Таен свидетел

26

Гънтър се върна. Наруши ленивата съботна сутрин на Лейси с новината, че пристига рано следобед. Тя нямаше никакви планове, но направи неубедителен опит да се престори на заета. Той не клъвна. Увери я колко му липсва, адски се тревожел за нея и няколко пъти се извини, че не се е върнал по-рано. Знаел, че тя има нужда от него.

Лейси стоеше на прозореца в терминала на леката авиация и наблюдаваше как частните самолети излитат и кацат. В три и половина, когато той трябваше да пристигне, тя забеляза малък двумоторен самолет да приближава до терминала и да спира. Гънтър слезе сам. Разнообразната му летателна кариера обхващаше две десетилетия и беше прекъсвана поне два пъти, когато Федералното управление на леката авиация прекрати разрешителното му. Гънтър имаше проблеми с властите и твърдеше, че спорел с наземния контрол по време на полет. Пилотите никога не печелеха подобни спорове и Гънтър остана без разрешително. Явно беше намерил някакъв начин да си го върне.

Носеше малък сак, което беше добър знак, както и обемисто куфарче, несъмнено пълно с документи по важни сделки. Той я сграбчи в прегръдката си, увери я, че изглежда страхотно, и като че ли всеки момент щеше да се разплаче, докато й обясняваше колко му е липсвала. Лейси се постара да изрази същите чувства.

На излизане от терминала тя каза:

— Значи пак си във въздуха.

— Да, онези тъпаци от Управлението на леката авиация нямат право да задържат на земята един свестен човек. Върнах си разрешителното преди две седмици.

— Страхотен самолет.

— На мой приятел е.

Стигнаха до малкия форд, който Лейси все още караше, и брат й не пропусна да каже, че това не може да е кола.

— На застрахователя е — каза Лейси. — Още не съм решила каква да си купя.

Гънтър знаеше всичко за колите и веднага се впусна в научна беседа за различните модели, които сестра му трябва да вземе предвид.

— Ако имаме време, ще отидем да ти купим кола.

— Това е идея — отговори тя.

В момента той караше скъп мерцедес. Лейси помнеше едно мазерати, хамър, порше, черен рейнджровър, а веднъж дори й беше споменал за ролсройс. Въпреки трудностите в бизнеса с недвижими имоти Гънтър открай време бръмчеше из Атланта стилно. Беше последният човек, който би бил полезен при избора на нова кола с нейния бюджет.

Излязоха на шосето сред оживения трафик и Гънтър веднага забеляза колко предпазливо кара тя.

— Добре ли се чувстваш зад волана? — попита той.

— Не, но ще се почувствам.

— Никога не съм преживявал сериозна катастрофа. Май е нужно време човек да се върне в строя.

— Много време.

— Изглеждаш чудесно, Лейси — каза той за трети път. — Харесва ми косата ти. Мислила ли си дали да не я оставиш съвсем къса?

— Не, нито за секунда — засмя се тя.

Месец след като я изписаха от болницата, скалпът й вече беше покрит с един сантиметър коса, която изглеждаше малко по-тъмна от досегашната, но тя не се притесняваше. Поне нямаше да е плешива. Лейси беше прибрала шапките и шаловете и пет пари не даваше дали хората я зяпат.

Брат й настоя да научи новостите около разследването на корумпираната съдийка и казиното и Лейси му разказа част от тях. Гънтър умееше да пази тайна, пък и на кого би могъл да разкаже в Атланта, но правилата за поверителност не биваше да се пренебрегват напълно. Тя призна, че са ударили на камък, защото ФБР е отказало да се намеси.

Това даде на Гънтър повод да ораторства и докато не пристигнаха в апартамента й, той не млъкна. Бълваше огън и жупел срещу правителството, срещу раздутия му състав, безбройните агенции, безполезните бюрократи и безумните политики. Спомена собствените си сблъсъци с Агенцията за опазване на околната среда, Комисията за равни възможности в сферата на заетостта, данъчните служби и дори с Министерството на правосъдието, макар да не я запозна с подробности относно неприятностите си със закона, а и Лейси не попита. Как така ФБР със своите милион агенти и милиарден бюджет ще откаже да се заеме с такава безочлива корупция? Убит е човек, а феберейците отказват да разследват! Гънтър беше поразен, ако не и вбесен.

В жилището й той метна сака и куфарчето си в стаята за гости и Лейси му предложи чай. Гънтър поиска безалкохолно. Вече от десет години не пиеше и отдавна беше преминал уязвимия начален период на трезвеността. Навремето пиянството му беше повод за семейни шеги и подигравки, преди да стане плашещо и зловещо. По настояване на близките си два пъти беше влизал в клиника, но безуспешно. Шофиране в пияно състояние, развод и фалит му се стовариха едновременно и на трийсет и две Гънтър се отказа от пиенето и наркотиците и се посвети на по-висша сила. От години беше напълно трезвен и дори работеше като доброволец в клиника за детоксикация на младежи. Говореше свободно за зависимостите си пред всеки, който го попиташе.

Както Лейси чудесно знаеше, Гънтър говореше свободно за всичко. За да не допусне разговорът да се насочи към по-деликатни теми, тя му разказа как се е срещнала с Уилтън Мейс в хотел в центъра на града. Което пък доведе до дълъг разказ за убийствата на Сон Разко и Айлийн Мейс, осъждането на Джуниър Мейс и така нататък. Това не беше служебна тайна, която трябваше да пази. Документите по процеса бяха в съдебния архив и поверителността не беше важна.

Подобно на повечето хора, Гънтър намираше за абсурдно невинен човек да бъде осъден на смърт. Според него Джуниър със сигурност беше виновен за нещо, иначе нямаше да се озове в това положение. Така стигнаха до дълъг, разгорещен и обезсърчаващ разговор за системата на наказателното право. Правото беше целият живот на Лейси и тя прекрасно съзнаваше недостатъците му. Целият живот на Гънтър пък бяха недвижимите имоти и печеленето на пари и той не проявяваше интерес към почти нищо друго. Признаваше, че рядко чете вестници, и то само раздела за бизнес. Не беше чел, нито чувал за два скорошни и много нашумели случая на отменени присъди въз основа на ДНК експертизи в Джорджия: едната на човек, излежал двайсет и девет години за изнасилване и убийство, извършени от друг. Според Гънтър затворите бяха пълни, защото имаше голяма престъпност.

Като се заговориха за работа, той най-накрая се сети, че трябва да проведе няколко телефонни разговора. Лейси беше изтощена и имаше нужда от почивка. Заведе го на малката тераса до кухнята. Масата от ковано желязо беше идеалното място за мобилния му офис.

Избраха да вечерят в тайландски ресторант близо до кампуса на Щатския университет на Флорида. Когато се настаниха на местата си, Гънтър бръкна в джоба си и извади мобилен телефон.

— Трябва да пратя един имейл, сестричке — промърмори и пръстите му заиграха по клавишите.

Тя го наблюдаваше намръщено и когато той приключи, каза:

— Ето какво: слагаме всички телефони на масата с изключен звук и чийто телефон завибрира пръв, той плаща сметката.

— Аз и бездруго ще черпя.

— Сигурна съм.

Лейси извади айфона от чантата си и новото служебно блекбери. Той също извади двата си телефона.

— Какво е това? — попита, сочейки блекберито.

— Служебен телефон. Предшественикът му беше откраднат от колата.

— И няма следа от него?

— Нищо. Нашите техници ни уверяват, че е невъзможно някой да го хакне. Допускам, че сме в безопасност. — Лейси бръкна в предния джоб на панталона си и каза: — О, за малко да забравя. — И измъкна предплатения телефон, даден й от Майърс.

— Три телефона ли имаш? — попита Гънтър.

— Този не се брои — отговори тя, постави го до другите и подравни редичката. — Майърс го използва. Мисля, че сменя по няколко такива месечно.

— Умник. Кога за последно говори с него?

— Преди няколко седмици. В деня, когато ми даде този телефон.

Екзотична азиатка дойде да вземе поръчката им. Гънтър си поръча чай и насърчи Лейси да си вземе чаша вино. Стотици пъти бяха минавали през този ритуал. Тя не го изкушаваше по никакъв начин, но той се гордееше с това, че нищо не може да го изкуши. Освен това не обичаше вино. Беше твърде леко, твърде цивилизовано. Лейси помоли за чаша шабли. Решиха да започнат с порция хрупкави пролетни рулца. Когато им ги поднесоха, двамата сравняваха последните си разговори с майка си и в този момент един от телефоните завибрира. Оказа се най-неочакваният от колекцията върху масата.

Майърс. Лейси въздъхна, поколеба се и каза:

— Мен търсят.

— Разбира се. А после ще те потърсят и за сметката.

Тя бавно отвори капачето на телефона, озърна се и изрече тихо:

— Дано да си струва.

Отвърна й непознат глас:

— Търся Лейси Столц.

Тя отново се поколеба, защото беше сигурна, че това не е Грег Майърс.

— На телефона. С кого говоря?

— Не сме се срещали, но и двамата познаваме Грег. Аз съм посредникът, човекът, който общува с Къртицата. Трябва да поговорим.

Беше толкова нередно, че дробовете на Лейси замръзнаха и тя сякаш всеки момент щеше да припадне. Явно ужасът се беше изписал по лицето й, защото Гънтър се пресегна през масата и докосна ръката й.

— Къде е Грег? — попита тя.

Гънтър загрижено присви очи.

— Не знам. Точно за това трябва да поговорим. Аз съм в града, недалече от вас. Кога можем да се срещнем?

— В момента вечерям. Освен това…

— Добре, след два часа. Да се уговорим отсега. Между старата и новата сграда на Капитолия има вътрешен двор. Ще ви чакам на стълбите на старата в десет.

— Доколко е опасна една такава среща в момента, ако мога да попитам?

— Бих казал, че за нас двамата няма непосредствена опасност.

— Добре, но ще доведа и брат ми, а той обича да си играе с пистолети. Да си вземе ли един за всеки случай?

— Не, Лейси, от един отбор сме.

— Случило ли се е нещо с Грег?

— Ще поговорим по-късно.

— Изгубих апетит. Ще бъда там след половин час.

Територията на щатския Капитолий беше добре осветена и няколко души се мотаеха наоколо. Все пак беше събота вечер и всички държавни чиновници се наслаждаваха на уикенда. Самотната фигура близо до стълбите на старата сграда беше с шорти, маратонки и, бейзбол на шапка и не би привлякла внимание където и да било в града. Мъжът дръпна за последен път от цигарата си, настъпи фаса и тръгна към тях.

— Вие сигурно сте Лейси — протегна ръка той.

— Да. А това е брат ми Гънтър.

— Казвам се Кули — представи се мъжът, докато се ръкуваха. Кимна и каза: — Да повървим.

Закрачиха безцелно през двора по посока на административната сграда на щатския парламент.

— Не знам колко ви е известно за мен, вероятно съвсем малко — отбеляза Кули.

— Дори името ви не знаех — отговори Лейси. — Какво става?

Тя вече беше разбрала, че се е случило нещо с Грег, иначе този човек нямаше да се появи на сцената и двамата нямаше да се срещнат.

Кули говореше тихо, докато крачеха:

— Преди четири дни Майърс и неговата Карлита бяха в Кий Ларго, чудесно място за скуба дайвинг.

— Запознах се с Карлита.

— Закотвили се на пристанището и той отишъл в някакъв бар на среща. Тя останала на яхтата. Той не се върнал. Няколко часа по-късно започнала да се притеснява. Когато се стъмнило, забелязала двама непознати да наблюдават яхтата от разстояние, или поне тя така си помислила. Пристанището било оживено, имало много яхти и хора, които се веселят по палубите, затова двамата мъже не останали дълго. Карлита ми се обади същата нощ, както е според резервния ни план. Излишно е да отбелязвам, че беше разстроена и в паника, нямаше представа какво да предприеме. Грег рядко слизал на сушата, а когато го правел, тя знаела точно кога ще се върне. Купували си провизии на разни места, но обикновено пазарувала Карлита. От време на време ходели на кино или в ресторант, но винаги заедно. Грег бил предпазлив и планирал действията си.

Намираха се на Дювал Стрийт и се отдалечаваха от Капитолия — просто трима приятели на нощна разходка.

— Ами телефоните му, лаптопът, файловете, папките?

— Има някои неща на яхтата, които тя държи под око. Честно казано, не знам какви неща. На него не му е известна самоличността на Къртицата. Двамата или говорим очи в очи, или по телефони за еднократна употреба. Внимаваме да не оставяме следа. Но той е адвокат, нали? Има вероятност да си е водил бележки, да е оставил документи. Засега Карлита просто стои и чака. Чака го да се върне, чака аз да й кажа какво да прави. Не мога да рискувам да отида там.

— Те могат ли да ви разпознаят? — попита Лейси.

— Да се опитам ли да отгатна кои са тези „те“? Не, не мисля, че могат да ме разпознаят, но кой знае! Не бива да ходя при нея.

— А тя не може да откара яхтата другаде, така ли? — попита Гънтър.

— Абсурд. Не може дори да запали двигателя и да даде на заден. Пък и къде да отиде?

Лейси забеляза една пейка и предложи:

— Да седнем. — Тя и Гънтър седнаха и той я хвана за ръката, а Кули запали още една цигара и се загледа в преминаващите коли. Наблизо нямаше други пешеходци. — Грег ми разказа, че от няколко години живее като беглец, защото си е спечелил много врагове, когато дал показания. Възможно ли е това негово минало да го е настигнало?

Кули издуха облак дим.

— Едва ли. Запознахме се в затвора. И аз навремето бях адвокат, докато не ме приканиха да напусна професията. С него бяхме просто двама лишени от права адвокати, които излежаваха присъда във федерален затвор. От друг затворник научих историята за Вон Дюбоуз и индианското казино, затова, когато излязох, се върнах във Флорида и започнах да душа. Дълга история, но познавах Къртицата и задвижих цялата работа. Сега ми се струва много глупаво. Вие пострадахте. Приятелят ви е мъртъв. Майърс сигурно се носи някъде по течението на трийсет метра дълбочина с тухла на шията.

— Според вас е дело на Дюбоуз? — попита Гънтър.

— Обзалагам се. Да, Грег наистина имаше врагове, но това е много стара история. Познавам някои от хората, които той издаде. Не бяха от организираната престъпност. Да, бяха сгафили, но не са хора, които биха търсили Грег с години, за да му пуснат куршум в главата и още повече да си усложнят живота. Кюбиак, шефът на бандата, още е в затвора. А сега Грег се подписва на жалбата и заплашва клана Дюбоуз. И хоп, след броени дни изчезва. Един процедурен въпрос?

Лейси сви рамене.

— Може ли официалната жалба, подадена от Грег Майърс срещу съдия Макдоувър, да се придвижи напред, ако жалбоподателят изчезне?

Лейси се замисли.

— Не съм сигурна. Доколкото знам, за пръв път се случва.

— Сигурни ли сте, че искате да продължите? — попита Гънтър.

Нито Кули, нито Лейси отговориха. Кули бавно допуши цигарата си и небрежно хвърли фаса на тротоара — безобразие, срещу което друг път тя би възразила, но сега не му обърна внимание.

— Кое е най-важно в момента? — попита Лейси.

— Карлита не може да остане на яхтата още дълго — отговори Кули. — Храната и водата й привършват, а директорът на пристанището я притиска да плаща таксата за престоя. Иска ми се някак да я измъкнем от там и да приберем на сигурно място нещата на Грег — телефоните, документите, всичко, което е важно. Но пак повтарям, твърде е рисковано. Има голяма вероятност някой да наблюдава и да чака.

— Аз мога да го направя — обади се Гънтър.

— Дума да не става — каза Лейси изумено. — Няма да се забъркваш.

— Чуй ме, Лейси, имам малък самолет на летището. След два часа мога да съм в Кий Ларго. Ако наистина са там, те няма да имат представа кой съм. Карлита ще знае, че пристигам, и ще бъде готова. Ще ни обясни точно къде се намира яхтата. Ще отида да я взема и с нея ще офейкаме, преди някой да е разбрал какво става. Ако все пак се усетят и успеят да ни проследят до летището, няма начин достатъчно бързо да си осигурят самолет, за да ни преследват. Ще я оставя някъде пътьом, за да си вземе автобус до мястото, където иска да отиде.

— Ами ако някой ви нападне? — попита Кули.

— Чухте сестра ми, господине. Обичам да си играя с пистолети и ще си нося един в джоба. Пък и бездруго не се плаша лесно.

— Не знам, Гънтър — каза Лейси.

Идеята бързо започваше да се харесва на Кули. Не и на Лейси.

— Ще го направим, сестричке, ясно? Няма почти никакъв риск, а ползата е огромна. Ще помогна на екипа ви и ще те предпазя от неприятности.