Таен свидетел

15

Гайзмар беше в болницата в осем сутринта в четвъртък. Отби се в чакалнята да види Ан Столц, която седеше там сама. Жизнените показатели на Лейси оставаха стабилни. От снощи лекарите бяха спрели барбитуратите и тя постепенно се събуждаше. Трийсет минути по-късно една медицинска сестра дойде при Ан да й съобщи, че дъщеря й е дошла в съзнание.

— Аз ще й съобщя новината за Хюго — каза Гайзмар. — Вие влезте първа, ще дойда след малко.

Тъй като Лейси все още се намираше в интензивното, Майкъл не беше молил да го пуснат при нея. Когато влезе, се изуми от състоянието на лицето й. Беше натъртено, цялото червено и мораво, с ожулвания и прорезни рани, подуто до неузнаваемост. Очите й почти не се виждаха през тесните цепки под отеклите клепачи. Ендотрахеалната тръба бе закрепена с лепенка в ъгъла на устата й. Майкъл нежно докосна ръката й и я поздрави.

Тя кимна и се опита да промърмори нещо, но тръбата й пречеше. Ан Столц седеше на стола и бършеше сълзите си.

— Как си, Лейси? — попита Майкъл, който едва съумяваше да овладее емоциите си. Толкова красиво лице, а така обезобразено.

Тя кимна леко.

— Нищо не съм й казала — тихо прошепна Ан.

В стаята влезе медицинска сестра и застана до леглото. Майкъл се приближи още малко и каза:

— Сблъскали сте се челно. Ужасна катастрофа, Лейси. — Преглътна мъчително, погледна към Ан и каза: — Лейси, Хюго не оцеля… Хюго загина.

Тя изстена ужасено и тесните цепки се затвориха. Стисна ръката на Майкъл.

Очите му се насълзиха и той продължи:

— Вината не е твоя, Лейси, трябва да го знаеш. Вината не е твоя.

Тя отново изстена и леко поклати глава.

От другата страна на леглото се появи лекар и впери поглед в пациентката.

— Лейси, аз съм доктор Хънт — представи се той. — Беше в безсъзнание четирийсет и осем часа. Чуваш ли ме?

Тя кимна и си пое дъх. Една сълза се процеди между отеклите клепачи и потече по лявата й буза.

Лекарят направи кратък преглед, като задаваше въпроси, караше я да следи с очи показалеца му и да поглежда към предмети в другия край на стаята. Тя реагираше добре, макар и с известно колебание.

— Боли ли те главата? — попита той.

Лейси кимна. Да.

Доктор Хънт погледна медицинската сестра и разпореди болкоуспокояващо. После погледна към Майкъл и каза:

— Може да си поговорите няколко минути, но не за катастрофата. Разбирам, че полицията иска да я разпита, само че това няма да стане скоро. Ще видим как ще се почувства след няколко дни.

После лекарят се отдръпна от леглото и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Майкъл погледна към Ан.

— Трябва да обсъдим нещо поверително, ако не възразявате. Само за малко — Ан кимна и също излезе. — Лейси, в понеделник вечерта носеше ли си служебния телефон?

Тя кимна.

— Няма го, телефона на Хюго също. Полицията е претърсила колата ти и наоколо. Търсили са навсякъде, но мобилните ги няма. Не ме карай да обяснявам, защото не мога. Но ако тези хора са хакнали телефона ти, трябва да допуснем, че могат да намерят Майърс.

Цепките се разшириха леко и тя продължи да кима.

— Нашият техник твърди, че на практика е невъзможно телефоните ви да бъдат хакнати, но знам ли, все пак има някаква вероятност. Имаш ли номера на Майърс?

Тя кимна. Да.

— В папката?

Лейси пак кимна.

— Чудесно. Ще се заема.

Надникна още един лекар, който искаше да я прегледа. Майкъл беше направил достатъчно за едно посещение. Беше изпълнил мисията, която всяваше у него ужас, и явно нямаше да може да зададе още въпроси за случилото се в понеделник през нощта. Приведе се още малко към нея и каза:

— Лейси, трябва да тръгвам. Ще предам на Върна, че си добре и че мислиш за тях.

Лейси отново заплака.

Един час по-късно медицинските сестри я откачиха от апарата за командно дишане. Жизнените показатели на Лейси бяха нормални. Цяла сутрин в четвъртък тя ту се унасяше, ту се събуждаше, но към обед започна да й омръзва да спи толкова много. Гласът й беше прегракнал и немощен, но с всеки изминал час укрепваше. Тя си поговори с Ан, с леля Труди и вуйчо Роналд — човек, когото никога не бе харесвала, но когото ценеше.

В интензивното отделение имаше ограничен брой стаи и когато Лейси се стабилизира, лекарите решиха да я преместят в самостоятелна стая. Промяната съвпадна с пристигането на по-големия и единствен брат на Лейси, Гънтър. Както обикновено, чуха Гънтър още преди той да се появи. Спореше с две медицински сестри в коридора относно броя посетители, които допускаха едновременно в болничните стаи. По правило бяха трима. Гънтър намираше това за налудничаво. Беше шофирал от Атланта, без да спира, за да види по-малката си сестра, и ако на персонала това не му харесвало, можели да повикат охраната. Но тогава той щял да повика адвокатите си.

Кънтящият му глас обикновено предвещаваше проблеми, но в този момент бе музика за ушите на Лейси. Тя дори се изкиска, при което тялото я заболя от главата до коленете.

— Ето го и него — каза Ан Столц.

Труди и Роналд застанаха нащрек, сякаш очакваха нещо неприятно. Вратата се отвори със замах без предварително почукване и Гънтър влетя вътре, следван от една сестра. Лепна бърза целувка на челото на майка си, не обърна никакво внимание на леля си и вуйчо си и се надвеси над Лейси.

— Боже, кой те подреди така, скъпа? — попита той и я целуна по челото.

Тя се помъчи да се усмихне.

Гънтър се озърна и каза:

— Здрасти, Труди. Здравей, Роналд. И си вземете „довиждане“, защото се налага да почакате в коридора. Ей тази лоша сестра заплашва да повика охраната заради някакво произволно и безумно правило, което са наложили в тази забравена от Бога дупка.

Труди зарови из чантата си, а Роналд отговори:

— Ние така и така си тръгваме. Ще се върнем след няколко часа.

Двамата побързаха да излязат от стаята, видимо доволни, че ще са по-далече от Гънтър. Той измери сестрата с гневен поглед и уточни:

— Един, двама — двама посетители сме. Аз и майка ми. Не можете ли да броите? Сега, след като всичко е по правилата, ще ни оставите ли насаме, ако обичате?

Сестра Рачет с удоволствие се оттегли. Ан поклати глава. На Лейси й идеше да прихне, но знаеше, че ще бъде твърде болезнено.

В зависимост от годината и дори от месеца Гънтър Столц беше или един от десетимата най-добри строителни предприемачи на търговски обекти в Атланта, или един от петимата най-авантюристични играчи в този бизнес, които бяха силно застрашени от банкрут. На четирийсет и една години, той беше обявявал фалит най-малко два пъти досега и, изглежда, беше обречен да живее в това рисковано положение, в което някои предприемачи явно процъфтяваха. Когато времената бяха добри, а парите — евтини, Гънтър теглеше огромни заеми, строеше като бесен и харчеше на поразия. Щом пазарът се обърнеше против него, той се криеше от банките и на пожар разпродаваше активи на безценица. При него нямаше средно положение, нямаше и помен от благоразумно планиране и още по-малко от спестовност. Когато изпаднеше на дъното, Гънтър не преставаше да се надява на по-светло бъдеще, а когато беше на върха, пилееше като луд и забравяше трудните времена. Атланта никога нямаше да престане да се разраства и неговото житейско призвание беше да я пълни е още молове и бизнес центрове.

По време на краткото му нашествие Лейси вече беше доловила една важна подробност — фактът, че той беше шофирал от Атланта, вместо да пристигне с частен самолет, беше ясен знак, че делата му не вървят добре.

Почти долепил нос до нейния, Гънтър каза:

— Съжалявам, че не пристигнах по-рано, Лейси. Бях в Рим с Мелани и се прибрах възможно най-бързо. Как се чувстваш, скъпа?

— Била съм и по-добре — отговори тя дрезгаво.

Имаше огромна вероятност брат й да не е стъпвал в Рим от години. Един от номерата му беше да подхвърля имена на хубави места. Мелани беше втората му съпруга, жена, която Лейси ненавиждаше и, за щастие, срещаше рядко.

— Сестра ти се събуди днес сутринта — обади се Ан от стола си. — Щеше да е загуба на време да пристигнеш по-рано.

— А ти как си, майко? — попита той, без да поглежда Ан.

— Добре, благодаря, че попита. Нужно ли беше да се държиш толкова грубо с Труди и Роналд?

И просто изневиделица семейното напрежение изпълни въздуха. Гънтър си пое дълбоко въздух и за разлика от друг път подмина думите й. Все още взрян в сестра си, той каза:

— Четох вестниците. Ужас! А приятелят ти е загинал, така ли, Лейси? Не мога да повярвам. Какво се случи?

— Лекарят каза, че тя не бива да говори за инцидента — намеси се Ан.

Гънтър изгледа свирепо майка си.

— Пет пари не давам какво казва лекарят. Аз съм тук и ако искам да си поговоря със сестра ми, никой не може да ми нарежда по какви теми. — Обърна се към Лейси и попита: — Какво се случи, Лейси? Кой караше другата кола?

— Още не се е осъзнала, Гънтър — обади се Ан. — Беше в кома от понеделник през нощта. Не насилвай нещата, моля ти се.

Само че Гънтър не умееше да се сдържа.

— Познавам страхотен адвокат — каза той, — ще съдим това копеле за всичко, което притежава. Вината е изцяло негова, нали, Лейси?

Ан въздъхна колкото се може по-шумно, изправи се и излезе от стаята.

Лейси поклати глава и отговори:

— Не помня.

После затвори очи и заспа.

В средата на следобеда Гънтър беше окупирал половината стая на Лейси. Беше подредил два стола, една количка за храна, нощно шкафче, върху което преди имаше лампа, и малък разтегателен диван в конфигурация, която му позволяваше да се обгради с лаптопа си, айпада си, не един, а два мобилни телефона и купчина листове. Сестра Рачет беше възразила, но бързо разбра, че всеки неин коментар ще бъде посрещан с язвителен и заплашителен отговор. Труди и Роналд се отбиха след няколко часа да проверят как е Лейси, но останаха с усещането, че се натрапват. Накрая и Ан се призна за победена. По-късно през деня съобщи на двете си деца, че се връща в Клиъруотър за ден-два, но ще дойде пак при първа възможност, а Лейси да й звънне, ако се нуждае от нещо.

Докато Лейси спеше, Гънтър или говореше по телефона, или работеше настървено, но безшумно на лаптопа си. А когато беше будна, той или долепяше лице до нейното, или ръмжеше по телефона, докато поредната му сделка беше на ръба на провала. Неведнъж тормозеше сестрите и санитарките да му носят кафе, а когато то не се материализираше пред него, слизаше с гръм и трясък в кафенето, където обявяваше храната за „отвратителна“. Лекарите идваха на визитация и го оглеждаха, готови за всякакви сблъсъци, ала се стараеха да не го провокират.

За Лейси обаче енергията му беше заразителна, дори стимулираща. Той я забавляваше, макар че тя още се боеше да се смее. Веднъж, когато се събуди, го завари да стои до леглото й и да трие сълзите от бузите си.

В седем часа вечерта сестра Рачет се появи отново и съобщи, че дежурството й приключва. Попита Гънтър какви са му плановете и той отговори доста рязко:

— Няма да си тръгна. Това паянтово диванче неслучайно е тук. А за цената, която вземате, можехте да подсигурите нещо по-свястно. Мамка му, войнишките нарове са по-удобни.

— Ще предам на управата — отговори тя. — Ще се видим утре сутрин, Лейси.

— Ама че кучка — измърмори Гънтър достатъчно силно, за да го чуе сестрата, докато затваряше вратата.

За вечеря натъпка сестра си със сладолед и желе, а самият той не хапна нищо. Гледаха повторения на сериала „Приятели“, докато тя се измори. Когато задряма, брат й се върна в гнездото си и се зае да пише бясно имейли, без да дава никакви признаци, че ще забави темпото.

През цялата вечер влизаха и излизаха медицински сестри. Отначало Гънтър роптаеше заради шума, който вдигаха, но после се успокои, когато една хубавица, която му хареса, му даде ксанакс. В полунощ той вече хъркаше на неудобното диванче.

Към пет часа в петък сутринта Лейси се размърда и застена. Спеше и сънуваше, но сънят й не беше приятен. Гънтър я потупа по ръката, увери я шепнешком, че всичко ще се оправи и че тя след нула време ще си бъде отново у дома. Лейси се събуди, стресната и задъхана.

— Какво има? — попита я той.

— Малко вода — помоли тя и Гънтър й поднесе шишето със сламката. Лейси отпи дълга глътка и той избърса устата й. — Видях го, Гънтър, видях пикапа точно преди да се блъснем. Хюго изкрещя, аз погледнах напред и ужас, точно срещу нас имаше ярки фарове. После всичко стана черно.

— Браво, моето момиче. Помниш ли някакъв звук? Може би сблъсъка или отварянето на въздушната възглавница в лицето ти.

— Може би, не съм сигурна.

— Видя ли шофьора?

— Не, нищо, само фаровете, ослепителни фарове. Случи се много бързо, Гънтър. Нямах време да реагирам.

— Разбира се. Вината не е твоя. Пикапът е пресякъл средната линия.

— Така е, наистина я пресече.

Лейси отново затвори очи, после минаха няколко секунди, преди брат й да си даде сметка, че тя плаче.

— Всичко е наред, сестричке. Всичко е наред.

— Не е истина, че Хюго е мъртъв, нали, Гънтър?

— Напротив, Лейси. Трябва да го приемеш, да повярваш и да престанеш да питаш дали е истина. Хюго е мъртъв.

Тя се разплака и той не можеше да направи нищо. Сърцето му се късаше за нея, докато тя ридаеше и скърбеше за приятеля си. Накрая, за щастие, Лейси заспа.