Таен свидетел

12

Хюго закъсняваше за съвещанието и докато го чакаха, Гайзмар разгледа новите снимки и прочете доклада за частния полет, а Лейси отговори на получените имейли.

— Имаш ли представа защо най-старите снимки са отпреди седем години? — попита той.

— Никаква. Майърс не знае, но предполага, че Къртицата се е появила на сцената горе-долу по онова време. Очевидно е някой вътрешен човек и най-вероятно той или тя се е захванал да следи Макдоувър още тогава.

— Е, той или тя със сигурност харчи пари за тези снимки. Трудно ми е да повярвам, че са направени от човек, който седи в кола на улицата. По-скоро фотографът се намира в някое от съседните жилища.

— В сградата от отсрещната страна на улицата има четири апартамента — отбеляза Лейси. — Два се дават под наем за хиляда долара на седмица. Допускаме, че той или тя е наел единия, нагласил е фотоапарата и е знаел точно кога ще се появят Макдоувър и Дюбоуз. Доста сериозно разузнаване.

— Разбира се. Майърс не си измисля, Лейси. Тези типове въртят мръсен бизнес. Не съм сигурен, че ще успеем да го докажем, но уликите ми се струват все по-убедителни. Какво ще каже Макдоувър, изправена пред всичко това?

— Скоро ще разберем, струва ми се.

Вратата се отвори със замах и Хюго влетя в стаята.

— Извинявайте, че закъснях — каза той. — Поредната трудна нощ. — Метна куфарчето си върху масата и отпи от картонената чаша с кафе, която държеше. — Щях да дойда по-рано, но говорих по телефона с някакъв мъж, който отказа да си каже името.

Гайзмар кимна и зачака с една от снимките в ръка.

— Е? — попита Лейси.

— Първия път се обади към пет сутринта, малко рано, но аз бях буден. Каза, че работи в казиното и имал информация, която може да ни бъде полезна. Знаел, че разследваме племето и съдията, и можел да ни помогне. Попритиснах го и той затвори. Около час по-късно се обади отново от друг номер и каза, че иска да се срещнем и да обсъдим сделка. Попитах го каква сделка и той отговори доста неясно. Случвали се много съмнителни неща и било само въпрос на време, преди всичко да стане на пух и прах. Той е член на племето, познава вожда и хората, които управляват казиното, и не иска да пострада при бурята, която ще се разрази, когато работата се размирише.

Хюго крачеше из стаята, както имаше навик напоследък. Доспиваше му се, ако седи.

— Това може да се окаже интересно — отбеляза Лейси.

Гайзмар се отпусна на въртящия се стол и сплете пръсти на тила си.

— Нещо друго?

— Не, но иска да се срещнем довечера. Работел втора смяна и ще се освободи чак след девет.

— Сериозен ли е според теб? — попита Гайзмар.

— Знам ли? Определено звучеше притеснено и използва два различни телефона, вероятно еднодневки. Няколко пъти попита може ли да разчита на поверителност. Увери ме, че на много хора от племето им е дошло до гуша от корупцията, но се страхуват да говорят.

— Къде иска да се срещнем? — попита Лейси.

— Живее близо до казиното, в резервата. Каза, че ще намери някакво място и ще ни се обади, когато наближим.

— Трябва да внимаваме — отбеляза Гайзмар. — Може да е капан.

— Съмнявам се — възрази Хюго. — Останах с впечатлението, че разговарям с човек, който се нуждае от помощ и е готов да ни сътрудничи.

— Ти кой телефон използваш?

— Служебния. Знам правилата, шефе.

— Добре, а той откъде има номера ти? Досега на кого си го давал във връзка с разследването? Въпросът е към двамата.

Хюго и Лейси се спогледаха и се помъчиха да си спомнят.

— На Майърс, на Джуниър Мейс, на затворническата управа, на Уилтън Мейс, на Ал Бенет — адвоката конкурент на Макдоувър в изборите преди пет години, на Нейлър от Комисията по хазарта и май това са всички.

— Да, това са всички — потвърди Хюго. — Докато карах насам, и аз си зададох същия въпрос.

— Достатъчно са, за да изтече отнякъде информация — отбеляза Гайзмар.

— Нито един от тези хора няма дори далечна връзка с Дюбоуз и с корупцията — отбеляза Лейси.

— Доколкото ни е известно — вметна Хюго.

— Искате ли да отидете? — попита Гайзмар.

— Разбира се — отговори Лейси.

Гайзмар се изправи и се приближи до тесния си прозорец.

— Това може да се окаже пробивът. Вътрешният човек.

— Отиваме — каза Лейси.

— Добре, но внимавайте.

Седяха в колата на Лейси в далечния край на паркинга пред казиното почти до единайсет вечерта и чакаха да им се обади информаторът. Беше понеделник, на масите и ротативките нямаше много хора. Разбира се, Хюго подремна, докато Лейси беше онлайн на айпада си. Той им позвъни в 22:56 ч. и им даде наставления. Потеглиха от казиното, караха три километра по тъмен тесен и лъкатушен път и спряха до една изоставена метална постройка. Стара преносима табела ги осведоми, че навремето тук е имало бинго зала. В далечината се виждаше къща. Ярките светлини на „Трежър Кий“ бяха останали далече. Беше топла и влажна нощ с много комари. Хюго излезе от колата да се поразтъпче. Беше висок около метър и деветдесет, тежеше близо сто килограма и притежаваше типичната американска напереност, затова не се плашеше лесно. Лейси се чувстваше спокойна в негово присъствие. Не би дошла сама. Хюго набра номера, от който получиха последното обаждане, но никой не вдигна.

Нещо се размърда из сенките покрай сградата.

— Ехо? — провикна се Хюго в мрака.

Лейси излезе от колата.

— Насам. Приближете се няколко крачки — обади се глас. Частично се виждаше неподвижен силует. Мъжът беше с кепе и червеното въгленче на цигара се местеше към и от устата му. Двамата направиха няколко крачки, докато онзи не каза: — Достатъчно. Няма да видите лицето ми.

— Допускам, че вие виждате нашите, нали? — попита Хюго.

— Достатъчно. Вие сте господин Хач, нали?

— Да.

— Коя е жената?

— Казвам се Лейси Столц. Колеги сме.

— Не ме предупредихте, че ще доведете и жена.

— Не попитахте — изстреля в отговор Хюго. — Тя е моята партньорка, работим заедно.

— Това не ми харесва.

— Толкова по-зле.

Настана пауза, докато той дръпна от цигарата си и ги огледа. Прокашля се, изплю храчка и каза:

— Разбирам, че душите по следите на съдия Макдоувър.

— Работим за щатската Комисия по съдийска етика — каза Лейси. — Адвокати сме, не ченгета. Работата ни е да разследваме жалби, подадени срещу съдии.

— Тази съдийка трябва да иде в затвора заедно с още няколко души.

Мъжът говореше бързо и напрегнато. Изпусна дима от дробовете си и в плътния въздух се издигна облаче.

— Казахте, че работите в казиното — отбеляза Хюго.

Дълга пауза и после:

— Точно така. Какво знаете за съдията?

— Подадена е жалба за неетично поведение от нейна страна — отговори Лейси. — Нямаме право да разкриваме подробности.

— Неетично поведение, значи? — повтори онзи с нервен смях. Хвърли цигарата си на земята, където тя блещука известно време. — Имате ли право да арестувате хора, или просто… си врете носа в чуждите работи?

— Не, не арестуваме хора — отговори Хюго.

Отново нервен смях откъм сенките.

— В такъв случай си губя времето. Трябва да говоря с човек, който има някаква власт.

— Ние имаме правото да разследваме всеки съдия и да го свалим от поста му, ако се налага — обясни Лейси.

— Съдийката не е най-големият проблем в случая.

Зачакаха да им каже още нещо, но отсреща настана мълчание. Мъчеха се да различат силуета, но той явно беше изчезнал. Мъжът си бе тръгнал. Хюго пристъпи още малко напред и попита:

— Там ли сте?

Никакъв отговор.

— Достатъчно — прошепна Лейси. — Мисля, че си е тръгнал.

Минаха няколко секунди в неловка тишина, после Хюго каза:

— Да, май си права.

— Това не ми харесва. Да се махаме.

Бързо отвориха вратите и влязоха в колата. Докато даваше на заден, Лейси освети сградата с фаровете си. Край нея нямаше жива душа. Тя зави по пътя и потегли към казиното.

— Много странно — отбеляза Хюго. — Този разговор можехме да го проведем и по телефона.

В далечината блеснаха фарове.

— Мислиш ли, че сме го уплашили? — попита тя.

— Кой знае? Ако е сериозен, значи обмисля да предаде информация, която може да съсипе някои хора. Нормално е да се колебае. Сигурно се е уплашил и е избягал. — Хюго потупа кръста си и каза: — Този колан отново се е разкопчал. За трети път тази вечер. Защо не го оправиш?

Лейси погледна към него и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Хюго изкрещя. В тяхното платно имаше ослепително ярки фарове. Някакъв пикап беше пресякъл средната разделителна линия. Последва челен сблъсък. Двете брони се удариха толкова мощно, че тойотата полетя във въздуха и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Близо тритонният пикап „Додж Рам 2500“, два пъти по-тежък от нея, не пострада толкова. Спря на банкета на тесния път и смачканата му предница почти хлътна в плитка канавка.

Въздушната възглавница под волана изригна в гърдите и лицето на Лейси и я зашемети. Главата й се блъсна в хлътналия таван и се сцепи от силата на удара. Въздушната възглавница на другата предна седалка не се отвори. Без колан, Хюго излетя към предното стъкло и го разби с главата и раменете си. Стъклото надра лицето му и проряза дълбока рана на шията му.

Навсякъде се посипаха стъкла и метални отломки. Дясната предна гума на пикапа се въртеше. Шофьорът му бавно излезе, свали черната си мотоциклетна каска и наколенките и се озърна назад. Друг пикап тъкмо намаляваше. Мъжът изпъна крака, потърка лявото си коляно и, накуцвайки, се приближи до смазаната тойота приус, за да я огледа набързо. Видя жената с окървавено лице и въздушната възглавница пред нея, видя и чернокожия, целия в кръв от многобройните си рани. Позавъртя се, после се отдалечи, клатушкайки се, и се качи във втория пикап, където зачака и започна да разтрива крака си. Забеляза, че носът му кърви. Шофьорът, който беше излязъл за малко, седна зад волана и двамата потеглиха бавно с изключени светлини. Пикапът зави към някакво поле и изчезна. Никой не се обади на полицията.

Най-близката къща се намираше на около осемстотин метра надолу по пътя. Беше собственост на семейство Бийл, а Айрис Бийл, съпруга и майка, чу сблъсъка, макар че първоначално нямаше представа какво се е случило. Убедена беше обаче, че е нещо необичайно. Събуди съпруга си Сам и го накара да се облече и да отиде да провери. Когато Сам пристигна на мястото на катастрофата, там вече беше спряла още една кола. След броени минути се чуха сирени и се появиха мигащите сини светлини на два автомобила на полицейското управление в резервата. Те бяха последвани от два екипа на местната пожарна. Незабавно извикаха медицински хеликоптер от най-близката регионална болница в Панама Сити.

Извадиха Хюго, като отстраниха остатъците от стъклото и го измъкнаха през предния прозорец. Още беше жив, но беше в безсъзнание и пулсът му едва се долавяше. С помощта на хидравлични крикове изтръгнаха вратата на шофьорското място и извадиха Лейси, която се опитваше да говори, но издаваше само неразбираеми стонове. Настаниха я в линейка и я откараха в клиниката на племето, недалече от казиното. Там щеше да изчака хеликоптера. По пътя тя изгуби съзнание, затова не научи новината, че Хюго е мъртъв. Колегата й нямаше да я придружава по време на краткия полет до болницата.

На местопроизшествието полицията се залови за работа — правеха снимки и видеоклипове, измерваха, търсеха очевидци. Такива, изглежда, нямаше. Нямаше го и шофьора на пикапа. Въздушната възглавница пред седалката му беше напълно надута. Липсваха следи от кръв, но на пода откъм шофьорската седалка намериха счупена бутилки от уиски. Шофьорът просто се беше изпарил. Още преди да откарат пикапа, полицията знаеше, че той е бил откраднат шест часа по-рано от търговски център в град Фоли, Алабама. Натовариха тойотата на Лейси на репатрираща машина и я откараха на служебен паркинг до административната сграда на племето.

Тялото на Хюго бе поставено в хладилно помещение на приземния етаж на клиниката, където понякога държаха трупове. От отсрещната страна на улицата началникът на полицията Лайман Трит седеше на бюрото си и разглеждаше личните вещи на Хюго — халка с ключове, няколко сгънати банкноти, малко монети и портфейл. Пред бюрото седеше сержант, смълчан като шефа си. Никой от двамата нямаше желание да съобщи новината на семейството на загиналия.

Накрая началникът отвори портфейла и извади визитката на Хюго. Влезе в уебсайта на КСЕ, където бе изписан телефонът на Майкъл Гайзмар.

— Би трябвало шефът му да уведоми близките, нали? — каза той. — В крайна сметка познава господин Хач, вероятно познава и тях.

— Добра идея — съгласи се сержантът.

В два и двайсет през нощта Майкъл вдигна телефона и чу:

— Много съжалявам, че ви безпокоя, но мисля, че сте колега на господин Хюго Хач. Аз съм полицай от резервата в окръг Брънзуик.

Майкъл се изправи, залитайки, а съпругата му светна лампата.

— Да! Какво се е случило?

— Станала е катастрофа, много тежка катастрофа и господин Хач е загинал. Някой трябва да уведоми семейството му.

— Какво? Сериозно ли говорите? Не, не може да бъде. Кой се обажда?

— Казвам се Лайман Грит, господине, началник на полицията на тапакола. Уверявам ви, че говоря сериозно. Катастрофата е станала в нашия резерват преди около два часа. Младата дама, госпожа Лейси Столц, е откарана в болница в Панама Сити.

— Не мога да повярвам, не!

— Съжалявам, господине. Той има ли семейство?

— Дали има семейство? Да, има красива млада съпруга и четири малки деца. Да, има семейство. Не може да е истина!

— Съжалявам, господине. Бихте ли им съобщили?

— Аз ли? Защо аз? Откъде да знам, че не е някаква отвратителна шега?

— Господине, може да проверите на уебсайта ни кой съм. Обадете се в болницата в Панама Сити. Би трябвало жената вече да е пристигнала там. Но ви уверявам, че тази ужасна новина е истина и не след дълго ще я научи някой репортер, който ще се обади на семейството.

— Добре, добре. Нека да помисля за секунда.

— Не бързайте, успокойте се първо.

— Лейси добре ли е?

— Не знам, господине. Ранена е, но е жива.

— Тръгвам веднага. На този номер да ви търся, ако се наложи, нали?

— Разбира се, господине. Обадете ми се, ако мога да ви помогна с нещо.

— Добре. И благодаря. Знам, че не ви е било лесно.

— Никак, господине. Един въпрос: по работа ли са били в нашия резерват тази нощ?

— Да, по работа. Със сигурност.

— Може ли да попитам защо? Все пак съм началник на полицията.

— Извинете, но нямам време. Може би по-късно.

Гайзмар остана с Върна Хач и децата, докато пристигна майка й, после побърза да избяга от къщата. До края на живота си щеше да помни ужаса, шока, мъката и обезумяването на семейството при новината, че Хюго няма да си дойде у дома. После взаимно се бяха убеждавали, че това не може да е истина. Гайзмар виждаше себе си като негодника, омразния вестител, несправедливо натоварен със задачата да ги убеди, че Хюго наистина е мъртъв.

За пръв път изпитваше такова болезнено емоционално опустошение и не можеше да си представи по-страшен кошмар. Когато напускаше Талахаси призори, усети, че плаче. Пристигна в Панама Сити малко след шест часа.