Таен свидетел

13

Лейси беше стабилна, но в безсъзнание. Първоначалната диагноза включваше дълбока рана отляво на главата, вече зашита с двайсет и четири шева, сътресение, което причиняваше подуване на мозъка, ожулване на лицето в резултат от рязкото плъзгане по въздушната възглавница и малки прорезни рани на шията, лявото рамо, левия лакът, ръка и коляно. Главата й беше обръсната и лекарите решиха да я държат в принудителна кома най-малко двайсет и четири часа. Един от тях обясни на Гайзмар, че ще минат ден-два, преди да успеят да преценят дали има и други увреждания, но засега не виждали нищо, което да се окачестви като животозастрашаващо.

Майка й Ан Столц пристигна от Клиъруотър в осем сутринта заедно със сестрата си Труди и съпруга й Роналд. Скупчиха се край Майкъл, който им съобщи каквото знаеше, а то не беше много.

След като се поуспокоиха, Майкъл ги остави и подкара към резервата. Изчака половин час в участъка, докато Лайман Грит пристигне на работа. Полицейският началник обясни, че все още разследват инцидента, но засега знаят следното: катастрофата станала, тъй като пикапът навлязъл в насрещното платно. Бил откраднат от Алабама. Нямало и следа от шофьора, но по всяка вероятност бил пиян. Никой не го видял да напуска местопроизшествието и досега от него нямало и следа. Въздушната възглавница откъм страната на пътника не се отворила, а и господин Хач не бил с предпазен колан. Нараняванията му били сериозни, особено на главата, и смъртта му била вследствие на кръвозагуба.

— Ще разгледате ли снимките?

— Може би по-късно.

— А искате ли да видите автомобилите?

— Да, искам — отговори Майкъл.

— Добре, ще ви ги покажа и после ще ви заведа на мястото на катастрофата.

— Струва ми се, че много въпроси са останали без отговор.

— Все още разследваме, господине — отговори Грит. — Може би вие ще ни разясните какво са търсили колегите ви тук снощи.

— Може би, но още не. Ще стигнем до това по-късно.

— Нуждаем се от пълното ви съдействие при разследването, господине. Трябва да знам всичко. Какво са правили тук?

— Сега не мога да ви дам тези подробности — отговори Гайзмар, като прекрасно съзнаваше, че така само засилва подозрителността на индианеца. В момента обаче не можеше да си позволи да се довери на никого. — Вижте, убит е човек при много съмнителна катастрофа. Трябва ми думата ви, че превозните средства ще бъдат конфискувани и пазени, докато някой не им направи оглед.

— Някой ли? Кого имате предвид, господине?

— Не съм сигурен.

— Налага ли се да ви напомням, че катастрофата е на територията на резервата и че тук разследванията водим ние? Никой не ни надзирава.

— Разбира се, знам това. Просто съм доста разстроен, нали разбирате? Дайте ми малко време да обмисля нещата.

Грит се изправи и отиде до масата в ъгъла на кабинета си.

— Разгледайте тези неща — каза той. В средата на масата имаше портфейл и ключове. Майкъл се приближи и ги погледна. Грит каза: — При смъртен случай обикновено оглеждаме личните вещи и изготвяме опис. Още не съм го направил. Отворих портфейла само колкото да извадя визитка. Така ви намерих. Не съм бъркал в него.

— Къде са мобилните им телефони? — попита Майкъл.

Грит вече клатеше глава.

— Нямаше мобилни телефони. Проверихме всичките му джобове, претърсихме и колата, но не намерихме телефони.

— Невъзможно! — отсече Майкъл изумен. — Някой е взел телефоните им.

— Сигурен ли сте, че са били у тях?

— Разбира се. Кой не носи мобилен телефон? А на техните са регистрирани последните обаждания, включително от човека, с когото трябваше да се срещнат.

— И кой е той?

— Не знам. Кълна се. — Майкъл разтри очи. Внезапно се сепна и попита: — Ами куфарчетата им?

Грит поклати глава.

— Няма и следа от куфарчета.

— Трябва да седна.

Майкъл се отпусна на един стол до масата и се вторачи в личните вещи с шокиран поглед.

— Искате ли вода?

— Да, ако обичате.

В куфарчетата имаше папки, а те съдържаха всички документи по случая. На Майкъл му се догади при мисълта, че Вон Дюбоуз и Клодия Макдоувър сега ги преглеждат. Снимки на четирите жилища, снимки на самите Вон и Клодия как отиват на срещата и си тръгват от нея, снимки на съдийката, която се качва на самолета за Ню Йорк, подробния опис на нейните странствания, копие от жалбата на Грег Майърс, бележките на Садел, всичко. Всичко.

Майкъл отпи вода от бутилката и изтри потта от челото си. Изправи се, когато събра достатъчно сили, и каза:

— Вижте, ще се върна, за да взема тези неща и да огледам колите. Сега трябва да отивам на работа. Моля ви да пазите всичко на сигурно място.

— Това ни е работата, господине.

— И ми дайте нейните ключове, ако не възразявате.

— Не виждам проблем.

Майкъл взе ключовете, благодари на полицая и излезе навън. Обади се на колегата си Джъстин Бароу и го инструктира незабавно да отиде в апартамента на Лейси и да открие домоуправителя на сградата. Да му обясни какво се е случило и че шефът на Лейси е взел ключовете й и е на път за натам. Тъй като не знаеха кода на алармата, домоуправителят трябваше да я деактивира.

— Наблюдавай апартамента, докато пристигна. Постарай се никой да не влиза и излиза.

Докато караше като бесен към Талахаси, Майкъл се мъчеше да се убеди, че Лейси и Хюго най-вероятно просто не са си носели куфарчетата. Имали са среднощна среща с непознат свидетел. За какво биха им послужили папките? После обаче осъзна, че и те като всеки друг следовател, като всеки друг адвокат рядко ходят някъде по работа без старото си вярно куфарче. Наруга се мислено за твърде либералната политика на КСЕ по отношение на сигурността на документите. Имаха ли изобщо някаква политика? Тъй като повечето случаи се разглеждаха в пълна поверителност, служителите свикваха да пазят папките си. Беше част от работата им и той не намираше за нужно да им напомня да внимават.

Спря два пъти да си купи кафе и да се поразтъпче. Бореше се с умората, като не преставаше да говори по телефона. Пак се обади на Джъстин, който вече беше пред дома на Лейси. Домоуправителят отказвал да го пусне, преди шефът му да пристигне с ключовете. Докато шофираше и се наливаше с кафе, Гайзмар разговаря и с двама репортери, които се бяха обаждали в офиса на КСЕ. Звънна на Върна и говори с една от сестрите й. Нищо чудно, че тя не можеше да му каже почти нищо. Върна била в спалнята с двете си по-големи деца. Той искаше да помоли някой да потърси куфарчето и мобилния телефон на Хюго, но моментът не му се стори подходящ. Имаха си достатъчно грижи. Секретарката осъществи конферентен разговор със служителите му и Майкъл се постара да отговори на възможно най-много въпроси. Разбираемо беше, че хората са твърде шокирани, за да работят.

Домоуправителят настояваше да присъства, когато влязат в апартамента на Лейси. Майкъл намери ключа за входната врата на апартамента и я отключи, а домоуправителят бързо деактивира алармата. Франки, булдогът на Лейси, лаеше за вода и храна и беше обърнал наопаки кухнята.

— Добре, ще нахраня проклетото куче, а вие побързайте — каза домоуправителят.

Докато той търсеше кучешката храна, Майкъл и Джъстин обиколиха стаите. Намериха куфарчето на Лейси на един стол в спалнята й. Майкъл внимателно го отвори и извади бележника й и две папки. Бяха официални работни папки на КСЕ, всяка с номера на делото, и съдържаха всички важни документи. Намериха айфона й да се зарежда върху плота в банята. Благодариха на домоуправителя, който бършеше пода и мърмореше достатъчно високо, за да го чуват, и си тръгнаха с папките и айфона.

Застанал до колата си, Майкъл каза:

— Виж, Джъстин, не мога да се върна в дома на Хюго. Всички ме свързват с ужасната новина. Ти попитай Върна за неговото куфарче и за мобилния, става ли? Обясни й, че е ужасно важно да ги открием.

Майкъл Гайзмар беше шефът и Джъстин нямаше почти никакъв избор.

Домът на семейство Хач можеше да се познае отдалече заради струпаните хора. От двете страни на улицата имаше коли и няколко души се мотаеха в предния двор, защото вътре беше претъпкано. Джъстин се приближи неохотно и им кимна. Бяха учтиви, но смълчани. Единият, бял мъж с риза и вратовръзка, му се стори смътно познат. Джъстин му обясни, че е колега на Хюго. Мъжът се представи като Томас и каза, че работи в прокуратурата. Двамата с Хюго били състуденти и останали близки. Почти шепнешком Джъстин обясни целта на посещението си — че непременно трябва да намери и да занесе на сигурно място куфарчето на Хюго. В него имало важни документи на КСЕ и така нататък. Томас разбра. Джъстин добави, че липсва и служебният телефон на Хюго. Дали имало някаква вероятност да го е оставил у дома?

— Едва ли — отговори Томас и влезе в къщата.

Две жени излязоха от входната врата, облени в сълзи, и бяха посрещнати от мъжете си. По броя на колите на улицата Джъстин прецени, че къщата е пълна с изумени роднини и приятели.

След цяла вечност Томас излезе с празни ръце. Двамата с Джъстин се отдалечиха към уличното платно, за да се уединят.

— Куфарчето му е тук — съобщи Томас. — Обясних на Върна как стоят нещата и тя ми позволи да прегледам съдържанието му. Всичко изглежда наред, но не ми даде да го изнеса. Помолих я да го държи на сигурно място. Мисля, че ме разбра.

— Няма да питам как е тя.

— Съсипана. В спалнята е с двете по-големи деца и почти не е в състояние да говори. Майката на Хюго се е проснала на дивана. Пълно е с лели и чичовци. Има и лекар. Просто е ад.

— А нещо за мобилния?

— Няма го, бил е у него. Обадил й се снощи към десет да провери как са. Попитах я дали има личен телефон и тя каза, че не. Използвал служебния за всичко.

Джъстин си пое дълбоко въздух и каза:

— Благодаря. До скоро.

Потегли и звънна на Майкъл.

Рано следобед тялото на Хюго беше транспортирано с катафалка до погребален дом в Талахаси, където да го подготвят за прощалната церемония, макар че Върна още не беше уточнила подробностите.

Лейси остана в реанимацията през целия ден. Жизнените й показатели бяха добри и лекарите бяха доволни от възстановяването й. Нов скенер показа леко спадане на отока и ако всичко се развиеше добре, планираха да я извадят от комата до трийсет и шест или най-много четирийсет и осем часа. Лайман Грит искаше да говори с нея, но му казаха да почака.

След като цяла нощ се въртя в леглото си, Майкъл тръгна за работа по тъмно и зачака Джъстин. Все още зашеметен от ужаса, който преживяваха, той прочете за Хюго на първа страница на сутрешния вестник. Имаше две снимки — едната беше рекламна снимка на Хюго като футболист от отбора на Флоридския университет, а другата беше снимката му със сако и вратовръзка от уебсайта на КСЕ. Майкъл прочете имената на четирите му деца и пак му се доплака. Погребението щеше да бъде в събота, след три дни. Не можеше да си представи какъв кошмар ще бъде.

Двамата с Джъстин потеглиха към резервата още в седем часа. Лайман Грит беше описал съдържанието на портфейла на Хюго, преброил беше парите и беше направил снимки на всичко. Помоли Майкъл да подпише описа, после му предаде вещите. Сред тях беше и дамската чанта на Лейси. Тримата отидоха пеша до малък паркинг с десетина катастрофирали коли зад заключена порта и ограда от метална мрежа. Влязоха вътре и без да докосват нищо, огледаха двете превозни средства. Пикапът миришеше на уиски. Тойотата беше много по-пострадала и по нея имаше толкова много кръв, че нито Майкъл, нито Джъстин имаха желание да я оглеждат дълго. Кръвта на приятеля им, още прясна.

— Вероятно ще бъде заведено дело — сериозно отбеляза Майкъл, макар че всъщност не знаеше дали ще е така. — Затова на всяка цена трябва да запазим колите непокътнати. Това проблем ли е?

— Не, разбира се — отговори Грит.

— Освен това ще се намесят застрахователните компании и ще изпратят своите хора.

— Вече сме минавали през този процес, господин Гайзмар.

— И претърсихте навсякъде за мобилните телефони?

— Както ви казах, търсихме навсякъде и не намерихме нищо.

Майкъл и Джъстин се спогледаха скептично. Попитаха дали може да снимат и Грит отговори, че няма нищо против. Когато приключиха, последваха полицая до шосето, където беше станала катастрофата. Огледаха мястото, отначало колебливо, и им направи впечатление колко е усамотено. Идеални условия за инцидент без свидетели. Видяха къщата на Бийл в далечината и старата постройка на бинго залата по-наблизо. Наоколо нямаше никакви други сгради. Майкъл се взря в настилката и отбеляза:

— Няма следи от спирачен път.

— Никакви — съгласи се Грит. — Не е имала време да реагира. Изглежда, пикапът е пресякъл разделителната линия и са се сблъскали ето тук. — Грит стоеше в средата на платното, водещо на изток. — Колата й се е завъртяла и се е обърнала на запад. Но не е излязла от своето платно. Пикапът, който е много по-тежък, разбира се, е спрял ето тук и едва не е паднал в канавката. Явно е навлязъл в нейното платно внезапно и тя не е успяла да направи каквото и да било.

— Предположения за силата на сблъсъка? — попита Майкъл.

— Не, но експерт по възстановките би могъл да определи скоростта на двете коли с голяма точност.

Майкъл и Джъстин огледаха местопроизшествието и забелязаха петна от масло, натрошено стъкло, парчетата алуминий и желязо. В края на асфалта, почти до банкета, мярнаха петно, което можеше да бъде от засъхнала кръв. В тревата имаше някакъв парцал, също окървавен. Един от колегите им беше убит тук, а другият беше тежко ранен. Адски нелепо бе да загинеш на такова място.

Направиха още снимки и изведнъж страшно им се прииска да си тръгнат.

Фрог Фрийман беше собственик на малка бензиностанция с магазинче на около три километра северно от Стърлинг. Живееше в съседство, в стара къща, построена от дядо му, и тъй като бензиностанцията и магазинчето бяха целият му живот, държеше отворено до десет часа всяка вечер. Такава търговия въртеше в селския Брънзуик вечер, че преспокойно можеше да затваря в шест, но нямаше какво друго да прави.

В понеделник не затвори дори в десет заради теч в охладителя за бира. Фрог продаваше много бира, предимно леденостудена. Не можеше да се примири с повредата и понеже сам си ремонтираше всичко, водеше настървена борба с охладителя, когато влезе клиент. Искаше да си купи лед, медицински спирт и две кутийки бира.

Ама че комбинация, помисли си Фрог, докато бършеше ръце и отиваше към касата. Притежаваше магазина повече от петдесет години и обичаше да гадае какво са си наумили клиентите му по покупките им. Беше виждал всичко, но комбинацията от лед, медицински спирт и бира беше необичайна.

Фрог беше преживял три обира, двата от тях въоръжени, и взе мерки още преди години. Магазинът беше опасан с шест камери. Четири се виждаха, та евентуалните крадци да осъзнаят опасностите от планирания грабеж, а две бяха скрити, включително камерата над входа.

Фрог влезе в тясната стаичка зад касата и погледна монитора. Бял пикап с регистрационни номера от Флорида. На пътническото място седеше млад мъж. Имаше му нещо на носа. Притискаше го с кърпа, която изглеждаше изцапана с кръв. Шофьорът влезе в кадър с плика лед и малка кафява торбичка със спирта и бирите. Седна зад волана, каза нещо на пътника и даде на заден.

— Момчетата са се сбили някъде — каза си Фрог и отново се зае с ремонта.

В окръг Брънзуик рядко имаше загинали при автомобилни катастрофи. На следващия ден приятелите, с които Фрог си пиеше кафето сутрин, го засипаха с всякакви слухове. Някакъв чернокож и бяло момиче от Талахаси се изгубили в резервата и пиян шофьор на пикап ги блъснал челно. Пикапът бил краден, а пияният избягал. Просто офейкал. Още нямало и следа от него. Хипотезата как пияницата се отдалечава от мястото на сблъсъка, залитайки, потъва в дебрите на резервата и излиза на сигурно място извън границата му беше богат извор на хумор, предположения и смайване.

— Не би издържал и един час там, навън — каза единият от приятелите.

— Сигурно продължава да се върти в кръг — додаде друг.

— Не се тревожете. Индианците ще прецакат всичко — каза трети.

По-късно през деня, когато се понатрупаха подробности, Фрог започна да събира две и две. Добре познаваше окръжния шериф и знаеше, че той има проблеми с полицията на тапакола. Племето беше богато и затова собствената му полицейска част беше два пъти по-голяма от тази на окръга и много по-добре оборудвана. Негодуванието беше неизбежно.

Фрог се обади на Клайв Пикет, шерифа на окръг Брънзуик, и му каза, че има да му съобщи нещо интересно. Пикет се отби след работа и двамата заедно изгледаха видеото. Първата му реакция беше: „Странно“. Каза, че в окръга било спокойно в понеделник през нощта, както на практика всяка друга нощ, и че както обикновено единствените признаци на живот били в казиното. Никой друг не се обадил за сбиване, нападение, любопитни или подозрителни типове. Всъщност царял пълен покой, преди двете превозни средства да се сблъскат.

— Катастрофата е станала на петнайсетина километра от тук, нали така? — каза шерифът.

— По права линия.

— И четвърт час по-късно някой купува от теб лед и спирт.

— Именно.

Шерифът се почеса по брадичката, потънал в мисли.

— Ако момчето със счупения нос е карало откраднатия пикап, как е успяло да се измъкне, да се качи в колата на непознат и да пристигне тук за петнайсет минути?

— Не знам. Ти си шерифът.

— Може би непознатият не е непознат.

— И аз това си казах.

Фрог се съгласи да изпрати видеото на шерифа по имейла. Двамата се договориха да помислят един ден, преди да информират индианците.