Таен свидетел

30

Уилтън Мейс каза, че се обажда от уличен телефон, и наистина звучеше нервно, дори уплашено, сякаш се озърташе през рамо. На следващия ден Лайман Грит щеше да води съпругата си в Панама Сити на преглед при някакъв специалист. Искаше да се срещне с Лейси в кабинета на лекаря, където никой нищо нямало да заподозре. Уилтън й съобщи подробностите и я попита дали ще разпознае Грит. Тя отговори, че не би могла, защото никога не го е виждала, но шефът й би го разпознал. Уилтън не беше сигурен как Грит ще приеме това, но щели да решат проблема в кабинета на лекаря. Предупреди я обаче да не се учудва, ако Грит не остане доволен.

Лейси и Майкъл пристигнаха един час по-рано. Той остана в колата, а тя влезе в сградата — част от оживен медицински комплекс с лекарски и зъболекарски кабинети, разположени на четири етажа. Позавъртя се на партера, прочете информационното табло, отби се в някакво кафене, после се качи с асансьора на третия етаж. Кабинетът всъщност беше малка гинекологична клиника, а голямата и модерна чакалня беше пълна с жени, само две от които бяха придружавани от мъже. Лейси се върна в колата и изчака Майкъл да влезе и да огледа същата територия. Когато той се върна, двамата бяха единодушни, че вътре е безопасно. Идеално място за тайна среща. Десетки пациенти влизаха и излизаха от сградата. В два без петнайсет Майкъл кимна към двойка, която излизаше от колата си, и каза:

— Това е Грит.

Беше висок около метър и осемдесет, слаб, но с коремче. Съпругата му имаше дълга черна коса на плитка и беше много по-ниска и по-набита.

— Видя ли ги? — попита Майкъл.

— Да.

Когато влязоха в сградата, Лейси излезе от колата и ги последва. Майкъл щеше да я чака с надеждата да не стане гаф. Внимателно наблюдаваше пешеходците и се молеше да не забележи нищо подозрително. Вътре Лейси отново прочете информационното табло, позабави се няколко минути и се качи на третия етаж. Влезе в чакалнята и видя Грит и съпругата му да седят до стената в дъното, неловко като всички останали. Ейми Грит беше забола поглед в пода, сякаш очакваше ужасна новина. Лайман разсеяно разлистваше списание „Пийпъл“. Лейси нямаше представа дали Уилтън е описал на Грит как изглежда тя, но той явно се заинтригува от появата й. Служителката на рецепцията беше твърде заета, за да забележи младата жена, която не си направи труда да се отбие при нея. Повикаха нечие име. Пациентката бавно се приближи към рецепцията, където я посрещна забързана медицинска сестра и двете се скриха зад ъгъла. Мудната рутина продължи около половин час, някои жени си тръгваха, на тяхно място пристигаха други. Лейси наблюдаваше Грит над списанието си. След около половин час той погледна часовника си, привидно обезсърчен. Най-сетне повикаха Ейми Грит и тя се приближи към рецепцията. Щом се скри от поглед, Лейси се изправи и впери очи в Лайман. Когато той я погледна, тя му кимна леко и излезе от чакалнята. Стигна до дъното на коридора и изчака няколко секунди, преди Грит да затвори вратата зад гърба си и да тръгне към нея.

Тя му подаде ръка и тихо се представи:

— Аз съм Лейси Столц.

Той разтърси леко ръката й, усмихна се и инстинктивно се озърна през рамо.

— Аз съм Лайман Грит, а вие изглеждате много по-добре от последния път, в който ви видях.

— Оправям се. Благодаря ви за онази нощ.

— Това ми беше работата. Ужасна катастрофа! Съжалявам за приятеля ви.

— Благодаря.

Той се приближи до прозореца и се облегна на него с лице към коридора и минаващите оттам хора. От няколко кабинета влизаха и излизаха пациенти, но никой не ги забелязваше.

— Нямаме много време — каза той. — Не участвам в клоунските номера на индианска територия. Аз съм ченге, почтено ченге, но трябва да опазя семейството си. Името ми не бива да се замесва в никакво разследване. Няма да свидетелствам в съда. Няма да посоча с пръст свои събратя или мошениците, с които са се забъркали. Ясно?

— Ясно, но трябва да знаете, че не мога да контролирам всичко, което се случва. Имате думата ми — само това е под мой контрол.

Той бръкна в предния джоб на джинсите си и извади флашка.

— Тук има два видеоматериала. Първият е собственост на полицията във Фоли, Алабама. Извадили са късмет, защото някой, не знам кой, е записал на видео кражбата на пикапа. Вторият видеоматериал е заснет около петнайсет минути след катастрофата в провинциален магазин, северно от Стърлинг. Според мен на него ясно се вижда шофьорът на пикапа, който се е блъснал във вашата кола. Включил съм и обобщение на всички подробности, които са ми известни.

Лейси взе флашката. Грит бръкна в друг джоб и извади найлонов плик.

— А това е хартиена салфетка, изцапана с кръв, струва ми се. Намерих няколко такива близо до местопроизшествието два дни след инцидента. Моята теория е, че кръвта е на шофьора, предизвикал катастрофата. На ваше място веднага бих поискал ДНК анализ и дано намерите на кого е кръвта. Ако ви провърви, ще се доберете до име и ще установите дали това е човекът от видеото.

Лейси пое плика и попита:

— Имате ли копия?

— Имам, при мен са и останалите салфетки, но никой няма да ги намери.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвайте нищо. Просто си свършете работата и пипнете тези копелета, без да намесвате името ми.

— Обещавам.

— Благодаря ви, госпожо Столц. Тази среща не се е състояла.

Той се извърна, за да се отдалечи, а Лейси каза:

— Надявам се съпругата ви да е добре.

— Добре е. Просто рутинен преглед. Страхува се от лекари, затова я придружавам.

Нито на Майкъл, нито на Лейси им хрумна да вземат със себе си лаптоп, иначе щяха да спрат пред някое заведение за бързо хранене, да си купят кафе, да се настанят на маса в ъгъла и да изгледат видеоматериалите. Затова отпрашиха към офиса и през цялото време гадаеха какво ли ще видят на видеото.

— Защо не го попита? — поинтересува се Майкъл с известно раздразнение.

— Защото бързаше — изстреля тя в отговор. — Даде ми флашката, каза каквото искаше да каже и толкова.

— Аз щях да го питам.

— Не знаеш какво си щял да направиш, затова престани да се заяждаш. Кой е шефът на щатската полиция?

— Гъс Ламбърт. Нов е и не го познавам.

— А кого познаваш?

— Един стар приятел.

Майкъл звънна на въпросния стар приятел два пъти, но не успя да се свърже. Лейси пък се обади на приятелка в прокуратурата и се сдоби с името на директора на областната криминологична лаборатория в Талахаси, който се оказа зает и неотзивчив, но обеща да й звънне на следващия ден сутринта.

Когато и двамата приключиха телефонните си разговори, Майкъл каза:

— Криминологичната лаборатория няма да го направи, ако не им нареди щатската полиция.

— Ще се обадя на Гъс Ламбърт — каза Лейси. — Сигурна съм, че ще го очаровам.

Секретарката на комисар Ламбърт не можеше да бъде очарована лесно и заяви, че шефът й е на среща и е много зает човек. Старият приятел на Майкъл върна обаждането му и попита какво става. Майкъл му обясни, докато се носеха по бързата лента на междущатска магистрала 1-10, че въпросът е спешен и е свързан с подозрителната смърт на щатски служител. Абът, въпросният приятел, го увери, че си спомня за смъртта на Хюго Хач.

— Имаме основание да смятаме — каза Майкъл, — че става дума за нещо по-дълбоко от тежка катастрофа. Разполагаме с източник от племето и с кръвна проба, която може да се окаже важна. Как да получим достъп до областната криминологична лаборатория?

Докато двамата разговаряха, Лейси сърфираше из интернет на телефона си. Никога не беше работила с ДНК тестове и не знаеше нищо за тях. Според една статия в научен сайт криминолозите вече бяха в състояние да изследват ДНК в рамките на два часа — достатъчно бързо, та полицията да пусне резултатите през своята база данни и да определи дали задържаният е извършил въпросното престъпление, а и още други. Допреди пет години тестовете отнемали между двайсет и четири и седемдесет и два часа — достатъчно време заподозреният да плати гаранцията и да излезе от ареста.

— Не, не се води следствие нито от местните, нито от областната полиция. Случило се е на племенна територия и тапакола движат нещата. Това е част от проблема. Става дума за услуга, Абът, и то спешно — обясни Майкъл, после послуша малко, благодари и приключи разговора. — Обеща да се опита да се срещне с комисаря.

Беше почти пет следобед, когато Майкъл и Лейси пристигнаха в криминологичната лаборатория в покрайнините на Талахаси. Абът ги чакаше на входа и двамата го последваха в малка заседателна зала. Лейси остави найлоновия плик с цип на масата пред д-р Васкес, който го погледна, но не го докосна.

— Какво знаем за това? — попита той.

— Не много — отговори Лейси. — Получихме го преди по-малко от два часа от наш доверен източник. Според него е окървавена салфетка.

— Кой я е пипал?

— Нямаме представа, но източникът ни се смята за професионалист в тази област. Сигурна съм, че уликата не е замърсена.

— Колко време ще отнеме? — попита Майкъл.

Васкес се усмихна гордо и отговори:

— Дайте ни два часа.

— Невероятно.

— Така е. Техниката се променя с бързи темпове и допускаме, че след две години следователите ще могат да изследват на местопрестъплението кръв и сперма с портативни устройства. Нарича се „ДНК тест на чип“.

— А колко време ще отнеме сверяването на резултата с щатската база данни? — попита Лейси.

Васкес погледна Абът, който сви рамене и отговори:

— Половин час.

Отбиха се за китайска храна в любимо свое място близо до Капитолия. Както се надяваха, в КСЕ нямаше жива душа, когато пристигнаха там малко след шест. Зарязаха вечерята си, запътиха се право към настолния компютър на Майкъл и пъхнаха флашката. Изгледаха двата записа, принтираха двете страници с бележки на Грит и ги прочетоха внимателно, обсъдиха ги ред по ред, после изгледаха видеозаписите отново и отново. Лейси почти се вцепени, съзнавайки, че гледа оръжието на убийството — пикапа, а вероятно и убиеца, онзи боклук с окървавения нос.

На всеки запис имаше по двама души — четирима различни мъже. Възможно ли бе това да е първият им досег с други хора от бандата на Дюбоуз? Имаха снимки как Вон влиза в апартамента в „Рабит Рън“, но нищо повече. Заинтригува ги най-вече шофьорът от второто видео, онзи от магазина на Фрог. Беше по-възрастен от другите трима, може би на четирийсет и пет, и беше по-добре облечен — с риза за голф и изгладен кафеникав панталон. Беше планирал всичко достатъчно добре, щом беше завинтил и фалшиви флоридски номера на пикапа си. Не беше Вон, но възможно ли бе да се окаже важен член на организацията? Той ли отговаряше за тази операция? Дали не беше човекът от местопрестъплението, онзи с фенерчето, който бе претърсил смазаната тойота на Лейси за мобилните телефони, докато кръвта на Хюго е изтичала? Колкото и да беше умен, беше допуснал елементарната грешка да паркира точно пред магазина на Фрог и да бъде заснет от охранителните камери. Али й бе казал, че дори най-умните престъпници вършат глупости.

Накрая опитаха изстиналото пиле чоу мейн, но и двамата не бяха гладни. Мобилният на Майкъл звънна и осем без десет и Абът бодро оповести:

— Пипнахме вашето момче.

Кръвта беше на Зийк Форман, двайсет и три годишен мъж, освободен условно от затвора, извършител на две наркопрестъпления. Неговата ДНК фигурираше в базата данни от пет години, след първия му арест. Абът имаше три снимки, две полицейски при арестите и една от затворническия архив. Изпращаше им ги по имейл.

Майкъл каза на Абът, че му е задължен, много задължен, и му благодари.

Лейси стоеше до принтера, докато той печаташе трите снимки. Майкъл спря второто видео на един кадър, на който ясно се виждаха двете лица. Дори с разкървавен нос пътникът много приличаше на Зийк Форман.

Али Пачеко с огромно удоволствие се изстреля на късно питие в апартамента на Лейси, макар че тонът й определено не беше романтичен. Спомена му само, че е спешно, но не каза нищо повече. Изгледаха видеоматериалите и проучиха снимките. Прочетоха бележките на Грит и говориха за случая до полунощ, като междувременно изпиха бутилка вино.