Тайната порта

Шестнайсета глава

Константинопол

2 септември 1599 година, следобед

— Викали сте ме, Сафийе султан.

— Свършено ли е?

— Свършено е, ваше величество, точно както пожелахте.

Еврейката Есперанца Малхи, кира на валиде султан стоеше в сенките. Зрението й вече не беше много добро и по-скоро благодарение на опита си, отколкото на очите, виждаше сенчестите очертания на царицата, която лежеше в мрака. В най-вътрешната стая, най-личните покои на валиде нямаше никакви прозорци. Даже и сред непоносимата жега на лятото стаята беше винаги хладна благодарение на дебелината на стените и хладината на плочките с техните издигащи се догоре арабески в синьо и млечнозелено, приличащи на водорасли в подводна пещера. В средата на пода, в малък мангал горяха буци от някаква сладка смола.

— И така, Малхи? — размърда се фигурата в мрака. — Пакетът на хасеки е доставен, нали?

— Карийе Лала беше там, точно както казахте. Предадох й го лично — обади се еврейката от сенките. Поколеба се, но после допълни: — Това не ми харесва, ваше величество. Карийе Лала е… — млъкна, осъзнавайки, че трябва да подбира внимателно думите си. — Напоследък доста забравя. Как можем да бъдем сигурни, че ще успее да го скрие както трябва?

Тишина. Накрая:

— На карийе Лала може да се вярва, това е единственото, което ти е необходимо да знаеш. Ще скрие пакета в стаята на хасеки дотогава, докато ни потрябва — в красивия глас се долови лека усмивка. — А когато бъде открит, Гюлай хасеки ще бъде окончателно обявена за виновна. Тогава дори и султанът няма да може да я спаси.

— На доктора никак не му хареса — подсмръкна неловко еврейката. — Не съм много сигурна, че ще успеем да го убедим да го направи отново.

Пак тишина, докато Сафийе обмисляше тази информация.

— Е, не бих могла да кажа, че съм особено изненадана — отбеляза накрая с въздишка. — Макар да не е като да не го е правил и преди.

— Но това беше преди много години — отбеляза Есперанца. — Затова му казах, че може и да не прибегнем до него. Има знаци, че другият ни план може би вече действа.

— Така е — кимна Сафийе султан. — Хасеки трябва да бъде… отстранена и толкова. Изобщо не ме интересува как. Има твърде голямо влияние над султана и той вече не поглежда към никоя друга карийе. А това не е никак добре. Затова трябва да му се помогне това да се промени. За доброто на всички ни.

Тлееща буца смола проблесна за кратко с малък червен пламък. За момент освети редиците диаманти по талията на Сафийе султан, в ушите й и по гърдите й — истински кралски откуп от бижута, който изведнъж заблестя. Смарагдът на Нурбану проблесна на пръста й като зелено око.

— А другата работа? — осмели се да се обади Есперанца.

Кадифената фигура се размърда леко, а после отново застина.

— Откриха го, но ти сигурно си чула. Лутал се е в градината на двореца.

— Невъзможно! — започна да кърши ръце кирата на валиде. — Та той беше почти мъртъв!

— Така ли? — и отново усмивка в красивия глас. — Ако мислиш така, значи не познаваш Хасан ага колкото мен. Малкия славей може и да не е вече мъж, но има силата на десетима!

— Но как е избягал? Беше си там, долу, в килията, точно под краката ни! Нямаше никакъв друг път за бягство, освен през тази стая…

— Има път. Харемът е пълен с тайни пътища. Но това не е знание за твоите уши, Малхи.

Есперанца приведе покорно глава.

— Казват, че е от английския кораб — промърмори.

— Кой казва, че е от английския кораб?

— Но нали Хасан ага сам е казал…

— Хасан ага не е казвал нищо подобно! — изсмя се Сафийе. — Каза го евнухът Зюмбюл, защото аз му заръчах да го каже!

— Ама… защо? — слиса се Есперанца.

— Защо ли? — Сафийе се загледа замислено в своята кира. — Непрекъснато забравям как стоят нещата при теб, Малхи. Ти знаеш много за нас, но никога не си живяла като една от нас — сви рамене. — Наречи го ловен трик, ако искаш — въпреки сенките забеляза объркването по лицето на еврейката. — Ако плячката ти се чувства в безопасност, става небрежна — обясни бавно, като на дете. — Не разбираш ли? Ако онзи, който наистина е отровил Малкия славей, си мисли, че всички сме били заблудени от една захарна играчка, рано или късно ще надигне глава. И ето така ще го разкрием.

— Ами англичаните?

— Заръчах да арестуват един от техните готвачи, мъжа, който е приготвил сладкиша. Човек, който спокойно може да бъде жертван — отбеляза безгрижно Сафийе. — Ако имат капчица разум, в което съм сигурна, няма да пищят достатъчно силно. Държат твърде много на търговските си споразумения, за да го направят. А после, по-късно, тихо и кротко ще пуснем човечеца.

— А когато Малкия славей се възстанови?

— Той няма да ни предаде, защото правилата бяха такива. Ние сме Славеите. Имаме си споразумение.

По сигнал на валиде султан Есперанца се приготви да си тръгне. Но на вратата спря и се обърна едва-едва.

— Има още едно нещо, ваше величество.

— Говори!

— Вашето момиче. Новото. Онова, което преди са наричали Анета.

— Айше?

— Същата.

— Тя беше в стаята заедно с новата наложница на султана.

Сафийе султан обмисли чутото. После:

— Видяха ли те?

— Да. Но смятат, че аз не съм ги видяла.

— Скрили са се от теб?

— Да.

— Възможно ли е тя да знае нещо?

— Кой, Айше? — Сафийе султан бавно придърпа една от кожените наметки върху раменете си. — Не, не мисля. — Нова буца смола се разгради напълно в мангала. Пламъкът изсъска и за кратко освети стаята. — По-скоро е другото момиче, онази, която наричат Кая. Силия. Тя е важната, Малхи. Тя е онази, която трябва да наблюдаваме!

Когато Есперанца си тръгна, Сафийе се отпусна между възглавниците си, обвивайки се с наслада със самотата си като с наметка. Не й се случваше често да се радва на подобни моменти.

Повечето от жените, които Сафийе познаваше, бяха съхранили само мимолетни спомени от мястото, откъдето са дошли, или от онова, което са били, преди да влязат в харема. Но Сафийе султан, майката на Божията сянка на земята, си спомняше отлично предишния си живот — острите зъбери на албанските планини, цветът на небето, син като тинтява, режещите ръбове на камъните под босите й крака.

Подобно на повечето мъже от онези места баща й Петко18 живееше в селото им само през зимните месеци. През лятото той и останалите мъже се отправяха към планините, където отсядаха в пещери или на открито, живеейки само в компанията на кучетата си и на лютните си. Сафийе никога нямаше да забрави странната гледка, която представляваха — тогава й се струваха като варвари с татуировките си по широките челюсти и по ръцете си, с опърпаните си палта от овчи кожи, стигащи чак до глезените им.

Жените оставаха долу и някак си живееха по-леко без мъжете си. Майката на Сафийе — красавица с бяла кожа от далматинското крайбрежие близо до Скутари, е била купена от свекъра си на цената на десет овце. Била е само на дванайсет, когато се е омъжила за бащата на Сафийе, и никога преди не била живяла в планините. И макар често да се говореше, че албанските планинци не обръщали голямо внимание на жените си, а предпочитали компанията на другите мъже, майка й беше дала живот на осем деца, всички от които бяха измрели, с изключение на Сафийе и брат й Михал. Безмилостното планинско слънце скоро бе изсушило красивата кожа на майка й, коремът и гърдите й бяха увиснали като на старица. До трийсетата си година тя вече беше изчерпана, остаряла. Съпругът й беше започнал често да я бие, а веднъж я бе ударил толкова лошо, че бе счупил предните й зъби и бе изместил челюстта й. Оттогава тя рядко бе говорила, освен да шепти на дъщеря си историите и приспивните песнички, които бе научила като дете от венецианската си баба, откъси от песни на езика на Венеция — езика на техните древни господари, който тя бе смятала, че отдавна е забравила, но който след удара в главата й се бе върнал, напълно непокътнат.

Сафийе израсна с бледа кожа като майка си някога, но със силата и уменията на момче. Упорита и безстрашна, тя се превърна в любимка на баща си. Брат й — подсмърчащо хлапе, което се бе родило куцо, се свиваше винаги, когато видеше баща си, затова той вземаше в планините Сафийе — малката си дъщеря.

Сафийе ходеше с баща си навсякъде като вярно куче. През лятото, когато той я вземаше да живее по високите пасища с останалите хора от клана, тя носеше кожени бричове и овча кожа, преметната през рамото като момче. От баща си научи как да поставя капани за диви планински зайци и да им дере кожата, как да пали огън и дори как да хвърля стрели със собствения си малък лък. Научи се как да прескача пукнатини в скалите, пъргава като козле, и как да се прикрива, докато ловуват, лежейки безмълвно до баща си часове наред, приклекнала или скрити под купчини листа. Беше толкова горда, че е с него и другите мъже, че по-скоро би си отрязала езика, отколкото да се оплаче. Нямаше значение, че тръните раздираха нежните й крака, че устата й често беше толкова пресъхнала, че езикът й залепваше за небцето й, че каменният под в пещерата я ръбеше жестоко през нощта.

„Това са ловни трикове, моя малка девице!“ — казваше често баща й. И както тя щеше да осъзнае много години по-късно, първият и най-важен урок, който бе получила, бе урокът по оцеляване.

Беше на дванайсет, когато в селото им се появиха събирачите на роби — странни мъже, изпратени от османските им господари, те яздеха на коне с дрънчащи сбруи, а седлата, тюрбаните и копринените им роби блестяха толкова ярко, че Сафийе и брат й зяпнаха от изумление. Селото им Реци беше малко, затова събирането на кръвния данък — по едно момче от всяко християнско семейство, живеещо в пределите на Османската империя — не отне много време.

— Дали ще вземат и Михал? — запита Сафийе, наблюдавайки безстрастно брат си.

— Кого, Михал ли? Че каква полза ще имат от него? Едно момче трябва да има или мозък, или сила, за да служи на султана — отбеляза с кисел тон баща й. — Освен това никога не вземат единствен син.

Застанала пред малката група селяни, събрали се, за да изпратят кервана, Сафийе наблюдаваше петте момчета на възраст между седем и десет години, които бяха подбрани от събирачите на кръвния данък. Носеха груби гирлянди от диви цветя и треви на главите си. Семействата им по-скоро се радваха, отколкото тъгуваха заради този внезапен обрат на съдбата им. Когато керванът потегли, някои от младите мъже от селото се втурнаха покрай конете, като викаха и удряха тъпани. Други се качиха по клоните на дърветата и започнаха да хвърлят цветя върху конете. На сбогуване събирачите на данъка вдигнаха мускетите си и изстреляха празнични салюти във въздуха.

И през цялото това време момчетата се взираха безстрастно в малката тълпа селяни, която се бе събрала да ги изпрати. На Сафийе й се струваше, че вече изглеждаха по-високи и някак си по-стари, инстинктивно осъзнаващи, че тези първи несигурни стъпки по селския път ги бяха пренесли през по-голяма пропаст, по-широка и по-дълбока от всяка планинска урва, която вече ги бе отделила завинаги от техните семейства и никога повече нямаше да бъде прехвърлена.

Сафийе задърпа ръкава на баща си.

— Щом не искат да вземат Михал, нека тогава вземат мен!

— Теб ли? — засмя се той. — Но ти си само едно момиче! Защо ще вземат теб?

Старецът, който стоеше зад тях, изтри сълзите от бузата си, но очите му бяха ярки.

— Те вече са кул — роби на султана.

— Но какви роби само! — вметна друг. — Нашите синове ще управляват земите на султана! Ще станат войници и еничари…

— Ще станат паши…

— Моят внук ще бъде следващият велик везир!

Така, говорейки си, селяните се обърнаха, за да се върнат по къщите си. Остана само Сафийе, загледана след кервана. Момчетата вече бяха не по-големи от сенки по планинския път. Сребърните стремена на ездачите проблясваха под лъчите на слънцето.

— Не се тревожи, девице моя! Когато момичетата станат робини на султана, това е вече съвсем друго нещо! — засмя се баща й и я щипна по бузата. — Съвсем скоро ще ти намерим добър съпруг, тук, в нашето село!

Съпруг! При тази дума нещо твърдо и остро се загнезди в гърдите на Сафийе като камък.

— Вече са ти намерили съпруг, сестро, разбра ли?

Брат й Михал лежеше до нея на сламеника, който деляха, покрил с кожи костеливите си рамене.

— Кого?

— Тодор.

— Тодор, приятелят на баща ни?

— Предложил е двайсет овце за теб.

Сафийе нито за миг не се усъмни в думите на Михал. Въпреки че двамата никога не бяха успели да станат близки, между тях се бе настанило определено неловко разбирателство. Михал, който с неговия куц крак никога нямаше да стане нито ловец, нито бандито като останалите селяни от планините Дукаджин, имаше умения, на които тя особено много се възхищаваше — способността да гледа, да слуша и да се движи почти незабелязан през селото и околните пасища. Той очевидно не завиждаше на сестра си за това, че тя е любимката на баща им, а тя на свой ред намираше информацията му за особено полезна.

През една пукнатина в стената Сафийе различи очертанията на селските къщи, окъпани в лунната светлина. В планините се чу вой на вълк, виещ срещу звездите. След известно време изрече:

— Но Тодор е стар.

В собствените й уши гласът й прозвуча като шепот.

— Но все още може да го прави — изкиска се Михал и прилепи крака до бедрата й. — Ще те възкачи като стар бик!

Сафийе сръга с лакът костеливите гърди на брат си и изсъска:

— Махни се от мен! Отвратителен си!

— Не толкова, колкото Тодор — изкиска се пак Михал, този път по-силно, и от носа му изхвърча сопол. Той го изтри с ъгълчето на тънката завивка и продължи: — Чувал съм го да се хвали. Че младата съпруга винаги карала старата кръв отново да заври.

Сафийе усещаше гнилия дъх на брат си във врата си. Щом едно момче вонеше толкова зле, какъв ли щеше да бъде дъхът на един стар мъж?

— Махни се от мен! — измъкна се от него тя и придърпа колкото можеше по-голяма част от завивката към себе си. — И без това знам, че си измисляш — но тя знаеше, че той не си измисля. Това бе едно от нещата, за които винаги можеше да се разчита на Михал — той никога не лъжеше. Не му се налагаше.

— И повече няма да можеш да ходиш в планината, защото той няма да те пусне!

Първоначално Сафийе не отговори. Изпълни я ужас, който беше толкова голям, че не й даде да си поеме дъх.

— Баща ни няма да му позволи…

— Така ли мислиш? — възкликна Михал и заби последната отровна стрела: — Глупачке, не разбираш ли? Цялата тази работа е негова идея! Не можеш завинаги да бъдеш малката му играчка!

Първоначално баща й не искаше да повярва, че тя е дръзнала да не му се подчини. После започна да я бие. А когато и това не помогна, я заключи в обора при овцете. Шест дена подред не й носеха никаква храна, само вода, докато накрая тя огладня толкова, че се принуди да стърже мъха и лишеите от камъните и да ги изсмуква изпод почернелите си нокти. Колибата беше твърде ниска, за да се изправи, а от вонята на собствените й изпражнения й се повръщаше, но въпреки това тя не отстъпваше. В началото бе изненадана от собствената си сила на духа. Но след няколко дена си даде сметка, че ако искаш нещо достатъчно силно, изобщо не е толкова трудно.

— По-скоро бих умряла, отколкото да бъда продадена като овца на онзи старец! — крещеше през дъските.

Когато започнаха виденията на глада, й се стори, че вижда бабата на майка си. Понякога тя бе облечена като венецианска дама с перли на врата, друг път беше в синьо, като картините на Мадоната в църквата в Скутари, за които майка й някога й бе разказвала. Но почти винаги яздеше кон и сребърните й стремена проблясваха на слънцето.

Когато на седмия ден я изведоха, се наложи да я носят на ръце до къщата. И само Михал, разбира се, й каза какво е било решено зад гърба й.

— Щом не искаш да бъдеш омъжена, ще трябва да те продадат.

И тогава тя разбра, че е победила.

Две седмици по-късно Сафийе беше продадена на Естер Нази — еврейката от Скутари. Естер въртеше бизнеса си от собствената си къща — елегантна постройка в османски стил, която от едната страна гледаше към езерото, а от другата — към древна венецианска крепост. Слуховете разказваха за Естер, че някога самата тя е била робиня, наложница на богат провинциален управител от Балканите, което може и да беше вярно, защото и до днес, въпреки огромните си размери, тя бе запазила излъчването и надменното поведение на византийска принцеса.

Когато доведоха при нея Сафийе, тя изобщо не се изненада. За селските семейства не бе необичайно да продават красивите си дъщери в робство, надявайки се по този начин да им осигурят луксозен живот в харема на някой богат мъж. Всъщност много често и самите момичета го искаха, поемайки съдбата си в собствените си ръце. Но в дадения случай беше трудно да се каже как стоят нещата.

— За какво сте ми я довели? Та тя е само кожа и кости! — извика еврейката и щипна ръката на Сафийе точно под рамото й, а след това и плътта от вътрешната част на бедрото й. — Какво сте сторили с това дете? Да не сте искали да я уморите от глад?

— Скоро ще се угои — бащата, чиито татуировки по лицето моментално разкриваха, че е от планината, говореше неловко и пристъпваше от крак на крак. Естер Нази видя, че момичето го поглежда с неразгадаема физиономия, а после бързо извръща очи.

— Ако трябва да бъда честна, не съм много сигурна.

Слънцето улови равнините и острите ъгли на изпосталялото от глад лице на момичето. В нея определено имаше нещо, както забеляза Естер. За разлика от повечето селянчета, които идваха в Скутари, тази не се свиваше и не се дърпаше от погледа на Естер, а държеше главата си високо вдигната, оглеждайки спокойно скъпите килими, млечнозелените и сини плочки от Изник, мраморния под и дървените рамки на прозорците. Жалкото обаче бе, че в случая важна бе плътта. Кожата на момичето вече беше изгоряла — и вероятно съсипана — от излагане на планинското слънце. Колко изморителна бе цялата тази работа! Естер въздъхна и завъртя почернените си с въглен очи така, че бялото в тях стана още по-бяло. Може би вече беше твърде стара да ръководи подобен бизнес.

— Добре тогава. Нека я огледам, но бързичко! Не разполагам с цял ден!

И със силните си ръце тя сграбчи Сафийе за рамото, обърна й ръката и прокара професионално пръст по нежната кожа от вътрешната страна. Там, където слънцето не я бе изгорило, кожата беше доста бяла и фина. Такива бяха и големите клепачи на очите й. Пространството между клепачите и костите на челото беше високо и красиво оформено. Бръкна бързо с пръст в устата на момичето, за да преброи зъбите й и да провери дали са бели. Сафийе никога нямаше да забрави, че пръстите й имаха сладък вкус, като пудра захар.

— Да не би да хърка? Или да има лош дъх? Била ли е някога с мъж? — все едно говореше за впрегатно животно. — Брат, чичо или може би ти, нейният баща?

— Не, синьора.

— Ще се изненадаш колко често се случва — подсмръкна еврейката. — Е, скоро ще проверя, гарантирам ти. И бъди сигурен, че винаги го правя! Вярно е, че има пазар и за стоки втора употреба, но не и при мен!

С тези думи тя плесна с ръце и по китките й се изсипаха тънки златни гривни, равняващи се на кралски откуп.

— Върви! — изкомандва тя.

Сафийе тръгна бавно към прозореца, а после обратно.

— Ето, обуй тези! — и Естер подаде на момичето чифт налъми, високи петнайсет сантиметра, чието дърво беше инкрустирано с цветя от слонова кост. — Да видим дали можеш да вървиш с тези неща!

Сафийе тръгна отново, но този път не толкова сигурно, леко поклащайки се от неочакваната височина. Дървените налъми затракаха по мраморния под.

— Не е добре! — цъкна с език Естер. — Изобщо не е добре. Слаба и тромава. Защо изобщо идвате тук да ми губите времето?

Тримата мъже се обърнаха да си вървят, но момичето не ги последва. Остана си все така, изправено спокойно пред Естер Нази.

— Мога да пея и да говоря венецианския език — обади се тя за първи път. — Майка ми ме научи.

Черните вежди на Естер, слети с черна линия в османски стил, се вдигнаха рязко нагоре.

— Виж ти!

Сафийе й подаде малките налъми и добави:

— И съвсем скоро мога да се науча да ходя на тях!

В продължение на няколко секунди Естер не каза нищо. После очите й се свиха проницателно и тя изрече:

— Тогава ми изпей нещо!

Така Сафийе изпя една от приспивните песнички, на които я бе научила майка й. Гласът й не беше силен, но беше нисък и чист — глас, който, чут веднъж, никога не можеше да бъде забравен и който, макар че тогава тя не го знаеше, щеше да промени живота й завинаги.

Когато Естер Нази започна бизнеса си, имаше такива, които казваха, че тя се намира твърде далече от големите центрове за търговия с роби в Константинопол и Александрия, за да бъде удобен партньор. Но с женската си интуиция и с острия си бизнес нюх Естер бе пределно наясно с какво се е захванала, така че съвсем скоро предприятието й на брега на езерото в Скутари се прочу като удобна междинна станция. Търговците, които нямаха желание да предприемат дългото и несигурно морско пътешествие до Константинопол, й караха най-доброто от стоката си, за което тя плащаше щедро, защото знаеше, че когато приключи с обучението им, тези груби планински момичета, тези невежи рибарски дъщери ще струват петдесет пъти повече в бедестени из цялата Османска империя. А не след дълго по-проницателните търговци от столицата, онези, които специализираха в доставката на висококачествени роби и наложници за имперските хареми, прецениха, че си струва да изминават дългия път до Скутари веднъж или два пъти годишно, където можеха да купят изящните творения на Естер за по-малко от половината от цената, която биха дали в Константинопол.

Естер Нази държа Сафийе при себе си в продължение на година. През това време през огромната й къща минаха около дузина други момичета на възраст между шест и тринайсет години, които тя купуваше и продаваше, както бе правила вече няколко десетилетия, чрез поредица от търговци, които вършеха занаята си по протежение на уханните и опасани с борове брегове на Адриатическо море.

Много от момичетата бяха албанки като самата Сафийе или от други части на Балканите, доведени от планините от родителите им, за да бъдат продадени с надеждата за по-добър живот за техните дъщери. Други бяха пленници, уловени от пиратите по време на набезите им по бреговете или на нападенията срещу незащитени кораби, плаващи в Адриатическо море. Имаше две гъркини, една сръбкиня, две малки сестрички от Венеция на не повече от осем години, както и едно бедно черкезко момиче, за което никой не знаеше как се е озовала тук, толкова далече от дома си.

Що се отнася до Сафийе, тя наблюдаваше и чакаше. Не се сближаваше с останалите момичета, които я смятаха за надменна. Предпочиташе да се концентрира върху онова, на което Естер Нази можеше да я научи. Именно от Естер тя научи не само как да шлифова гласа си, но също така и как да си акомпанира с лютня. Научи се как да върви, как да яде, как да влиза и излиза от стаята, как да бродира и шие. Научи и нещо от изисканите маниери и етикета на османския двор — как да налива кафе и шербет и как да стои с часове зад господарката си, свела скромно глава, с ръце зад гърба си.

Благодарение на специалната млечна диета, която Естер й състави, и напълно лишена от физическата активност, на която беше свикнала до този момент, кльощавото й дванайсетгодишно телце скоро започна да се налива. Гърдите й, които бяха не по-големи от неузрели смокини, се издуха. В продължение на шест месеца й бе категорично забранено да излиза навън, а междувременно, с помощта на помадите на Естер, кожата на лицето и ръцете й стана бяла и гладка като на дете, ръцете и бузите й — пухкави и розови.

Няколко месеца след като Сафийе беше оставена в къщата на Естер, суматоха в двора възвести пристигането на един търговец. Половин час по-късно в крилото на момичетата се появи самата Естер.

— Ти, ти и… ти! — посочи властно тя към сръбкинята и двете по-големи албанки. — Елате с мен! Едната от вас ще налива кафето, а другите две ще донесат легена и кърпите, за да може гостът ни да измие ръцете си. След това ти ще дойдеш и ще застанеш зад мен, и ще чакаш инструкциите ми. Подгответе се, бързо! — плесна с ръце. — А ти… — внезапно се завъртя тя и погледът й падна право върху Сафийе, — ти ще дойдеш с мен!

— Но не трябва ли първо да се облека подобаващо?

— Няма нужда.

Сафийе последва Естер до малка стая, в която се влизаше от огромната приемна на първия етаж, където господарката показваше стоката си на гостуващите търговци. Стаичката беше отделена от главната от екран, през който Сафийе можеше да вижда, но самата тя да не бъде видяна.

— Искам от теб да седиш тук! И когато ти кажа, да ми попееш. Но независимо какво се говори и какво става, ти за нищо на света не трябва да излизаш, не трябва да се показваш. Разбра ли ме?

— Да, синьора.

През екрана Сафийе видя търговеца, отпуснат върху бродираните възглавнички на Естер. Беше жилав и дребен човек, с обветреното лице на морски пътешественик, но наметалото му, както забеляза момичето, беше обшито с най-скъпата кожа, която тя някога беше виждала.

— Чувам, че може да имаш нещо за мен, нещо по-специално — рече търговецът.

— Така е.

Естер вдигна ръка и направи знак на сръбкинята да пристъпи напред. Тя изпя две песни, акомпанирайки си на лютия.

— Много хубаво — отбеляза мъжът без особен ентусиазъм, когато момичето свърши. — Поздравления, синьора Естер! Но сигурна ли сте, че нямате нещо друго? — очите му се плъзнаха из стаята и се спряха върху другите две момичета, които седяха с наведени глави зад господарката си.

— Ами… — Естер като че ли се поколеба. — В интерес на истината, тъй като това сте вие, Юсуф бей — изрече с помпозна любезност, — наистина има нещо друго, което би могло да ви заинтересува!

Щракна с пръсти и както й беше заръчано, Сафийе запя. Когато приключи, настъпи продължителна тишина.

Търговецът беше онемял от възторг, но по едно време събра сили да попита:

— Може ли да я видя?

Естер Нази му се усмихна и отпи глътка кафе, след което остави внимателно дребната колкото напръстник чашка върху чинийката й. Златните гривни по ръцете й дръннаха тихо и тя изрече:

— Не.

— Но защо? — слиса се гостът.

— Защото тя не е за продан.

— Не е за продан ли?

— Имам си причини.

— Да не би да има някакъв дефект? Заешка устна или родилно петно?

— Дефект, в някое от моите момичета? — възкликна Естер и се усмихна благосклонно, забивайки зъби в един от любимите си сладкиши с рози. — Мисля, че ме познавате достатъчно, за да си помислите подобно нещо.

— Значи е твърде стара?

— Ха, ха, ха! — Естер облиза финия захарен прах от пръстите си. Черните й византийски очи проблеснаха изпепеляващо.

— Може ли поне да я зърна за миг?

— Не!

И независимо от неговите аргументи Естер не му позволи да види Сафийе, нито дори да я чуе отново да пее, повтаряйки, че тя не е за продан.

От този момент нататък който и търговец да дойдеше на гости, Естер следваше същата стратегия. Скриваше Сафийе зад паравана, за да я чуят, но да не могат да я видят, и настояваше, че тя не е за продан. Колкото повече се разпространяваше слухът за тази мистерия, толкова повече нарастваше славата на Сафийе. Правеха се какви ли не предположения — че тя е венецианска принцеса, че е незаконна дъщеря на папата, че е дори дете на Естер Нази.

Изминаха шест месеца и Юсуф бей пристигна за лятната си визита. Завари Естер Нази по-пълна от всякога, със сиви кичури, изпъстрили някога гарвановочерните й къдрици.

— Е, синьора Естер ефенди, вече готова ли сте да ми продавате?

Натъпквайки парче меден сладкиш между устните си, Естер настани огромното си туловище удобно сред възглавничките на дивана и отсече:

— Не, все още не!

Търговецът се загледа известно време мълчаливо в нея, а после отбеляза:

— Ако ми позволите едно мнение, вие сте наредили толкова умно нещата, че всеки от нас би купил тази гледка невиждана за десеторно повече, отколкото вие сте дали за нея. Знаете, че в нашия бизнес вие се радвате на голяма почит, синьора. Но не смятате ли, че на един етап всички ние ще се отегчим от тази игра?

Избирайки си следващия сладкиш, Естер спокойно отвърна:

— Повярвайте ми, Юсуф бей, отлично знам какво правя! — облиза захарта от пръстите си. — Ще видите, че чакането си е струвало!

— Значи в крайна сметка ще я продадете, така ли?

Естер се загледа замислено в него, накрая заяви:

— Това е награда, за която си струва да се чака. Вие какво можете да ми предложите в замяна?

— Новият млад принц в Маниса.

— Какво за него?

— Султан Сюлейман остарява и надали ще изтрае още много години. За сина му Селим, който е негов наследник, се говори, че е пияница, но Сюлейман има внук от Селим, за когото се твърди, че е много приятен и достоен принц. И въпреки че внукът е все още много млад, наскоро е бил назначен за губернатор на провинция Маниса. В Константинопол на това се гледа като на знак за върховно благоволение, но от голямо политическо значение, поради което се смята, че именно този принц — казва се Мурад — ще бъде избран да наследи баща си.

Юсуф бей отпи глътка кафе и продължи:

— Мурад е все още млад, но не толкова млад, че да не разполага със собствено домакинство в Маниса. Братовчедка му принцеса Хумашах изпрати при мен своята кира с молба да й намеря подходящи робини — наложници от възможно най-високо качество, — които да поднесе като дар на своя братовчед — кратка пауза. — Та смятам, че принцесата би била много благодарна, ако й изпратите това момиче — отново отпи от кафето си. — На колко години е тя?

— На тринайсет.

— Принцът е на шестнайсет.

Естер Нази обмисли предложението на Юсуф бей за излишно дълго, според него, време. Накрая изрече:

— Не мога да не призная, че напоследък момичето започва да става неспокойно. И, между нас казано, съмнявам се, че мога да я науча на нещо повече от онова, което съм й дала досега.

— Има ли вече цикъл?

— Вече шест месеца.

— И сте я научили на всичко…

— Много добре знае как да достави радост на един мъж, ако това имате предвид — махна небрежно с ръка Естер. — Лично съм я обучавала. И ако позволите сега на мен едно мнение, вие, търговците, имате много груба представа за всичко това!

— Значи е красива, така ли?

— Красива ли? О, Юсуф бей, приятелю — изрече тя и се приведе към него, а търговецът видя как от очите на Естер Нази падат две сълзи с размерите и матирания блясък на перли, — красива е като вълшебница!

И както винаги си бе знаела, че ще направи, Естер продаде Сафийе с красивия глас на Юсуф бей за триста дуката — над десет пъти повече от онова, което бе платила за нея. А в Константинопол Юсуф бей я продаде за отново десеторно повече от това на принцеса Хумашах, която бързо разбра, че парите й са си стрували.

Що се отнася до Сафийе, тя направи спокойно пътешествието до Константинопол, а след това и до Маниса като дар за шестнайсетгодишния бъдещ султан. С нея имаше още двама роби — най-добрите, които имперската кесия на принцеса Хумашах можеше да купи.

Един от тези дарове беше момиче — онова, което Сафийе по-късно щеше да свикне да нарича карийе Михримах и което беше дете на почти същата възраст като нея. Другият дар беше млад черен евнух, наречен Хасан.

— Но принцесата даде на всички ви друго име — обичаха да повтарят тогава търговците. — Отсега нататък всички вие ще се наричате Славеите. Славеите от Маниса.