Двайсет и шеста глава

Константинопол


4 септември 1599 година, на зазоряване

Утрото все още не бе настъпило напълно, когато Пол Пиндар се отправи за аудиенцията си при валиде султан.

От двореца бяха изпратили съобщение, че секретарят ще бъде взет от една от личните лодки на валиде, но когато тя дойде — малък каяк, управляван само от шест роби — се оказа недостатъчно голяма, за да побере свитата, която Пол с такова старание бе подбрал. Така той се качи съвсем сам в очакващата го лодка, наблюдаван мълчаливо от облечените в ливреи членове на неосъществения му антураж преподобният Мей, господин Шарп и господин Ламбет, чиракът на Джон Сандерсън — Джон Хенгър и кочияшът Нед Хол, които просто се обърнаха и се отправиха обратно към къщата на посолството в Пера.

Гребците загребаха мълчаливо, но не през Златния рог по посока на двореца, както бе очаквал Пол, а в противоположната посока, нагоре по Босфора, и само след половин час седемте хълма на града останаха зад тях. Напредвайки бързо по течението, те се отправиха първо към европейския бряг на протока. Срещу тях, на източния бряг, Пол зърна покривите и минаретата на Юскюдар — селото, където султанът продаваше и купуваше конете си. Тук имаше много къщи и имения, чиито цветни и овощни градини бяха разположени на самия бряг. Пол знаеше, че валиде султан притежава няколко летни двореца тук, така че сигурно се бяха запътили към някой от тях, но малкият каяк не показа с нищо, че възнамерява да прекоси Босфора в тази точка, а нито капитанът, нито неговият придружител — един от дворцовите евнуси, не благоволиха да удостоят с отговори въпросите му.

Не след дълго селищата и къщите останаха далече зад тях. След още половин час безмълвно гребане каякът най-сетне прекоси Босфора по посока на азиатския бряг и се отправи към сенките на горите.

Тук водата беше равна и зелена, повърхността й — стъклена. Когато Пол бръкна за миг с ръка в нея, му замириса на речна вода. Дърветата — кестени, бадеми и ясени — бяха обагрени със съвсем лек нюанс на златистото. В един бор с широка, подобна на чадър корона, се бе установила колония от чапли, прегърбени и посивели като старци. Ниско над водата, съвсем близо до тях прелетя ято корморани. Пол забеляза тук-там по някоя къщичка на дървени колони, надвиснала над водата. Няколко мъже бяха насядали по камъните наоколо и ловяха риба. Но в преобладаващата си част гората бе изпълнена с хлад и призрачна тишина.

Той потрепери. Въпреки че бе едва в началото на септември и дните като цяло бяха топли, по заръка на валиде в лодката го очакваше наметало, обшито със самур, и кошничка с череши и нарове, покрита с бродирана ленена кърпа. Той метна мантията на раменете си и попита:

— Колко още?

Евнухът се оказа ням — издаде някакви нечленоразделни звуци и посочи с брадичка. Пол се обърна и погледна. Бяха стигнали до малко заливче. И там, като че ли носеща се към тях сред дърветата, постепенно се очерта малка розово-червена постройка.

Когато слезе от каяка, Пол беше посрещнат от други двама евнуси, които го ескортираха до красива градина, излизаща направо на морския бряг. Мраморни канали, пълни с вода, минаваха между редиците портокалови и лимонови дървета, борове и чинари с широки корони хвърляха сенки над лехите с рози. Имаше много фонтани и едно езеро с рибки, в което се носеха лениво няколко дебели шарана.

В самия център на градината, в сянката на едно Дърво на Юда23 имаше павилион. Пол беше виждал често тези малки къщички на удоволствието, доста приличащи на модерните напоследък в Англия банкетни къщички, но точно тази не бе облицована с плочки, а бе направена изцяло от стъкло. След като я огледа, Пол заключи, че който седеше в павилиона, би могъл да вижда цялата градина, но самият той не би могъл да бъде видян.

Зачака. Не се случи нищо. Никой не дойде. Беше съвсем сам в тази градина. Двамата евнуси не се виждаха никъде. После с периферното си зрение забеляза някакво движение, проблясък на нещо зелено, но когато се обърна, там нямаше никого. Той си беше все така сам.

Само дето не беше сам. По пътеката към него вървеше голям котарак — бял, с искрящи очи, едното зелено, другото синьо.

— Здравей, писанчо!

Когато Пол се наведе, за да погали животното, то се отърка собственически в краката му, а после отмина. Пол го видя как се отправя към самия бряг, където приседна с гръб към него и застина подобно на сфинкс.

— Харесваш ли котарака ми, Пол Пиндар ага?

Глас — онзи глас — по-красив от всичко, което беше чувал някога, му говореше иззад стъкления павилион.

Пол едва устоя на желанието си да се завърти рязко. Но вместо това само свали шапката си и застина с приведена почтително глава.

— Много добре, англичанино! — смехът й беше същият, какъвто го помнеше. — Ста бене! Но вече можеш да се обърнеш!

Когато Пол се обърна, установи, че тя действително се намира в павилиона, макар че как се бе озовала там, без той да я види, си оставаше истинска мистерия. Входът на павилиона беше покрит с дебело платно, което я скриваше от нежеланите погледи.

— Ела насам, не се страхувай! Приближи се! Както виждаш, тук сме съвсем сами.

С все така фиксирани в земята очи, Пол се приближи бавно до павилиона.

— И така, ето че отново се срещаме, Пол Пиндар ага — пауза. — Съжалявам, че на малката ми лодка нямаше място за твоите колеги, но мисля, че ще се съгласиш с мен, че така е по-добре.

— Вие ми оказвате голяма чест, ваше величество! — изрече Пол и се поклони ниско на сянката зад паравана.

— Така ли? — възкликна развеселено тя. — Но сигурно вашият посланик се е надявал на… Как да се изразя? Може би на по-голяма церемониалност?

— Моят посланик е повече от благодарен за голямата чест, която оказвате на всички нас! — отговори дипломатично Пол. — Помоли ме да ви предам, че и той, и всеки един от нас е готов да ви служи с всичко, което му е възможно!

— Добре казано, Пол Пиндар ага! Винаги бизнесът на първо място — защо пък не?! Прави ви чест! Всички знаем, че искате да подновите договорите си за изключителни търговски права по нашите земи, а между нас казано, не мисля, че в това отношение ще имате особено проблеми, въпреки несекващата щедрост на посланик Дьо Брев към великия везир. Както често си говорим с везира, търговията е добра за нас, нашият велик град открай време е зависел от търговията. Освен това Франция и Венеция не могат да очакват да ви държат завинаги под свой флаг, нали така? Чувам, че напоследък холандците изявили желание да търгуват под английска протекция — добави. — Но всичко това е от нищожно значение. Важното е, че вече ще бъдем съюзници, нали така? Вашият прекрасен кораб… Как го наричате вие?

— „Хектор“, мадам.

— Ах, да, „Хектор“… — нова пауза. — „Хектор“, това е добра идея — допълни замислено. — Този великолепен кораб е в устата на целия ни град. Хората казват, че само някой много могъщ монарх може да изпрати такъв огромен морски съд. А по щастливо стечение на обстоятелствата установяваме, че имаме общ враг — Испания. И ще си бъдем много полезни едни на други, нали така? Дори испанците ще се видят в чудо да отвърнат едновременно и на нас, и на вас!

— Приятелството с вашата велика империя е най-голямото желание на нашата кралица!

— Любезно казано, Пол Пиндар ага.

Пол отново направи дълбок поклон и при навеждането му погледът му падна върху малко бяло краче с висок и гладък свод, което надничаше изпод долната част на паравана. Бързо извърна очи.

— Но истината е, че не те извиках тук, за да говорим за такива неща, Пол Пиндар ага — изрече Сафийе. — Кажи ми, знаеш ли къде се намираме?

— Може би във вашия летен дворец, мадам? — предположи Пол.

Покритите с пръстенчета пръсти на дребния крак се свиха развеселено.

— Това малко място да е мой летен дворец? Огледай се, Пол Пиндар, наистина ли мислиш така?

Пол се огледа и видя, че малката дървена постройка, която беше видял при пристигането си, е не повече от къщичка на пазач. Въпреки че първоначално не си бе дал сметка за това, сега разбра, че се намира в най-обикновена градина за отмора, очевидно предназначена да бъде колкото е възможно повече отдалечена от формалностите и дворцовия етикет.

— Мадам, вече виждам, че тук наистина няма дворец — изрече накрая, — но тази градина… Никога не съм виждал подобно място! Това е градина, достойна за кралица?

— Не, не за кралица, Пол Пиндар — отвърна валиде. — Това е градина за хасеки, за фаворитката на султана. Подари ми я старият султан, моят господар султан Мурад. Преди много години. С него много обичахме да идваме тук, да се разхождаме край брега и да гледаме лодките. През лятото, когато нощите бяха топли, това беше любимото му място да наблюдава изгрева на луната. Караше прислугата да поставя нанизи от фенери по клоните на дърветата, за да се отразяват като звезди във водата.

В далечината, в края на градината, Босфорът се окъпа в слънчева светлина. Пол забеляза, че белият котарак души изпитателно водата в един от басейните. Под повърхността, в пълно неведение за близостта му, плуваха лениво шараните.

— През целия ми живот, тоест откакто господарят ми премести домакинството си от Маниса в Константинопол — продължи тя, — през цялото това време съм наблюдавала как търговските кораби плават напред-назад по тези води. Някога се питах дали някой от тях се връща в моята родина — опасна мисъл за една робиня — красивият глас галеше ухото му. — А после, по-късно се случиха определени неща. За известно време изгубих благоволението на султана и тази градина стана мое убежище. Място, всъщност единственото място, където от време на време можех да оставам сама. Докато старата валиде Нурбану не сложи край на тези разходки — Сафийе въздъхна тъжно. — Казваше, че не било прилично аз, като хасеки на султана, да идвам тук без придружители. Трябвало да имам прислужници, компаньонки. Било ми забранено да идвам тук без тях.

Слънцето беше изгряло високо над хълмовете на азиатския бряг и градината също започна да се изпълва със светлина. Зад спуснатото платно се раздвижи ветрило. Пол установи, че се опитва да различи контурите на лицето й. Дали имаше мъж на тази земя, който не би се опитал да открие лицето, което вървеше с този глас, след като веднъж го е чул? Дали имаше някой, който би могъл да му каже как изглежда? Кракът й си седеше все така там, под паравана. Пол беше принуден да си наложи да извърне очи.

— Знаеш ли защо те доведох тук, англичанино?

— Не, мадам.

— Отчасти, разбира се, за да ти благодаря за подаръците от вашата кралица, които ми донесе. И да ти кажа също така, че твоят слуга — готвачът, беше освободен. Едно недоразумение, за което дълбоко се извинявам. Точно така трябва да кажеш на вашия посланик — зад паравана той видя лекото помръдване на сенчестия силует. — Но също така — тя отново въздъхна, но този път на Пол му се стори, че е от удоволствие, — е, нека просто кажем, че го направих, защото мога!

Въздухът в градината внезапно застина на място. Пол усети как слънцето започва да прежуря непокритата му глава. За каквото и да го бе извикала всъщност, очевидно тя не бързаше да го съобщава. Нито пък той — да го чуе. Имаше чувството, че би могъл да остане завинаги в тази градина.

— Ти обичаш градините, правилно ли те разбрах, Пол Пиндар ага? — запита тя след известно време.

— Да, много ги обичам. Когато бях чирак, моят майстор — казваше се Парвиш — ме научи на разни неща за тях. Това бе едно от многото неща, които научих от него.

— О? И на какво друго те научи?

— Научих се да разчитам карти, научих се на математика и на мореплаване. Той беше търговец, разбира се, но освен това беше и добър астроном. Както и учен. Надали на света имаше нещо, което да не го интересуваше. Събираше всякакви инструменти — предимно за навигация, естествено, компаси и астролаби, но освен това обичаше всякакви други уреди — стенни и джобни часовници, даже детски играчки, стига те да имат някакъв таен механизъм. Когато станах чирак при него, бях само момче, но заради него аз също обикнах механичните предмети.

За пореден път забеляза, че сводът на крака й е висок и бял. Ноктите й бяха излъскани толкова, че блестяха като морски раковини. На единия от глезените й имаше малка черна татуировка.

— Значи вие също сте учен, така ли?

Пол се усмихна и отговори:

— Не, просто търговец, мадам. Най-обикновен търговец. И благодаря на Бога за това!

— Хайде, стига! В живота, който водиш, няма нищо обикновено! Вие, английските търговци, съвсем скоро ще станете царе на моретата — или поне така ми казват, — че и по-богати от царе. Пред носовете на вашите кораби с всеки изминал ден светът става все по-малък и по-малък. Доколкото знам, дори в този момент вашата компания чертае нови търговски маршрути — до островите на подправките, та дори до Индия! Вие никога не сте се страхували да поемате рискове и това ми харесва! — отбеляза с възхищение тя. — Изненадан ли си, че знам всичко това? Ако е така, не би трябвало. Ние имаме опитни разузнавачи, Пол Пиндар ага. И знаем, че вие, търговците, се радвате изключително много на благоволението на онази велика дама, вашата кралица. Дотолкова, че даже е избрала своя представител от вашите редици — доколкото знам, същински скандал сред франките, които го смятат за повече от скандално, когато то всъщност — кратка пауза — е знак за невероятно признание!

Настъпи мълчание, след което тя продължи:

— Ако бях млад мъж, едва прохождащ в живота, сигурно и аз бих избрала път като вашия. Свобода, приключения, богатства… — прошумоляване на коприна, когато тя се приведе към паравана. — Елате да работите за нас, Пол Пиндар ага! Султанът винаги е приветствал с добре дошли и почитал мъже като вас, интелигентни и амбициозни мъже. Бихте могли да бъдете част от най-великата империя, която светът някога е виждал! Ще ви намерим красива къща, множество роби, красиви съпруги… — пак пауза. — Особено красиви съпруги!

Пол се опита да отговори, но за негово изумление не успя. Пъхна ръка в джоба си и потърси компендиума — познатата гладкост на повърхността му го успокои.

— Но вие не говорите! — в гласа й се усети разочарование. — Изглеждате ми разсеян, Пол Пиндар ага!

И когато той пак продължи да мълчи, тя продължи:

— Но вие вероятно вече си имате съпруга и семейство, които чакат завръщането ви?

През главата му премина безумна мисъл. Това е шансът ти! Възползвай се от него! Покажи й портрета на Силия! Компендиумът сякаш изгаряше кожата му.

— Имах някога една жена, ваше величество — чу той най-сетне звука на гласа си. — И тя ми беше много, невероятно скъпа!

— Бил сте женен?

— Бях сгоден — отговори Пол. Сърцето му препускаше. В съзнанието си отново я виждаше — кожата й, очите й, златото на косата й. Цветовете в градината сякаш потрепериха и се разтвориха пред очите му. — Тя беше дъщеря на партньора на Парвиш — Том Лампри, в дните на старата Венецианска компания. Лампри беше морски капитан. Същински образец на безстрашен и почтен човек. Преди да се присъединя към компанията „Левант“ като самостоятелен търговец, в продължение на много години работех като представител на Парвиш във Венеция. И така опознах добре Том. Най-голямото му желание бе да се оженя за дъщеря му.

— Неговото, а не вашето, така ли?

— О, също и моето, разбира се! Бракът беше подходящ във всяко едно отношение.

Покажи й портрета!

— А тя не го е искала, така ли?

Не мога. Не мога да поема подобен риск.

— Мисля, че тя ме обичаше… много — наложи си да изрече той. — Толкова много, колкото я обичах и аз, ако това изобщо беше възможно. Но тя… бе изгубена.

— Изгубена?

— За мен.

— В какъв смисъл?

Няма да имаш друга възможност!

— Компанията ме помоли да придружа сър Хенри дотук, до Константинопол. И както знаете, мисията ни тук отне доста повече време от очакваното — поколеба се. — Преди две години годеницата ми пое обратно за Англия с кораба на баща си. Това беше последният търговски кораб, който можеше да отплава за онази година преди настъпването на зимните бури. Но се оказа, че бяха закъснели. Извила се страшна буря и корабът, заедно с всичко в него, потънали. Цялата ни стока. Както и Том, и дъщеря му. Казаха, че било край бреговете на Далмация.

Палецът му повдигна лостчето.

— Името й?

— Силия, мадам — отговори Пол и извади празната си ръка от джоба си. — Казваше се Силия.

С изключение на водата, която бълбукаше в мраморните канали, всичко беше потънало в тишина. Не се чуваха нито птици, нито прошумоляване на листа в гъстите гори, обграждащи градината от двете страни.

След известно време Сафийе султан заговори:

— Нурбану, която беше валиде султан, когато пристигнах в Константинопол, ме научи на всичко, което знам. Тя беше великолепен учител, точно като твоя майстор — как му беше името?

— Парвиш.

— Така. Точно като твоя Парвиш. Човек никога не забравя първите си уроци, не мислите ли? Въпреки че моите със сигурност са били различни от вашите — пауза. — Нурбану не знаеше нищо за карти и математика, но знаеше много неща за света. Това изненадва ли ви? Вие, европейците, сте убедени, че тъй като ние, жените тук, сме защитени от стените на харема, не знаем нищо за света навън. Но това е далече от истината. Нурбану ме научи, че само две неща на този свят са по-ценни от любовта — властта и лоялността. Никога не споделяй властта си — ето на това ме научи онази велика жена. А в подчинените си най-много цени лоялността.

Ново мълчание, малко по-продължително от предишното.

— Мина много време, откакто идвах тук за последен път, Пол Пиндар ага — продължи по едно време тя и на Пол му се стори, че долавя лека нотка на меланхолия в гласа й. — Много харесвам розите тук, особено Дамаските. Султанът заръча да ми ги докарат чак от Персия. Представяш ли си? Керваните ги докараха, пакетирани в лед, през цялата пустиня! После той ми каза, че моите рози му излезли по-скъпо и от смарагди. Но не мисля, че майка му разбра за това.

— Може ли да откъсна една за вас?

— Разбира се! Откъсни, англичанино!

Пол откъсна една-единствена, наполовина отворена червена роза. Протегна ръката си и видя, че силуетът зад паравана се привежда към него.

— Съветът ми е следният: върви си у дома! Върни се в Англия, Пол Пиндар ага! Докато лоялността е ненакърнена, вие ще имате вашите изключителни търговски права! — тя вече беше толкова близо до него, че въпреки паравана на входа той зърна проблясъка на скъпоценните камъни по роклята й, зърна даже косата й. И като че ли почти усети парфюмирания й дъх. — Но сега задръж розата ми, господин Пиндар. Мисля, че е справедливо, защото сега установявам, че вече съм взела нещо, което принадлежи на теб!

Загрузка...