуваха се ужасени възклицания. Несмущаван, той продължаваше да се усмихва, загледай в присъстващите. Погледът му прескачаше от човек на човек… Той търсеше своя главен обвинител.

— Невъзможно! Не може да е той! — се извиси глас, в който звънтеше тревога. — Маркизът е мъртъв! Нали го убиха!

Сиймур сдържано се засмя. Елиза почувства, че я побиват тръпки. Явно оставаше само Максим да покаже рога, за да повярват в появата на самия сатана!

— Така ли? Смятахте ме за мъртъв? — Максим грабна един меч от стената и скочи върху масата. — Милостиви госпожи, благородни господа! Щом вярвате, че съм умрял, спокойно изложете гърди на моя меч, един призрак не може да ви нарани! Хайде, елате да опитате това острие… — Той се изсмя подигравателно, никой не се отзова на поканата. Пламенният му поглед обхвана всички, предизвикателството, което се четеше в него, ги накара да се разтреперят. — Не съм си отишъл от вас, поне не по начина, по който някои хора биха желали. Вярно е, обаче, че някои вече са ме изтрили от паметта си… — Лордът сви рамене с безразличие и закрачи по дългата маса. — Вярно е също, че бях тежко ранен от онези тъпаци на моста, които искаха да осуетят бягството ми. Но паднах в реката и съдбата не пожела да умра… Сякаш ангели ме подхванаха, намерих убежище у приятели… А сега гледайте и слушайте, благородни гости! И разнесете вестта, че Максим Тейлър Сиймур се е завърнал да въздаде отмъщение на крадеца, който си присвои с лъжа и измама неговите владения и даде годеницата му на другиго! Тук съм, за да поискам онова, което е мое, да въздам справедливост! Чуваш ли, Едуард Стамфорд?

Максим прескочи на друга маса и закрачи по нея, като с един ритник запрати на пода и съдове, и чаши. Ужасените гости се дръпнаха назад, парализирани от паника, някои се препъваха и преплитаха крака. Другите гледаха тъпо, като упоени, без да могат да се отърсят от този кошмар. Твърде замаяни и безпомощни, за да хукнат да бягат, те се отпуснаха обратно на столовете си.

— Хванете го! — изрева Едуард откъм входа. — Не му давайте да избяга… — Той бе излязъл малко преди това навън по нужда, а като се върна, намери гостите си така — зашеметени, стъписани пред човека, от когото смяташе, че завинаги се е отървал! Сега, обзет, от отчаяние, той се опита да насъска останалите: — Убийте го! Насечете го е мечовете си! Кралицата ще ви възнагради! Убийте го… — С едно движение на ръката. Едуард посочи просналите се по пода тела. — Не е ли това дело на мръсен злодей? Той може да е отровил всички ни?

Думите му предизвикаха истинска паника. Викове на ужас и хълцания сякаш ги потвърждаваха, Елиза напразно се опитваше да си спомни, какво бе правил маркизът до бъчвата, преди тя да му попречи. Като помисли за двете кани, от които наливаше вино, реши, че чичо й може би има право.

Неколцина мъже излязоха със залитане напред, за да мъстят за извършеното злодеяние. Максим Сиймур усмихнат ги остави спокойно да се приближат. Изглеждаше напълно самоуверен и непоколебим, когато се обърна и ги предупреди:

— Благородни господа, добре премислете! Вярно е, че еликсирът, който ви сипах в чашите, ви зашемети малко. Но това не е отрова, няма да последвате участта на Сократ! Най-много да поспите малко повече. Ала ако решите да ме нападнете, зле ще си изпатите! Питам ви, струва ли си да рискувате живота си по заповед на този Юда!

— Хванете го! — Едуард Стамфорд не можеше вече да скрива уплахата си. — Не бива да го оставим да се измъкне!

Един от гостите се опита да нападне, оръжията се удариха със звън и Максим отби удара. Трима другари се притекоха да мерят сили с маркиза — в няколко секунди трябваше да се признаят за победени. Сръчността, с която лордът парираше всеки удар, отне на мнозина желанието да послушат Едуард Стамфорд. В края на краищата бяха дошли да празнуват и да гуляят, а не да се дуелират с такъв майстор на шпагата:

— Не причинихте ли вече достатъчно беди в този дом? — извика Елиза, която бе скочила на крака от възмущение, че този човек държи в страх и трепет цялата зала, обхванат от мания за отмъщение.

Зелените му очи я пронизаха с метална острота.

— Бредбъри Хол беше мой дом, днес можеше да бъде сватбеният ми ден, ако не бяха клеветите на този долен мошеник! Какво, според вас, би трябвало да направя, мадам? Да се оставя Стамфорд да ме унищожи? — Той подигравателно се засмя. — Не, маркиз Бредбъри може да защити честта си!

Вече изпаднал в паника, Едуард отчаяно зовеше:

— Никой ли няма кураж да му излезе насреща?! Той е предател! Заслужава смърт!

Риланд, младоженецът, който, се бе наливал през цялата вечер далеч по-невъздържано от останалите, се подпря тежко с ръце на масата и бавно се надигна. Присъстващите светкавично се разблъскаха и направиха коридор между двамата мъже. Най-сетне изглежда маркизът бе намерил достоен противник!

— Арабела е моя! — извика Риланд глухо, като се опитваше да улови погледа на Сиймур. След това разтърси глава, за да я поизбистри и удари с юмрук по масата. — Който ми я отнеме, ще заплати с живота си!

Едуард кимна на един от гостите да подаде меча на Хъксфорд и побърза да го поднесе на своя зет.

— Внимавай! — извика Едуард. — Действай с изненада! Маркизът е прочут със своите финтове…

Графът изгледа презрително тъста си, който бе значително по-дребен от него.

— Невестулка такава! Защо не дойдеш ти да се биеш?

Капчици пот избиха по челото на Едуард. Устните му напразно шаваха, опитваха да произнесат някаква дума, но отговор така и не се получаваше.

— Аз… аз не мога да защищавам дъщеря си… Не владея меча дотолкова, че да се меря с негова светлост… — С кимване той посочи маркиза. — Той е истински вълк, а ти знаеш, Риланд, че невестулка с лъв не се бие. Ти повече му подхождаш. Мечка срещу вълк. Подхождате си…

Поуспокоен, Риланд се люшна една крачка напред и застана, разкрачил крака, като оглеждаше изпод подутите си клепачи всички наоколо. Маркизът го очакваше с изтеглена сабя. Въпреки малкото разстояние между тях, на Риланд се стори, че вижда противника си някъде на края на дълъг, тесен коридор. Изведнъж всичко потъна в тъмнина, само на края на този коридор, където се намираше маркизът, остана някаква слаба светлинка, Риланд се чувстваше тромав и без сили. Тялото му бе сякаш пълно с олово, искаше му се да си почине за миг, съвсем за малко…

Риланд Хъксфорд се стовари на колене и остана така, с клюмнала глава, подпрян на ръцете си, докато най-сетне се строполи като смъртно ранено животно и се изпъна целия на пода.

Едуард пощуря. Изтича до Риланд, грабна меча му и го размаха.

— Кой ще излезе? Кой Хъксфорд ще вземе меча на своя братовчед?

Никой не помръдна. Застанал до входа, Девлин се провикна подигравателно:

— Скуайър, както сте хванали този меч! — Излезте вие на бой!

Едуард погледна Девлин с отворена уста, като безумен. Но пред нахалната усмивка на младежа той сведе очи. Гледаше ужасен оръжието в ръката си. Нямаше кой да го защити. Изпълнен със страх, той погледна човека, когото бе нарекъл предател.

Сдържаната усмивка на Максим подейства на гордостта на Едуард като камшичен удар.

— Хайде, Едуард! — чу го той да се присмива. — Къде изчезна твоята кръвожадност? Ето ме, готов съм да се бия с теб!

Елиза, която наблюдаваше и двамата, усети как я обзема страх. Знаеше как ще свърши този двубой, ако маркизът успее да предизвика чичо й. Явно бе, че лорд Сиймур искаше смъртта на стария.

Възмутена от тази неравна борба, Елиза изведнъж осъзна, че единственият човек, който можеше да попречи на дуела, не присъства в залата.

Тя светкавично се обърна и хукна, вдигнала пола чак до коленете. Втурна се по стълбите. Вратата към стаите на Арабела бе само притворена. Без да почука, тя нахлу вътре, викайки името й. В стаите цареше мъртво спокойствие. Арабела не се виждаше. Свещите бяха угасени. Миризмата на топъл восък още се носеше във въздуха.

Обхваната от странно предчувствие, Елиза се втурна в спалнята. Светеше една единствена свещ. В камината гореше огън, пламъците отразяваха по тавана сенките на мебелите. Кадифените завеси на леглото бяха дръпнати и откриваха богато избродираната кувертюра, опъната върху пухените завивки. Нищо в стаята не напомняше, че една булка очаква с трепет своя жених.

Елиза излезе на лоджията и се взря към двора, в каменната стена тъмнееха различни вратички и входове. Някой тихичко свиреше с уста, Елиза позна Куентин, който се бе запътил към входа на залата. Не бе забелязала, че е напуснал пиршеството, по всичко личеше, че той няма и представа за онова, което ставаше сега там. Но Куентин също не би се притекъл на помощ на Едуард, дори и да беше там; и той изпитваше към него не повече симпатии, отколкото Максим Сиймур. Елиза безшумно се върна обратно в спалнята. Ако не успееше да намери веднага Арабела, Едуард трябваше да излезе срещу маркиза и отмъщението щеше да го сполети.

Въпреки топлината на огъня, който грееше в гърба й, Елиза почувства, че я побиват студени тръпки. Ужасът й нарасти а, когато съзря на отсрещната стена собствената си сянка… От двете й страни се движеха две други сенки, високи, мъжки…

Тук имаше хора!

Елиза скочи напред и се измъкна от силните ръце, които искаха да я хванат. Чу някакъв тъп звук, когато двамата мъже се сблъскаха — значи силуетите на стената не бяха само игра на сенките. На мястото, където Елиза бе застанала преди миг, сега се боричкаха две едри тела и се чуваха приглушени ругатни:

— По дяволите, Фич, носа ми! Пусни го!

— Избяга ни! Хвани я!

По-едрият се втурна, но Елиза подскочи леко, като изплашена сърна и побягна. Ала в следващи миг се блъсна в друго тяло. Объркан не по-малко от нея, мъжът се олюля, като се опитваше да улови с мускулестите си ръце тъничката й снага. Шапчицата й падна, Елиза усещаше вече до лицето си грубия плат на наметката му. Мирисът на мокра вълна и варена риба я удари в носа. Ръцете, които я бяха обхванали, не и позволяваха да диша, но тя се бореше отчаяно. Какво искаха тези разбойници? Като успя да освободи ръката си и замахна за удар, тя закачи наниза си и перлите се търколиха по пода. Успя да захапе тежката ръка, която се опитваше да заглуши вика й така силно, че мъжът изкрещя от болка и се дръпна. Но тъкмо, когато Елиза пое въздух, за да вика за помощ, някой пъхна в устата й кърпа, вързана на възел.

С всички сили тя заби острия си ток върху крака на мъжа в обувка от мека кожа. В следващия миг нанесе силен удар в издутия корем. Неочаквано се оказа свободна, но не успя да побегне, защото някой метна отгоре й цяла тежка завеса и я удави в нея. Омотаха я в завесата от глава до пети. Елиза отчаяно се мяташе. Една ръка стегна лицето и толкова плътно, че тя почувствува, че се задушава. Колкото повече се мяташе, толкова по-силно я притискаха. Чак като застина неподвижна, ръцете разхлабиха своя натиск. Сега вече бе ясно: нямаше помощ, тя бе във властта на похитителите.

— Човече божи! Спенс! Къде си? — извика този, когото бяха нарекли Фич. — Давай да побързаме!

— Не мога да намеря наметката на госпожата…

— Стига това, с което е облечена, Хайде да изчезваме, преди да е дошъл някой!

Дебелият шнур, който бяха дръпнали заедно със завесата, сега трябваше да послужи да овържат Елиза като вързоп. Вдигнаха я и я метнаха на нечие широко рамо. Със запушена уста безпомощна като животно за жертвоприношение, Елиза можеше само да стене и да се извива. Изнесоха я навън през лоджията, смъкнаха я на двора по външната стълба. Щом излязоха от къщата, двамата ускориха ход, промушиха се през живия плет, който ограждаше двора. Сега я метнаха като кравай във въздуха — Елиза едва не се задуши от собствения си вик, който заседна в гърлото и. Слава богу, сламата смекчи удара от падането. Някакъв кон изпръхтя уплашено и започна да удря нервно с копито. Ясно: бяха я хвърлили в някаква кола. Приглушеният глас на каруцаря успокояваше животното. Някой започна да трупа върху Елиза слама. Каруцата изпъшка под тежестта на мъжете, които удобно се настаниха на сламата и натиснаха Елиза така, че не можеше да си поеме дъх, а камо ли да помръдне. Подвикнаха на коня, каруцата потегли. Куражът на Елиза достигна най-ниската си точка, когато осъзна, че сега вече няма начин да избяга.

Кочияшът направи широка дъга пред главния вход на двореца. Въпреки че бе тук отскоро, Елиза веднага усети кога дървените колела навлязоха в парадната алея, защото изведнъж ужасното друсане престана. Колко й се искаше да може да изкрещи силно, за да чуе някой, че я отвличат… Напразни надежди. Мъжете се бяха погрижили да онемее. Внезапно към дрънченето на подскачащата каруца се примеси песента на славей. „Колко странно! — помисли Елиза. — В такава студена зимна вечер да чуеш славей…“

Максим Сиймур млъкна, като чу тихото подсвиркване. После кимна с глава и вперил поглед в пламналото, мокро от пот лице на Едуард, тихо изрече:

— Добре, невестулке! Вълкът ти дава отсрочка. Сега имам онова, което исках да си взема и за което скъпо ще ми платиш!

С тези думи Максим скочи встрани, хвърли бърз поглед на присъстващите. Едва ли бяха останали повече от двадесетина мъже, които бяха в състояние да го преследват. Но и повечето от тях се колебаеха. Онези, които бяха предани на Едуард, се скупчиха при вика му:

— Ще избяга! Не го оставяйте! Ще се измъкне! Той е изменник на трона!

Максим дръпна кадифената завеса от прозореца и я захвърли срещу преследвачите си. Докато се мъчеха да се освободят от тежката материя, той обърна една от дългите маси, скочи на следващата и започна да замеря отгоре гостите с натрупаните съдове. Изглеждаше във великолепно настроение, когато изтича до вратата, спря там за малко и вдигна меча си за поздрав към Едуард:

— Този път ви оставям, скуайър! Предполагам, че повечето от присъстващите няма да се натъжат много от оттеглянето ми!

Ръката му се стрелна и мечът се заби в една от гредите на сводестия таван, като остана там да трепти.

— Сбогом, скуайър! — Сиймур разпери ръце и потъна в дълбок поклон. — Оставям ви знак, за да ви напомня, че ще се върна. Или си стягайте колана да се бием, или бягайте и се молете да не ви намеря!

Едуард вдигна очи към тавана. Бляскането на вибриращото още острие като че ли го хипнотизираше. А когато отново се извърна, противникът му бе изчезнал.

— След него! — извика Едуард и се огледа заплашително, но никой не последва заповедта му.

— Да не искате кралицата да ни сметне за страхливци, дето оставихме да избяга един предател!? Тя ще поиска главите ни, ако не го хванем!

С мъка издърпаха от пътя тежката маса. Мъжете, залети целите с какви ли не сосове и меса, се понадигнаха, търсейки опора един в друг, и се запрепъваха след Едуард, който вече тичаше навън.

Едва бяха стигнали до вратата, когато чуха звук на конски копита. Под голите клони на дърветата от двете страни на алеята прелетя ездач, яхнал фризийски жребец.

Едуард изруга, когато позна Сиймур. И бързо се обърна към заобикалящите го:

— На конете! Бързо! Не можем да го оставим да ни избяга!