Сълзи от злато

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Въпреки тежкия си товар — мед, сребро, сушена риба, хамбургска бира — корабът смело напредваше през бурното сиво море. Гонени от силния северен вятър, по небето пробягваха сиви облаци. От време на време по палубата потропваха дъждовни капки и бързо биваха поглъщани от разлепилите се вълни, обливащи релинга. Отдалечаваха се бавно от холандския бряг, водите ставаха по-дълбоки и корабът поемаше курс към открито море. Крясъците на чайките заглъхваха.

Елиза потрепери, когато студеният вятър подхвана вълненото й наметало и разбърка косите й. Беше се облякла просто, практично и топло. А по-изисканите си дрехи и коженото палто изобщо не беше разопаковала. Англия беше някъде там, отвъд непрогледната сива мъгла, където се сливаха небето и морето. Но още не можеше да се зарадва истински на пътуването към дома. Не знаеше дали Максим е жив и всеки път, когато я измъчваха спомените за беснеещия Хилърт, тя виждаше любимия си мъртъв в краката на чудовището.

Елиза си търсеше сигурно местенце и се качи на палубата, където Николаус и помощниците му наблюдаваха курса по компасите. По изключение Николаус не я забеляза, понеже беше погълнат от работата си. С приглушен глас той даваше своите разпореждания. Жестовете му са безукорни, мислеше си Елиза, докато го наблюдаваше.

Неговите хора изпитваха същото уважение към капитана си, каквото бе усетила Елиза. Макар че откакто тръгнаха от Хамбургското пристанище, той бе много мълчалив или лаконичен, към нея винаги беше приятелски настроен и любезен. Запознанството с този мъж й бе донесло богатство. Той бе утроил вложените й пари. Но истинската печалба беше откриването на този великодушен човек, който знаеше цената на живота.

Николаус отново й се притече на помощ и й предложи кабината си. Разговаряха, шегуваха се, но избягваха всякакво споменаване какво би могло да стане. Николаус нямаше намерение да й се натрапва. Тъй като той я беше поставил по-високо от другите жени, желаеше да запази разбирателство, което можеше да се превърне по-късно в приятелство.

— Платна зад борда! — чу се глас от вишката.

Мъжът горе сочеше една точка далеч зад тях, където на хоризонта като неясна черта се виждаше брегът. Близо до нея едва се различаваше малко петънце.

Николаус грабна далекогледа. Той дълго се взира, после го свали и по челото му се появиха дълбоки бръчки. Високо и бързо той даваше заповеди, които биваха приемани от хората му с кимване. След това капитанът стъпи на релинга и продължи да гледа в далечината.

— Англичанин — каза той през рамо на Елиза — идва от Нидерландия.

— Някой от корабите на Дрейк? — тя произнесе с ужас въпроса, понеже знаеше какво би означавало за Николаус един сблъсък с Дрейк. По неговите думи той далеч не е толкова богат като Хилърт и загубата на кораб и товар биха означавали голяма беда.

— Този дявол не се укроти — мърмореше Николаус. — Кой го знае къде е сега. Откакто тръгна с благословията на Елизабет е ограбил Испания. Като зъл демон препуска по моретата, от пристанищата на басните миналото лято, до карибските острови тая година. Сантяго! Еспаньола! Картахена! Всички капитулират под огромните му оръдия. Напълно ще разори Филип. А и всички, които търгуват с Испания. Горчива ирония на съдбата, че точно негови жертви трябва да станем.

— Ако разбере, че има британски поданик на борда, може и да ни пусне.

— Дрейк е алчен. Това не би го спряло.

Николаус даде нареждания да вдигнат още платна. Искаше му се да увеличи скоростта. Втори вик дойде отгоре. Двамата се обърнаха и видяха друг кораб пред тях. Концентрирани върху първия, те не бяха забелязали, колко близо е дошъл този. Докато се взираха, от отсрещната палуба се вдигнаха пушечни облачета, които вятърът разсея. Веднага след това пред кораба им се вдигна цял фонтан. Слава богу, разстоянието беше все още голямо, но предупреждението беше категорично. Завой! На Николаус не му оставаше нищо друго, освен да свие платна и да завие, тъй като нямаше оръдия и не би могъл да се съпротивлява срещу двама противници.

След известно време двата английски галеона с импозантните си мачти се изправиха до малкия кораб. По-големият от тях се приближи странично. От борда хвърлиха куки за да скъсят разстоянието.

Николаус чакаше с напрегнато лице, докато се чу глас отсреща.

Командирът на британския кораб, строен, красив мъж, който се представи като Ендрю Синклер, поздрави капитана почти приятелски, без да обръща внимание на мрачната му физиономия.

— Извинете, че ви спирам, капитане — каза той, — но тъй като идвам от Нидерландия, искам да зная дали вашият кораб е един от онези, които снабдяват испанските военни части в Парма. Ако това се отнася за вас, не ми остава друг избор, освен да пленя кораба ви. Лорд Лецистър не би одобрил вашето поведение и ще бъде недоволен ако не ви усмиря.

Николаус не беше настроен за такъв хумор:

— Изглежда ви е убягнало, че корабът ми сега е натоварен. Макар че подозрението ви е неоснователно, искате под незначителен предлог да си присвоите товара. Позволете да ви покажа какво караме.

Той каза няколко думи на моряците си и те ухилено се отдалечиха. Елиза усети изпитателния поглед на английския капитан върху себе си. Той се усмихна, когато тя смутено отвърна поглед от него.

Николаус присви очи, като забеляза интереса към нея. Макар че трябваше да отстъпи пред Максим, то той не би търпял този морски похотливец да я опипва с поглед.

Ендрю Синклер се изкашля и погледна нагоре към червения флаг с трите бели кули.

— От Хамбург ли идвате, капитане?

Николаус се изненада, че мъжът познава толкова добре флаговете на Ханзейските градове.

— Вие сте добър наблюдател.

— Да, често имаме работа с кораби на Ханзата — снизходително обясни Синклер. — С течение на времето се научих да различавам флаговете. От особен интерес за мен са обикновените бяло-червени флагове на Любек. Те влизат и излизат в испанските пристанища просто така. Щом не идвате от Холандия и целта ви не е Испания, накъде пътувате тогава?

— За Англия — сковано отговори Николаус. — И по-нататък.

Въпреки старанието си да концентрира вниманието си върху друг обект, погледът на Синклер отново се върна към Елиза. Красотата й изцяло го плени, така че той не искаше да напусне борда, без да се е запознал с нея, или поне да научи къде може да я види отново.

— А коя е дамата? Ваша повереница?

— Тя е поданица на Британската корона и е на път за дома.

Николаус не изпускаше Синклер из очи и се питаше какво ли зло ще им навлече неговото любопитство.

— Имам честта да я отведа там.

— Ах, така ли? — жадно изслуша той това обяснение.

— Бих се радвал, ако дамата ми бъде представена.

Николаус премисляше бързо какви биха били последствията, ако разкаже за връзката на Елиза с Максим. Тъй като в Англия се носеха постоянно слухове за осуетен заговор срещу кралицата, не можеше да се очаква милост спрямо долните предатели. И като се има предвид, че Елиза привлече вниманието на този тип, беше много възможно Синклер да използва всякакъв повод, за да я вземе под своя власт. Макар че се съмняваше, че името на баща е толкова известно, колкото на съпруга й, той го произнесе с особено наблягане:

— Това е Елиза Редбърн, дъщерята на Рамзи Редбърн.

— Това ли е онази Елиза Редбърн, която маркиз Бредбъри отвлякъл от къщата на вуйчо й?

Лицето на Николаус помръкна. Той скръсти ръце на гърба и нямаше намерение да задоволява любопитството на мъжа. Не допускаше, че вестта за нейното отвличане е вдигнала такъв шум.

Моряците довлякоха едно тежко буре на палубата. То бе отворено и английският капитан се приближи. Елиза, която стоеше малко встрани, забеляза, че моряците бяха намислили нещо. Един от тях бръкна в бурето, извади сушена риба и я завря под носа на англичанина. Отвратен, той отстъпи назад и мъжете избухнаха в смях.

— Натоварили сме и бурета с хамбургска бира. Искате ли да я опитате? — предложи Николаус с усмивка.

Той посочи и към двата коня, които бяха прибрани в набързо сковани боксове.

— Както виждате, имаме и две мулета на борда.

— Капитане, запазете си рибата и бирата — каза Синклер, като великодушно отмина шегата, която си бяха направили с него.

— Не бих пропуснал да ви благодаря за гостоприемството. Съжалявам, но трябва да ви кажа, че ви арестувам…

— Какво? — извика Николаус. — Нямате право да пленявате кораба ми! — разярено викаше той. — Дори и да имате заповед от кралицата, не ме интересува. Не сме в Англия. А ако искате да пиратствате, кажете веднага.

— Имате ценна стока на борда — усмихна се Андрю доволно, — англичанка, която е била отвлечена от един предател. Как е попаднала във вашите ръце не разбрах, но чух, че вуйчо й се е обърнал към кралицата и е помолил да бъде изправена пред съд заедно с похитителите. Въпреки настойчивата молба на семейството на тази дама, кралицата не се е произнесла окончателно, но би било пренебрегване на задълженията ми, ако не използвам възможността да спася госпожица Редбърн. Затова ще наредя за вашето задържане. Моите хора ще поемат вашия кораб, а вие и екипажът ви ще прекарате пътуването до английския бряг във вериги на моя кораб.

— Това е против всякакви закони на мореплаването… — възропта Николаус. — Аз водя тази дама в родината й. Тук не става дума за отвличане.

— Твърденията са лишени от доказателства — извика Елиза, понеже Синклер само използваше присъствието й на борда, за да задържи Николаус. — Аз помолих капитана да ме вземе. Трябва ли сега да бъде наказан, за това, че ми е помогнал?

— Ако е така, мадам, ще бъда щастлив да дойдете на моя кораб. Тогава капитан фон Рейн може да продължи пътя си.

— Проклятие! — изрева Николаус като ранен. — Няма да ви позволя това. По-добре е да ме оковете във вериги, отколкото да я пусна с негодник като вас.

— Николаус, моля ви… — опита се тя да го успокои. — Много просто е…

— Елиза, вие сте ми поверена и аз няма да позволя да ви отвлекат!

Той я дръпна към себе си и прошепна:

— Веднъж вече ви оставих в беда, втори път няма да се случи!

— Николаус, не си създавайте неприятности заради мен. Аз сама мога да се погрижа за себе си…

Той поклати глава:

— Ако капитан Синклер упражни сила над вас, вие ще бъдете беззащитна. Кой може да прецени за толкова кратко време дали той е джентълмен или не?

— Фич и Спенс биха могли да дойдат…

Капитанът презрително погледна към двамата, които уплашено се бяха свили край бокса на Еди. Никой от тях не изглеждаше в състояние да се справи сам със себе си, камо ли с англичанина.

— Елиза, отговорността за вашата сигурност бе поверена на мен. А що се отнася до двамата — те трябваше да се надвесват над релинга веднага щом вдигнахме котва.

Николаус се обърна към Синклер и лицето му придоби твърд израз:

— Капитан Синклер, тъй като Англия е моята цел нямам нищо против да ме ескортирате до там, но ако преди да пристигнем се опитате да задържите екипажа ми или лейди Елиза, ще се съпротивлявам с всички средства, които са ми на разположение.

Синклер отвори уста да възрази, но Николаус го спря с едно движение на ръката.

— Помислете, дори и да искам да избягам, лесно можете да ме настигнете с вашия кораб и да ме спрете. Да ме ескортирате до Англия е по-просто, отколкото да поправяте един разбит кораб.

— Във вашето предложение има нещо положително — призна Синклер, който виждаше непреклонността на капитана. Една конфронтация можеше да доведе до кървав конфликт и след това да породи отмъщение, особено след като англичанката е против него. От друга страна той не искаше да бъде смятан за глупак:

— Разчитам на вашата дума. Ще се движа до вас, готов за стрелба, докато приближим Темза. Там ще ви пусна пред себе си.

Отстъпвайки, той кимна учтиво на Николаус, а пред Елиза се поклони ниско.

— Довиждане, госпожице Редбърн.

Разкрачен, с ръце на кръста Николаус гледаше как англичаните слизат от борда. Той изчака, докато откачат куките, после закрачи по палубата, като даваше заповедите си. Какво го очакваше в Англия не знаеше, но това беше въпрос на гордост. Ще покаже на тези англичани, че с Николаус фон Рейн не могат да постъпват така.