Втора глава

В наши дни

— Какво си открила? — запита Иви и хвърли на съседния стол чантата с дълга дръжка, в която носеше книгите си, настанявайки се срещу Елизабет. Бяха се уговорили да се срещнат в кафенето на първия етаж на книжарница „Блекуел“ на Оксфорд Стрийт.

— Документът за пленничеството, за който ти говорех.

— Хайде бе! Ти сериозно ли? — възкликна Иви и издърпа плетената си вълнена шапка от главата си, разкривайки щръкнала във всички посоки къса черна коса. — Къде?

— В читалнята на Ориенталската библиотека. Или поне съм почти сигурна, че го открих. Все още не съм имала възможността да го прочета. Попаднах на него буквално две минути преди затварянето на библиотеката, но въпреки това трябваше да кажа на някого.

След това Елизабет й разказа за листа хартия, който бе открила сгънат между страниците на книгата.

— Тогава откъде знаеш какво е? Би могло да бъде всичко, даже списък за пазаруване!

— Не, не е. Свързано е със Силия Лампри. Няма как да е друго.

— Ти сериозно ли, Шерлок? — изгледа я недоверчиво Иви през дебелите черни рамки на очилата си, с които изглеждаше като бухал. — Да не би отново да е намесена една от твоите чудати „интуиции“? — добави и изобрази кавички с пръстите си.

— Нещо такова — кимна Елизабет и остави чашата си. — Виж какво, върви си вземи кафето, защото нямам търпение да ти разкажа останалото!

Загледа се в Иви, докато тя се насочваше към бара — малка енергична фигурка, нелепо облечена в рокля на червени и бели щампи от 50-те години на XX век и ботуши „Док Мартин“.

— Ръкопис или печат? — запита приятелката й, когато се върна.

— Ръкопис — отговори без колебание Елизабет, но после побърза да добави: — Предполагам.

Последва многозначителна пауза.

— Нали знаеш, че такова нещо като ясновидство не съществува, а? — изрече Иви след известно време. — Особено когато става въпрос за субсидии за изследвания — говореше така, сякаш имаше пред себе си малко дете.

— О, я стига! — махна с ръка Елизабет. — Понякога говориш големи глупости!

— Глупости ли? По-добре внимавай какво казваш! Не мога да не ти призная обаче, че действително имаш определен талант да отгатваш правилно. Хубаво. На бас на петдесет кинта, че си права за документа, който си открила!

— Какво? Ама аз току-що ти казах тъкмо това!

— Каза, че дори не си го погледнала! Тогава как можеш да бъдеш толкова сигурна?

— Как ли? — сви рамене Елизабет. Само един бог знаеше как. Но тя знаеше. Винаги бе отгатвала. Замисли се за онзи неповторим аромат на крехка хартия, а после, когато накрая бе позволила на пръстите си да я докоснат, усещане… Като какво? Като плъзгане на морски бриз по гладка повърхност, като шепот срещу кожата й. Толкова… Всъщност толкова неповторимо. — Просто интуиция.

— Жалко, че нямаш такава интуиция и за настоящето.

— Какво е това — испанската инквизиция ли? Не може ли да оставим настоящето на мира?

Още един пронизителен поглед на бухал, а после Иви омекна.

— Добре де.

Кафенето беше пълно с подранили купувачи на коледни подаръци, търсещи убежище от студа. Въздухът беше натежал от миризмата на влажна вълна и кафе.

— Е, ще ми разкажеш ли най-сетне?

— Ами, беше просто невероятен късмет… — започна Елизабет, като придърпа стола си напред и се приведе към Иви. — Нали знаеш, че от известно време търся документи за пленничество във връзка с евентуалната си докторска дисертация? — вече месеци наред Елизабет изследваше разкази, написани от европейци, които са оцелели, след като са били отвлечени от средиземноморски корсари и са попаднали в плен. — Наскоро четох разказа на някакъв си Франсис Найт. Найт бил търговец, отвлечен от алжирски корсари край берберските брегове и прекарал седем години в плен в Алжир.

— Кога е било това?

— През 1640 година. Документът беше посветен на мъж, наречен сър Пол Пиндар — бивш английски посланик в османския двор. Стори ми се странно Пиндар да е проявявал някакъв конкретен интерес към пленниците — добави Елизабет, направи кратка пауза и продължи: — А после открих нещо още по-интересно. На първа страница, точно до посвещението, с молив беше написано: „Виж също и разказа на Силия Лампри“! — пак кратка пауза. — Помня, че се вцепених, защото е известно, че преди осемнайсети век не съществуват никакви разкази за пленничество, написани от жени, а дори след това са изключително редки. Но другото име — Пиндар, Пол Пиндар — ми напомни нещо.

— И откри ли нещо за него?

— В „Речника на националните биографии“ за него има доста обширна статия. Пиндар бил търговец, при това преуспяващ. На седемнайсет години станал чирак на някакъв лондонски търговец на име Парвиш, който още на следващата година го изпратил във Венеция като негов представител. Както изглежда, Пиндар останал във Венеция около петнайсет години, където се сдобил с така нареченото много обширно имение.

— Значи бил богат, така ли?

— Много богат. В началото на шестнайсети век търговците тъкмо започвали да трупат големи пари от търговията с чужди земи — всъщност натрупали цели състояния, точно както по-късно става с богаташите от Източноиндийската компания — и Пиндар станал много богат. Толкова богат, че компанията „Левант“ го изпратила в Константинопол като секретар на новия английски посланик там — друг търговец на име сър Хенри Лило. Това става през 1599 година. Оттам нататък очевидно е имал други дипломатически назначения, като например консул в Алепо, а после обратно в Константинопол, но този път като посланик на нашия Джеймс Първи. Но като че ли нищо от това не е имало някакво особено значение за него. Ключовият момент за Пиндар била онази мисия от 1599 година, когато като че ли всички шансове на Великобритания за търговия със Средиземноморието зависели от поднасянето на някакъв дар на новия султан — изумителен механичен часовник…

— Но какво общо има това със Силия Лампри?

— Точно в това е проблемът — засега не съм успяла да намеря нищичко за нея. Все старата история — много информация за мъжете, нищичко за жените — до този момент.

— Хайде, разказвай по-нататък! — подкани я нетърпеливо Иви.

— Оказва се, че Пол Пиндар бил приятел с Томас Бодли, а когато Бодли основавал библиотеката тук, обиколил всичките си приятели и ги убедил да му подарят по няколко книги. А с всичките си пътешествия из екзотични земи Пиндар вероятно е бил основен обект на ухажванията на Бодли. Както и да е. Накратко казано, Пиндар действително направил дарение от книги, а днес аз ходих и ги видях. Дарението не е било особено голямо — около двайсетина книги, предимно на арабски и сирийски. Доколкото успях да разбера, те са предимно стари медицински и астрологически текстове. И накрая, съвсем случайно, тъкмо когато се канех да се прибера у дома, отворих напосоки една от книгите и в нея зърнах онзи прегънат лист и веднага разбрах… — Елизабет не довърши и по лицето й се изписа слисване.

— Веднага разбра какво? — подкани я Иви и едва тогава забеляза физиономията на приятелката си. — Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла…

Започна да се обръща назад, но Елизабет сграбчи ръката й и изсъска:

— Не се обръщай! Просто продължавай да говориш!

— Мариус?

— Просто продължавай да ми говориш, Иви, моля те! — извика Елизабет и притисна дланта на другата си ръка към слънчевия си сплит.

— Мариус — изрече кисело Иви. Но не се обърна. Вместо това си свали очилата и започна да ги забърсва с крайчеца на роклята си с бързи, отривисти движения. Без очила очите й се оказаха бадемови, много черни и ярки. — С коя е този път?

— Нямам представа — промърмори Елизабет. — С някоя… друга.

Погледна към другия край на кафенето, където беше седнал Мариус. Не го беше виждала повече от седмица.

Жената с него беше с гръб към тях. Единственото, което се виждаше от нея, беше русата й коса. Загледана в нея, Елизабет усети, че нещо в стомаха й се преобръща толкова силно, че едва не повърна.

* * *

В кръчмата „Войските на краля“ Иви купи и за двете им двойни водки и намери свободна масичка в ъгъла, отдалечена колкото е възможно повече от останалите клиенти в петък вечер.

— Много благородно от твоя страна да не кажеш нищо — отбеляза Елизабет, след като изпи част от водката си. Виждаше се, че от усилието да бъде тактична приятелката й щеше да избухне всеки момент. — Е, кажи си го най-сетне!

— Не! Вече казах всичко, което искам да кажа по този въпрос. При това няколко пъти — отговори Иви, бръкна в голямата си чанта и извади оттам лента за коса със същите червени и бели щампи като роклята й, която уви вбесено около главата си и заприлича на перачка.

— Имаш предвид онова как той ме използва и как аз съм твърде добра за него, и че всички мъже са мръсници?

Иви не отговори.

— Престани да си ровиш в чантата!

— Защо да не си ровя?

— Ровиш само тогава, когато си бясна.

— Хммм…

— Ядосана ли си ми?

— За бога, Елизабет! — възкликна Иви и най-сетне остави чантата си. — Този мъж те прави нещастна! Играе си със сърцето ти! Когато си близо до него или когато говориш за него, около теб има толкова много негативна енергия, че почти я чувам как припуква! И накрая тази енергия ще те разболее! Ама в буквалния, физическия смисъл на думата!

„Но аз вече съм болна — искаше да каже Елизабет. — Това, което чувствам… Това си е нищо друго, освен болест!“ Но вместо да го изрече на глас, отпи от водката си. Той си играе със сърцето ти. Това бе едно от онези неща, които би казала баба й. Иви наистина ли бе използвала точно тези думи, или на Елизабет й се бе счуло?

— Влюбена ли си в него? — попита Иви, впивайки в нея очи.

— Предполагам, че съм.

— Но той те третира като боклук!

— Само понякога — отбеляза Елизабет и се изсмя безнадеждно.

— Аха! Ето, виждаш ли? — извика Иви и се хвана за друга тема. — Някога непрекъснато се смееше, Лиз, а вече изобщо не го правиш!

— Не е вярно! — водката изгаряше гърлото й. — Току-що го направих!

— Знаеш какво имам предвид!

— Той не ми е гадже, Иви. И никога не е бил — отбеляза Елизабет, стараейки се да не звучи отчаяно. — Мариус ми е просто любовник.

— О, разбирам! Любовник значи. Това ли ти казва той? Колко бляскаво! Но искаш ли да ти преведа какво всъщност иска да ти каже? Иска да ти каже, че може да те грабне, а после да те захвърли винаги, когато му се прище, проклетника! Боже! — възкликна безсилно Иви. — Не мога да разбера защо просто не те остави да си живееш живота!

Телефонът на Елизабет иззвъня. Беше текстово съобщение от Мариус. Сърцето й се преобърна. Здравей, красавице, защо си толкова тъжна?

Елизабет се замисли, преди да изпрати отговор: Аз? Тъжна?

Отговорът дойде незабавно: Пиеш водка, скъпа.

Тя вдигна рязко глава и… ето го и него, плъзгащ се на стола до нея.

— Здравей, красавице! — изрече Мариус и придърпа собственически ръката й към себе си. Разрешената му коса се разстилаше по раменете му, вечното му яке миришеше на цигари и влажна кожа. — Здрасти, Иви. Да не би да си тръгнала на бал с маски?

— Здравей… — бадемовите очи на Иви се свиха толкова, че се превърнаха в две черни цепки, когато тя довърши: — Мариус.

Той се разсмя и извика:

— Това усмивка ли беше, или просто оголи зъби срещу мен?

Погледна съзаклятнически към Елизабет и тя, въпреки настроението си преди миг, се засмя. Мариус винаги бе в състояние да я накара да се засмее, винаги можеше да я накара да повярва, че тя е центърът на неговата вселена. Сега той вдигна чашата й и изпи последната глътка водка.

— Мммм „Грей Гуус“, много модерно! Но не се притеснявайте, момичета! Нямам намерение да преча на разговора ви на четири очи. Просто се отбих да ви кажа „здрасти“!

Приведе се към Елизабет и я целуна по врата. Усетила аромата и докосването му — опасното му докосване — тя потрепери от удоволствие.

— Само аз ли си мисля така, или приятелката ти е напълно непробиваема? — прошепна в ухото й.

Елизабет потисна още една усмивка и промърмори:

— Не си тръгвай! Пийни едно с нас!

Но той вече се измъкваше от стола си.

— Съжалявам, скъпа, не мога. Имам среща на катедрата след половин час.

— В петък вечер? — изрече свирепо Иви. — Много работите, докторе!

Мариус изобщо не й обърна внимание.

— Скоро ще ти се обадя, обещавам! — подвикна на Елизабет, после помаха и изчезна в разрастващата се в кръчмата тълпа.

— Проследил те е дотук! — просъска Иви, загледана с присвити очи в отдалечаващата се фигура. — Няма друг начин! Защо просто не те остави да продължиш живота си? Не те иска истински, но и не може да те остави на мира! О, по дяволите, ще взема още по едно! — изправи се. — И не ме интересува какво мислят останалите, но според мен някой трябва да му напомни, че вече е твърде стар да носи кожени панталони! — добави злобно.

Елизабет не си направи труда да й противоречи. Изведнъж бе обзета от тотално изтощение. Възбудата, която бе изпитала от внезапната поява на Мариус, сякаш бе изтекла от петите й. На нейно място сега в душата й се бе настанила празнота.

После телефонът й пак иззвъня. У дома, след половин час? Върна телефона обратно в чантата си. „Знам, че не трябва, но ще отида!“ Лицето й пламна. А сърцето й? Сърцето, с което той си играеше? Отново литна на воля.

— Съжалявам, мила, но трябва да тръгвам — изрече.

— Надявам се, че си струва — промърмори Иви.

— Кое?

— Сексът.

Елизабет я целуна по темето.

— Обичам те! — бе единственото, което изрече.

* * *

По-късно Елизабет наблюдаваше Мариус, докато се обличаше. Изглеждаше отнесен. Тя нямаше нищо против. Все още под магията на неговите ласки тя отново се чувстваше умиротворена. Винаги бе обичала да го наблюдава как се облича. За мъж в началото на четирийсетте тялото му беше все така красиво за нея. Обичаше елегантните му бедра, извиващите се около пъпа му косъмчета. В момента обуваше чифт изтъркани дънки. Краката му изглеждаха много добре в дънки. Токата на кожения му колан щракна.

Искаше й се да му разкаже за документа за пленничеството. Чудеше се как да го направи. „Днес открих нещо вълнуващо — започна да съставя внимателно изречението в ума си. — Или поне мисля, че открих.“ При мисълта за откритието възбудата й отново нарасна, а после пропадна стремглаво. Не, нямаше смисъл. Знаеше го какво ще каже. По-добре да изчака, докато не се увери.

— Къде точно трябваше да отидеш?

— На онази среща на катедрата, за която ти споменах.

— О, да.

— Всъщност не е точно среща. Просто трябва да се видя с едни хора, за да обсъдим някои неща — усмихна се нервно. — Съжалявам.

Но какво точно искаше да каже? Мариус нямаше равен на себе си, когато се стигнеше до нежелание да отговаря на въпроси. С кого всъщност щеше да се среща? С друга жена? Да не би да е онази жена, с която днес те видях в „Блекуел“ и коя е тя впрочем? Елизабет инстинктивно разбра колко ще се ядоса той, ако му зададе който и да било от тези въпроси. Затова прехапа устни.

— Какви са плановете ти? — попита той и приседна на леглото до нея.

Тя пое ръката му и я насочи към устните си, опитвайки се да му внуши да не я оставя толкова бързо.

— Може ли да остана тук? — попита внезапно, стараейки се да звучи небрежно.

— Ами… щом искаш, остани — отговори той.

Дори и да бе доловила нежелание в гласа му, Елизабет реши да не му обръща внимание.

— Тъкмо ще ти топля леглото.

— Ами… окей — изтегли внимателно ръката си от нея. — Но може да закъснея.

— Няма значение.

Няколко минути по-късно тя чу затръшването на външната врата. Той излезе.

Елизабет остана в леглото на Мариус, загледана в тавана. Стаята беше много красива или поне от архитектурна гледна точка. Високи прозорци с матирано стъкло гледаха надолу към квадратния вътрешен двор на колежа. В летните утрини цялата стая се обливаше в светлина. Спомняше си първата им среща миналия юни, как двамата лежаха голи на леглото му и как светлината падаше като дъга върху голите им тела. Беше ли я направил щастлива тогава? Може би.

Сега тя усети как спокойствието й отново започва да я напуска. Все още беше рано, едва девет и половина. По прозорците биеше силен дъжд. Без Мариус в стаята мястото изведнъж й се стори много по-самотно от всяко друго място, а в добавка към това я изпълни и усещане за евтина пошлост. За мъж с такъв завиден интелект той беше доста разхвърлян и мръсен. По пода се валяха купчини мръсни дрехи. В шкафа до малката мивка бяха струпани мръсни чаши, пълни с изсъхнали пликчета от чай. До тях се мъдреше наполовина празна кутия прясно мляко, което, както тя знаеше от предишен опит, със сигурност се бе вкиснало, въпреки че в стаята беше студено като в гроб.

Цялото й тяло я болеше. „Надявам се, че си струва“ — й бе казала Иви. „Е, за него може би, но за мен — надали“ — помисли си сега Елизабет. Придърпа завивката по-нагоре, търсейки аромата му, опитвайки се да извика обратно усещането на неговите ръце около нея. Изведнъж се почувства абсолютно унизена. Но защо изобщо го правеше? „Той си играе със сърцето ти.“ „Иви е права — това не е любов, това е мъчение! Не издържам повече!“ — каза си Елизабет. Празнотата се оказа толкова всепоглъщаща, че заплашваше да я удави.

* * *

После, доста по-късно, тя се стресна в съня си и установи, че някой стои до леглото и я наблюдава.

— Мариус?

— Още си тук — изненада ли бе това, което долови в гласа му? Той приседна на ръба на леглото и смъкна завивката, разкривайки голите й рамене. — Толкова си сладка, когато спиш! Приличаш на сънливец. Добре ли си?

— Да — промърмори тя и се обърна, доволна, че в мрака той няма да види подпухналите й от плач очи. — Всъщност не. Колко е часът?

— Късно е. Не мислех, че ще те заваря тук.

— Мариус… — невъзможността да го види както трябва й бе вдъхнала кураж. — Не мисля, че мога да продължавам по този начин.

— Защо? — отвърна той и прокара нежно пръст по топлата извивка на рамото й. — Мислех, че ти харесва.

— Много добре знаеш какво имам предвид! — сряза го тя и се обърна към него.

— Не, не знам — отговори той и пак започна да се съблича. — Май Роза Клеб8 пак ти е мърморила, а?

— Не говори така! Иви ми е добра приятелка! — обикновено тази шега я разсмиваше, но не и сега. — Тя казва, че ти всъщност не ме искаш, но и не искаш да ме пуснеш! — изрече Елизабет в мрака.

— Аха — отбеляза неопределено Мариус. Тя го чу как разкопчава колана си и той пада на пода и как после Мариус се вмъква под завивките при нея. — Ела тук! — промърмори и обгърна с ръка студените й рамене. Главата й се отпусна в сгъвката под врата му. Тя се протегна и намести тялото си така, че всеки сантиметър от нея докосваше неговото тяло и се затопляше.

— Съжалявам — изрече. — Иви трябва да излиза по-често — каза той. Тя забеляза, че дъхът му миришеше на уиски. — Нали знаеш, че те обичам? — добави и докосна с устни челото й.

— Знам ли? — изрече в мрака тя.

— Разбира се, че го знаеш, жено! — изрече той, но без грубост. После се обърна и добави: — А сега може ли малко да поспим, ако нямаш нищо против?

Загрузка...