Двайсет и седма глава

Константинопол


4 септември 1599 година, през деня

Прибирайки се в посолството, Пол завари пълна суматоха. Пред входа се тълпяха слуги — и от посолството, и от официалните османски власти, а самият вход се охраняваше от цял батальон еничари — перата по характерните им високи бели шапки потрепваха на вятъра. Два коня, покрити богато с червени и сини покривала и с юзди със скъпоценни камъни, потрепваха нетърпеливо по камъните на калдъръма.

В двора Пол беше посрещнат от Томас Глоувър.

— Крайно време беше! — извика колегата му, докато нагласяше на главата си огромна шапка с пера. — Тъкмо се канехме да пратим да те търсят!

— Какво е това? — посочи Пол към чакащите коне. — Комитет по посрещането ли?

— Конете са на хората на великия везир, които в момента са при сър Хенри.

Пол изгледа изненадано Глоувър и възкликна:

— И ти го остави с тези висши сановници съвсем сам?!

— Посещение на добра воля, само това. Съобщиха ми, че не са тук по работа, така че надали може да стане кой знае колко зле.

— Не бих заложил на тази мисъл.

— Не се тревожи. И без това тъкмо се качвах при тях.

— За да поразпръснеш мъглата ли?

— Може и така да се каже — ухили се Глоувър. — И без това съм длъжен да съобщя на сър Хенри за твоето завръщане. Има и други добри новини, Пол. Далъм приключи с поправките и точно сега изпращат съобщение, че нашият посланик вече може да представи акредитивните си писма! Но трябва да побързам, преди той да е сторил нещо, което да ги накара да променят решението си — и тръсна модерните си разрязани ръкави, които разкриваха ивици в черешово-розово. — Как изглеждам?

— Не достатъчно шарен за моя вкус, но и така става — усмихна се измъчено Пол, изпращайки го до подножието на стълбите.

— А валиде? Как мина там? — започна Глоувър, но млъкна и заоглежда разтревожено колегата си. — Но какво има, скъпи ми приятелю? Изглеждаш изцеден!

— Нищо ми няма. Просто лека морска болест. Тези евнуси не биха могли да карат по права линия и за всичките монети от съкровищницата на султана — поясни Пол, опита се пак да се усмихне и сложи ръка на рамото на Глоувър. — Ще понесеш ли още малко добри новини? Ще получим нашите търговски споразумения, Томас! Но после ще ти разкажа подробностите. Сега бързай при сър Хенри, докато не е надробил някаква каша!

Томас тръгна нагоре по стъпалата.

— Кое според теб мели по-бавно — мелниците на боговете или кабинетът на великия везир? — подвикна след него Пол.

— Питай ме нещо друго! — извика в отговор Томас Глоувър и по средата на стълбата пак спря. — Между другото, и още добри новини — макар че за последните е съмнително. Онзи разбойник Карю тази сутрин се появи, надут като пуяк. Оказва се, че било някаква грешка. Еничарите хванали грешния човек или нещо такова — не разбрах нищо от приказките му — сви рамене. — Не че това е нещо ново. Ако питаш мен, един по-продължителен престой в окови не би му се отразил никак зле. Както и да е. Важното е, че се върна.

И с тези думи той изчезна в приемната на посланика.

* * *

И за пореден път Пол намери Карю, седнал на градинската стена.

— Значи в крайна сметка те пуснаха, а?

— Добро утро и на теб, секретарю Пиндар!

— Къде беше? В Седемте кули ли?

— Не, всъщност бях в избата на твоя приятел Джамал. Благодаря за милостивите пратки, между другото — отговори Карю, без да вдига очи. В едната си ръка държеше лимон и усърдно го разглеждаше. Изражението на лицето му под буйния несресан перчем беше както винаги смръщено.

— Е, нека бъдем благодарни поне за едно — този път поне си с ризата си — отбеляза Пол и се изкатери на стената до него. — И между другото, вече е добър ден. Не трябва ли да помагаш някъде?

Карю извади един от няколкото ножа, които носеше в кожения калъф, прикрепен на колана му, и с прецизността на шивачка направи малък разрез в горната част на лимона.

— Смили се над мен, аз съм осъден човек! — промърмори.

— Това беше вчера.

Карю изсумтя и мрачно отбеляза:

— Както изглежда, нашето момче Кътбърт най-сетне успяло да намери някой да пришие обратно пръста му и затова отново ми позволяват да влизам в кухнята. За да готвя девичи гърди за лейди Лило, като че ли нейните вече не са достатъчно големи — и с яростна концентрация се зае да сваля обелката на лимона на фина спирала. — Не се смей! — проблеснаха очите му. — Бих предпочел да се върна в избата на Джамал и да ловя плъхове!

— А аз познавам много хора, които с удоволствие биха те върнали там — каза Пол. След като Карю не отговори, той добави: — Значи Лило ти е позволил да си вземеш обратно ножовете, така ли?

— Както виждаш! — вдигна Карю ръката с ножа, на чийто връх бе увиснала лимонената кора. Ръцете му бяха набраздени от порязвания и стари изгаряния.

— Кога те пусна Джамал?

— Рано тази сутрин.

— Каза ли защо?

— Онази стара жена, облечената изцяло в черно — помниш ли я? Есперанца Малхи. Та тя му донесе съобщение. Очевидно това й се превръща в навик — Карю примижа срещу слънцето. Белегът на бузата му беше буквално бял на фона на мургавата му кожа. — Оказва се, че тя е нещо като пощенски гълъб на валиде султан. Затова информацията, с която двамата разполагат, винаги е много добра, точно както подозираше и ти — обърна се към Пол и възкликна: — Ти знаеше ли, че Джамал прави хороскопи за някого в двореца?

— Не знаех, но е напълно логично. Все пак е звездоброец, нали?

— Да де, ама се питам дали това е единственото, което прави — промърмори Карю. — Като че ли вече са открили кой всъщност е отровил главния черен евнух и точно затова ме пуснаха. Говори се, че била някаква жена от харема. Чу ли топовните изстрели тази нощ? Точно това са известявали, както разбрах от Джамал — изтри ножа в ръкава на ризата си. — Хвърлили бедната жена в Босфора, зашита в чувал!

— Да, чух топовните изстрели — кимна Пол и се загледа в Златния рог. Водите му проблясваха невинно под следобедното слънце. — Ти беше прав за Силия — изрече внезапно. — Тя наистина е там.

— Откъде знаеш? — изгледа го изненадано Карю.

— Каза ми го валиде султан.

— Какво!

— Е, не с чак толкова много думи. Тя е твърде умна за подобно нещо.

— Тогава как?

— Ами, всичко беше невероятно странно — отбеляза смръщено Пол. — Но мисля, че точно затова е поискала да ме види втори път. На Мъглата трябва да кажа, че аудиенцията ми е била във връзка с подаръците на посолството и че е извикала именно мен, защото може да говори с мен на венециански. Така трябва да мислят всички, включително нейните хора. Но нямаше нищо общо с това — пауза. — Срещата се състоя не в някой от нейните летни дворци, а в малък павилион на азиатския бряг. Каза ми, че градината с павилиона й била подарена от султана преди много години, когато все още била фаворитка. Градина край водата — Пол си спомни за цветовете на късната лятна градина, за блясъка на светлина, за белия крак с високия свод, извит като на танцьорка. — Но тази градина се оказа едно от най-красивите места, които някога съм зървал, Джон, излязла сякаш от някакъв сън!

— Какво каза тя?

— Точно в това е проблемът, че не каза нищо. Иначе говорихме, говорихме много и за всякакви неща. За градини. За живота на търговеца. За Парвиш и за неговите механични уреди — и едва сега, докато разказваше, той си даде сметка за абсурдността на целия този разговор. — И накрая тя изрече нещо от рода на: „Установявам, че съм взела нещо, което принадлежи на вас“ — бръкна в чантата, която носеше преметната през рамо. — И ми даде това!

Джон Карю пое захарния кораб от ръката на Пол. Погледа го безстрастно известно време, а после му го върна с думите:

— Току-що прекарах две денонощия в изба, пълна с гадини, и то само заради това! Не, мерси, вземи го!

Пол пое малкия кораб и го вдигна към слънцето, докато платната, захарните въжета и малките, покрити с карамел фигурки не се завъртяха под светлината.

— Този път буквално си надминал себе си, приятелю — промълви накрая. — Мога да се закълна в живота си, че това е „Силия“, търговският кораб на Лампри до последното парче от такелажа! — постави го внимателно на стената до тях. — Дори името му е изписано точно така, както си беше!

— Тя може ли да чете на английски?

— Надали. Но със сигурност има много около нея, които могат.

— Онова, което обаче изобщо не е толкова сигурно, е, че този кораб има нещо общо със Силия. Защо изобщо е направила подобна връзка?

— Не забравяш ли нещо? Твоето тайно и не толкова тайно захарно лакомство — изрече смръщено Пол — се оказа за известно време в центъра на скандал в харема. Главният черен евнух едва не умря. Всичко беше покрито много професионално, макар да не знам защо, но ясно е едно — че в продължение на известно време са смятали, че този кораб има нещо общо с отравянето — прибра внимателно захарното копие в торбата си. — Бъди сигурен, че надали са много нещата, които убягват от вниманието на валиде, Джон! И се басирам, че тя е винаги с три крачки през нас! — очите на Пол се свиха от умора. — Бъди сигурен също така, че тя ни е разкрила!

— Сигурен ли си?

— Напълно — Пол вдигна нетърпеливо ръка към рамото на другата и смъкна ръкава си. Лицето му изглеждаше измъчено, под очите му имаше големи тъмни кръгове.

— И какво, според теб, ще направи?

— Ако искаше да направи нещо, досега щеше да го е сторила.

— Смяташ ли, че е казала на някого другиго?

— Ако някой от Великата порта бе чул дори и намек за интрига, съпътстваща една от жените на султана, досега щяхме да сме на дъното на Босфора.

— Значи може би това е просто предупреждение.

— Може би — Пол прокара пръсти през косата си. — Не знам защо, но оставам с впечатлението, че всичко това е част от нещо друго… от някаква по-голяма игра.

В продължение на няколко минути двамата потънаха в мълчание. Под тях се виждаха водите на Златния рог, пълни с корабчета и лодки. На борда на „Хектор“ един моряк се катереше високо по мачтата. А зад златните покриви на султанските сараи слънцето бавно пътуваше към заник.

— Тя иска от нас да заминем, Джон — изрече накрая Пол. — Когато след два дена „Хектор“ вдигне платна, за да се върне в Англия, ние с теб трябва да сме на него!

Играейки си безмълвно с ножовете, Карю само кимна.

— А аз ще трябва да кажа на останалите.

— Какво? На Мъглата? — погледна го отвратено Карю.

— Да не си луд? Разбира се, че не. Имам предвид на Томас Глоувър и останалите. Най-вече на Томас — той е тук от по-дълго време и е работил повече от всички нас за тази компания. Както изглежда, Далъм бил приключил с поправките си и току-що научихме, че Лило вече може да представи акредитивите си. И когато всичко това свърши, и „Хектор“ потегли, ние трябва да сме на борда му!

— Щом така казваш.

— И повече никакви опити за предаване на съобщения до Силия!

— Щом така казваш.

— Добре че Джамал отказа да ни помогне, когато…

— И аз благодаря за това на Бога всеки ден.

— Явно тя няма представа, че ние сме тук, а онова, което не знае, не може да й навреди, нали така?

— Така.

И отново се възцари тишина. Тя бе пронизана от напевния глас на мюезина, който призоваваше вярващите към молитвите по залез-слънце.

— Аз едва не й казах, Карю!

— На кого?

— На валиде султан.

— Боже всемогъщи, Пиндар, и ти обвиняваш мен, че поемам рискове!

— Бях буквално на крачка от това да й покажа портрета на Силия!

И образът му отново изплува в съзнанието му. Но не както изглеждаше на миниатюрата в компендиума, а Силия като русалка с коса, увита около врата й, носеща се, зелена и златиста, из океанските дълбини. „И сега се чудя защо не го направих! — помисли си с болка той. — Имах възможност и не се възползвах от нея. Трябваше да се оставя на милостта й, да я помоля да се съжали над мен!“ Разтри яростно с юмруци очите си — в ума му избухнаха дъги светлина. „Валиде беше единственият човек, който можеше да ми каже със сигурност дали тя е там! Понякога си мисля, че е по-добре да знаеш и да умреш, отколкото да не знаеш.“

— Дали би могло да е вярно, Джон? — обърна се той към Карю. — Силия, върнала се от мъртвите, така ли? Кажи ми, че не сънувам!

— Не, не сънуваш — отсече Карю.

В този момент в градината се появи позната фигура в работно облекло. Беше Томас Далъм, майсторът на органи. Когато ги видя, ускори крачка.

— Какво става, Том? Какви са новините? — подвикна Пол и слезе от стената. — Чух, че трябва да те поздравим, а? Подаръкът за султана бил вече като нов!

— Така си е.

Далъм, който не беше много по приказките, просто стоеше и мачкаше притеснено шапката в ръцете си.

— Какво мога да сторя за теб, Том? — попита Пол.

— Ами, господин Пиндар, вероятно не е нищо особено, но…

— Но?

— Ами, онази работа, за която говорихме из онези дни…

— Говори, човече!

Далъм погледна от Пол към Карю, а после обратно към Пол, като че ли се чудеше как да продължи.

— За бога, човече, ако си подхвърлил на някого и думица за това…

— Намерих това! — отсече директно Далъм и извади от вътрешността на жакета си някакво листче. — Нямам представа какво е, но реших, че все пак трябва да го видите!

Пол пое листчето от ръцете му.

— Какво е това? — надникна над рамото му Карю. — Прилича на някаква картина, на рисунка може би…

— Кога го откри? — попита Пол, който беше пребледнял като платно.

— Рано сутринта, сър, когато отидох да направя последна инспекция на органа — отговори Далъм. — Смятам, че е било оставено от някого тази нощ.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен! Всяка вечер проверявам абсолютно всичко, за да се уверя, че не сме забравили някой от инструментите си.

— Къде беше оставено?

— На самия орган. Беше навито и пъхнато в един от тромпетите на ангелите. Никой не би го пропуснал.

— И си сигурен, че не е дело на някой от твоите хора?

— Напълно сигурен!

— Но каква е тази рисунка? — попита Карю, все така проточил врат над рамото на Пол. — Прилича ми на червей… Не, по-точно на змиорка. На змиорка с перки…

— Брилянтно, Карю! Не виждаш ли какво е, глупако? — извика Пол, опитвайки се да овладее треперенето на ръката си. — Това е минога24, Джон! Това е рисунка на минога!

Загрузка...