Сълзи от злато

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Ако замъкът в Уайтхол с неговите близо сто стаи, представляваше величествена постройка, то обширните градински площи, цветните и овощни градини, тенискортове и игрища, строени по времето на починалия вече крал, бяха не по-малко разкошни в пролетния си разцвет. Елиза си позволи за момент да се наслади на благоуханието на цветята, слизайки надолу по стълбата. За съжаление днес не беше ден, позволяващ продължително бездействие. Предстоеше й аудиенция при кралицата. Макар че външно тя беше спокойна, вътре в себе си чувстваше голяма възбуда. Хиляди пъти си беше повтаряла думите, да не би от страх при вида на кралицата да се запъне.

Също и облеклото си беше подбрала за случая, тъй като се знаеше, че Елизабет не обича и дори се отвращава от жени, които се обличат по-красиво от нея. Ето защо Елиза беше решила да сложи една скромна рокля от черно кадифе с бяла дантелена якичка около врата. Единственото й украшение беше перлената огърлица с рубинена закопчалка. Върху грижливо фризираната си коса имаше шапчица, която беше модерна, но не и предизвикателна.

Беше изминала цяла седмица, откакто бе поискала аудиенция — време, което тя прекара, без да има представа къде е Максим; за Николаус обаче знаеше, че все още е задържан.

В двореца тя беше въведена през безкрайни коридори и сводести врати, докато най-после стигна до салона, в който трябваше да чака, докато кралицата я приеме в личните си покои. Лорд Бъргли, държавният секретар, дойде, за да се осведоми за желанията й и Елиза, едва успявайки да прикрие треперенето на гласа си, му докладва за своя случай. После мъжът я остави сама, а след него се появи една придворна дама, за да я отведе. Елиза трябваше да събере всичките си сили, когато влезе при владетелката. Потънала в дълбок реверанс, тя забеляза, че с едно кимване бяха отпратени придворните, всички с изключение на старата Бланш Пари, верен човек на кралицата, която й беше служила още от люлката и.

— Елате, приближете се, за да мога да видя лицето ви. — подкани я Елизабет.

Грациозно Елиза се отправи към нея, давайки възможност на сивочерните очи да я огледат внимателно, а и тя през това време да огледа кралицата. Елизабет беше седнала в кралска поза върху стол с богата дърворезба, близо до прозореца. Перлените й обици с диамантени върхове и скъпите бижута в червената й като пламък перука блестяха на светлината. Крещящият цвят на косата й беше в рязък контраст с набиващата се на очи бяла кожа. Високото й чело се издигаше смело, веждите бяха старателно почистени, а дългият й нос имаше вдлъбнатина.

— Вие сте дъщерята на сър Рамзи Редбърн — каза Елизабет с любезна усмивка, която намали малко притесненията на Елиза.

— Аз съм Елиза Мадзелин Редбърн, Ваше Величество, единственото дете на сър Рамзи.

— Сигурно доста сте учудена, че ви приемам тук, в личните си покои… — Елизабет направи кратка пауза, която позволяваше едно учтиво потвърждение, за да продължи. — Сред моите придворни и съветници вие станахте обект на любопитство. Непрекъснато в двореца се говори това и онова и при възможност аз си позволявам удоволствието да оставя моето обкръжение в неведение, а аз самата да се запозная подробно със случая. Според слуховете вие сте била отвлечена от Максим Сиймур, маркиз Бредбъри, и отведена в Хамбург, където той ви е държал като заложница.

Дългите й тънки пръсти, обкичени с безброй пръстени, потропваха неодобрително по покритите с дърворезба облегалки за ръцете.

— Този мерзавец. С голямо удоволствие бих чула какво ще каже той по този въпрос.

Елиза премълча за сватбата, тъй като беше известно, че кралицата с най-голяма острота реагира срещу благородници, решили да сключат брак без нейното изрично съгласие. Не беше ли изпратила Елизабет лейди Катрин Грей Сиймур в Тауър, тъй като се беше сгодила без кралската благословия и не трябваше ли младата майка да жертва живота си, тъй като кралицата не искаше да я помилва? Не беше ли Максим също осъден на смърт, и сега Елиза не се ли надяваше все още на пощада, на една искра на съчувствие от страна на кралицата, която би могла да отмени заповедта си? Да постави тази надежда на карта и да признае за женитбата, би било лудост. А ако Максим открие, че обича Арабела повече от нея, тогава тайното анулиране на брака би било по-лесно, ако кралицата не знае за него.

— Ваше Величество, в действителност моето отвличане беше една грешка, която допусна прислужникът на лорд Сиймур.

Елизабет удари върху облегалката на стола и избухна в смях:

— И смятате, че ще повярвам на това? Вие трябва да сте се отдали на този мъж, за да търсите сега така безразсъдно извинение за престъпленията му.

— Лорд Сиймур е представителен мъж, който се харесва на много жени. — каза Елиза убедено и кралицата кимна в знак на съгласие. Най-малкото би трябвало да оцени нейната искреност. — Моят вуйчо Едуард Стамфорд може да потвърди всичко. Той беше в салона, когато лорд Сиймур дойде и го обвини, че го е излъгал относно владенията си.

— Аз приех, протестите на маркиза — заговори кралицата, без да се съобразява с възраженията на Елиза. — Досега не са ми представени доказателства за неговата невинност. Напротив, Едуард Стамфорд многократно ми напомня за неговите престъпления.

— Едуард спечели много от това обвинение. В този момент не мога да кажа дали лорд Сиймур е жив или мъртъв. При това не зная, дали може да представи доказателства за своята невинност. Аз обаче във всеки случай съм убедена, че той е невинен.

Кралицата въздъхна:

— Ако е мъртъв, това завинаги ще се потули и името му ще бъде изтрито от съзнанието ми.

— Ваше Величество, надявам се, че е жив — каза Елиза едва чуто.

Почти незабележимите вежди на кралицата се повдигнаха високо над бледото й лице и за момент тя се обърна, устремила поглед към един златно извезан маншет, показвайки на Елиза благородния си профил:

— Както чух, вие сте дошли да молите за освобождаването на ханзейския капитан, чийто кораб беше конфискуван. Вярно ли е това?

— Да, Ваше Величество. — отвърна Елиза тихо, осъзнала неодобрението на владетелката.

— Как се получава така, че вие молите за пощада на ханзейския капитан, след като баща ви беше отвлечен именно от хора на Ханзата?

— Капитан фон Рейн се е застъпил за своите английски приятели и няма вина за никакви престъпления. Карл Хилърт беше този, който отвлече баща ми.

— Влюбена ли сте в този фон Рейн?

Елиза скръсти ръце и измърмори нещо с наведена глава:

— Не, Ваше Величество, той е само един приятел.

— Това означава, че фон Рейн е един от приятелите на лорд Сиймур… така ли?

Елиза се поколеба да отговори, усещайки проницателния поглед на кралицата. Тя имаше чувството, че Елизабет може да чете мисли и не се решаваше да я предизвика чрез някоя лъжа.

— Ваше Величество, вие знаете всичко — отвърна тя.

— Момиче, не ми хитрувай! — каза Елизабет несдържано и по този начин вся уплаха у Елиза. — Винаги съм се стремяла да зная всичко точно.

Разтреперана, Елиза замълча за известно време, изчаквайки да премине ядът на кралицата. Елизабет отново я огледа от главата до петите.

— Какво носите на врата си? — попита кралицата, посочвайки перлената огърлица.

Елиза се надяваше, че перлите не са предизвикали недоволството й.

— Тази огърлица е носила майка ми, когато като малко дете е била намерена от Стамфорд.

Елизабет кимна на Елиза да се приближи и когато момичето изпълни нареждането й, кралицата протегна ръка и хвана обсипания със скъпоценни камъни медальон, за да го разгледа отблизо. След това се обърна настрана и извика Бланш Пари. Едва когато тя застана до кралицата, Елиза забеляза, че старата дама е почти сляпа.

— Дали вдовицата, графиня Ръдърфорд, се намира в момента в двора? — я попита Елизабет.

— Не, Ваше Величество — отговори тихо старата жена.

Елизабет скръсти ръце.

— Тогава повикай лорд Бъргли, той трябва да съобщи на Ани. Сигурно ще я интересува, че има правнучка, която живее в къщата на сър Рамзи.

— Графиня Ръдърфорд? — какви ли не мисли връхлетяха Елиза, когато кралицата кимна. — Но как е възможно?

— Дъщерята и внучката на Ани — последната без съмнение е била вашата майка — са били отвлечени и е бил искан откуп за тях. Ани Ръдърфорд платила исканата сума и скоро след това получила обратно дъщеря си… за съжаление без детето й. Двете са били разделени и жената, която е трябвало да пази малкото момиче, умряла, без да може да каже къде го е отвела. Тя споменала само, че детето може да бъде разпознато по огърлицата, която майката е носила при отвличането. Няколко години по-късно майката умряла от едра шарка и предоставила на графиня Ръдърфорд задължението да търси внучето си. Това е станало преди много години. Аз предполагам, че вие сте дъщерята на изчезналото момиченце. — Елизабет посочи огърлицата. — Емайловият медальон бил рисуван по един портрет на графинята, който виси на стената в къщата й. Аз самата съм го виждала и мога да потвърдя, че миниатюрата е точно копие на оригинала. Аз ще направя всичко възможно графинята да ви посети колкото е възможно по-скоро. Тя е толкова стара, колкото и моята Бланш, но притежава добро и твърдо сърце. Сигурно едва ли е очаквала да се запознае с вас. Тъй като сега тя е без всякакви роднини, за нея вие ще бъдете положително голяма радост.

— Ще се радвам да се запозная с прабаба си, — Елиза бе обхваната от приповдигнато чувство при възможността да има една по-обичлива и по-загрижена роднина, отколкото бяха досегашните й близки.

С предпазливо почукване Бланш Пари отвори вратата и въведе в стаята един висок, брадат, тъмнокос мъж, който бързо застана пред кралицата и й отдаде чест с дълбок поклон, веднага след което й прошепна нещо в ухото. Елиза тактично се отдръпна встрани. Той едва се беше изправил и Елизабет повика момичето при себе си, казвайки на мъжа:

— Сър Френсис Уолсигъм, положително ще се радвате да се запознаете е дъщерята на сър Рамзи Редбърн. Елиза дойде, за да моли за освобождаването на ханзейския капитан, който беше задържан.

Сър Френсис се обърна към Елиза със загрижено лице:

— Познавах лично баща ви…

— Моля ви, сър Френсис, вярвам, че все още е жив, или най-малкото не губя надежда. Няма да понеса, ако ми говорите за него в минало време.

— Простете ми, дете мое. — Той се запъти към нея и хвана ръцете й. — Но дългото му отсъствие ме кара да се съмнявам в добротата на неговия надзирател. Не ме смятайте за по-твърд, отколкото съм.

— Сър Френсис е първият ми министър. — поясни кралицата. — Той разкрива заговорите, готвени срещу мен… и неговите разкрития често ме изненадват. Вашият баща беше по следите на един комплот в канторите на Стилярдс преди да бъде отвлечен.

Елиза беше потресена:

— Аз мислех, че той искаше да продаде там своето притежание.

— Това беше само прикритие, за да може да открие канторите — поясни Уолсигъм. — Аз също бях чул за съкровището, но искрено се съмнявам, че то въобще съществува.

Сър Френсис скръсти отзад ръце, отиде до един прозорец и замислено се загледа навън.

— Сега разбрах, че наистина е имало заговор, насочен срещу кралицата, който е тръгнал от хората на Стилярдс. — Той се обърна към Елиза и каза без заобикалки. — Ето защо трябва да ви помоля да не се застъпвате повече за освобождаването на ханзейския капитан. Аз съм на мнение, че този мъж не заслужава вашето застъпничество.

— Ако между членовете на Ханзата е имало заговорници, това не означава, че всички търговци и капитани са участници. — Елиза се опита да апелира към чувството за справедливост на Уолсигъм. — Капитан фон Рейн ни помогна да избягаме от Любек, когато Карл Хилърт и Ханзата застрашаваха живота ни. Той действаше като добър приятел на англичаните. Ако допусна той да бъде екзекутиран или откаран в Нюгейт, без да съм се застъпила за него, бих загубила всякакво уважение към самата себе си. Това, че съм била на неговия кораб е единствената причина той да бъде арестуван от капитан Синклер, а корабът му да бъде конфискуван. Повярвайте ми, сър Френсис, аз не бих се застъпвала за него, ако не бях убедена, че капитан фон Рейн е задържан несправедливо.

— Може би мъжът, който чака в преддверието, може да обясни случая. Аз съм сигурен, мила моя, че вие добре го познавате и че ще си отдъхнете, виждайки го жив.

Уолсигъм се обърна към Елизабет:

— Ваше Величество, джентълменът моли за разрешение да се яви пред вас. Аз мислех, че вие ще го приемете на четири очи… и ще решите съдбата му.

— Така, така! Мерзавецът си позволява да се завърне, да превие гръб под ножа ми и да чака моята присъда… или може би накрая ще очаква от мен да му се извиня? — тя направи заповеднически жест. — Нека да влезе, за да го чуя как ще моли за пощада.

Сър Френсис се поклони енергично, отиде до вратата, отвори я и съобщи, отстъпвайки встрани:

— Маркиз Бредбъри, Ваше Величество!

Сърцето на Елиза щеше да изхвръкне. Извън себе си от радост и същевременно с боязливо очакване, тя направи няколко несигурни крачки към вратата. Когато обаче чу приближаващите се крачки, тя се спря, за да не би да предизвика недоволството на кралицата. Всъщност страхът беше единствената причина, която я задържаше да не се хвърли в ръцете на своя съпруг. Той носеше черни панталони, чорапи, ниски обувки и кадифен елек. Тъмното му облекло бе освежено от бели маншети и бяла яка. Раменете му бяха покрити от черна шапка, обшита по периферията със сребърна нишка. Кожата му блестеше в жълто-кафяви цветове и придаваше на очите му още по-голяма живост. Веднага след влизането погледът на Максим падна върху Елиза и той учудено се спря. Макар че не каза нито дума, тя веднага се почувства завладяна от топлината на погледа му.

Максим, който веднага възвърна самообладанието си, се обърна към кралицата:

— Ваше Величество! — ясно прозвуча гласът му в стаята, докато той изпълняваше поклона.

Кралицата, която нервно потропваше с пръсти по облегалката на стола, смръщи вежди. Само на слепия би убягнала размяната на погледи между двамата. Елизабет не можа да схване тяхното дълбоко значение, тъй като съзнанието й беше ангажирано с инцидента. Обяснение тя щеше да търси по-късно. В този момент имаше да обсъжда други, много по-важни неща с този мъж:

— Вие може и да сте мошеник, но все пак се върнахте, както бяхте обещали.

— Точно така, Ваше Величество, и то с добри новини. Успях да проследя от Любек организаторите на заговора срещу вас. Карл Хилърт се намира в затвора на Нюгейт и очаква вашата присъда.

— Той призна ли си за убийството на моя шпионин? — попита Елизабет, изпълнена с очакване.

— Не, Ваше Величество, при това той не е онзи, който го е убил — отрече Максим. — Убиецът е един англичанин, чието име не ми е известно. Любовник е на една от вашите придворни дами.

— По дяволите, какво говорите вие? — извика кралицата. — Е, ще чуем какво ще кажат моите дами по този въпрос. Не бих търпяла такова позорно държание около себе си.

— Ние ще намерим мъжа — обеща Уолсигъм. — И ще го сложим във вериги.

— За съжаление той е същият, който държи затворен сър Рамзи. — поясни Максим.

— Тогава трябва да действаме много предпазливо. — Елизабет подпря брадата си на два тънки пръста и отправи поглед право към Максим. — Вие какво предлагате?

— Ако разпитате дамите си, Ваше Величество, мъжът би могъл да бъде предупреден, макар да смятам, че тази дама си няма представа, че е средство към целта.

— Ако това наистина е така, — подчерта кралицата — то тогава дамата само ще допринесе за изясняване на ситуацията.

— Имам друго предложение, Ваше Величество. Пуснете слух, който да вкара този мъж в капана — отговори Максим. — Всичко обаче трябва да стане много предпазливо и да изглежда така, сякаш мошеникът е получил съобщението съвсем случайно, тъй като разговорът е бил подслушан.

— И какъв слух трябва да бъде разпространен?

— Имам подозрение, че този, който отвлече сър Рамзи, го държи само заради съкровището, което той евентуално е скрил. Ако стигне до ушите му, че аз зная скривалището на златото, той ще ме потърси и ще ми предложи да освободи сър Рамзи срещу откуп.

— Мъжът ще се стреми да скрие самоличността си — подхвърли сър Френсис.

— Моята задача ще бъде да го разкрия — отвърна Максим.

— Няма ли вие самият да се изложите на опасност? — попита Елизабет.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да си спася кожата, Ваше Величество — обеща Максим с усмивка.

— Сигурно за вас не би имало по-голямо удовлетворение от това да отмъстите на човека, който ви причини нещастие — каза Елизабет замислено и след това кимна в знак на съгласие. — Изпълнете плана си.

— Аз ще се постарая историята да се разпространи сред моите придворни дами.

— А какво да правим с фон Рейн? — попита сър Френсис кралицата.

— Капитан фон Рейн? — вниманието на Максим веднага беше привлечено. — Какво се е случило?

— Фон Рейн и хората му са хвърлени в затвора в Нюгейт. — съобщи му сър Френсис. — Капитан Синклер каза, че той искал да откара войските на Парма в холандския подвоз и че се е забъркал в отвличането на госпожица Рамзи.

— Аз съм единственият, който носи отговорност за това — обясни Максим, без да се обръща.

— Много интересно — отвърна кралицата. — Госпожица Редбърн твърди, че са я отвлекли по погрешка.

Максим, който не обърна внимание на безмълвното предупреждение на Уолсигъм, разказа без страх какво се беше случило:

— Така беше наистина, Ваше Величество. Моето намерение беше да отвлека предишната си годеница, докато Риланд Хъксфорд ми разреши да се оженя за нея. Както знаете, аз бях сгоден за дъщерята на Едуард Стамфорд, преди Едуард да ме обвини в убийство. — Максим се страхуваше, че пак ще предизвика гнева на Елизабет, но Николаус беше от много години негов приятел и той поставяше на първо място сигурността му.

— Изпратих хората си, за да отвлекат Арабела, но на нейно място беше отвлечена Елиза Редбърн. — Той погледна Елизабет и продължи. — Няколко дни след това помолих сър Френсис да ми уреди аудиенция по този случай, за да изясня верността си към вас, и за да мога да получа шанс да ви докажа, че не съм предател, за какъвто ме смятат.

Елизабет стана бързо от креслото и с блеснали очи се запъти към него:

— Вие сте дошли, за да докажете своята невинност, докато през цялото това време сте били виновен заради отвличането?

— Смятах, че съм влюбен в Арабела, — отвърна Максим, осъзнал какво е настроението на кралицата, — но тъй като съм невинен относно престъплението, за което ме обвиняват, очаквам деня, в който вие отново ще ми дарите вашата милост и благосклонност. — Той се спря замислено. — Оттогава имах време да разсъждавам върху постъпките си и дойдох до заключението, че моето поведение се обърна срещу Едуард, тъй като той разпространи лъжите за мене.

— А това означава? — попита Елизабет нетърпеливо и отново стана от креслото.

— Това означава, че съм се лъгал, мислейки, че съм влюбен в Арабела.

— Колко глупаво от ваша страна! Вие не сте достоен за моята благосклонност — властно каза Елизабет. Показвайки с ръка към Елиза, тя продължи:

— Наредили сте да отвлекат това дете, а сте потулили името си…

— Прощавайте, Ваше Величество — подхвърли Елиза. — Ако лорд Сиймур не беше ме отвлякъл, може би днес вече нямаше да бъда между живите.

Очите на Елизабет се ококориха, когато тя погледна към Елиза. Кралицата не желаеше някой да я прекъсва, когато бе решила да потърси сметка от този човек:

— Обяснете защо!

— Аз имам роднини, които искат да се домогнат до съкровището на баща ми — поясни Елиза. — Успях да избягам от тях, но след това бяха подложена на безкрайни разпити и изтезания. Ако хората на лорд Сиймур не бяха ме отвлекли, то леля ми Касандра със сила щеше да ме накара да издам скривалището на бащиното ми съкровище.

— Едно злодеяние не може да оправдае друго — отвърна Елизабет. — Лорд Сиймур не направи опит да ви върне обратно вкъщи, или да възстанови честта ви.

— Напротив, Ваше Величество, точно това направи той — възрази Елиза с несигурен глас, знаейки добре, че ще постави на изпитание благосклонността на кралицата към нея. — Предложи ми закрилата на своето благородно име и отново постави живота си на карта заради мене. Аз във всеки случай съм щастлива, че слугите му ме объркаха и в моето отвличане виждам божията намеса.

— Пфу! Глупаво момиче, вие сте влюбена в този измамник и ще направите всичко възможно, за да го защитите — каза Елизабет. Веднага след това тя насочи вниманието си към Максим, докато през това време той гледаше момичето с нежен поглед. Подпряла ръце на креслото, Елизабет попита настойчиво:

— Бредбъри, какво означава за вас девойката?

Объркан, Максим погледна владетелката и потвърди онова, което Елиза беше казала:

— Ваше Величество, тя е моя годеница.

— Вие сте се сгодили без мое разрешение? — изръмжа кралицата. — Знаете ли какво заслужавате?

— Аз я обичам — потвърди отново той.

Уолсигъм отправи умолителен поглед към небето и в съзнанието си вече чуваше камбанения звън, известяващ смъртта на Максим.

— Любов! — каза Елизабет презрително. — Какво знаете вие за любовта? Сега молите една жена, а в следващия момент вече друга. По-добре ще е изобщо да не се сгодявате.

Уолсигъм с усилие прикри смеха си. Беше всеобщо известно, че Елизабет дълго време се е радвала на вниманието на някои кавалери от двора, които много са я харесвали. А през изминалите години тя беше хвърляла око на такива привлекателни мъже като Сиймур и сега не й беше приятно, че той се обвързва с брачни окови.

— Това, че аз поставих отново живота си на карта, за да ви служа, Ваше Величество, е достатъчно доказателство за любовта и уважението, които храня към вас — каза Максим решително, когато видя, че кралицата беше свела замислен поглед. — И ако жертвах живота си, за да бъде предпазена Елиза от тези, които искаха да й сторят зло, не доказва ли това моята преданост към нея?

— Вие ми служихте вярно — отчете Елизабет. — И представата, че сте станали предател, беше за мене много болезнена. — Тя въздъхна и се призна за победена. — Ще издам своя указ със задна дата, Бредбъри. Вие ще получите отново титлата и състоянието си. Идете си сега с моята благословия.

Елиза издаде радостен вик и би се хвърлила веднага на врата на Максим, но когато видя, че той се бави, разбра, че не всичко беше преодоляно. Смелостта на годеника й накара сърцето й да затупти, защото той остана да стои там, чакайки, докато кралицата изтощена стана от креслото си. Тя затвори очи и потърка слепоочията си.

— Е? Какво искате още? Не ви ли разреших достатъчно много? — попита тя, тъй като Максим не се канеше да си тръгва.

— Ваше Величество, какво ще стане с капитан фон Рейн? — каза той тихо.

Очите й за секунда заблестяха, след това обаче тя се успокои и изведнъж се засмя.

— Може би ви е известно, че аз защитавам славата си, вземайки мъдри решения. Вашата упоритост трябва да бъде възнаградена, Бредбъри. Помилвам вашия приятел, връщам му кораба и товара. А сега напуснете, уморена съм.