Тайната порта

Трийсет и първа глава

Истанбул

В наши дни

В деня след бурните сънища Елизабет остана в стаята си почти през целия ден, потънала в четене. В късния следобед, когато слезе долу, надявайки се да намери Рашид, за да го изпрати за сандвич, с изненада установи, че Хадба я очаква във фоайето.

— Елизабет, значи наистина си била тук… Току-що звъннах в стаята ти. Радвам се, че те хванах! — и с напълно неразгадаема физиономия Хадба я подкани с ръка към стаичката под стълбите. — Имаш посетител, скъпа.

— Мехмед? — светнаха очите на Елизабет. — Той се върна?

Тъкмо се канеше да се обърне и да побегне към дневната, когато Хадба сложи ръка на рамото й и изрече:

— Не, скъпа, не е Мехмед…

Но преди да успее да си довърши изречението, Елизабет чу зад гърба си познат глас:

— Здравей, Елизабет!

Завъртя се на пета. И ето го пред нея, съвсем същия. Избелели дънки, кожено яке, подканящи за секс очи. Пряко сили тя изпита прилив на истинско животинско желание към него.

— Мариус?

— Здравей, красавице!

— Но какво правиш тук? — глупав въпрос. — Как ме намери? — още по-глупав. От нерви ли бе започнала да му се усмихва?

— Дойдох да те намеря, скъпа — гласът му беше мек, почти гукащ, глас, който в недалечното минало я караше да се предаде на почти всяко унижение, само и само да го чуе отново.

— Съжалявам, Мариус, но аз не…

Но преди да успее да каже каквото и да било повече, той вече я бе прегърнал и я целуваше по устните.

— Ти избяга от мен — прошепна.

— Недей… — Елизабет се опита да се отскубне от него, но бедрото й се удари неловко в неговото.

„Какъв му е проблемът на този човек? — почти чу думите на Иви. — Не те иска, но същевременно не може да те пусне!“

— Как ме намери?

Оглеждайки го, тя леко потрепери. От ужас или от вълнение? Косата му, която беше винаги разрошена, беше станала още по-дълга и се къдреше около яката на якето му. Той беше толкова близо, че тя усещаше познатия му аромат, на косата и кожата му, миризмата му на цигари и мръсни чаршафи, не толкова неприятното, леко кисело ухание на кожата на якето му.

— Липсваше ми — изрече той. И нахален, на всичко отгоре! Не отговори на въпроса й. Незнайно защо Елизабет установи, че ръката й беше преметната през врата му, пръстите й пълзяха в косата му. Близо шест седмици на забрава и за какво?

— Какво ще кажеш да отидем в стаята ти, а? Трябва да поговорим — промърмори той и плъзна пръсти по гърба й. — Опитах се да убедя портиерката тук да ме пусне горе — промърмори в ухото й, — но тя не отстъпи. Коя е старата чанта, между другото?

Изведнъж Елизабет си даде сметка за солидната и невъзмутима фигура на Хадба, която стоеше само на няколко крачки от тях.

Той си играе със сърцето ти.

Стресната, тя погледна Хадба.

— Какво каза?

— Нищо не съм казвала — промърмори Хадба и продължи да си стои там. Крещящата липса на благоприличие в поведението на Мариус бе изписана така ясно върху лицето й, че сякаш заля Елизабет с ледена вода. Засрамена, младата жена се отдръпна от него.

— Извинявам се! Хадба, това е Мариус. Мариус, това е моята хазяйка Хадба.

Мариус подаде ръка, но Хадба презрително я отказа. Смарагдите в обеците й проблеснаха като котешки очи в меката светлина на лампата. Елизабет забеляза, че старицата гледаше Мариус с изражение, което би изпекло живи повечето обикновени смъртни.

— Добър ви ден! — отсече, безсъмнено изхвърляйки го.

Когато излязоха навън, дори Мариус изглеждаше притеснен.

— Ама че гадна дърта харпия! — промърмори и за облекчение и разочарование на Елизабет не я прегърна, а пъхна дълбоко ръце в джобовете си, вървейки малко пред нея по улицата. — Винаги ли й позволяваш да те командва така?!! Ама, разбира се, като те познавам.

— Не говори така за нея! Тя ми е приятелка!

— Портиерката на хотела?

— Не е портиерка! — подвикна Елизабет, на която вече й се налагаше да подтичва, за да го настигне. Навън беше толкова студено, че зъбите й затракаха.

— Така ли? — изгледа я кисело той. — На такава прилича.

Елизабет едва потисна усмивката си. Не се случваше често Мариус да не успее да омагьоса жена, пък била тя млада, стара или на средна възраст никоя жена не бе имунизирана срещу него. Нищо чудно, че беше толкова бесен.

Известно време двамата вървяха, потънали в мълчание, нагоре по стръмните тесни улички към Истиклял Кадеси. Падаше мрак, небето бе пълно с ярки пурпурни облаци. Кльощави котки търсеха убежище под стрехите. Минаха покрай бюфетите — малките магазинчета по ъглите на улиците, където Рашид купуваше чай и вестници, старите бръснарници и сладкарници, мъжа на ъгъла, който продаваше печени кестени. Колко познат й беше станал този пейзаж само за няколко седмици!

На ъгъла имаше почти съборена къщичка, чиято врата беше закована с гвоздеи. Мариус спря и внезапно я придърпа рязко към себе си, притискайки я в нишата на прага.

Устните му потрепнаха над нейните.

— Как да те целуна?

Залюля я към себе си, придърпвайки я за реверите на палтото й.

„Не!“ — пищеше онзи познат глас в главата й, но кой да го чуе! Тя усещаше дъха му върху гърлото си, в косата си. Въздъхна и затвори очи, повдигайки глава към него. „Той дойде да ме намери! — бе единственото, за което можеше да мисли. — Колко пъти бях мечтала за това! Имаше време, когато бих продала душата си за този момент!“ Но когато го целуна, езикът му върху устните й се оказа студен.

— Божичко, тук е като във фризер! — извика той и се дръпна от нея. — Не можем ли да отидем някъде?

— Да, сещам се за едно местенце.

Заведе го в любимото си кафене на Истиклял Кадеси. Навън вече цареше пълен мрак и беше толкова студено, че във въздуха като че ли миришеше на сняг. Този път тя водеше — нагоре по улицата, където продаваха музикални инструменти, покрай гробищата на Текето на дервишите, по чиито плочи във формата на тюрбани играеха лунните лъчи.

— Къде се намираме точно? — попита Мариус, докато я следваше по тесните сокаци.

— Намираме се в Бейоглу. В старите времена е бил известен като Пера — кварталът, в който са живеели чужденците.

Тръгна напряко през един тесен пасаж. Той излизаше на нещо като полуплощад, където старци пиеха чай и играеха домино под светлината на улична лампа от трийсетте години на двайсети век. Когато видяха Елизабет, вдигнаха глави. Зад нея Мариус се поколеба.

— Сигурна ли си, че е безопасно?

— Безопасно ли? — възкликна Елизабет през смях и се обърна към него. Въобразяваше ли си, или той наистина изведнъж стана различен? По-дребен. Не толкова забележим. — Предполагам зависи от това какво считаш за безопасно.

Вътре в кафенето беше топло. Беше осветено с месингови лампи като във виенска сладкарница. Стените бяха облицовани с огледала и махагонова ламперия. Елизабет поръча чай и сладкиши. Когато сервитьорката се отдалечи, тя забеляза, че Мариус я наблюдава.

— Изглеждаш различно — изрече накрая той. Вече не беше настроен романтично, а съзерцателно. — Изглеждаш красива, Елизабет. Истински красива!

Тя имаше чувството, че той я вижда истински за първи път.

— Благодаря — отговори простичко.

— Не, наистина го мисля!

Обикновено Елизабет се опитваше да запълни неловката тишина с думи, но този път реши да го остави той да говори.

— Не отговори на есемесите ми — изрече след известно време той.

— Така е.

Пак тишина. Той вдигна една от чаените лъжички на масата и започна да бие с нея по дланта си. Божичко, не може да бъде! Мариус е нервен!

— Липсваше ми, скъпа.

— Така ли?

Наистина ли? Звучеше искрено.

— Да, наистина.

Колко странно! Колко странно да седи тук с Мариус! Очевидно водеше разговор, но той като че ли нямаше нищо общо с нея. Сега, след като първоначалният шок от срещата с него бе преминал, тя установи, че може да го наблюдава спокойно. Добре изглеждащ, небръснат — мазната красота на служител в лунапарк.

— Какво искаш, Мариус? — леко любопитство. — Какво стана с нея? Имам предвид другата, блондинката?

Но дори тази мисъл, тази единствена, изгаряща мисъл вече нямаше никаква власт над нея.

— О, ами тя… не означаваше нищо.

— Вероятно е така — кимна Елизабет и остави чашката в чинийката си. Ръката й почти не потрепваше. — Е, защо всъщност си тук? — чу се с изумление да повтаря.

— Дойдох да те взема с мен.

Той си играе със сърцето ти.

Този път тя чу тези думи съвсем ясно. Огледа се, почти очаквайки да види някого на пейката до себе си. Но откъде дойдоха тези думи? Веднъж, докато беше в Оксфорд, й се стори, че ги чува изречени от Иви. А днес от Хадба. Но този път наоколо нямаше никого другиго.

В другия край на кафенето зърна млада жена в тъмносиньо палто, с дълга тъмна коса, растилаща се по раменете й. Елизабет се стъписа от умиротвореното й изражение и в същия момент осъзна, че това всъщност е собственото й отражение.

— Защо се смееш? — обади се Мариус. — Казах, че дойдох да те взема, да те отведа у дома — повтори, като че ли тя изобщо не го бе чула.

— Искаш да кажеш, че си дошъл да ме спасиш?

— Може и така да се каже — изгледа я озадачено той. — Но не виждам защо това ти е толкова смешно.

— Извинявай — кимна Елизабет и изтри очи. — Прав си, не е смешно. Всъщност е малко… тъжно.

Телефонът в чантата й иззвъня с ново текстово съобщение. Тя само погледна екрана, а после, без да казва нищо, върна телефона обратно в чантата си.

Последва нова кратка тишина.

— Срещнала си някого — изрече накрая Мариус.

Когато Елизабет го погледна, имаше чувството, че й се завива свят и започва да пада, само че не надолу, а някак си нереално, нагоре.

— Да, както ти се изрази, наистина срещнах някого — отговори и го изгледа с леко наклонена глава. — Но не в това е причината.

— За какво?

— Че няма да се върна с теб.

Тя се изправи, а после се приведе и го целуна леко по бузата. Докато я гледаше как си събира нещата, той рече:

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Елизабет! Ще бъдеш ли в безопасност?

— Дали ще бъда в безопасност? — подвикна тя, вече от вратата на кафенето. — Не, ще бъда доста по-добре от това. Ще бъда свободна!