Сълзи от злато

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

В Лондон цареше голямо безпокойство. Ако не преди, то във всички случаи след залавянето на ханзейския капитан и екипажа му, които бяха изпратени в Нюгейт и захвърлени там в затвора. И ако не в целия град, то със сигурност във всяко кътче на пристанището, където Елиза се беше появила и показала демонстративно своето възмущение от несправедливостта, проявена спрямо нейния така наречен защитник.

— Вие не сте ми закрилник! Вие сте клеветник, вие сте предател на достойни мъже! Аз няма да се успокоя, докато капитан фон Рейн и неговите хора не бъдат отново на свобода и докато вие не им се извините. Бъдете уверен в това! И ако трябва, ще отида чак до кралицата, за да премахна тази несправедливост!

С необуздан гняв тя издърпа ръката си, когато Синклер искаше да я отведе до една чакаща лодка.

— Не искам нищо от вас, освен освобождаването на фон Рейн! Оставете ме на мира!

Поради липса на успокоителни аргументи, на Синклер не му оставаше нищо друго, освен да я предаде под закрилата на лодкаря и да чака ужасно притеснен, докато Спенс намери моряк, който да отведе Еди и кобилата му при Бредбъри. През това време Фич пренесе багажа на дамата в лодката. Двамата прислужници стояха зад Елиза в лодката и не смееха да погледнат към ругаещата преди малко жена. Тя се беше отдала на мислите си, разсъждавайки докъде може да стигне човек, за да вкара един невинен в затвора. Добре, че лорд Сиймур не беше с тях, тъй като за нея беше ясно, че веднага щяха да го оковат във вериги и да го откарат в Тауър.

Измина известно време, докато малката рибарска лодка стигна до брега, където беше местонахождението на сър Рамзи Редбърн. Разтовариха багажа и платиха на лодкаря. След това занесоха сандъците до вратата. Капитан Синклер беше показал на Елиза къщата, в която понастоящем живееше нейният чичо с цялото си семейство. Тя невъзмутимо прие това съобщение; беше твърдо решена да отнесе въпроса на своя мъж до кралицата, за да бъде възстановена отново честта на Максим и за да може той да получи обратно владенията си.

Със свито сърце тя приближи къщата, от която някога беше избягала в дива паника. Ако аудиенцията при Елизабет не беше толкова наложителна, тя би продължила към Бредбъри, без да се задържа в градската къща. Фич и Спенс означаваха известна закрила за нея и тя не искаше да даде на Касандра възможност отново да ги задържи насила.

Просторният салон беше ярко осветен. Тих шепот се долавяше от голямата стая в приземния етаж и за момент Елиза си помисли, че чува гласа на чичо си, но всичко беше съвсем тихо и неясно.

— Боже мой! Младата господарка е тук! — възклицанието дойде от една възрастна прислужница, която се спря на горната площадка на стълбите.

Слугите дотичаха от всички страни и се събраха смаяни в салона. Страхливо те гледаха Елиза. Никой не се решаваше да се приближи до нея. Елиза, която разбираше това въздържане, тръгна бавно из салона. Разговорът в голямата стая беше замрял и сега тя се чувстваше внимателно наблюдавана от всички страни. Най-накрая дребната стара прислужница Клара бе тази, която закуцука приведена към нея и я поздрави.

Елиза й отвърна сърдечно. Тя много добре знаеше, че тази мършава женица бе жертвала сърце и душа, за да й помогне в борбата срещу Касандра и нейните синове.

— Да не са ми пораснали рога и опашка? — попита Елиза учудено. — Какво ви става на всички?

— Ах, леля ви Касандра — прошепна Клара. — Тя живее сега тук с вашия вуйчо… като негова съпруга.

Изумена, Елиза се обърна и се взря в измъченото лице на старицата. Едуард Стамфорд не би могъл да изглупее дотолкова, че да се ожени за Касандра:

— Клара, кажи, че това не е вярно.

— Напротив, това е истината — увери я прислужницата. — Двамата се сгодиха след вашето отвличане. Вуйчо ви се обърна към кралицата, за да обвини маркиз Бредбъри за отвличането и да настоява за неговото задържане. В това време Касандра посети вуйчо ви и след като беше хвърлила око на богатството му, не се мина много време и сватбата се състоя.

Елиза познаваше различните лица на Касандра твърде добре. Със сигурност не й е било трудно да омагьоса стария мъж със своя чар. Благодарение на красотата си Касандра беше в състояние да подлуди и по-млади от нея. Един стар вдовец би бил очевидно последният, който би й оказал съпротива.

Елиза се сепна, когато чу зад себе си ехиден смях. Тя се обърна и видя, че се намира срещу тънката, добре сложена фигура на леля си, открояваща се на входа към голямата стая. В сянката зад нея Елиза забеляза подигравателната физиономия на синовете й, а под тях ядосаните тъмни очи на Форсуърт Редбърн.

— Я погледни, това не е ли нашата малка Елиза? — каза Касандра със саркастичен смях. — Да не би да си се върнала, за да ни удостоиш с компанията си?

При вида на своя стар противник дъхът на Елиза секна и тя имаше чувството, че някой я е хванал за гърлото. Налегнаха я ужасните спомени за изминалата година и тя изтръпна при мисълта, че всичко може отново да се повтори.

Касандра, която също чувстваше властта си над момичето и слугите, се възползва от ситуацията. Беше ясно, че Елиза е съвсем беззащитна, тъй като в послушанието на домашната прислуга нищо не се беше променило. Сега беше само въпрос на време да се добере до скритото съкровище и до владенията на Рамзи Редбърн.

Елиза се съвзе и взе решение да изгони от къщата си колкото е възможно по-скоро тази красиво облечена алчна жена. Обръщайки се към Фич и Спенс, които все още не разбираха какво става, тя ги извика при себе си, нареди им да застанат до нея и изпрати Клара в кухнята. За трима им трябваше да бъде приготвена закуска. Под подигравателните погледи на Касандра Елиза заповяда на двама яки прислужника да отнесат сандъците в нейната стая.

— Но там живее мистър Форсуърт — изтърси млада камериерка, като че ли по този начин би могла да промени нещата.

Елиза погледна красивото момиче с питащ поглед и веднага почувства, че то имаше чудесен повод да познава спалнята на Форсуърт. Доколкото познаваше братовчед си, той много си падаше по жените.

— Тогава махни чаршафите от леглото и му събери нещата — заповяда тя на момичето.

— Но… но… къде да ги занеса? — запъна се малката, хвърляйки молещ за помощ поглед към Форсуърт. Тъй като тя беше отскоро в къщата, не знаеше какъв голям авторитет имаше Елиза тук.

— Първо оправете моите стаи — каза Елиза лаконично. — А след това ще мислим какво да правим с нещата.

Касандра се засмя язвително.

— Коя си ти, че ще заповядваш къде да се изнесе моят син?

Елиза устоя на предизвикателния и поглед, стана и отговори съвсем спокойно:

— Касандра, ти отхвърляш моите изисквания, но аз все още съм единствената господарка на тази къща. Ето защо моите указания ще се спазват. Не се нуждая от твоето позволение. — След това тя се обърна към момичето и каза рязко: — Върви и направи това, което ти казах. Веднага.

Момичето се поклони в знак на съгласие и побягна, а след него се разпръснаха и останалите слуги. Те усещаха надигащата се между господарката и нейната леля кавга и искаха своевременно да офейкат.

Елиза се обърна хладно към Касандра в очакване на словесната престрелка, но точно в този момент на вратата се показа Едуард. Младата жена беше шокирана. Тя не можеше да повярва, че изтощеният старец с щръкнала коса, който се приближаваше към нея, е същият онзи обичан, пращящ от здраве мъж, когото познаваше откакто се е родила. Той се беше превърнал в един призрак.

— Вуйчо Едуард? — Тя хвана кокалестата му ръка и я стисна. Безмълвно се взираше в лицето му. Изчезнали бяха пращящите му от здраве бузи и строгите черти от последните години. Потъмнелите му очи плуваха в дълбоки дупки със сини кръгове под тях, които така силно контрастираха с брашняно-бялата му кожа.

— Елиза, момичето ми… — мъчителният му опит да се засмее, издаваше колко е слаб. — Толкова се радвам, да те видя отново. Арабела търсеше компанията ти. Сега тя е вдовица…

Това откритие беше нов удар за Елиза. Изпълнена от съчувствие, тя прегърна вуйчо си, който с мъка съдържаше плача си. Дори и най-малкият знак на симпатия и уважение беше станал рядкост за него и това особено много го наскърбяваше.

— Вуйчо Едуард, толкова много съжалявам — шепнеше Елиза смаяна. — Не знаех това. Бедната Арабела… тя сигурно е неутешима.

Едуард, опитващ се да запази самообладание, и разказа какво се е случило:

— Преди около един месец, при езда, Риланд беше намерен мъртъв в реката. Сигурно конят му се е уплашил и го е хвърлил. Трябва да си е ударил лошо главата, защото се е удавил, преди да дойде на себе си.

— Къде е Арабела? Бих желала да говоря с нея — каза Елиза и огледа салона.

— Тя е на гости у една приятелка — отговори Касандра от вратата. — Сигурно ще се върне по-късно — твърде много бърбори със своите приятелки.

Физиономията на Едуард се изкриви, като че ли получи спазъм. Той притисна корема си и пот изби по челото му. Елиза хвана ръката му, за да го отведе до креслото, но той отказа помощта й с поклащане на глава и веднага след това болката му премина. С мъка той се изправи.

— Ще се кача горе да си легна. В последно време никак не се чувствам добре и съм много изморен.

— Вуйчо, трябва да те попитам нещо… — Елиза погледна в стъклените очи на Едуард и изпита страх да зададе въпроса, разяждана от ужасни съмнения… — От какво си болен? Когато те видях за последен път, ти беше здрав и съвсем бодър. Какво казват лекарите?

— Ах, лекарите! — кимна Едуард уморено. — Те само си блъскат главите. Тази пронизваща болка… тя започна скоро след твоето отвличане. Моята скъпа Касандра се грижи за мен, откакто ми е така зле. Лекарите ми дадоха някакъв отвратителен сироп и жена ми ме уверява, че помагал… но аз ставам все по-слаб…

Той се затътри към вратата.

— Бедно дете, за теб трябва да е било ужасна изненада да разбереш, че с Едуард нещата се развиват толкова зле — забеляза Касандра и се запъти към Елиза. Когато поиска да я погали по бузата, племенницата й се дръпна назад, но Касандра подмина това с усмивка и продължи с престорена загриженост: — Ние всички сме много обезпокоени за него. — Тя хвърли един поглед през рамо, за да осигури подкрепа от страна на синовете си. — Направихме най-доброто, на което сме способни, за да му помогнем.

— Да, най-доброто — потвърди Форсуърт и се усмихна. — Никой не може в нищо да ни обвини.

Касандра вдигна равнодушно рамене.

— Няма да изкара и една година.

— Сигурно вече правиш приготовления за погребението му — отвърна злъчно Елиза.

Отново самодоволна усмивка заигра на устните на Касандра.

— Естествено. В деня на нашата сватба Едуард подписа брачен договор. Той се задължи да изплати всичките ми дългове и в случай на смърт ми завещава цялото си състояние. Ако той, бедничкият, си отиде от нас, аз ще съм богата — Касандра отметна глава и изгледа своята племенница. — Струва ми се, скъпа Елиза, че си се променила. Дори трябва да добавя, че си станала по-красива. Или може би по-зряла.

— Може би сега съм в състояние, Касандра, да разбера какво представляваш — отвърна Елиза находчиво.

Като че ли не чула забележката, Касандра продължи:

— За този безбожен мошеник Сиймур се чуха такива ужасни слухове, че надеждата да не ти е направил нещо беше почти напразна. Напротив, аз почти съм убедена, че той се е възползвал от твоето задържане. — Щом забеляза, че Елиза се изчерви, Касандра продължи в същия дух: — Един истински мъж като него и едно младо момиче… направо е немислимо да не се случи нещо.

Елиза се съвзе бързо:

— Аз не знаех, че се движиш в едно общество с лорд Сиймур и при това си мислиш, че знаеш какъв е той в действителност. Доколкото знам, той беше много придирчив при избора на другари и приятели и никога не се е занимавал с крадци и убийци.

— Слушайте! Този мъж отдавна трябваше да бъде обесен — отговори Касандра уверено. — Аз съм сигурна, че кралицата ще даде награда за главата му. Бъди съвсем уверена, скъпа моя, той ще завърши на бесилото.

— Под закрилата на лорд Сиймур за мен бяха положени много грижи — опроверга я Елиза. — Дори ужасно ми е неприятно да си спомня за времето в тази къща, през което имах пълно основание да се страхувам за живота си.

— Елиза, ти наистина би трябвало да подбираш по-добре приятелите си — каза Касандра. — Тяхната постоянна непохватност би могла да уплаши всекиго до смърт.

Елиза отдавна беше разбрала, че е безсмислено да спори с тази жена, която притежаваше таланта да обръща всяка дума в своя полза. Трябваше да действа по друг начин. Изведнъж се обърна рязко към прислужниците си и каза високо:

— Въоръжете се с всичко необходимо и ме пазете, докато тази жена и нейните синове са в моята къща.

— Ти говориш за твоята къща? — Изгука Касандра. — Мои скъпа Елиза, трябва да ти кажа само едно, че ти, като наследница на състоянието на своя баща, не можеш да го получиш без изричен декрет от кралицата. А такъв документ, който да ти дава правото да притежаваш състоянието му, не съществува. Ето защо моите синове са единствените пълноправни наследници на владенията на Редбърн. Това, което виждаш тук, принадлежи на тях. Скъпа моя, така както оценявам положението, ти си една просякиня без покрив над главата и без състояние, към което би могла да предявиш претенции.

Устните на Елиза се разтегнаха в усмивка, тя бръкна в торбичката, висяща на колана й и извади от там пръстена на баща си. Показа го на Касандра:

— Познаваш ли го? — Тя изчака, докато — жената кимна и започна една игра, за която беше сигурна, че ще разкрие всичко, което леля и знаеше за отвличането на баща й. — В такъв случай знаеш, че баща ми винаги носеше този пръстен? — Касандра кимна и Елиза продължи: — Можеш да го считаш за доказателство, че зная къде се намира баща ми. Той е жив!

По красивото, макар и вече не толкова младо лице на леля й се изписа израз на смущение и Елиза го възприе като знак, че Касандра не е съвсем невинна по отношение на неговото отвличане.

— Можеш да бъдеш напълно сигурна, че той няма да позволи ти или твоите синове да си присвоят собствеността му. Затова ти предлагам да си потърсиш друго убежище… колкото е възможно по-бързо.

— Това е някаква измама! — каза Форсуърт и пристъпи напред с мрачен поглед. — Тя лъже! В такъв случай чичо Рамзи би дошъл с нея тук!

Елиза го предизвика с хладна усмивка:

— Форсуърт, ти винаги трудно схващаш. Защо не почакаш, докато дойде баща ми? Сигурно няма да ти спести боя, който заслужаваш.

В тъмните му очи заблестя гняв.

— Ти, лъжлива повлекано! Запиля се по чужбина и се отдаде на сладострастни удоволствия с един предател. Винаги си искала мъж с титла. Сега надмина самата себе си. Само като си помисли човек — предател на престола! И при това маркиз! Междувременно ти вероятно износваш копелето му.

Шамарът на Елиза го завари неподготвен и за момент Форсуърт усети, че му причернява пред очите Съвземайки се, той разтърси глава, но още прели да замахне срещу момичето, видя непосредствено пред се бе си Спенс, чиято масивна фигура застана между двама им.

— Няма да я докосвате — каза Спенс съвсем спокойно. — Иначе ще се разкайвате.

— Ти смееш да ме заплашваш! — изръмжа Форсуърт, ядосан, че един прост слуга си позволява да се намесва. — Я се разкарай!

Спенс поклати отрицателно глава:

— Моят господар каза, че трябва да браня тази лейди, дори и с цената на живота си. Вие не можете да й сторите нищо, докато аз съм тук. — Той започна да го избутва и Форсуърт заотстъпва назад, олюлявайки се.

— Ти… — изсъска той заплашително на Елиза: — Ти ще си получиш заслуженото!

— Ах, колко си смел, когато имаш работа с жени! — присмя му се Елиза, наподобявайки престорено сладкия тон на Касандра. — Слушай добре… не желая повече да ти се харесвам. Това е бащината ми къща и аз искам всички вие да изчезнете! Незабавно!

Отново Форсуърт посегна към Елиза със свит юмрук, но Спенс го хвана за китката. Освен че старият прислужник му го върна тъпкало, но сега и другият направи крачка и застана зад него.

— Щом господарката, ми ви казва, че трябва да офейквате, това означава, че трябва да изпълните заповедта й — предизвика Спенс пламналия от гняв Форсуърт. А когато братята се спуснаха към него, той бързо посегна към пистолета, който в този момент му подаде Фич. Преди да напуснат кораба, той беше успял незабелязано да скрие два пистолета за всеки случай, ако евентуално възникнат усложнения. И те се бяха появили по-рано от очакваното. Спенс насочи оръжието към тримата братя:

— Който направи крачка, ще го надупча — предупреди той. — А кого ще улуча, ми е все едно.

Касандра се запъти към двамата, но Спенс държеше и нея под око, както и синовете й:

— Милейди, останете там, където сте. Не бих желал да изцапам килимите на моята господарка с кръв.

— Това вече е върхът! — изкрещя Касандра, обръщайки се към Елиза. — Аз съм ти леля и ти допускаш този простак така да ме заплашва?

Усмивка заигра върху красивата уста на Елиза.

— Спомням си времето, когато ти заповяда на синовете си да ме изтезават. Аз съм упълномощила тези мъже да направят нужното за да ме защитят от твоите синове. Не зная как си се домогнала до вуйчо ми и как си го принудила да се ожени за тебе, но сега неговото здраве е в голяма опасност… страхувам се дори от най-лошото. Спомням си преди много време, когато бях още дете, една стара жена от прислугата, вече много болна и вероятно не с всичкия си, непрекъснато мърмореше, че е наблюдавала как ти си отровила първо майка ми, а след това и мъжа си. — Елиза със задоволство забеляза, как леля й потрепери. — И сега ми се струва, че Едуард ще бъде уморен от твоите грижи. Аз ще направя всичко възможно да отговаряш пред съда за своите злодеяния.

Касандра се обърна и разигра оскърбление:

— Няма да остана нито секунда повече в тази къща и няма да позволя да ме заливат с тези мръсни обвинения.

— Да, и гледай да побързаш — надсмя й се Елиза. — Бягай да си спасяваш живота, защото ще пусна след тебе ловджийски кучета! Върви! Напусни на часа моята къща.

Като замаяна Касандра направи няколко крачки и с леко кимване даде на синовете си да разберат, че трябва да я последват. Цялото й високомерие беше изчезнало. Тя побърза да избяга от тази търсеща мъст фурия, която се беше превърнала в опасен противник.

Касандра и нейните синове шумно събраха нещата си в сандъци и отмъкнаха всичко, което можеха да помръднат. Над къщата се възцари тишина и едва сега слугите си позволиха да се появят, за да кажат на своята господарка полагащото се добре дошла. Облекчени, те се захванаха да подредят стаите на Елиза и да разопаковат вещите й.

Физически и психически изчерпана, Елиза нямаше вече сила да отиде в салона, за да хапне нещо. Тя веднага се качи в стаята си и се тръшна на леглото. Когато Клара й донесе ядене и й помогна да се съблече, тя само успя да промърмори няколко думи, докато най-после с дълбока въздишка намери в леглото жадувания покой.

Много по-късно, вече в ранните утринни часове, тя изведнъж се събуди, чувайки странен шум. Елиза наметна пеньоара си и тихо се отправи към помещенията, които обитаваше Арабела. Почука леко, но никой не отговори и тя влезе в стаята. Лунната светлина падаше през дантелените завеси и огряваше пода, покрит с дрехи. Близо до вратата лежеше фина сатенена рокля, до нея фусти и кринолини. До леглото тя видя бял бархет и копринени чорапи. Завивката беше смъкната, а то доста разхвърляно. И двете възглавници имаха вдлъбнатини и Елиза разбра, че този, който е спал тук, не е бил сам.

Замислена, Елиза тръгна обратно към стаята си и точно когато искаше отново да си легне, дочу тихо цвилене и се спря. Долу на двора, под лунната светлина, в прозрачна домашна дреха тя видя Арабела, застанала до един кон, на чието седло стоеше някакъв мъж. Той беше загърнат в пелерина и качулката скриваше чертите му. Той се наведе към Арабела и те си размениха дълга целувка. Когато мъжът се изправи отново, ръбът на пелерината му се смъкна. Този човек някак си й напомняше за Форсуърт. Мъжът още веднъж нежно погали Арабела по бузата, след това пришпори коня и се отдалечи.

Предпазливо Елиза се скри в тъмнината, когато Арабела се обърна и тръгна към стълбата. Тя остана неподвижна, докато братовчедка й се изкачи горе. Едва след като вратата се затвори зад Арабела, Елиза въздъхна облекчено.

Тя бе смаяна от учудване, когато на другата сутрин на закуска Арабела играеше ролята на скърбяща вдовица. Наистина тя изглеждаше точно така, тъй като очите й бяха хлътнали и с тъмни кръгове под тях, бузите й бяха бледи и повехнали. След нощната сцена в двора Елиза можеше само да се чуди защо Арабела си правеше труда да играе тази роля. Още по-удивена беше тя, когато Арабела се хвърли на врата й и, облегната на рамото й, изплака мъката си по загубата ма Риланд.

— Не съм ли казвала, че над мен тегне проклятие? — рече тя, хлипайки. — Казвам ти, че съм преследвана от нещастие.

Замислена, Елиза я потупа по гърба, без да знае как би трябвало да реагира на всичко това:

— Риланд е бил излязъл на езда, нали? — измърмори тя. — Сам ли беше?

Арабела извади една носна кърпичка и избърса носа си.

— Ние яздехме заедно, но той галопираше, както обикновено и аз трябваше сама да се върна в къщи.

— Къде се случи?

— Близо до Бредбъри.

— Преди един месец?

Арабела кимна, притиснала ръка към гърдите си и мъката отново я налегна. При това вниманието на Елиза беше привлечено от една огърлица, която носеше Арабела — изключено беше да греши! Когато забеляза погледа й, тя смутено свали скъпоценния накит:

— Толкова много ми напомняше на теб, Елиза, че трябваше да я нося. — Залавяна от сълзи и хлипаща, тя я окачи на врата на своята по-малка братовчедка, — когато вечерта след моята сватба отидох в брачното ложе, намерих огърлицата разкъсана, а перлите — разпилени по пода. Бях изплашена до смърт, когато разбрах, че са те отвлекли. Ето защо накарах да нанижат отново огърлицата и започнах да я нося като спомен за теб.

— Благодаря ти за усилията.

Арабела отново избухна в сълзи, а хълцането й нямаше край, така че Елиза почти съжали, че изобщо дойде на закуска.

Най-после Арабела изтри сълзите си:

— За тебе трябва да е било ужасно. Да те отвлекат така, насила. Всички се питат какво се е случило.

— Ах, всъщност беше чудесно… и много романтично — увери я Елиза със злобна усмивка.

Арабела почувства прилив на ревност, когато видя замечтания поглед на Елиза:

— През цялото време се питах, ако Максим наистина е трябвало да отвлече някого… и тъй като ти беше отвлечена от моята стая, дойдох до заключението, че са ни объркали. Вярно ли е това?

Елиза кимна:

— Неговите слуги са сбъркали.

— Естествено, аз си го помислих. Максим беше толкова влюбен в мене, че искаше да се върне и да ме вземе. Разочарованието му трябва да е било голямо, когато е открил, че вместо неговата любима годеница, е било отвлечено друго момиче.

Арабела въздъхна, като че ли почувствала болката му.

— Доколкото го познавам, трябва да е бил извън себе си от яд.

Без да е в състояние да опровергае тази забележка, Елиза извърна лице, за да прикрие болката, за която не можеше да говори. Думите на Арабела я бяха засегнали чувствително.

— Сигурно Максим възнамерява да се върне, за да поправи грешката. — Сивите очи на Арабела оглеждаха нежния профил на Елиза. — Не каза ли кога ще дойде?

— Максим беше заклеймен като предател. — извика Елиза на своята братовчедка. — Ако се върне, заплашва го екзекуция, ако кралицата не го помилва.

— Ако това се случи, аз ще приема предложението му. — измърмори Арабела с усмивка, от която личеше, че се радва предварително.

Елиза беше готова да й каже всичко, но изведнъж се спря. Накърнената й гордост не й позволяваше да предяви претенциите си спрямо Максим, без да е сигурна, че това е в негова полза. Ако той се върнеше и видеше Арабела, тогава би било напълно възможно любовта му към нея да пламне отново и той да се разкайва за брачния си обет с нея, който беше дал в Любек.

— Ако Максим е жив, той възнамерява да дойде в Англия. — каза Елиза съвсем тихо.

Арабела притисна с ръка шията си.

— Той в опасност ли е?

— Кога не е бил в опасност? — отвърна Елиза.

— Кажи ми, че е на сигурно място. — прошепна Арабела. — Той трябва да бъде на сигурно място.

Елиза отвърна с тъжна усмивка:

— Арабела, не мога да ти гарантирам нищо, а най-малкото, че той е в безопасност.