Таен свидетел

10

Майкъл Гайзмар крачеше покрай стената в кабинета си с разхлабена вратовръзка, навити ръкави и изтормозения поглед на следовател, който попада в твърде много задънени улици. Лейси държеше снимка на едно от жилищата на Макдоувър и се питаше как е възможно да струва толкова скъпо. Хюго, както обикновено, отпиваше от кофеиновата си енергийна напитка и се опитваше да остане буден. Садел тракаше на лаптопа си в преследване на някакъв изплъзващ се факт.

— Нямаме нищо — каза Майкъл. — Четири апартамента, собственост на офшорни компании, притежавани от някой в дълбока нелегалност, когото не можем да идентифицираме. Когато бъде попитана, съдия Макдоувър ще отрече, че са нейни, чрез екипа си от адвокати или ще твърди, че ги е купила като инвестиция. Подобна инвестиция вероятно ще създаде усещането за нещо нередно, като се има предвид каква заплата получава, но едва ли ще може да се определи като нарушение на съдийската етика. Не се налага да ви напомням, че тя ще се обгради с достатъчно талантливи адвокати, за да протака поне десет години. Трябва ни много повече кал.

— Втори път няма да играя голф — заяви Хюго. — Чиста загуба на време във всяко отношение.

— Добре, не прецених правилно — призна Майкъл. — Някой да има по-добра идея?

— Няма да се откажем, Майкъл — увери го Лейси. — Разкрили сме достатъчно, за да знаем, че Грег Майърс казва истината или поне нещо много близо до нея. Не можем да се откажем.

— Не предлагам това, още не. След три седмици трябва или да връчим жалбата на Макдоувър, или да уведомим Грег Майърс, че според първоначалната ни преценка тя е безпочвена. Но всички сме единодушни, че тази жалба не е безпочвена. Затова ще й я връчим и ще изискаме със съдебна заповед всичките й документи. В този момент тя ще се скрие зад стена от адвокати, така че всяко отправено от нас искане ще бъде оспорено. Да кажем, че в крайна сметка се доберем до документацията й. Съдебни досиета, правни документи, стенограми на дела, които е гледала или гледа в момента. Ще изискаме със съдебна заповед и личните й финансови документи, ако имаме основателна причина да смятаме, че е извършила кражба или незаконно присвояване, или е взела подкуп.

— Познаваме правилника — напомни му Хюго.

— Разбира се, но просто прояви малко търпение. Опитвам се да преценя къде се намираме и тъй като аз съм шефът, имам право да го направя. Искаш ли да те изпратя пак на голф игрището?

— Не, моля те.

— Всеки, който е достатъчно ловък да действа зад кулисите на толкова сложна схема от фиктивни компании, най-вероятно не държи личните си финансови документи някъде, където можем да ги намерим, нали?

Лейси и Хюго кимнаха, за да угодят на шефа си.

Възцари се мълчание. Майкъл продължаваше да крачи и да се чеше по главата. Хюго се наливаше с кофеин и се мъчеше да активира мозъка си. Лейси изпълваше с драскулки лист от бележника си и размишляваше. Единственият звук беше тракането на Садел по клавиатурата.

Накрая Майкъл се обади:

— Садел, много си мълчалива.

— Аз съм само правна асистентка — каза тя. После се закашля, едва не се задави и продължи: — Върнах се единайсет години назад и проследих трийсет и три строителни проекта в окръг Брънзуик — от голф игрища, търговски центрове и жилищни комплекси до малък мол в Сий Стол и дори едно кино с четиринайсет зали. „Нилан Тайтъл“ от Бахамите е съсобственик в много от тях, но и още десетки офшорни компании, които пък притежават други офшорни компании. Участват и различни дружества с ограничена отговорност, собственост на чуждестранни корпорации. Лично аз смятам това за ясен знак, че някой много се старае всичко да остане скрито-покрито. Тази работа намирисва. Освен това е безпрецедентно да попаднеш на толкова много офшорки, които проявяват интерес към затънтено място като окръг Брънзуик. Порових се в регистрите на други окръзи от Северозападна Флорида — Окалуса, Уолтън, дори Ескамбия, където се намира Пенсакола. И макар че всички те са по-развити от Брънзуик, там открих много по-малко офшорки.

— Успя ли да разбереш нещо за „Нилан Тайтъл“? — попита Хюго.

— Не. Няма как да пробия законите и процедурите на Бахамите. Не е възможно без намесата на ФБР.

— Това трябва да почака. — Майкъл погледна Лейси и попита: — Говорила ли си с Майърс напоследък?

— О, не. Говоря с него само когато той реши, че трябва да говорим.

— Е, време е това да се промени и да уведомим господин Майърс, че жалбата му е в опасност. Ако не ни даде още информация, и то бързо, ще трябва да я отхвърлим.

— Ама ти сериозно ли? — попита Лейси.

— Не, още не. Но нека продължим да го притискаме. Той има таен свидетел на нарушенията.

Чак след два дни и десетина обаждания на три телефонни номера Лейси получи отговор от Майърс. Когато той най-сетне й звънна, звучеше развълнуван, че чува гласа й, и я увери, че обмисля нова среща. Имал още информация, която да им предостави. Лейси го попита дали ще се съгласи на среща на по-удобно място. Сейнт Огъстин беше прекрасно градче, но се намираше на три часа и половина с кола. Те бяха заети, той — явно не. По очевидни причини Майърс предпочиташе да не идва в тяхната част на щата. „Имам твърде много врагове там“, почти се похвали той. Уговориха се за Мексико Бийч, крайбрежно градче на около два часа югоизточно от Талахаси. Срещнаха се в местно заведение близо до плажа и си поръчаха печени скариди.

Майърс дърдореше за страхотния риболов край Белиз и за водолазните си подвизи на Британските Вирджински острови. Тенът му беше още по-тъмен, а самият той изглеждаше отслабнал. Не за пръв път Хюго се улови, че завижда на безгрижния живот на този човек, който си плаваше с хубавата яхта и явно нямаше никакви финансови притеснения. Пиеше си бирата от запотена халба — още нещо, за което Хюго му завиждаше. Лейси пък изобщо не му завиждаше и намираше Майърс за още пo-дразнещ. Пет пари не даваше за неговите приключения. Искаше факти, подробности, доказателства, че историята му е достоверна.

С пълна със скариди уста Майърс попита:

— Е, как върви разследването?

— Доста бавно — отговори Лейси. — Шефът ни притиска да намерим още компрометиращи факти, иначе ще се наложи да отхвърлим жалбата ти. А часовникът тиктака.

Той престана да дъвче, избърса уста с опакото на дланта си и свали тъмните си очила.

— Не можете да я отхвърлите. Кълна се, че всичко в нея е вярно. Макдоувър е собственик на четири жилища, които до едно са й дадени като подкуп.

— И как да го докажем, като всичко е скрито в офшорки? — попита Хюго. — Удряме на камък. Документите са на сигурно място на Барбадос, на Големия Кайман, в Белиз. Хвърляш стреличка на картата на офшорките, и ще се окаже, че сме тръгвали по следи там, обаче нямаме доказателства. Кълнеш се, че тя притежава компаниите, които са собственици на жилищата, обаче ни трябват доказателства, Грег.

Той се усмихна, отпи от бирата си и каза:

— Ясно. Само почакайте.

Лейси и Хюго се спогледаха. Грег набоде още една скарида на вилицата си, потопи я в коктейлния сос и я лапна.

— Вие няма ли да ядете?

Те започнаха да ровят в кутиите си със скариди с пластмасовите вилици, но и двамата нямаха апетит. Явно Майърс не беше ял и пил от известно време, но освен това протакаше. Странна на вид двойка седна на съседната маса, твърде близо до тях, за да водят те сериозен разговор. Слава богу, тръгнаха си, когато сервитьорката поднесе на Майърс втората му бира.

— Чакаме — подкани го Лейси.

— Добре, добре — каза той, отпи от халбата и отново изтри уста с опакото на дланта си. — Първата сряда всеки месец съдията напуска кабинета си в Стърлинг с около час по-рано и пътува двайсетина минути с колата си до един от своите апартаменти в „Рабит Рън“. Паркира лексуса си на алеята, слиза и отива в него. Преди две седмици е била облечена с тъмносиня рокля без ръкави и с обувки на, Джими Чу“ и е носела малка чанта „Шанел“ — същата, с която е излязла от кабинета си. Приближила се до входната врата и си отключила. Доказателство за собственост номер едно. Разполагам със снимки. Около час по-късно джип мерцедес паркирал до лексуса и от пасажерското място слязъл някакъв мъж. Шофьорът останал зад волана. Мъжът отишъл до входната врата. Имам снимки и, да, дами и господа, според мен най-накрая имаме образа на неуловимия Вон Дюбоуз. Носел е кафява кожена чанта, която изглеждала пълна с нещо. Когато натиснал звънеца, се озърнал, но изобщо не изглеждал напрегнат. Тя го пуснала да влезе. Останал трийсет и шест минути и когато отново се показал, бил със същата чанта, само че, съдейки по начина, по който я носел, явно е оставил нещо вътре. Не мога да твърдя със сигурност. Качил се в колата и си тръгнал. Петнайсет минути по-късно тя направила същото. Както ви казах, срещата се осъществява всяка първа сряда на месеца и имаме основания да смятаме, че е уговорена предварително без телефони или имейли.

Майърс избута настрани празната си кутийка от скаридите, отпи глътка от бирата и извади от масленозелената си кожена чанта две папки без надпис. Озърна се и подаде едната на Лейси, а другата — на Хюго. Снимките вътре бяха двайсет на трийсет сантиметра и явно бяха направени от отсрещната страна на улицата. Първата беше на задницата на лексуса, чийто номер се виждаше ясно.

— Разбира се, проверих номерата — отбеляза Грег. — Колата е регистрирана на нашето момиче Клодия Макдоувър, явно едно от малкото скъпи неща на нейно име. Купена е миналата година от Пенсакола.

Втората снимка беше на Клодия в цял ръст. Лицето й беше отчасти скрито зад големи слънчеви очила. Лейси огледа десетсантиметровите й токчета и попита:

— Откъде знаеш кой е дизайнерът на обувките?

— Къртицата знае — задоволи се да отговори Майърс.

На третата снимка беше Клодия с гръб към фотоапарата, докато отваряше входната врата, вероятно с ключ, макар да не се виждаше. На четвъртата имаше черен джип мерцедес, паркиран до лексуса, и регистрационният му номер също се виждаше ясно.

— Регистриран е на човек с адрес във висок жилищен блок близо до Дестин и изобщо не е чудно, че името му не е Вон Дюбоуз. Продължаваме да ровим. Погледнете петата снимка.

На петата снимка беше самият мъж — добре изглеждащ пенсионер от Флорида със силен загар, облечен с тениска и панталон за голф, слаб и оплешивяващ, със златен часовник на лявата китка.

— Доколкото знам, това е единствената снимка на Вон Дюбоуз. Нямам представа какво фигурира в досиетата на ФБР, но подозирам, че нищо.

— Кой я е направил? — попита Лейси.

— Един мъж с фотоапарат. Имаме и видео. Да кажем само, че Къртицата е изобретателна.

— Не е достатъчно, Грег — изстреля Лейси донякъде гневно. — Ясно е, че някой наблюдава ходовете на Макдоувър. Но кой? Още си играеш на котка и мишка и аз се чудя защо.

— Виж, Грег — намеси се Хюго, — искаме да ти се доверим, обаче трябва да знаем каквото знаеш и ти. Някой следи Макдоувър. Кой, по дяволите?

По силата на дразнещия си навик Майърс отново се озърна, увери се, че брегът все още е чист, свали авиаторските си очила и каза тихо:

— Получавам сведенията от посредника, който засега ще остане анонимен за вас. Той общува с Къртицата, чието име още не знам и не съм сигурен, че искам да го знам. Когато Къртицата има важни сведения, които иска да предаде, посредникът ме намира, дава ми ги, а аз ги давам на вас. Съжалявам, ако не ви харесва това положение, но ви моля да не забравяте, че Къртицата, посредникът, аз, вие и всички замесени в тази историйка като нищо можем да бъдем свитнати някой ден. Пет пари не давам дали ми вярвате. Работата ми е да ви предам достатъчно информация, за да разобличите съдия Клодия Макдоувър. Какво повече ви трябва? — Майърс отпи набързо от потната си халба и каза: — А сега, да се върнем на петата снимка, моля. Не знаем дали този човек е Вон Дюбоуз, но да допуснем, че е той. Вижте му чантата. Кафява кожа, голяма, прилича повече на ученическа чанта, отколкото на куфарче, износена или пък фалшиво състарена, както е модерно напоследък, и немалка. Това не е тънка чанта за книжа с няколко папки. Не, с тази чанта се пренася нещо. Какво? Ами според нашия таен свидетел Макдоувър и Дюбоуз се срещат първата сряда всеки месец, за да осъществят размяна. За какво му е на Дюбоуз, издокаран като голфър, такава голяма чанта толкова късно през деня? Явно доставя нещо. Погледнете шестата снимка. Направена е трийсет и шест минути след петата. Същият човек, същата чанта. Ако разгледате внимателно снимката, начина, по който я носи човекът, вероятно ще прецените, че чантата е по-лека. Честно казано, аз не мога да кажа.

— Значи веднъж месечно й носи парите — каза Лейси.

— Носи нещо в апартамента.

— Колко скорошни са снимките? — попита Хюго.

— Отпреди дванайсет дни, от трети август.

— Няма ли начин да се уверим, че това наистина е Вон Дюбоуз? — попита Лейси.

— Доколкото знам, не. Повтарям, че Дюбоуз никога не е бил арестуван. Няма криминално досие, няма самоличност. Битовите си сметки плаща само в брой. Крие се зад свои подчинени и сътрудници и не оставя следа. Поразровихме се и съм сигурен, че вие също сте ровили, но той няма шофьорска книжка, няма издаден паспорт на името Вон Дюбоуз никъде в тази страна. Има шофьор, както се вижда. Може да живее под някакво друго име, и то с безупречни документи.

Майърс бръкна в своята торба с фокуси и извади още две папки. Подаде едната на Хюго, а другата на Лейси, която го попита:

— Това какво е?

— Подробни сведения за пътуванията на Макдоувър през последните седем години. Дати, места, полети с частни самолети и така нататък. Почти винаги пътува с приятелката си Филис Търбан, която наема самолетите и плаща сметките. Търбан резервира и хотелските стаи. Грижи се за всички подробности. Засега няма нищо на името на Макдоувър.

— И с какво ни е полезно това? — попита Лейси.

— Само по себе си не е особено полезно, но придава достоверност на теорията, че тези първокласни дами харчат луди пари, за да летят из страната и вероятно да си купуват скъпи неща с мръсни пари. Доходите на двете, взети заедно, не могат да покрият цената на горивото за реактивните самолети. Знаем колко е заплатата на съдията. Можем да предположим какви са официалните доходи на Търбан и се обзалагам, че са по-ниски от тези на Макдоувър. Може в даден момент да се наложи да изградите аргументи въз основа на доходите й, разходите и придобитото имущество, затова събирам цялата кал, която успея да изкопая.

— Моля те, продължавай да копаеш — каза Хюго. — Трябва ни много помощ.

— Нали не смятате сериозно да отхвърлите жалбата ми? Така де, погледнете снимките, по дяволите. Не сте ли съгласни, че тя е собственик на това жилище, след като ходи там от седем години и има ключ? Регистрирано е на компания в Белиз и сегашната му пазарна цена е поне един милион.

— Нощува ли там, посреща ли гости? — попита Лейси.

— Мисля, че не.

— Огледах го миналата седмица — каза Хюго. — Играх голф и направих снимки от феъруея.

Майърс го стрелна с въпросителен поглед.

— Абсолютно нищо. Беше пълна загуба на време, както и самата игра — каза Хюго.

— Пробвай риболова, много по-забавно е.

Докато Лейси си лакираше ноктите на краката към края на филма с Кари Грант, телефонът й зазвъня — непознат номер. Едно гласче й подсказа, че може да е Майърс, и се оказа така.

— Най-важната новина — рече той. — Утре е петък.

— Как позна?

— Чакай да чуеш. Момичетата май заминават за Ню Йорк. Клодия ще се качи на самолет в Панама Сити към обед, точният час не се знае, защото, наемеш ли самолет, отлиташ, когато си поискаш. Ще се вози на луксозен лиърджет шейсетина, собственост на чартърна компания със седалище в Мобил. Сигурно приятелката й адвокатката ще бъде на борда и двете ще идат да се позабавляват в Ню Йорк, най-вероятно с една торба пари за сериозен шопинг. Ако не знаеш, пътуващите с частни самолети не минават през никаква охрана. Никакви скенери на багажа или обискиране. Изглежда, някой умник от Националната сигурност е преценил, че богатите нямат интерес да взривяват самолетите си във въздуха. Както и да е, човек може да сложи в багажа си петдесет килограма чист хероин и да отлети с него до която и да е точка на страната.

— Интересно, но къде е наградата?

— На твое място бих се навъртал край терминала на леката авиация — казва се „Гълф Авиейшън“, — за да хвърля едно око на малките самолети. Хюго по-добре да остане в колата, защото не са много чернокожите, които си плащат частни полети, и той сигурно ще се набива на очи. Освен това бих го държал в колата, снабден с фотоапарат, за да направи няколко снимки. Може пък Филис да слезе от самолета и да се отбие в тоалетната. Кой знае? Може да научите много и със сигурност ще добиете представа с кого си имате работа.

— Аз ще се набивам ли на очи?

— Лейси, ти винаги ще се набиваш на очи. Твърде си красива, за да бъде иначе. Облечи джинси, прибери си косата, сложи други очила. Всичко ще бъде наред. Има салон със списания и вестници, където непрекъснато щъкат хора. Ако някой попита защо си там, просто кажи, че чакаш пътник. Достъпът е свободен, така че не правиш нищо нередно. На твое място бих разгледал добре Клодия. Виж как е облечена, но и какво носи със себе си. Не очаквам джобовете й да са натъпкани с пари, обаче може да има една-две допълнителни чанти. Леко е налудничаво, но не е лош начин за прекарване на времето. Аз лично бих искал да имам шанса да попадна на жена от Флорида, която по една случайност е и най-корумпираният съдия в историята на Америка. И която скоро ще цъфне на първите страници на вестниците, макар че дори не подозира. Действайте.

— Ще опитаме.