Сълзи от злато

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

С приближаването на нощта луната се издигна на звездното небе. Студеният нощен въздух носеше откъм Балтийско море над Любекския залив натежали от сняг облаци и постепенно градът се скри като под покривало. Максим спря пред входната врата на фон Рейн. Той напрегнато се взираше към двата края на улицата, които се виждаха от къщата. С ниско нахлупена над очите качулка той решително тръгна напред. След няколко къщи сви внезапно в следващата малка уличка и спря за известно време. Като се убеди, че никой не го следи, той продължи бързо напред. Малко след това на отсрещната страна на улицата, непосредствено до водата, се възправи „Лъвската лапа“, на три етажа и с островръх покрив. Една избеляла табела, закрепена на метален прът показваше, че това е търсената странноприемница. Червените букви със сложни завъртулки оформяха отпечатъка на лъвска лапа.

Пред вратата Максим спря, ослуша се за кратко, но не можа да долови никакви шумове. Той влезе решително и се прикри в тъмнината на коридора. Само няколко оскъдни свещи хвърляха светлина в трапезарията. Едно тънко като вретено момче метеше влажните дъски на пода. То се беше задълбочило в работата си и не можеше да се разбере дали забеляза влизането на непознатия.

Максим протегна ръка към въженцето на малката камбанка, която висеше на една колона до входа, но момчето не му обърна никакво внимание.

От вътрешността на гостилницата приближиха стъпки и един висок мъж с отпуснати рамене се появи на вратата в дъното на трапезарията. С поглед към входа той тръгна към Максим.

— Приближете се, моля — подкани го домакинът. — При нас, за съжаление, гости се появяват много рядко.

— Всъщност аз не съм гост, — отговори Максим в погледът на стопанина веднага стана недоверчив.

Максим напипа една монета в джоба на наметалото си и постави златния суверен на масата.

— Говорите ли немски? — попита ханджията подозрително, без да посяга към монетата.

— Казаха ми, че знаете английски, — отговори Максим.

— Как се казвате? — попита мъжът след кратка пауза.

— Сиймур… Максим Сиймур.

Домакинът отиде до масата, взе монетата и я заразглежда, докато различи, че едната страна носи образа на кралицата, а другата на непознатия, който му беше представен. Той изкриви устните си в усмивка и подхвърли монетата на Максим, която той изкусно улови и прибра в джоба си.

— Е, милорд, мисля, че сте вие — каза мъжът. — Аз съм Тоби.

Английският му беше диалектен и това издаваше обикновения му провинциален произход.

С поглед към метящото момче Максим попита:

— А той?

— Ах, не му обръщайте внимание. Момчето е глухо и недоразвито.

— Кои са мъжете, с които ще се срещна тук?

— Господин Кенет и брат му, които преди седмица дойдоха от Хамбург. Те казаха, че скоро ще се появи един джентълмен. След като видях сигнала, ви ги доведох. Очакват ви горе.

— А другите гости?

— Има само неколцина, но никой от тях не се интересува какво става тук. Те са повече или по-малко мои приятели.

Максим оглеждаше домакина замислено:

— Вие говорите добре немски — каза той. — Как е възможно да говорите този език толкова добре, а английският ви да е толкова посредствен?

Тоби мушна пръст под въжето, което беше превързал като колан и се заклатушка леко на пръстите на краката си:

— Мисля, че е по-добре всички да си мислят, че съм обикновен глупак.

— Щом искате, крийте се зад този просташки език, но когато борбата стане на живот в смърт, ние и двамата ще стоим едни до друг пред палача.

Хилейки се, Тоби разтърка врата си, като че ли усещаше студеното острие.

— Милорд, това, което казвате не звучи успокоително.

— Истината много рядко е успокоителна.

На връщане Максим се промъкна безшумно в къщата и незабелязано се изкачи по стълбите. На вратата пред своите покои спря, защото имаше усещането, че нещо се е променило. Обходи с поглед предверието, докато очите му свикнат с мрака. Огънят в камината беше загаснал. Жарта открояваше само контурите на една кушетка с висока облегалка. Не можеше да открие нищо подозрително и въпреки това имаше чувството, че не е сам.

Притвори вратата, съблече наметалото си, преметна го през ръка и се насочи към спалнята. И тук, както и в предверието, от пламтящия преди огън беше останала само жар.

Максим хвърли наметалото на един стол и запали свещ на нощната масичка. Той уморено се отпусна на ръба на леглото и започна да се освобождава от дрехите си. Когато отново стана, беше само с тесните долни гащи, които носеше от време на време вместо подплатените, къси до коленете панталони. Когато течението го докосна по голия врат, го побиха тръпки. Пристъпи към камината, разбърка жарта и сложи съчки, след това добави няколко големи цепеници, докато огънят отново запращя.

Максим се взираше замислено в играещите пламъци и мислеше все още за плановете, които тримата бяха обсъждали до рано сутринта. В Любек би имал много малко време да ухажва Елиза, обстоятелство, което не можеше да го радва, тъй като отсъствието му осигуряваше предимство за Николаус.

Една продължителна въздишка прекъсна хода на мислите му, той се извърна и — там, под една кожена завивка, свита на кушетката, видя своята любима. Лицето й едва се виждаше над тъмната завивка, кестенявите й коси се бяха разпилели около главата като водопад от къдрици, светлината на огъня ги караше да блестят в тъмно червеникаво. Домашният й халат се беше отворил отпред и разкриваше привлекателната гледка на буйната й гръд. Изведнъж тя отвори очи. Погледна го спокойно, като че ли мислите й не бяха нарушавани от съня.

— Исках да поговоря с теб… затова те изчаках — погледът й се плъзна по голите му гърди и тесните панталони. Той не се опита да скрие възбудата си. Изчервена, тя придърпа халата си:

— Изглежда съм заспала.

— Защо дойде? — попита той напрегнато.

— Николаус каза, че би могъл да ми помогнеш да намеря баща си — тихо отговори тя.

— Хм, знаеш ли… — Максим си наля вино и обмисляше дали да я окуражи. — Току-що говорих с един мъж… той, разбира се, би могъл и да греши… но той мисли, че е видял някакъв човек, за когото мисли, че може да е баща ти.

Елиза скочи:

— Къде?

— Елиза, не знам дали трябва да се вярва много на това — опита се той да укроти възторга й. — Мъжът изобщо не беше сигурен, че това е баща ти.

Тя бързо се приближи до него и когато докосна лакътя му, той се обърна към нея.

— Все пак възможно е… Аз ще предприема и други разследвания…

— Тук ли е бил видян? — продължи да настоява тя.

Максим отпи едва-едва от чашата си.

— Мъжът, с когото говорих каза, че една сутрин, когато бил на пристанището, видял как от някакъв кораб моряците свалят един англичанин… във вериги.

— Тогава Николаус би могъл да ни помогне…

— Никога! — каза Максим с такава интонация, която трябваше да й изясни колко е важно Николаус да стои настрана от тази работа. — Елиза, не бива да въвличаш Николаус в това.

— Да го въвличам? — повтори тя объркано и попита: — Означава ли това, че не бива да му се доверявам?

Максим поклати глава. Той беше объркан, не знаеше как да й обясни. В никакъв случай не искаше да набеди капитана, че е мошеник. Самото споменаване можеше да въздейства като нарочно оклеветяване, особено сега, когато Николаус очакваше решението на Елиза. Максим остави чашата с вино и взе ръцете й в своите, като се опитваше да обясни съображенията си.

— Елиза, Николаус е мой приятел. Но той принадлежи към Ханзата, така както и баща му преди това. Дори и да отрича това, законите на Ханзата определят живота му. Ако бъде изправен пред избор, не знам коя страна би избрал. Затова считам, че е по-добре да не го принуждаваме към такъв избор. Доверим ли му се сега, по-късно може да съжаляваме. Но ако от нас не научи нищо, то тогава няма да попадне в изкушение да ни предаде.

— Как тогава да науча, дали този, когото са видели, е баща ми?

— Дай ми време, Елиза и ти обещавам, че ще открия каквото мога.

Слаба усмивка заигра по устните й и тя замислено каза:

— Странно, че откривам любимите си хора толкова далече от родината.

Той я погледна изпитателно, след това колебливо попита:

— Трябва ли да считам това за окуражаване?

— Мислете каквото си искате, милорд. — прошепна тя с жар.

— Ти отваряш вратите на моята фантазия, а моето желание достатъчно си ме измъчва. Кажи ми, готова ли си да ми дадеш отговор? — настоя той.

— За да не изпадаме в изкушение, милорд, — отвърна тя с удивителна откровеност — считам брака за най-малката от всички злини.

С внезапно озарила го усмивка Максим я прегърна с една ръка през кръста и я притегли към себе си. Неговата смелост не знаеше граници, когато прокара ръце по гърба й и притисна бедрата й към себе си. Елиза замря. Тя осъзна неговата неприкрита страст едва когато той повдигна брадичката й и с изгарящ поглед и глас прошепна.

— Готов съм да утоля всяко твое желание, което те измъчва, любима.

Елиза решително го отблъсна от себе си.

— Мисли, къде се намираме — помоли тя. — Не би било правилно да ти се отдам сега и да оскърбя Николаус в дома на майка му.

— Елиза, страстта ми заплашва да ме победи. — прошепна той дрезгаво.

— Обещай ми, че ще се въздържиш — изрекоха устните й на пресекулки.

Максим прокара пръсти през косите й, обхвана лицето й с две ръце и потъна в очите й. След това впи устни в нейните с такава страст, че не й остави дъх. Никой дотогава не я беше целувал с толкова жар. Жадните му разтворени устни обхождаха лицето й, тялото й, всичко, което му се предлагаше, а тя предлагаше наистина всичко. Ръцете му я обвиваха и притискаха, плътно до полуголото му възбудено тяло. В дълбините на телата им се надигаха изпепеляващи огньове и пробуждаха нови и нови страсти. Нещо я караше да се притисне още по-силно към него. Гърдите й жадуваха докосване, допирът с мускулестото му тяло ги сгряваше. Роклята се плъзна по раменете й, но тя нямаше намерение да спира сега…

Максим беше този, който се чувстваше обвързан чрез думата си и, изстенвайки, се откъсна от нея.

— Всемогъщи, какво направихме? — изхълца той.

Той трябваше да се владее и да не я увлича и предизвиква със страстта си. Неохотно отстъпи назад:

— Не издържам вече! Моля те, върви си преди добрите намерения да са ме изоставили…

Безкрайно объркана, Елиза се обърна и тръгна без да каже нищо, сподирена от погледа му. След като вратата се затвори зад нея, той се обърна изтощен и впери поглед в огъня. Сега вече знаеше какво трябва да направи на следващия ден.