Сълзи от злато

ГЛАВА ШЕСТА

Корабът навлезе в устието на Елба. Докато зорко следяха за плитчини или за големи ледени блокове, Елиза стоеше на палубата, за да зърне колкото е възможно повече от страната, в която щяха да я държат в плен. В началото се виждаше само равнина, ала постепенно брегът на север започна да става по-висок. Дърветата блестяха, тъй като мъглата от предишната нощ се бе превърнала в скреж. Покрай морския бряг се трупаха огромни ледени парчета. Понякога сред тихото спокойствие на деня изведнъж се извиваше вятър — само предупреждение за идващата зима, но не предвестник на истинска буря.

Най-после корабът се доближи до кея на Хамбургското пристанище, екипажът се закатери сръчно по въжетата, за да свали ветрилата и да ги завърже. Студът пронизваше поизлинелите дрехи на Елиза, докато заедно с Фич и Спенс чакаха корабът да акостира, та да могат да слязат на сушата. Тя първа стъпи на мостчето, следвана от двамата мъже, които влачеха сандъка с новите й дрехи. Едва стъпила на земята, тя сякаш почувства в гърба си погледа на капитана и се обърна. Капитан фон Рейн стоеше до релинга. Наведе леко глава за сбогом. Елиза отвърна на поздрава му, смутена от неговото стоическо спокойствие. След онази вечер, когато го бе молила сърцераздирателно да я върне обратно в Англия, той се бе държал твърде резервирано към нея. Влизаше в кабината й само когато му трябваше някаква карта. Не че Елиза съжаляваше за неговата дистанцираност. Но понеже бе убедена, че той беше слушал с удоволствие приказките й онази вечер, просто й се искаше да разбере какво ли го бе накарало да промени отношението си.

Елиза и двамата й придружители бързо потънаха в гъмжилото на пристанището. Около тях продавачи предлагаха стоките си на някакъв непонятен език, тежки търговци се суетяха около товарите, които бяха пристигнали. Снежната виелица заглушаваше пъстрата глъчка. Фич си пробиваше решително път през гъстата навалица.

— Трябва да взема ключа от къщата, която негова светлост нае за вас — обясни той на Елиза. — Но ще ми дадете сега честна дума, че ще седите тук със Спенс и ще ме чакате.

Елиза се направи на изненадана:

— След като Спенс и без това ще бъде тук, той би ми попречил да избягам, не е ли така? Та къде ли бих могла да избягам в тази чужда страна? Съвсем не разбирам езика.

Фич не проговори повече, остави я под закрилата на другия и бързо изчезна.

Продавачка на наденички бе стъкмила малък огън до каруцата си. Привлечена от топлината, Елиза протегна измръзналите си ръце над пламъците. Пъргавата продавачка веднага дойде при нея. Заговори Елиза на своя неразбираем език, като настойчиво й подаваше набодената на пръчка наденица. Спенс подаде на продавачката една монета, жената я взе с едно весело „Данке, данке!“ и подаде на Елиза сочното парче месо. Спенс взе и за себе си, като глътна месото на една хапка.

Докато чакаха да дойде Фич, имаха достатъчно време да изядат още по няколко. Елиза започна да се страхува, че Фич се е изгубил. Най-после го съзря да се влачи тъжен и объркан.

— Плановете ни се променят — обяви той мрачно, като застана пред тях. — Ще се настаним в друга къща, по-далечко на север. Ще ни трябват коне, а и храна за времето, докато негова светлост дойде…

Спенс намръщи чело.

— Ама негова светлост каза, че е наел къща тук, в самия Хамбург и че е платил…

Продължителна въздишка се откъсна от гърдите на Фич, видът му стана още по-мрачен.

— Ханс Руберт, хазаинът, каза, че къщата е вече дадена на други хора и те са се нанесли…

Спенс изгледа другаря си с пронизващ поглед. Фич въздъхна ядосано и протегна ръка към кесията.

— Аз ще ида да намеря коне и храна, а ти чакай тук с момичето.

Фич кимна и приседна послушно върху един куп дърва за горене. Мина доста време, преди Спенс да се появи. Онова, което бе успял да намери из оборите край пристанището, накара Елиза да се усъмни, че той разбира много от коне. Седлата и сбруите бяха някакви реликви от минали времена късокраките, твърде жалки с проскубаната си зимна козина животни, вървяха едва-едва и като че ли щяха да рухнат под товара от торби и вързопи.

Елиза предпазливо яхна коня си и го пришпори, та най-сетне животното с големи колебания се реши да потегли след Спенс, който застана начело на малкия керван. Фич, като ариергард, държеше въжето на товарните коне, вперил будно око в Елиза.

Малката кавалкада премина по тесните криви улици на Хамбург. Пътят им водеше през множество каменни мостове на канали и тесни плавателни ръкави на реката. Стигнаха до края на града и продължиха все на север по широк път. Вървяха през гъсти гори. Тежко надвиснали оловносиви облаци затъмняваха небето. Снежинките биеха в лицата им. Бавно изкачиха височината, долината остана зад тях, гората се разреди, виждаха се огромни скали.

Когато превалиха планината, Елиза с почуда установи, че пътеката, по която бяха свърнали, води направо към някакъв стар замък, кацнал недалеч от тях върху самите скали. Сиви и мрачни като зимното небе над; тях, стените на замъка се издигаха направо от стръмните скали, под които извиваше замръзнала река. Снопове суха трева стърчаха тук-там между снега. Мост от греди минаваше над защитния ров и водеше към вратите на замъка. Ръждясалата решетка на вратата не бе спусната, държеше се на една верига, надвиснала накриво над входа.

Минаха през вратите на замъка и влязоха в двора. Пред очите им се разкри безутешна гледка, точно както бе очаквала Елиза. Складът за припаси и помещението за прислугата до западната стена бяха полусрутени. До източната стена се редяха разкъртени обори — там Спенс заведе товарните коне. Главното крило, построено там, където се съединяваха източната и северната стена, изглеждаше обитаемо, макар че повечето стъкла на прозорците, а и някои от самите прозорци на първия и на втория етаж плачеха за поправка, да не говорим за стръмния покрив, покрит с каменни плочи. Някои прозорци бяха отворени, като че предлагаха гостоприемство на птиците, пърхащи наоколо.

Фич оглеждаше смаян заснежената пустош. Накрая слезе от коня и се приближи до Елиза, като избягваше да срещне погледа й. Без думичка за обяснение, той й помогна да изкачи стъпалата към сводестия вход на кулата. Големият тежък портал бе отворен, изложен на поривистите ветрове. Елиза се огледа предпазливо и влезе. Човек не можеше да знае какво ли дебне в сенките на голямата зала.

Огромни сиви паяжини висяха от тъмните опушени греди на тавана. Всичко бе в паяжини — врати, ъгли, ниши и еркери. При всяка стъпка полите на Елиза вдигаха кълба прах.

Пред огромната камина имаше обърната маса, до нея бяха струпани една върху друга пейки, някои от които разтрошени за подпалки. Саждите по стените на камината показваха, че е пален голям огън. Зиданото огнище до вътрешната стена явно е било за кухнята. Един голям железен котел още висеше над пепелта, по гредите бяха закачени гърнета и съдове, всичките потънали в дебел слой прах.

Каменна стълба, красиво обточена с масивни дървени перила, извиваше нагоре към първия етаж.

— Жалки останки! — въздъхна Елиза. — Поне ще сме защитени от вятъра… — Тя се обърна към Фич, който стоеше до нея. — Колко път има още до къщата на господаря ти?

— Прощавайте, господарке — прошепна Фич засрамен. — Това тука е неговата къща.

— Това?! — Тя сбърчи чело. — Как така?

Фич се огледа неспокойно. Тук човек не можеше да се приюти за една нощ, та камо ли да настани една дама за по-дълго време.

— Това е замъкът Хоенщайн. Хазаинът в Хамбург точно ми описа мястото.

Елиза съвсем се обърка, вече нищо не разбираше. Тази развалина не можеше по никакъв начин да служи като постоянно жилище.

— Да не искаш да кажеш — запита тя студено — че ще останем тук, в тази… кочина?

Фич сведе глава. От смущение палецът на крака му започна да рисува някакви сложни плетеници в праха.

— Да, господарке. Най-малкото докато пристигне негова светлост.

— Ти си позволяваш да се шегуваш с мене!

— Прощавайте, госпожо! — Фич свали шапката си и започна да я мачка в ръце. Закашля се, сякаш се задави от собствените си думи. — Не е шега, за съжаление. Няма съмнение, това трябва да е Хоенщайн…

— Ти не можеш да очакваш, че ще остана тук! — проплака Елиза. Беше смъртно уморена, изтощена и отчаяна. — Тук и свини не можеш да държиш! Вашият господар е толкова силен и богат, че може да купи предаността на двама негодници като вас двамата… а дори и помощта на един капитан от Ханзата… А ти си седнал да разправяш, че това е домът му? Тук сред плъховете ли ще живеем? — Тя посочи дребничките следи по праха и се извърна с отвращение. — Той трябва да има много странно чувство за хумор, щом ни предлага тази руина. Тук трябва да е живял на времето си самият Карл Велики…

Фич мачкаше притеснено шапката си, търсейки отчаяно думи, за да извини господаря си.

— Вината не е на негова светлост. Той плати наема за къщата в Хамбург. Стопанинът, оня, Ханс Руберт е виновен. Казано му било, че корабът ни е потънал и той дал къщата на овдовялата си сестра. А си беше платено…

Елиза заскърца със зъби от яд.

— Навярно този Руберт ти е дал тази съборетина за няколко гроша?

Фич отпусна глава и кимна утвърдително.

— Но и за грошове да е, пак е много. — Като описа с ръка широк кръг, тя продължи да се възмущава. — Огледай се само и ми кажи може ли някой да живее в тази мръсотия?!

— Ами ако се почисти основно… — промълви Фич тихичко.

Елиза го погледна смаяна.

— Какви ги говориш? Да не си предлагаш ти услугите? Ти ли ще клекнеш да търкаш пода, докато лъсне? Ти ли ще поправиш вратите? Ти ли ще отпушиш камината? — Фич отстъпваше уплашено пред напористите й въпроси, ала Елиза не мирясваше. — Ти ли ще поправиш прозорците, стъклата, огнището, гредите, ти ли ще оплетеш рогозки за пода?!

Опрял гръб до стената, той размахваше безпомощно ръце колкото по-близо пристъпваше Елиза.

— Ами нищо друго не ни остава, господарке! Докато не дойде негова светлост, нямаме пари за нещо по-хубаво.

— Ти не взе ли от Руберт разликата от наема? — запита тя, макар че имаше представа какъв ще бъде отговорът.

Той засрамено поклати глава:

— Не. Ханс Руберт каза, че негова светлост му дължи пари, а пък и не пожела да обсъжда този въпрос с някакъв си слуга. Дори трябваше малко да додам. Не можех да си позволя повече, нали трябваше да се осигури храната.

Обзета от отчаяние, Елиза се озърна наоколо. Един господ знае защо бе очаквала все пак богато наредени стаи, баня, топла спалня с пухени завивки и, естествено, вкусна вечеря. Предишната нощ не можа да спи, след това дойде дългото чакане на пристанището и накрая уморителната езда — сили не й бяха останали.

— И наистина нямаме друг избор — изказа тя гласно мислите си. — Утре ще преброим с колко пари разполагаме и ще решим какво трябва да се поправи най-напред. Засега трябва да се примирим с тези неудобства.

— Хич няма да е лесно — въздъхна Фич сломен. Силен порив на ледения вятър нахлу в стаята и накара Елиза да потрепери от студ. — Хубаво ще е да запалим огън, пък може да се намери нещо да запушим прозорците… Спенс ще се погрижи за конете, пък аз ще донеса дърва и ще внеса храната. Тогава ще видя какво ще направим с тия прозорци…

Фич изтича навън, а Елиза погледна към горния етаж. Непременно трябваше да се види дали и помещенията горе бяха в същото плачевно състояние. Тя подхвана полите си и тръгна по стълбата. Между двете крила на стълбата се отклоняваше къс коридор, с врати към няколко стаи. Вратата на един голям салон бе леко отворена, оттам идваше малко светлинна в коридора. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато Елиза бутна да отвори. С отвращение отмахна настрани паяжините и влезе в салона. Целият под бе потънал в прах, паяжини бяха оплели балдахина на голямото легло до стената, оградено от трите страни с дървени табли, целите в резба. На голите дъски на леглото се виждаха раздърпани останки от дюшек. Друг един балдахин закриваше кръгло медно корито, поставено между камината и прозорците. Завесата — разкошна някога — сега представляваше само мухлясали парцали. Богато украсени с дърворезба ниски столчета, шкафове, кресла и ракли допълваха наредбата, напълно запазена, макар и потънала в прах и мухъл.

Елиза предположи, че само непристъпното разположение на замъка го бе предпазило от разграбване. Явно бе, че е изоставен с години.

Два ниски стола бяха поставени пред голямата камина. До вратата огромен гоблен покриваше стената от тавана до пода. Цялата бродерия изглеждаше посивяла от прах. До него Елиза видя кордон с голям пискюл и любопитно го дръпна. В следващия миг и гобленът, и пръчката, на която бе окачен, а красивият корниз с резба се стовариха с трясък на земята и всичко потъна във вихрушка от сив прахоляк.

Елиза уплашено се дръпна назад. Отвсякъде се разлетяха, като че извираха, малки писукащи същества. Тя изпищя от ужас, застанала неподвижно всред тяхното пърхане.

Разнесоха се тежки стъпки, Фич се втурна, размахал тежка брадва, решен да се сражава с чудовище дори, за да защити поверената му девойка.

— Прилепи! — изрева не по-малко уплашен той. Какви ли не страхотии бе слушал от дете за тези зверчета! Той вдигна брадвата, тежко замахва и се провикна прегракнало: — Бягайте, господарке! Скрийте се някъде! Аз ще ги задържа!

Широкото острие на брадвата прорязваше със свистене въздуха, без да улучи нито един прилеп. За щастие Елиза се бе подхлъзнала и лежеше на пода. От долу тя видя, че защитникът и в старанието си да пази очите си, мижеше и размахваше брадвата. Успехът му бе неочакван — за няколко мига от прилепяте не остана и следа, на пода нямаше дори едно отрязано крилце.

— Стига толкова, Фич! Ти си героят на деня!

Разкрачил крака, с брадва в ръката, той преустанови борбата. Елиза се надигна от пода и за изтупва праха от полите си.

— О, Фич! Те избягаха от теб като демони пред ангел-отмъстител!

— Точно така, господарке — отвърна той, пъхтейки. — Убих най-малко стотина. — Той се заоглежда объркан, защото липсваха всякакви доказателства за страшната му сила.

— Правилно, Фич. — Елиза се разсмя, докато той бършеше потното си чело. — Но си мисля, че твоите страхотни удари ги изгониха всичките през прозорците. Може би ще е по-сигурно, ако ги залостиш.

— Това и ще направя — отвърна с готовност Фич и се втурна да затваря всички прозорци. — Тук тоя ъгъл трябва да се почисти най-основно отбеляза той, докато гледаше нечистотиите, които прилепите бяха направили. Както се оказа по-късно, това излезе трудна работа. Изпражненията трябваше да се стържат от стените и от пода, а след това всичко да се измие с твърди четки и луга, за да може да се живее. И гобленът имаше нужда от грижливо почистване.

Елиза спря поглед на някаква врата в облицованата с дърво стена. На нея висеше тежък катинар. Фич също бе забелязал вратата и веднага се зае да я разучава.

Елиза излезе в коридора и погледна нагоре. Трябваше да разбере в какво състояние са помещенията на най-горния етаж. Но не й се искаше да изживее още веднъж същото. Боеше се вече да отиде сама.

— Ела — повика тя Фич. — Ела да ме пазиш, докато обиколя и това крило. Ако се случи пак нещо, искам да си до мене!

Фич оправи елека си, поласкан от нейното доверие.

— Дадено, господарке! — обади се радостно той. — Най-добре ще е да не се разделяме.

Елиза последва човека нагоре по дървената стълба, която завършваше в коридор. Лявата стена на коридора бе същевременно и външна стена — на известни разстояния бяха оставени тесни отвори за лъковете на защитниците. От дясната страна имаше, както и на долния етаж, две врати. По-голямата бе провиснала на пантите си. Фич надзърна предпазливо, преди да бутне с рамо вратата и остави Елиза да влезе чак след като се увери, че не ги заплашва пряка опасност. Това сигурно бяха покоите на господаря на замъка — имаше голяма спалня, будоар и стая за обличане. Красивата някога спалня, сега бе с пробит таван — виждаше се направо небето. Под дупката се бе натрупал сняг — още една причина за студа в това помещение.

След като огледа стаята, Елиза каза сухо:

— Ако мога да избирам, ще взема долната стая. Може стопанинът да предпочита чистия въздух при тези географски ширини, но не и аз!

Фич мълчеше, но изведнъж се сети, че няма друга възможност, и че негова светлост ще бъде ужасно недоволен от такова настаняване. Елиза тръгна да си върви, а Фич остана замислен, като промърмори под нос:

— Аз и Спенс ще трябва да поправим тоя покрив колкото се може по-скоро!

Злобният смях на Елиза показваше много по-малко загриженост за това, как ще се чувства неговият господар.

— Има други поправки, които са много по-наложителни — напомни му тя. — А след като не се очаква господарят ти да дойде скоро, и покривът може да почака. Най-напред трябва да помислим за себе си.

Той се повлече след нея неохотно. Незабелязано това крехко момиче бе взело в свои ръце управлението на къщата.

— Ще започнем с почистването. Ще изметем и ще изсушим дъските. Може да успеем да свършим нещо, преди да се е мръкнало.

Елиза изтича надолу по стълбата толкова бързо, че наметката й вдигаше след нея облаци прах. Фич едва успяваше да я следва. Тя спря изведнъж и той едва не се прекатури.

— Вода има ли?

— Да, на двора. А също и в обора.

— Много добре. За да почистим, ще ни трябва много вода. А и сума други работи, които ще трябва да намериш: метли, ведра, сапун, парцали! И работни ръце! — Елиза мина край стаята, която си бе избрала, и продължи надолу по стълбата. — Видях долу един котел. Всичко, което Фич и Спенс запомниха от остатъка на този ден, беше работа, работа и пак работа.