Таен свидетел

37

Съгласно инструкциите Клайд се срещна с Хенк Сколи на голяма строителна площадка, на три километра западно от Панама Сити и на километър и половина от залива. Огромни табели оповестяваха бъдещата поява на „Хъни Гроув“ — жилищен комплекс с прекрасни къщи, фантастични магазини и голф игрище, при това само на минути от Смарагдовия бряг. В далечината булдозери поваляха цяла гора. По-наблизо екипи се занимаваха с тротоарите и канализацията. А покрай главния път се издигаха високи сгради.

Клайд паркира колата си и седна в черния джип мерцедес на Хенк. Подкараха по една от малкото павирани улици, лъкатушеха покрай десетки пикапи и микробуси на предприемачи, паркирани безредно на калните парцели. Стотици работници сновяха наоколо. Къщите в края на улицата бяха почти завършени, а в самото дъно имаше три напълно готови мостри, предназначени да подмамват купувачите. Хенк паркира там и двамата влязоха в една от тях. Вратата на гаража не беше заключена. В къщата нямаше нито мебели, нито хора.

— Последвай ме — нареди Хенк и двамата се заизкачваха по стълбите.

Вон Дюбоуз чакаше в празната спалня. Гледаше през широкия прозорец, сякаш се любуваше на оживлението на поредния строеж на мястото на унищожена гора. Поздравиха се, ръкуваха се и Вон се усмихна, сякаш настроението му се подобри. Клайд не го беше виждал повече от година — изобщо не се бе променил. Слаб, с хубав тен, с тениска за голф и светъл панталон, просто един от многото богати пенсионери тук.

— Е, какво си намислил? — попита Вон.

Бръмбарът беше поставен в часовника „Таймекс“ на лявата китка на Клайд, съвсем същия като часовника, който носеше през последните три години. Клайд не беше забелязал какъв часовник носи Хенк или Вон и беше почти сигурен, че и те не са обърнали внимание на неговия. Мъжете обикновено не забелязват такива неща, но Пачеко и техниците му не бяха склонни да рискуват. Кожената каишка му стягаше заради малкото вибриращо устройство под долната капачка на часовника. Когато микробусът беше в обхвата му, капачката вибрираше и Клайд разбираше, че са в играта.

Въпросният микробус беше точно копие на колите на „ФедЕкс“ и спря пред съседната къща. Шофьорът, облечен в униформата на куриерската служба, слезе и отвори капака на мотора — уж има някакъв проблем. Вътре беше ФБР — Али Пачеко и трима техници с оборудването си. Когато се озоваха на шейсетина метра от часовника, натиснаха едно копче и часовникът на Клайд затрептя. Микрофонът му можеше да улови шепот дори от десет метра разстояние.

Предишния ден Клайд четири часа репетира ролята си с Али Пачеко и още двама агенти. Звездният му час беше дошъл. Предоставеше ли им Вон Дюбоуз, Клайд Уестбей щеше да излежи само няколко години и да остарее на свобода.

— Две неща, Вон — поде Клайд. — Не мога да намеря Зийк Форман. Преди две седмици му казах да изчезне и да ми се обажда през ден. Говорихме два пъти, после телефонът му замлъкна. Подозирам, че хлапето просто се е уплашило и е офейкало.

Вон погледна към Хенк, сви рамене, после погледна към Клайд и каза:

— Това вече го знам.

Клайд, който усещаше как коремът го свива толкова начесто, че сигурно и часовникът улавяше звуците, продължи:

— Виж, Вон, аз съм виновен за всичко това, затова поемам отговорността. Беше глупава грешка от моя страна, а сега кой знае какво може да се случи.

Вон отново погледна Хенк и каза:

— Мисля, че ти наредих да му предадеш колко съм недоволен от случилото се. — После погледна към Клайд и му каза: — Разбира се, било е глупаво, но вече приключи и аз не го мисля. Изглежда, сме успели да ограничим щетите. Просто си върши работата, управлявай хотелите, а аз ще намеря други момчета за мръсната работа.

— Благодаря, Вон — рече Клайд. — И още нещо: искам да знаеш, че ми се ще да напусна града за година-две. Струва ми се разумно да замина на пътешествие, нали се сещаш, и да изчезна, докато тази история се размине. Напоследък с жена ми не се разбираме и честно казано, моментът е подходящ да се откъсна от нея. Няма да се развеждаме, но тя няма нищо против да се махна от очите й за известно време.

— Може би идеята не е лоша, ще помисля.

— Лицето ми е на онова видео и не знам какво ще правя, ако в кабинета ми цъфне някое ченге и започне да задава въпроси. Това ме напряга, Вон. Предпочитам да изчезна за малко. Имам персонал, който съм обучил, ще ги проверявам всяка седмица. Всичко ще бъде наред с хотелите.

— Вече ти казах, ще си помисля.

— Добре.

Клайд сви рамене, за да покаже, че няма друго за казване. Пристъпи към вратата, спря и се извърна към Вон. Време беше да спечели „Оскар“.

— Виж, Вон, уверявам те, че харесвам работата си и се гордея, че съм част от организацията ти, но като спомена за „мръсната работа“… — Гласът му пресекна, думите му зазвучаха накъсано. — Вон, просто не ставам за тия неща, нали разбираш? Не знаех, че онзи мъж ще умре. Не знаех, че всичко е… ами, планирано. Някой нарочно е повредил колана и въздушната възглавница и горкият човек буквално изхвърча през предното стъкло. Само да го беше видял. Лицето му беше нарязано, отвсякъде течеше кръв, мяташе се като обезумял. Той ме погледна, Вон. Вторачи се в мен, все едно ми се моли. Имам кошмари. Аз просто го зарязах там. Не знаех какво правя. Някой трябваше да ме предупреди за какво става дума.

— Наредено ти беше да свършиш една работа и толкова — изръмжа Вон и пристъпи по-близо.

— Но нямах представа, че тази работа включва убийство.

— Нарича се сплашване, Клайд. Това е играта, така върша нещата аз. Иначе нямаше да съм на това място и ти нямаше да получаваш тлъстата си заплата. Понякога в този бизнес се налага да постегнеш хората, а те нерядко не разбират от нищо друго освен от сплашване. Ако не искаш да го правиш, добре. Изглежда, съм те преценил неправилно. Мислех, че имаш топки.

— И аз така мислех, но явно съм ги изгубил, когато видях как на онзи човек му изтича кръвта.

— Това е част от нещата.

— Ти някога виждал ли си как на някой му изтича кръвта?

— И още как — гордо отговори Вон.

— Глупав въпрос.

— Нещо друго? — Вон изгледа Хенк гневно, сякаш му казваше: „Разкарай го оттук“.

Клайд вдигна примирено ръце и се отдръпна.

— Добре, добре, но наистина ми се иска да замина някъде за година-две, да се махна от всичко това. Моля те, Вон, разбери ме.

— Ще помисля.

В микробуса Али Пачеко свали слушалките и се усмихна на техниците.

— Прекрасно. „Нарича се сплашване, Клайд — промърмори тихо той. — Това е играта, така върша нещата аз.“

Служителят на „ФедЕкс“ изведнъж намери начин отново да запали микробуса си. Потегли точно когато Клайд и Хенк излизаха от къщата. Натоварен с тухли камион беше препречил улицата. Микробусът на куриерската фирма също чакаше пред тях. Хенк забарабани с пръсти по волана и каза:

— Какво търсят тук куриерите? Още никой не се е нанесъл.

— Тия момчета са навсякъде — отбеляза Клайд.

Часовникът му отново извибрира. Пачеко беше наблизо и му казваше: „Не спирай да говориш“.

— Е, Хенк — продължи Клайд, — според теб сбърках ли, като казах на Вон, че не искам да върша мръсната работа?

— Не беше много умно. Вон презира мекушавите. По-добре щеше да е да си замълчиш. Поиска срещата, за да му предложиш да изчезнеш. Хубаво. Само че страхливците никак не допадат на Вон.

— Опитвам се да му обясня, че не съм се хванал на тази работа, за да убивам хора.

— Не си, но Вон смяташе, че е видял нещо в теб. Аз също. Явно сме сбъркали.

— И какво е то? Какво си мислехте, че сте видели?

— Човек, на когото ще му е приятно да си поизцапа ръцете.

— Така ли?

— Защо не млъкнеш, Клайд? Каза предостатъчно за днес.

Ти също, помисли си Али и отново се усмихна.

Клайд потегли от „Хъни Гроув“ и както му беше наредено, се върна в хотел „Сърфбрейкър“ във Форт Уолдън Бийч. Обади се на секретарката си, проведе един телефонен разговор и излезе. Мина през задната врата близо до товарната рампа, напусна сградата и скочи на задната седалка на един сив джип. Отпред седяха двама агенти на ФБР. Докато потегляха, шофьорът подметна през рамо:

— Добра работа. Пачеко каза, че си бил чудесен. Направо го закова.

Клайд не отговори. Нито му се говореше, нито искаше да го хвалят. Чувстваше се като червей, задето порти колегите си, и съзнаваше, че положението само ще се влошава. Не му се мислеше как един ден ще трябва да влезе в препълнена съдебна зала и да разкаже пред съдебните заседатели за убийството на Хюго Хач, докато Вон Дюбоуз го наблюдава от масата на защитата.

Той свали часовника и го подаде на агента пред себе си.

— Ще дремна. Събудете ме, когато стигнем в Талахаси.

В девет сутринта в петък Лейси все още нямаше новини от Джо Хелън, която не вдигаше телефона, от който се беше обадила снощи. Лейси уведоми Гайзмар и двамата се притесниха. После звънна от стационарния телефон в администрацията на съда в Стърлинг и след като я прехвърляха между различни телефони, накрая й казаха, че тази сутрин съдия Макдоувър не е в съда. Вероятно имала дело в град Екман. Тъй като не беше изключено Джо Хелън все пак да е отишла на работа, Лейси звънна и в съда в Екман и научи, че съдията е в сградата, но няма дело.

След още няколко задънени улици Лейси нямаше друг избор, освен да седи и да чака. Върна обаждане на Гънтър и си поприказва с него. Брат й нямаше никакви планове за уикенда освен обичайните „висящи сделки“, така че можело да се отбие на вечеря в събота вечер. Лейси му обеща да звънне по-късно.

Джо Хелън се събуди на ярко слънце и без телефон. Батерията на последния, който й даде Кули, беше изтощена, а тя беше забравила зарядното у дома. Звънна на Клодия от собствения си мобилен и доста убедително представи версията за разстроения си стомах. Клодия сякаш й повярва и дори изрази съчувствие. За щастие, в графика им за деня нямаше съдебни дела, за които щеше да й трябва стенографка. Но не беше почивен ден. Джо Хелън постоянно имаше купчина от стенограми на съдебни заседания, които трябваше да дешифрира.

Проклетото зарядно й трябваше, така че щеше да се наложи да отскочи до вкъщи. Снощи беше останала на бара до затварянето му. Единствената възможна компания за през нощта беше около четирийсетгодишен шофьор на камион с рунтава брада, която стигаше чак до шкембето му. Позволи му да я почерпи с питие, но и през ум не й мина да го съблазнява.

Тя напусна мотела в девет и потегли към плажовете — на един час път на югоизток. Пътьом неведнъж си напомняше да поглежда в огледалото. Паркира на алеята пред къщата си със свит стомах и си помисли, че повече няма да може да живее тук. Всеки сантиметър от личното й пространство беше претърсен и опипан от някакъв злонамерен човек. Дори ако сменеше бравите и удвоеше мерките за сигурност, никога нямаше да е спокойна тук. Господин Армстронг плевеше лехите край предната си веранда и явно имаше желание да пофлиртува още малко. Тя го очарова с широка усмивка и каза:

— Хайде да пийнем по нещо.

Той влезе в къщата заедно с нея и застана до вратата, докато тя набираше кода на алармата. После Джо Хелън отиде в спалнята си, като пътьом провери всяка стая и не спираше да говори, любопитна да узнае всичко за херпес зостера на госпожа Армстронг. Намери зарядното, където го беше оставила — на плота в банята си. Включи в него телефона за еднократна употреба и се върна в хола.

— Къде беше снощи? — попита той.

Двамата с жена му бяха известни със своето любопитство и липса на всякаква дискретност. Следяха какво става на улицата и си вряха носовете навсякъде.

— При сестра ми — отговори Джо Хелън, която очакваше въпроса.

— Къде живее сестра ти?

— В Пенсакола.

След като се увери, че всичко в къщата е наред, тя предложи:

— Сега ми хрумна: дали да не отидем да пийнем нещо с Глория.

— О, тя много ще се зарадва.

Седяха на сенчестата задна веранда на семейство Армстронг и смучеха напитките си през сламки. За късмет, херпесът на Глория беше ниско на гърба и трябваше много да се разголи, за да го покаже. Джо Хелън се отърва от прегледа.

— Каналът ли ти беше запушен? — попита господин Армстронг.

— Не, струва ми се, защо?

— Един водопроводчик дойде тази сутрин към девет.

Водопроводчик ли? Джо Хелън бързо реши да не ги тревожи.

— А, да, имам някакъв теч, но го очаквах в понеделник.

— Нахакан тип, казвам ти. На твое място не бих му се доверил.

— Защо?

— Наблюдавах го как се приближава до вратата и натиска звънеца. После зачовърка бравата, дори си бръкна в джоба и извади нещо като шперц, все едно ще влиза с взлом. Дано не се сърдиш, но се провикнах и отидох при него. Попитах го какво прави, по дяволите. Той пъхна шперца или каквото там беше в задния си джоб и се престори, че нищо не се е случило. Обясних му, че те няма. Той промърмори, че ще дойде по-късно, и направо нямаше търпение да се изпари. На твое място ще си потърся друг водопроводчик. Кълна ти се, този беше подозрителен.

— В наше време на никого да нямаш доверие — отбеляза Джо Хелън и отново подхвана темата за херпеса, за радост на Глория.

Докато жената разказваше за третия си пристъп през последните двайсет години, умът на Джо Хелън работеше на бързи обороти.

Глория рязко попита съпруга си:

— Разказа ли й за онзи човек от Службата за борба с вредителите от вчера?

— Не, забравих. Аз бях на игрището за голф, а Глория се кълне, че вчера някакъв от Службата за борба с вредителите бил в дома ти най-малко един час.

Джо Хелън отново предпочете да не ги тревожи и да не предизвиква стотици други въпроси, затова каза:

— О, сигурно е бил новият, Фреди. Той има ключ.

— Ама хич не е от бързите — отбеляза Глория.

След малко Джо Хелън се измъкна от разговора, като каза, че ще звънне на водопроводната фирма, за да подаде оплакване, сбогува се и пресече улицата. Запъти се право към мобилния за еднократна употреба и звънна на Лейси.