Тайната порта

Трийсет и шеста глава

Константинопол

6 септември 1599 година, вечерта

— Силия!

— Анета!

— Ти се върна! — и Анета прегърна непохватно приятелката си в Двора на валиде султан.

— Но какво има? Ти трепериш! — засмя се Силия.

— Мислех си… когато изпратиха за теб по този начин… о, няма значение какво съм си мислела! — извика Анета и пак я прегърна, този път по-силно. — Какво каза тя? Защо те извика? Не мога да повярвам, че тя… — взря се в лицето на приятелката си, постави нежно ръка на бузата й и промълви: — Но не, това си ти, от плът и кръв! Трябва да ми разкажеш всичко! — огледа се. — Но не тук! Ела!

И издърпа Силия в стария й апартамент. Веднага се видя, че той е празен. Нещата на Силия, дрехите й и малкото й принадлежности бяха преместени. Стаята вече излъчваше атмосфера на очакване — очакваше да приеме следващата си обитателка.

— Значи вече си преместена? Къде?

— Нямам представа… — отговори Силия, оглеждайки се и за миг се видя в чудо. — Още не са ми казали нищо… — бързо се втурна към нишата над леглото и пъхна ръка вътре. — Е, поне не са открили тези неща — рече и извади от скривалището си в стената гривната на хасеки и друг предмет, нещо дребно, което скри в дланта си. — Но не мисля, че това ще ми трябва повече — добави и с едно движение хвърли обратно в нишата гривната с малките стъклени мъниста в синьо и бяло. — Трябваше да те слушам. Беше права за Гюлай. Онзи ден в Голямата зала, когато ми хвърли гривната, трябваше да се досетя, че изобщо не я хвърля на мен. Искала е да удари карийе Лала, може би като някаква насока. Искала е да започна да задавам въпроси за нея, да я накарам да излезе от дупката си, както се изрази самата тя, и по този начин да изложи валиде. За нея това е било нещо като игра, игра на шах.

— О, беше умна, в това няма спор. Беше почти равна на валиде, но не съвсем — отбеляза Анета.

След това проследи погледа на Силия, която оглеждаше апартамента за последен път, но не забеляза нито тъга, нито тревога, а по-скоро някаква загадъчна жизнерадост, почти възбуда от нещо, което си знаеше само тя.

— Тук е толкова тихо, не мислиш ли? — Силия отиде до вратата и се огледа. Потрепери. — Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук заедно? — попита през смях. — Онзи път, когато Есперанца Малхи ни уплаши толкова много?

— Да, спомням си.

— А сега всички отидоха да видят подаръка на англичаните, великолепния орган, който сам може да свири музика. Ти знаеше ли това? — заговори бързо Силия. — Днес следобед са го поднесли на султана.

— Но ти не поиска да отидеш, така ли?

— Не — промълви Силия и примигна, поставяйки ръка върху мястото на вече постоянната си болка.

— Разкажи ми за валиде.

— О, беше много мила, знаеш я каква може да бъде… — отвърна Силия и започна да крачи неспокойно из стаята.

— Знам ли наистина? — в ума на Анета се промъкна леко подозрение. — Какво ти каза тя?

— Нищо — отговори Силия, но не я погледна в очите.

— Тогава ти какво й каза?

— Ами… нищо.

— Изглеждаш… различна.

— Така ли?

— Да.

Докато Анета я наблюдаваше, върху бузите на Силия се появиха две червени петна.

— Гъсчице?

Силия не отговори.

— О, гъсчице! — въздъхна Анета и се отпусна тежко на дивана. — И казваш, че още не са ти казали къде да отидеш? Сега, когато вече не си гьозде?

— Трябва да чакам тук…

— Какво?

— Падането на нощта.

За един предълъг миг се възцари абсолютна тишина.

— Падането на нощта ли? Какво ще се случи тогава? — попита предпазливо Анета.

Силия пак не отговори. Съзерцаваше предмета, който беше извадила от нишата — нещо кръгло и метално.

— Какво ще се случи, когато падне нощта? — не се предаваше приятелката й.

Най-сетне Силия се обърна към нея със светнали очи.

— Портата на птичарника, Анета! Тя казва, че мога да го видя там, един последен път!

— И това ти го каза тя?! — смая се Анета.

Но Силия като че ли не я чуваше.

— Ако можех да го видя за последен път, да видя лицето му, да чуя гласа му, мисля, че ще мога да бъда щастлива! — вдигна глава. — Защото, виждаш ли, сигурна съм, че той е тук! Изпратил ми е това! Виж! — натисна лостчето и компендиумът в ръката й се отвори.

— Ама това си ти! — възкликна Анета, когато погледна миниатюрата.

— Бях аз. Някога имаше една млада жена, наречена Силия Лампри — изрече с тъга Силия, загледана в картината. — Но вече не си я спомням, Анета. Тя е изгубена… няма я…

— Но Портата на птичарника… Няма ли да…

— Имам благословията й.

— Но това е капан и ти го знаеш!

— Но трябва да отида, не разбираш ли? Бих дала всичко, всичко на този свят, за да го видя един последен път! Това е моят единствен шанс и аз трябва да се възползвам от него.

— Но не трябва! — извика уплашено Анета. — Това е капан! Тя те проверява, не разбираш ли? Иска да види на кого си лоялна. Ако отидеш, значи не си издържала проверката!

— Но аз вече съм била там, Анета. Вече съм излизала през онази порта. Когато бях там онази нощ, стоях на прага и за миг почти си припомних какво означава да бъдеш свободен — огледа стаята без прозорци. Очите й бяха много ярки, почти трескави. — Не мога повече, Анета! Просто не мога!

— Напротив, можеш. И аз ще ти помогна, както винаги съм ти помагала.

— Не!

— Не отивай! Не ме напускай! — Анета вече плачеше. — Ако отидеш там тази нощ, никога повече няма да се върнеш! Тя няма да ти позволи да се върнеш. Знаеш го не по-зле от мен!

Но Силия не й отговори. Само прегърна Анета, целуна я по бузата и погали косата й.

— Разбира се, че ще се върна, глупаче! Просто ще го видя за последен път, така ми обеща валиде — започна да люлее нежно приятелката си. — Е, сега кой е гъската, а?

След известно време тя пак се изправи и отиде до вратата, поглеждайки към тясната ивица небе над главите им.

— Време ли е?

Късното следобедно небе беше обагрено в розово.

— Не, имаме още малко време — отговори Силия и се върна при Анета. Свали ключа от верижката на врата си и го стисна в ръка, загледана в него. И за време, което им се стори цяла вечност, двете стояха безмълвни, като на бдение, прегърнати през рамо, неподвижни. Накрая Силия пак се изправи. В стаята беше притъмняло.

— Време ли е?

Силия не отговори. Отиде до вратата и пак погледна. Розовото в небето навън се бе превърнало в сиво. Над главата й прелетя прилеп. Върна се обратно в стаята. Болката под ребрата й беше изчезнала.

— Обичам те, Анета — промълви и целуна нежно приятелката си по бузата.

И от джоба си извади лист хартия.

— Какво е това?

— За Пол е — сгъна листа и го пъхна в ръката й. — Ако нещо… — започна, — ако аз не… Ще му го предадеш ли? Обещай ми, Анета, обещай ми, че ако нещо се случи с мен, ще намериш начин да му предадеш това!

Анета сведе очи към листа в ръката си.

— Време ли е тогава? — бе единственото, което успя да изрече.

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че пак ще го видя, Анета! Бъди щастлива заради мен, радвай се! — извика Силия и застана в готовност на прага. — Обещай ми, че ще го направиш, Анета!

— Но ти ще се върнеш, нали така каза? — промълви Анета, опитвайки се да се усмихне.

— Въпреки това ми обещай!

— Обещавам!

— А ако не удържиш на обещанието си, ще се върна от отвъдното, за да те преследвам, така да знаеш! — отсече Силия.

И с тези думи замина. Смеейки се и тичайки, смеейки се и тичайки на малките си, обути в пантофки крачета, през двора, право към Портата на птичарника.