Тайната порта

Осма глава

Истанбул

В наши дни

Елизабет излезе от съня си толкова леко, че за момент се изпълни със съмнение дали изобщо бе спала. Часовникът й показваше десет часа. Значи бе спала три часа. Облече се и слезе долу, където установи, че закуската все още я чака в малката стая без прозорци в подземието. Наоколо нямаше никого, затова тя реши да се подкрепи с твърдо сварени яйца, маслини, краставица и домати, малки хлебчета и лепкаво розово сладко, доколкото можеше да прецени — домашно правено от розови листенца.

На връщане към стаята си видя стара жена, която бе седнала във фоайето. Жената беше разположила стола си — странен предмет, изработен сякаш от канап — на стратегическо място между две огромни саксии с цветя, поставени в подножието на стълбите. Беше облечена изцяло в черно.

— Извинете — насочи се към нея Елизабет, — знам, че въпросът ми ще ви се стори странен, но как се казва този хотел?

Жената, която четеше турски вестник, вдигна очи над очилата си с рогови рамки и я изгледа. Въпреки изтърканите си черни дрехи на ушите си носеше чифт изящни златни обеци с византийски дизайн.

— Хотел ли? Скъпа, но това не е хотел.

— Така ли?

Вероятно в гласа на Елизабет се прокрадна нотка на уплаха, защото жената внезапно се усмихна и рече:

— Не се плашете! Моля, седнете! — и посочи към втори плетен стол до нея.

Елизабет бе толкова изненадана, че седна.

— Добре ли спахте? — попита жената.

— Да, благодаря — отговори Елизабет, без да сваля очи от нея.

— Радвам се. Е, наспахте се, хапнахте, а след малко ще ми разкажете за плановете си. Но първо ви каня да пийнете един чай с мен. Опитвали ли сте някога нашия ябълков чай?

— Не — отговори Елизабет и едва тогава осъзна, че се взира твърде грубо в жената. Наложи си да извърне очи.

— Не сте? Е, тогава трябва да опитате. Между другото, казвам се Хадба. Много се радвам да се запозная с вас!

— Приятно ми е! — изрече Елизабет и се улови, че вече се ръкува с жената. — Извинете, но щом това не е хотел…

— Един момент, моля. Рашид!

Появи се момче на около десет години, което бе изпратено да донесе чая.

— Така — кимна жената и я огледа одобрително. Елизабет забеляза, че очите й имат прекрасна форма, като капки. Клепачите й, които приличаха на листенца на гардения, падаха тежко над тях и й придаваха сънлив вид, който обаче автоматично се опровергаваше от пронизителните й черни очи. — Мисля, че ви дължа обяснение. Ние сме къща за гости, не хотел.

— О, разбирам! — възкликна облекчено Елизабет. — Значи затова нямате име.

— Тук, в Бейоглу ни знаят просто като номер 159 — поясни жената и й каза името на улицата. — Това е адресът, който можете да дадете на вашите хора — английският й, макар и с тежък турски акцент, беше изискан, сякаш го беше учила от средновековен разговорник. — Нашите гости обикновено се отбиват тук за повечко време — няколко седмици, понякога даже месеци — тежките клепачи мигнаха веднъж, два пъти, много бавно. — Затова се стараем да не влизаме в пътеводителите.

— Питам се обаче откъде таксито знаеше, че трябва да ме доведе тук.

— Но вие планирате дълъг престой — това беше твърдение, не въпрос.

— Ами, сигурно е така — кимна Елизабет и се смръщи. — Но не си спомням да съм казвала подобно нещо на шофьора.

— Беше късно — отбеляза Хадба и с театрална придирчивост вдигна едно бяло пухче от ръкава на жилетката си. — Безсъмнено е видял размера на куфара ви — допълни и се засмя. Златните й обеци звъннаха.