Таен свидетел

27

Гайзмар отхвърли плана, който Лейси му изложи по телефона още същата вечер. Беше бесен, че Гънтър отново е успял да си навре носа в разследването на Макдоувър, и скастри Лейси, че е нарушила професионалната етика. Тя се постара да се оправдае с това, че Кули й се е обадил по време на вечерята и е нямало как да скрие разговора от брат си, който, както е известно на Майкъл, има дълги уши и е много напорист. Напомни му, че самият той е разкрил на Гънтър твърде много неща на кафе в болницата, докато тя е била в кома. Разследването не било типично и изисквало различни правила.

Лейси изтъкна, че изчезването на Майърс и всички опасности, произтичащи от този факт, са много по-голям проблем. Тя настоя да се срещнат рано в неделя сутринта в офиса. Гайзмар в крайна сметка отстъпи, но я предупреди Гънтър да не присъства. Затова брат й чакаше в колата и не спираше да крещи по телефона на някакъв банкер, когото беше измъкнал от леглото.

Гневът на Гайзмар се беше уталожил и той беше склонен да слуша. Лейси му предаде последните новини от Кули. Беше говорил с Карлита рано сутринта — нямало промяна. От Майърс ни вест, ни кост. Тя се държала, като че ли всичко е наред, чистела палубата, миела прозорците, опитвала се нещата да изглеждат нормални, но всъщност наблюдавала хората наоколо. Била съкрушена, ужасена, безпомощна и готова да се прибере у дома в Тампа, но нямала почти никакви пари и никакъв план. Прегледала документите на Майърс, но не намерила нищо полезно. Имало кашон с „адвокатските му неща“ под леглото, но той държал повечето „свои документи“ някъде в Мъртъл Бийч. Имало два телефона и лаптоп. Кули я уверил, че пристига помощ, но го направил само за да я успокои.

Лейси настояваше, че е техен дълг да я спасят, ако това може да се направи без прекалено голям риск. Положението й очевидно бе пряк резултат от тяхното разследване. В момента нямаше кой друг да й помогне. При Карлита имаше документи, телефони и лаптоп, които можеха да им навредят. Гънтър наистина беше неконтролируем, но имаше желание да отлети до там и да го направи на собствени разноски. В противен случай някой трябваше да шофира най-малко десет часа в едната посока. Времето бе от съществено значение.

— Майкъл, не приемам отказ — повтори Лейси неведнъж.

— Защо тя просто не звънне в полицията и не го обяви за изчезнал? — възрази той. — Може да остави яхтата, да вземе каквото поиска и да се прибере у дома. Ако там е извършено престъпление, полицията трябва да знае.

— Кули е предложил това, но тя се уплашила. Не съм сигурна защо, ние не знаем всичко за Майърс и за яхтата му. Може би Карлита не иска ченгетата да душат наоколо. Може би няма редовни документи.

— Кажи й да унищожи папките, всичко, което й се стори подозрително, да задържи телефона, който използва в момента, и да изхвърли другия заедно с лаптопа.

— Звучи много експедитивно от тук, от офиса, Майкъл, но не знаем какво й е известно. Току-виж, се оказало, че я караш да унищожава улики. Така или иначе, тя няма да го направи. Ужасена е и не знае какво да предприеме. Трябва да й помогнем.

— Но какво ще стане с яхтата, ако Карлита си замине?

— На кого му пука? Сигурно в крайна сметка някой ще повика ченгетата. В даден момент ще решат, че е изчезнал човек, и ще предприемат нужните мерки. Имаме си предостатъчно свои проблеми.

— Ти няма да ходиш, Лейси. Няма да рискувам отново да пострадаш.

— Добре, тогава Гънтър ще се справи сам. Ще отиде при Карлита и ще я отведе от яхтата.

— Наистина ли му имаш доверие?

— Да. В определени ситуации е железен.

Майкъл бе видимо притеснен. Поредната невинна жертва. Може би Майърс наистина бе оставил на яхтата нещо важно. КСЕ нямаше опит в такива неща. Къде бяха истинските ченгета? Отпи кафе от картонената си чашка и каза:

— Знаеш ли, Лейси, ако Дюбоуз стои зад всичко това, значи Макдоувър вече е научила, че жалбата срещу нея е подписана от изчезнал човек. Играта свърши, Лейси. Не можем да продължим без жалбоподателя.

— Нека да се тревожим за това утре, моля те. В момента трябва да стигнем до Карлита и до документите, които може би е оставил Майърс.

— Всичко свърши, Лейси.

— Не, не е, не приемам отказ.

— Известно ми е.

— Хрумна ми нещо, Майкъл. Иди ти с Гънтър в Кий Ларго да отведете Карлита. Времето е чудесно. Той каза, че самолетът му е за четирима. Пътуването няма да е трудно.

— Не обичам малките самолети,

— Ти не обичаш и големите. Стегни се, Майкъл. Ще се върнете за нула време. Не нарушаваме никакви закони. Кацате там, вземате я, оставяте я някъде и се прибирате.

— И четири часа ще съм затворен с Гънтър в малък самолет?

— Разбирам те, но ти съзнаваш колко е важно, нали?

— Защо да си правим труда, Лейси? Разследването ще бъде прекратено.

— Не и ако се намеси ФБР. Когато научат, че е изчезнал ключов свидетел, може и да променят решението си.

— Звучи като отчаян ход.

— Защото наистина сме отчаяни.

Майкъл въздъхна и безсилно поклати глава.

— Не мога да отида. Днес следобед организираме малко тържество за деветдесетия рожден ден на тъщата ми.

— Тогава аз ще замина. Гарантирам ти, че ще съм в безопасност. Виж, това е просто приятен и кратък неделен полет. В почивния ми ден. Кой може да ме спре, ако ми се лети?

— Ще ти позволя да отидеш при едно условие: да не припарваш до яхтата. Ако някой наблюдава, може да те познаят. Гънтър никой не го познава, но с теб е различно. Постарайте се да вземете телефоните, лаптопа и документите, които тя ще носи. Карлита те познава и ще ти се довери повече, отколкото на брат ти. Оставете я някъде пътьом, дайте й пари за такси или за автобус и я убедете да не говори с никого.

Лейси вече се бе запътила към вратата.

— Ясно, Майкъл.

Един час по-късно излетяха с двумоторния самолет „Бийчкрафт Барон“ от летището в Талахаси. Гънтър, който се наслаждаваше на мига, въодушевен от приключението, седеше на лявата седалка и управляваше самолета. Лейси седеше до него със слушалки и беше омагьосана от разговорите между наземния контрол и пилотите. Отправиха се на юг и скоро се озоваха над Мексиканския залив. На две хиляди и седемстотин метра преминаха в хоризонтален полет и вдигнаха максималната за самолета скорост от триста и седемдесет километра в час. Ревът на буталните двигатели поотслабна, но кабината продължаваше да е най-шумното място, на което Лейси бе попадала.

Два часа по-късно започнаха да се снижават и Лейси се възползва от възможността да разгледа островите. Кацнаха в единайсет и четирийсет. Гънтър се беше обадил предварително да поръча кола на терминала. Той шофираше, а Лейси го направляваше по една туристическа карта. Кули все още беше някъде край Талахаси и говореше с Карлита. Когато наближиха пристанището на Кий Ларго, Кули даде на Гънтър номера й, за да улесни мисията. Пристанището беше пълно с моряци, които се разхождаха наоколо, и с рибарски лодки, които пристигаха със сутрешния си улов. Една моторница тъкмо спря до кея и десетина гмуркачи започнаха да разтоварват оборудването си. Лейси седеше в колата и наблюдаваше всичко, а Гънтър се шляеше по кея като човек, който убива време и се любува на яхтите. Карлита слезе от „Конспиратор“ и успя да се усмихне, все едно всичко е наред. Носеше три неща: раница, найлонов чувал, вероятно пълен с дрехи, и масленозелената кожена чанта на Майърс. Гънтър грабна чувала и чантата и двамата спокойно закрачиха към паркинга. От колата Лейси огледа пристанището и не забеляза никой, който да ги наблюдава. Карлита се зарадва да види познато лице.

Гънтър, както винаги бърз в заключенията, беше убеден, че след като пет дни не са потърсили Карлита, хората, отговорни за изчезването на Майърс, са си заминали. Ако са искали да говорят с нея или да претърсят яхтата, досега да са го направили. Час след като потеглиха от летището, се върнаха на него, бързо се натовариха в самолета си и излетяха в един и петнайсет.

Лейси звънна на Гайзмар, но той не вдигна. Сигурно празнуваше с тъщата си. Изпрати му есемес, че мисията е изпълнена.

Двете с Карлита седяха в задната част на кабината, плътно една до друга. Щом излетяха, Карлита се разплака. Лейси я прегърна и я увери, че вече е в безопасност. Карлита я попита има ли новини от Майърс. Не, нито дума. Какво ще стане с яхтата? Лейси отговори, че не е сигурна. Планът е да уведомят властите, че Грег Майърс е изчезнал, и да ги оставят да си свършат работата. Разпита Карлита за яхтата: откога живее на нея, откъде я е купил Майърс, платил ли я е, или е на лизинг? Или пък е взета под наем? Някой посещавал ли ги е?

Карлита не знаеше почти нищо. Живееше на яхтата почти година, но нямаше представа откъде се е взела. Твърдеше, че Майърс не обсъжда с нея деловите си неща. Бил изключително предпазлив и внимателен. Не допускал грешки. Нямал уговорена среща с някого, просто излязъл за малко и изчезнал.

Когато самолетът премина в хоризонтален полет и Кий Ларго остана далече зад тях, Карлита престана да плаче и се умълча. Лейси попита дали може да задържат раницата и кожената чанта. Карлита отвърна: да, разбира се. Не искала да се забърква с документите му. Двамата внимавали какво оставят на яхтата, защото можело някой да я претърси — или лошите, или властите. Той използвал само пощенската служба и никога куриерските фирми, за да изпраща много документи на брат си в Мъртъл Бийч. Карлита не беше сигурна какво е останало на борда, но определено не било важно.

Един час по-късно кацнаха в Сарасота. Гънтър предварително беше повикал такси и Лейси даде на Карлита достатъчно пари да стигне до Тампа. Благодари й и я прегърна за „сбогом“, знаейки, че я вижда за последен път.

Когато отново се издигнаха във въздуха и Гънтър се съсредоточи в пилотирането, Лейси отвори кожената чанта. Извади тънкия лаптоп на Майърс и го включи, но нуждата от парола я възпря. Намери и предплатен мобилен телефон и някакви папки. В едната беше регистрацията на яхтата — водеше се на фирма на Бахамите — заедно с гаранционната карта, инструкциите и дебела купчина листове с дребен шрифт относно застраховката. Втора папка беше пълна със стари дела, свързани с корумпирани съдии. Лейси не намери нито дума за Макдоувър, тапакола, Кули, Къртицата или за себе си. Раницата беше също толкова безобидна — нищо освен стари проучвания и вестникарски изрезки за Рамзи Микс, известен и като Грег Майърс. Явно той държеше актуалните материали някъде на сушата, поне тези на хартия. Лейси подозираше, че лаптопът му е пълен с доказателства, които могат да се окажат пагубни, ако попаднат в неподходящи ръце.

Когато кацнаха в Талахаси, тя се надяваше Гънтър просто да остане в самолета и да си продължи за Атланта. Такава мисъл явно и през ум не му минаваше. Докато пътуваха с колата към апартамента й, стана ясно, че брат й вече се смята за активен член на разследващия екип на КСЕ. Планираше да остане още няколко дни, за да наглежда сестра си.

Лейси звънна на Гайзмар и го осведоми за всичко. Уговориха се да се срещнат рано в понеделник сутринта. Късно следобед, докато Гънтър крачеше по терасата и звънеше ту на партньор, ту на адвокат, счетоводител или банкер, Лейси се зае да отговаря на имейли. Изненада се, когато получи есемес от Али Пачеко. Той гласеше: „Имаш ли време да пийнем нещо?“.

„Неофициално, извън работно време, не по работа?“, отговори тя.

„Разбира се“, потвърди той.

Лейси обаче искаше да говорят тъкмо по работа. Покани го в апартамента, предупреди го, че брат й е при нея и че срещата им няма да бъде съвсем лична.

Пачеко пристигна по шорти и фланелка в седем и половина. Лейси му наля бира и го представи на Гънтър, който умираше от желание да го върти на шиш. Неофициалният характер на срещата продължи около пет минути, после Гънтър изстреля:

— Трябва да поговорим за Майърс.

Пачеко остави чашата си, погледна Лейси и попита:

— Добре, какво става с Майърс?

— От пет дни е изчезнал — каза тя. — Това в ъгъла е неговият лаптоп. Взехме го от яхтата му днес сутринта в Кий Ларго.

— Дълга история — намеси се Гънтър.

Пачеко се вторачи в единия, после в другия. Вдигна двете си ръце с дланите към тях и каза:

— Това вече е прекалено, ясно? Кажете ми всичко, което можете да ми кажете, и аз ще реша как да постъпя.

Гънтър беше забележително мълчалив, докато Лейси разказваше историята.

Пачеко пиеше втората си бира, когато най-сетне каза:

— Яхтата трябва да е на сигурно място и за целта се налага да уведомим полицията. Няма федерален казус, поне още не, затова не можем да я охраняваме ние.

— Но можете да уведомите полицията, нали? — попита Лейси. — Предпочитам да не се обаждам аз, защото тогава ще се наложи да отговарям на много въпроси, а не ми се иска името ми да се свърже със случай на изчезнал човек.

— Вече си свързана, защото лаптопът и папките му са при теб.

— Но те нямат нищо общо с изчезването му.

— Не знаеш. Не знаеш какво има в лаптопа. Може да има някаква следа, споменаване на срещата в деня, когато е изчезнал.

— Страхотно — обади се Гънтър. — Ще ти дадем всичко, а ти го предай на полицията. Те ще приемат нещата много по-сериозно, ако ги уведоми ФБР.

— Може да се получи — съгласи се Пачеко. — Има ли вероятност Майърс просто да се е покрил? Като имам предвид миналото и настоящето му, не е невероятно.

— Да, и аз мислих за това. Може би нещо го е уплашило. Може би му е писнало от яхтата или от жената, или и от двете и е решил да изчезне. Със сигурност обмисляше дали да не оттегли жалбата. Когато дойде в апартамента ми, предложи да се откаже от нея и да се махне. Съжаляваше за Хюго, обвиняваше себе си и каза, че му се иска изобщо да не се е захващал с тази работа. Можел да унищожи документите, да изчисти лаптопа си и да хване пътя.

— Не го вярваш — възрази Гънтър.

— Не, не го вярвам. Говорих с Кули и той отказва да повярва, че Майърс ще избяга и ще се скрие. Парите му трябват. Той е бивш затворник, на шейсет години е и не го очаква голямо бъдеще. Разчиташе да прибере солидна сума като изобличител на корупция. Познава закона прекрасно и вече си броеше парите. Убеден е, че Макдоувър и Дюбоуз са откраднали десетки милиони и че голяма част от тях може да бъде конфискувана. Нямам представа с какви пари е купил яхтата, но много се гордее с нея. Обича да обикаля из островите и кораловите рифове. Беше щастлив човек, който очакваше да стане и богат. Затова, не, не вярвам, че е избягал.

— Изчезнал е преди пет дни, а още дори не е започнало разследване — отбеляза Пачеко. — Следата съвсем ще изстине.

— ФБР нищо ли не може да направи? — попита Гънтър.

— Всъщност не. Случаят трябва да се поеме от местната полиция. Ако има отвличане или нещо такова, може да ни повикат, макар да се съмнявам. Честно казано, според мен шансовете да открием Майърс са нищожни.

— Което е още по-основателна причина да подгоним Дюбоуз — отбеляза Лейси.

— Съгласен съм, но не аз вземам решението.

— Още колко мъртъвци са ви нужни, за да се задействате? — попита Гънтър.

— Пак повтарям, решението не е мое. Лейси може да ви каже, че бях готов да се включа още преди седмица.

Гънтър гневно изхвърча от стаята и се върна на терасата си.

— Извинявай — каза Лейси.

Пачеко бе влязъл в апартамента й с надеждата за приятно питие в компанията на хубава жена. Тръгна си с кожената чанта на Майърс и раницата, но нямаше никаква представа какво да предприеме.