Тайната порта

Двайсет и осма глава

Константинопол

4 септември 1599 година, през нощта

Високо в обсерваторията си в Галата, Джамал ал-Андалус работеше още от залез-слънце.

Както беше обичаят му, бе седнал в кабинета си на самия връх на кулата. Тази стая беше над обсерваторията, в която държеше повечето инструменти и книгите си и където приемаше гости и пътуващи учени, които от време на време се отбиваха при него. Тази стая бе неговото убежище, където не влизаше никой друг освен него, даже слугите му. Седеше с кръстосани крака на пода пред широка, ниска масичка и записваше някакви числа в голяма книга. Пред него бяха разстлани голяма звездна карта, притисната в четирите ъгъла с камъни, и таблици с астрономически данни. В продължение на много часове единственият звук в стаята бе скърцането на перото му върху тънкия велен. От време на време вдигаше глава и поглеждаше към стълбите, сякаш очакваше някого, но там не се виждаше жива душа.

Ако някой би могъл да наблюдава Джамал, щеше веднага да забележи, че в тази стая лицето му беше доста по-различно от лицето, което показваше на външния свят. По-стар ли беше, или може би доста по-млад от годините, които му се приписваха? Наблюдателят трудно би отгатнал. В спокойно състояние игривостта, която толкова оживяваше чертите му, когато се намираше в компания, отстъпваше напълно на огромната концентрация. Защото именно тук, в тази тайна стаичка, протичаше истинският живот на Джамал — живот на ума, едно толкова пълно потапяне в дълбините му, че когато отново изплуваше на повърхността, излизаше със замаяния, почти невиждащ поглед на човек, който бе общувал с ангели.

Масичката, пред която седеше, беше чиста и непорочна като математическите изчисления, върху които работеше тази нощ. Ала другата част на тайната му стаичка разказваше съвсем друга история и приличаше по-скоро на ателие на художник, отколкото на астрономическа лаборатория. Хаванчета и чукала, разнообразен набор от стъкленици, фунии и сита, петна от черно мастило, парчета фини платна, покрити със златни листи, и стъклени съдове с пъстроцветни прахчета — червени, зелени и сини, смлени от какви ли не вещества: лапис лазули, малахит, цинобър, бяло и червено олово, зелен витриол (железен сулфат), хематит, стипца, зелен меден окис и гипс. В прецизни редички бяха подредени всевъзможни четчици, линии и пера. А до всичко това, разстлана прецизно на пода, се намираше настоящата му задача — дълга риза, отворена от врата надолу като кафтан. Едната страна на ризата беше все още бяла, но другата беше покрита с толкова дребни знаци за закрила, че изглеждаше като изписана от джинове.

Джамал свали очилата от очите си и разтри носа си там, където металната рамка го беше прежулила. После ги остави много внимателно в дървената им кутийка и от масата пред себе си взе два странни на вид инструмента. После дръпна завесата на стената зад него, отвори скритата зад нея врата и по тесни стълбички се качи на покрива.

Нощта беше перфектна. Небето беше безоблачно, без дори шепот на вятър, а луната беше пълна. Джамал извади от джоба си един астролаб и с професионални движения започна да го настройва, притискайки два метални диска в кръглата външна обвивка. Първо тимпана, който показваше точната географска ширина и координати на Константинопол, а после завъртя над него звездната карта, покрита с остри заврънкулки — така наречената рете. Част от тази рете беше втори, по-малък диск — еклиптичният кръг, върху който бяха отбелязани дванайсетте знака на зодиака. Когато всички дискове застанаха по местата си, Джамал вдигна очи към небето и изпита същия онзи замайващ прилив на удивление, който го спохождаше всеки път, когато идваше тук. Звездите на небосклона над него блестяха. Някои бяха по-ярки от други и му намигаха с неземната си светлина — Алдебаран, Бетелгейзе, Маркаб, Алиот, Вега. Дори самите им имена звучаха като напев, могъщи като поезия.

„Кои от вас ще използвам тази нощ, братя мои? — запита се Джамал. Ниско над хоризонта зърна Кучешката звезда. — Аха, ето те и теб, Сириус, приятелю мой! Ще свършиш прекрасна работа!“ И с отработено движение вдигна астролаба до очите си, задържайки го за металния пръстен в горната част, и завъртя алидадата в задната част така, че дупчицата в края беше на нивото на очите му. После, когато постави Сириус в тази дупчица и като държеше инструмента неподвижен, с експертни пръсти нагласи рете, обръщайки го внимателно така, че една от стрелките, онази, която отговаряше на Сириус, бе правилно изравнена.

Свали астролаба и тъкмо се канеше да го отчете, когато зад него се обади нечий глас:

— Няма нужда, Джамал. Седмият час след залез-слънце, точно както поръча.

Първоначално астрономът не вдигна глава, но с усмивка в гласа изрече:

— Не са много хората, които споделят ентусиазма ми по определяне на часовете по звездите.

— Дори неравните часове ли, Джамал?

Астрономът най-сетне се обърна, а когато заговори, гласът му беше тих и спокоен:

— Не аз съм този, който ги е създал неравни, приятелю.

В сенките зад него стоеше тъмна фигура.

— Ал-салам алейкум, Джамал ал-Андалус!

Джамал сложи ръка на сърцето си и се поклони на госта.

— Ва алейкум ал-салам, англичанино. Тъкмо бях започнал да мисля, че няма да дойдеш. Мина много време, откакто двамата гледахме звездите заедно.

— Прав си, мина много време — отговори Пол, излезе от сенките и се озова на покрива на кулата.

— Изглеждаш ми много угрижен, Пол. Нали не са те спрели на идване към мен? Надявам се, че приятелят ми Джон Карю не се е забъркал в поредната неприятност! — изрече Джамал и черните му очи проблеснаха.

— Не, Карю не се е забъркал в неприятности — засега — отговори Пол, примигвайки под лунната светлина. — Трябва да ми простиш, Джамал, че още не съм ти благодарил за всичко, което стори за него! И за мен, разбира се. Въобще, за всички ни!

— Опасявам се обаче, че не сторих достатъчно. Онази другата работа, Пол, момичето… Онзи път, последния път, когато беше тук, имах чувството, че ще ми се ядосаш. Отказах ти и съжалявам за това, но…

— Моля те, недей! — вдигна ръка Пол. — Не казвай нищо повече! Моя беше грешката, че изобщо те помолих!

Замълчаха, загледани в нощното небе.

— А Карю? — обади се накрая Джамал. — Добре е, нали?

— Да, благодаря.

— Предполагам, че на твоя Карю ще му трябват много повече от няколко дена в подземие, за да го извадят от равновесие.

— Правилно предполагаш.

— А твоят посланик, сър Хенри Лило? Надявам се, че не го е приел твърде навътре батальон от еничари да хлопат по вратите ви?

— Успяхме да запазим тази случка в тайна от сър Хенри, докато не пуснахте Карю. Така че всичко е наред. Казаха ми, че великият везир е споменал за това тази сутрин, по време на посещението си при посланика — засипал го с извинения за грешката — така че, вместо да се опозори, посолството ни като че ли извлича известни ползи от всичко това. Механичният орган най-сетне е поправен и може да бъде поднесен на султана. Което ще стане утре.

— Значи сър Хенри ще може да поднесе акредитивите си, така ли?

— Да.

— Е, в такъв случай всичко е наред.

— Да, в това отношение всичко е наред — кимна Пол и огледа терасата на покрива. — Спомена, че искаш да ми покажеш нещо?

— Всъщност да. Става въпрос за едно нещо, върху което работя през последните няколко месеца. Исках ти да го видиш първи!

И му поднесе интересен на вид предмет — дълъг тесен цилиндър с дължина около шейсет сантиметра, изработен грубо от кожа, тесен в единия край, малко по-широк — в другия.

— Това ли е? — възкликна Пол. — Как наричаш тази панаирджийска играчка? — и пое цилиндъра от Джамал.

— Аха! Значи ти също си ги виждал? — погледна го със светнали очи астрономът.

— В колите на калайджиите — отбеляза с усмивка Пол, — както и в магазина на добрия господин Пърл край Бишопсгейт, където търговецът Парвиш ходеше да си купува лещите за очилата.

Вдигна инструмента и го разгледа и от двата края — не един, а три свързани един с друг цилиндъра, покрити с шагрен.

— Детски далекоглед ли, Джамал? Много е хубав, в това няма спор, но… Ами, мислех си, че трябва да си открил най-малко философския камък!

— Че за какво ми е философският камък?! Говориш глупости! — промърмори Джамал и си взе цилиндъра. — В интерес на истината именно лещите за очилата ми дадоха тази идея. Но можеш да бъдеш сигурен, че това не е детска играчка! Отвън може и да изглежда груб, но все още не е успял да покаже истинската си сила. Красотата и майсторството ще блеснат впоследствие. Гениалността му се състои в тези две прости лещи — тук и тук — и посочи към два дебели диска прозрачно стъкло, поставени в двата края на цилиндъра. — Тази тук е слаба изпъкнала леща, а другата е силна вдлъбната леща. Вярно, че разгледани поотделно, в тях няма нищо специално. Но ако ги събереш заедно така, с вдлъбнатата леща към окото си… — доближи единия край на далекогледа до окото си, а другия насочи към небето. — Точно това те извиках да видиш с очите си! Заповядай, но внимавай, постави го на това — придърпа дървена поставка и помогна на Пол да балансира уреда върху нея. — Ето, увери се сам, Пол!

И отстъпи, докато Пол се приближи и настрои далекогледа към окото си.

— Не виждам нищо — изрече след известно време. — Само чернота.

— Трябва да бъдеш търпелив — каза Джамал, приближи се и завъртя цилиндъра. — На очите ти им трябва време да се приспособят. Освен това е по-лесно, ако решиш какво искаш да гледаш.

— Какво ще кажеш за Луната? Все пак е достатъчно голяма.

— Не, исках да ти покажа нещо друго — и Джамал завъртя цилиндъра така, че сочеше високо към лъчистата ивица млечна светлина, която се носеше като вълна по нощното небе. Пол пое инструмента от него и пак погледна. Гледа дълго, без да отрони и думица. Когато накрая се обърна отново към астронома, погледът му беше замаян, зашеметен.

— Звезди, Джамал! Хиляди, милиони звезди!

— Милиони по милиони, Пол! Повече звезди, отколкото някога сме допускали, че съществуват!

— Невероятно е!

— Моят инструмент има силата да приближава всичко далечно. Благодарение на стъклените лещи. Идеята ми хрумна малко след като самият аз започнах да използвам очила и я доразвих с помощта на трудовете по оптика на Ибн ал-Хайтам — Китаб ал-Маназир — поясни Джамал със скромно изражение. — Когато ги използваш самостоятелно, лещите нямат кой знае каква мощ, но използвани заедно, едната пред другата… е, сам се увери колко могъщи могат да бъдат заедно!

— Изумително! — възкликна Пол и пак се обърна към далекогледа. — Абсолютно изумително! С колко приближава?

— По мои изчисления двайсет пъти — сви рамене ученият. — Или може би малко повече.

— Значи лъчистата мъгла, която всички виждаме по нощното небе, всъщност е съставена от звезди — отбеляза Пол. — Милиони по милиони звезди — повтори. — Невероятно е!

— Виждал съм и други неща, за които не би повярвал, Пол.

— Луната ли?

— Разбира се. Но Венера е по-интересна. С този инструмент успях да установя, че Венера също има фази, точно като Луната. Мога да ти ги покажа.

Разтривайки очите си, Пол отстъпи назад, отдалечи се до парапета на терасата и се вторачи в звездния небесен свод над главите им.

— Мисля, че вашият еретичен доктор е бил напълно прав с модела, който предлага — отбеляза Джамал.

— Кой, Николай Коперник ли?

— Точно той — усмихна се Джамал. — Онова, което току-що ти показах, доказва извън всякакво съмнение, че вселената е безкрайно по-голяма, отколкото някой някога си е представял.

— И че се движи не небето, а ние, нали? — допълни Пол.

— Защо не? Смятам, че моят инструмент може да помогне за доказването му — рече Джамал и му се усмихна пакостливо. — Вие, християните, сте толкова закостенели във възгледите си!

Джамал се приближи до госта си и в продължение на няколко минути двамата съзерцаваха мълчаливо звездното небе. По едно време домакинът се обади:

— Когато станах астроном, което беше преди много години, работата ми беше да съставям карти — карти на небето и на фиксираните звезди. Работата ми беше още да предсказвам движенията на Слънцето, Луната и планетите, както и датите и часовете на по-особените събития като затъмнения, опозиции, съвпади, слънцестоения, равноденствия и останалите. Смяташе се, че не е моя работа да разсъждавам върху причината за случването им. Тези събития се случваха, но от мен не се очакваше да търся причините зад тях. Обаче сега — посочи към цилиндъра — установявам, че обикновеното отчитане на небесните събития не ме задоволява. Имам нужда да потърся причината, която ги предизвиква.

— Аз също имам нужда да търся причините, които предизвикват нещата, Джамал — отбеляза Пол. — Тази нощ видях много повече неща, отколкото англичанин някога е виждал… И въпреки това, Джамал, налага се да бъда искрен с теб, точно тук, точно под носа ми има неща, които не са ми толкова ясни, колкото бих искал да бъдат. Преди да си тръгна, трябва да знам, разбираш ли?

— Преди да си тръгнеш ли?

— Тя иска от мен да си замина, Джамал. Валиде султан го иска. Когато вдругиден „Хектор“ отплава, аз и Карю трябва да бъдем на борда му.

Джамал погледна тъжно госта си и изрече:

— Нямам думи да опиша колко много ще ми липсваш, Пол Пиндар ага!

— Какво? Не си изненадан? Не задаваш въпроси? Няма ли поне да ме питаш защо тя държи да се махна оттук?

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос, нали?

Докато говореше, астрономът вдигна качулката на робата над главата си, така че лицето му се скри в сенките. Пол остана с впечатлението, че приятелят му внезапно е станал по-висок и по-слаб.

— Какво има, Пол? — направи крачка към него Джамал. — Гледаш ме много странно.

— Така ли? — Пол инстинктивно отстъпи крачка назад. — Може би това е едно от нещата, които имам нужда да знам. За какво е всичко това? Кой си ти всъщност, Джамал?

— Не говори глупости! Много добре знаеш кой съм. Аз съм астрономът Джамал ал-Андалус.

— Но това ли е всичко, което си?

— Нямах представа, че проявяваш интерес към метафизиката — отбеляза сухо астрономът.

— Онзи ден дойдох тук, за да те помоля за помощ, защото знаех, че влизаш и излизаш свободно в двореца. Но всъщност нямах представа колко свободно! Онази жена, която дойде за теб, Есперанца Малхи…

— Аха! Значи все пак си разбрал за нея! Питах се кога ли ще го направиш.

— Всъщност беше Карю. Той може да бъде много полезен. И тази жена Малхи се оказа една от най-доверените хора на валиде султан. Както и жената, от която там се страхуват най-много, доколкото разбирам от информаторите си. И въпреки това ти се разбираш добре с нея…

— Твоите информатори?!

— Ти знаеше всичко за главния черен евнух и за захарния кораб на Карю — продължи настъпателно Пол. — Скри Карю тук, за да го защитиш, а след това го освободи в мига, в който намериха истинския виновник, и всичко това без никаква суетня, без много шум, без дори и най-дребната вълничка от това да успее да проникне в двореца, доколкото мога да преценя, дори преди самият велик везир да успее да кихне — пауза. — Как въобще успя да направиш всичко това?

— Е, трябва да призная, че съм доста горд с това колко гладко премина всичко и…

— А после и всичко това — кимна Пол към новия инструмент за наблюдение на звездите, който имаше Джамал. — Колкото и да ме е яд на Карю, той е прав. Имаш невероятна колекция от астрономични пособия, Джамал! Най-прецизните инструменти, които някога съм виждал — астролаби, глобуси, карти, книги… Откъде дойдоха те, а?

— Защо не попиташ за това информаторите си, а? — изрече Джамал, но усмивката бе изтрита от лицето му. — Шпионираш ме, а после имаш наглостта да смяташ, че ще накараш и мен да шпионирам за теб, така ли?

— Не да шпионираш. Просто исках една информация за…

— Има ли някаква разлика?

— Разбира се, че има.

— Никой в двореца не би го възприел по този начин. Вие, чужденците, сте все един дол дренки — като деца сте. Непрекъснато искате да знаете за неща, които са харам. Не си мисли, че си единственият, който е пробвал подобен подход с мен!

— Съжалявам, но, Бог ми е свидетел, имах основателни причини. Надявам се, че разбираш, нали? — Пол прокара пръсти през косата си. — Все пак говорим за Силия, за жената, която обичах и която все още обичам — в гласа му вече се долавяше отчаяние. — Жената, която щеше да стане моя съпруга, за бога! И през всичките тези години аз я мислех за мъртва, Джамал! А после се оказа, че тя не е мъртва, а живее точно тук, в Константинопол! През цялото това време е била тук, под носа ми! — стисна главата си. — А аз не сторих нищо, за да й помогна!

— Може би Карю да е сгрешил, а?

— Не е сгрешил. Ето, виж това! — и пъхна в ръцете на Джамал листче хартия.

— Какво е това?

— Рисунка на минога, вид риба, подобна на змиорка. Игра на думи, разбира се, игра, която насочва към името й. Далъм го е открил, скрито в органа!

Без да каже каквото и да било, Джамал му го върна.

— Какво? Няма да кажеш нищо, така ли? Но тя знае, че съм тук, Джамал, сигурен съм и…

— Все още не разбираш, нали, англичанино? Женското крило в дома на всеки един мъж, да не говорим за това на султана, е харам — заговори бавно Джамал, все едно обясняваше на дете. — Това означава забранено, абсолютно забранено за всички останали мъже! Забранено е не само да виждаш жените там, но и да говориш с тях, даже да мислиш за тях! Така че, ако твоето момиче Силия Лампри действително се намира в Къщата на щастието, както казваш, значи вече принадлежи на султана! И за теб повече не съществува! Независимо каква е била преди, сега тя е негова робиня, негова собственост! И нищо, нищо на този свят, с изключение на някакво чудо не би могло да промени това!

Джамал въздъхна и добави:

— А аз те мислех за различен, Пол — сведе очи към цилиндъра, опакован в шагрен. — Мислех си, че идваш тук, защото се интересуваш от работата ми.

— Не говори глупости! Знаеш, че се интересувам! — възкликна с болка в гласа Пол.

— Да — изрече Джамал, вече доста по-любезно. — Знам, че е така. Погледнах в сърцето си и видях какъв си всъщност — един почтен човек. Дори когато бях наясно, че нещата между нас не са… Как да се изразя? Не са такива, каквито изглеждат.

— Аз си мислех, че те познавам, а изведнъж ти се оказа един непознат — въздъхна Пол и разтри челото си.

— Макар че непознатият всъщност си ти, Пол — изгледа го скръбно Джамал. — Понякога забравям, че ти си точно това — странник, непознат за нашите земи. Все пак говори, кажи си спокойно онова, което те е довело при мен. Но първо ела с мен! — подкани го, като сложи ръка на рамото му. — Нощта застудява и ти започваш да трепериш!

Астрономът отведе госта си обратно в обсерваторията си. В ъгъла гореше малък мангал и помещението беше топло. Появи се един от слугите на Джамал и им донесе миниатюрни чашки горещ ментов чай.

— Поседи при мен и се стопли — рече Джамал. — А докато си пиеш чая, ще ти кажа нещо. Нещо, което се надявам, че ще обясни защо помогнах на Карю.

Намести се и започна:

— Когато бях дете, не повече от десетгодишен, ме дадоха чирак при един писар, един от калиграфите на двореца. Бях сръчен и способен и не след дълго научих занаята си, при това добре, но това не ме задоволяваше. Нещо дълбоко в мен искаше от живота много повече, отколкото да преписвам думите, написани от други, дори когато бяха свещени слова, сури от Корана. Точно до работилницата на моя майстор в двореца се намираше работилницата на друг занаятчия — човек, който изработваше часовници — слънчеви и обикновени, както и всякакви други инструменти за султана. Непрекъснато се дивях на нещата в неговата работилница — не само защото бяха много красиви, но и заради предназначението им. Започнах да прекарвам всеки свободен миг при този друг майстор, научавайки всичко, което успявах да го накарам да ми покаже, включително основите на аритметиката и геометрията — за удивление на останалите майстори в двореца и за жалост на моя истински майстор. За мое голямо щастие той беше добър човек, беше ми почти като баща и когато осъзна, че не може с нищо да ме накара да се откажа от другите си интереси, и се увери, че имам истински математически заложби, някак си успя да уреди да посещавам дворцовото училище.

В училището бях много щастлив. Най-накрая имах чувството, че правя онова, за което ме е предвидил Бог. Съвсем скоро стана ясно, че аз съм момче с необичайни способности. В рамките на броени години бях научил всичко, на което учителите можеха да ме научат за математиката, но не ми пукаше. Продължих да се уча, често съвсем сам. Единственото, което ме интересуваше, бяха числата, тяхната красота и яснотата им. Вие в християнския свят все още си мислите, че вселената се движи, водена от музиката на сферите, но аз, Пол, знам, че езикът на вселената, неговата най-дълбока и изначална музика, са числата! — Джамал въздъхна и се усмихна. — Повечето от момчетата на моята възраст се интересуваха от езда и от стрелба с лък, обаче аз си седях по цял ден в стаята и се трудех над проблемите на Евклид!

Когато бях на тринайсет, султан Селим почина и на власт дойде султан Мурад, бащата на настоящия султан. Той доведе със себе си своя стар учител и учен ходжа Сад ал Дин, който прояви интерес към мен, когато ме видя. За мой голям късмет този човек беше приятел с главния астроном Такиудин. В продължение на доста години Такиудин беше молил да му построят нова обсерватория в Константинопол. Наличните астрономически таблици вече бяха остарели и той искаше да състави нови, базирани на нови наблюдения. Когато се яви с тази молба пред султана и пред Дивана — Съвета на везирите, ходжа Сад ал Дин бе един от главните поддръжници на идеята му. И Такиудин построи обсерваторията си съвсем близо до това място, в квартала „Топхане“ в Галата, а две години по-късно, когато обсерваторията бе напълно готова, аз бях приет в нея като един от главните му асистенти. Е, по-нататък знаеш какво се случи — въздъхна Джамал. — През същата тази година — 1577, в небето се появи голяма комета. Такиудин моментално подготви хороскоп за султана. Каза му, че кометата е вестител на хубави неща и знак, че османската армия ще спечели победа във войните срещу Персия. И беше прав, разбира се. Персийците бяха победени, ала османската армия претърпя невиждани поражения. Освен това през същата тази година градът ни беше покосен от чумата и редица важни сановници починаха съвсем скоро един след друг. И всичко това беше далече от благоприятните събития, предсказани от моя господар.

Моят стар покровител ходжа Сад ал Дин и неговият съюзник великият везир Сокулу Мехмед паша, си бяха създали неколцина доста опасни врагове в двора. Един от тях беше шейх Ал Ислам — главният авторитет по ислямския закон в Константинопол. Та шейхът отиде при султана и се опита да го убеди, че причината за всички тези беди е нашата обсерватория. Твърдеше, че надничането в тайните на природата носи само беди на хората. Повтаряше, че империите, в които имало построени обсерватории, до една вече били разрушени.

Първоначално султанът не желаеше да го слуша, защото беше човек, който питаеше дълбоко уважение към знанието и учените, но накрая, след няколко години, шейхът и неговата тесногръда фракция взеха превес. Изпратиха разрушителен батальон и… Е, останалото го знаеш — допълни тъжно Джамал. — Нямаше никакво предупреждение, просто един ден нахлуха и толкова. Наблюдателната кула, всичките ни инструменти, библиотеката, безценните карти… Невъзвратима загуба! Но което беше още по-лошото, екипът ни беше разпръснат. Ние бяхме опозорени. Къде можехме да отидем? Какво можехме да правим? Целият ни труд беше унищожен, до последната таблица. Повечето от другите асистенти си имаха семейства, при които да се завърнат, но аз нямах такова. Затова дойдох тук, в тази кула.

Това място, което все още беше заобиколено от поля, беше известно като Малката обсерватория — част от големия комплекс, но и достатъчно отдалечена от него. Тя също беше разрушена от войниците на султана, но не така пълно, както по-голямата обсерватория. От нея беше останало точно толкова, колкото да успея да си построя импровизирано убежище в едната й част. И именно оттам успях да спася някои от книгите си, както и някои от по-малките инструменти.

Когато хората от града научиха, че един от астрономите все още живее тук като отшелник, започнаха да идват и да ме наблюдават. В началото от любопитство. В преобладаващата си част бяха обикновени хорица, със съвсем рудиментарна представа за предмета на астрономията. Първоначално ме питаха за дребни неща — да изтълкувам някой сън, да им направя хороскоп за раждането на някое дете или да им посоча благоприятна дата за сватба или обрязване. Постепенно молбите им взеха да стават все по-сложни. Започнаха да искат талисмани за защита против уроки, за здраве и за такива неща. А от време на време… и нещо по-сериозно.

— Имаш предвид магьосничество ли? — попита Пол.

— Така ли го наричате? — погледна го с интерес Джамал. — Е, в преобладаващата си част бяха безобидни неща. Понякога бяха само няколко стиха от Корана, поставени в малка платнена кесийка. Защото аз все още можех да пиша калиграфски, както знаеш. Та както казах, безобидни неща. В повечето случаи.

— А после?

— После, един ден имах посещение от един човек, който промени всичко — един черен евнух от двореца. Името му беше Хасан ага.

— Главният черен евнух?

— Същият. Въпреки че това беше преди повече от двайсет години и той още не беше главен черен евнух, разбира се.

— И поиска от теб да му направиш хороскоп?

— Не точно. Той каза, че имало някаква много важна дама, която се нуждаела от услугите ми, въпреки че всичко трябваше да се пази в пълна тайна, естествено. Каза, че ако успея да й помогна, ще бъда възнаграден така, както дори не съм сънувал. Но ако спомена пред някого и думица за нейната молба, ще завърша кастриран като него — добави с тъжна усмивка.

— И ти помогна ли й?

— Всъщност отказах. Един мъдър човек обикновено не би отказал на молба от двореца, но аз отказах. Естеството на молбата й ме ужаси дотолкова, че не посмях да приема, макар че дори и да бях приел, надали щях да мога да й помогна. Обаче те започнаха да ме обработват. Казаха, че мога отново да изградя кулата си, че щели да ми доставят нови инструменти и нови книги. Казаха, че ще мога отново да заработя като независим учен и да правя всичко, което си поискам, само че този път под нейния патронаж.

— Могъща жена значи.

— О, да!

— И тогава ти направи онова, което тя поиска от теб?

— Тя искаше от мен да направя магия на султана. Магия, която да го направи неспособен да легне с никоя друга жена освен с нея самата.

— С други думи, да го направиш импотентен?

— Именно.

— Коя беше тази жена?

— В онези дни тя беше хасеки, фаворитката на султана. А ти я познаваш като Сафийе султан.

Пол се ококори срещу домакина си. Едва след няколко секунди изломоти:

— И получи ли се?

— Ха! — изсмя се внезапно Джамал. — Мой талисман да не се получи? Разбира се, че се получи! — а после, отново сериозен, добави: — За известно време. Султан Мурад бе останал верен на Сафийе близо двайсет години. По онова време това се превърна в нещо като скандал, ако трябва да бъда честен. Всички знаеха, че той не взема нито една друга наложница и бе избрал да има деца само от нея. Но когато се върна в Константинопол, вече като султан, нещата се промениха. Особено като се има предвид, че тук беше майка му Нурбану, която намрази веднага Сафийе и властта, която тя имаше над сина й. И затова започна да се опитва да убеждава Мурад да си вземе нови наложници. Двете с дъщеря й Хумашах търсиха под дърво и камък, за да открият най-красивите робини в империята, но напразно. Въпреки че по онова време Сафийе султан вече не беше в първа младост, той имаше очи само за нея — Джамал отпи глътка от миниатюрната чашка с ментов чай и я върна внимателно на масичката до него. — А после, един ден, откриха две робини, красиви като ангели. И в мига, в който ги видя, Сафийе разбра, че е победена. Именно тогава изпрати хората си при мен.

Джамал отпи нова глътка от чая си и изрече:

— Талисманът, който й направих, действаше много дълго време. Колкото и да се стараеше, султанът не можеше да ощастливи никоя друга освен хасеки. Но накрая те го откриха.

— Кое, талисмана? — възкликна Пол, запленен от този разказ.

Джамал кимна.

— Вината била поета от една от нейните лични прислужници, която после хвърлили в Босфора. Или поне така ми казаха.

— А Сафийе? Какво се случи после с нея?

— Започна сама да търси момичета за султана, всяка от тях по-красива от предишната. И така преди смъртта си той стана баща на деветнайсет деца от тях.

— Но сърцето му е било нейно, нали?

— Нещо такова.

— Значи ето как си построил твоята кула. И си се сдобил с всичките тези астролаби, глобуси, с книгите в библиотеката…

— Да. Сафийе султан удържа на думата си. Велика покровителка е тя, много щедра!

— И все още работиш за нея от време на време?

— Да, макар и все по-рядко — кимна бавно Джамал. — Но до тази история с Хасан ага тя не е искала нищо от мен години наред, въпреки че често ходя в двореца да преподавам в училището там. Валиде султан знаеше, че Карю няма нищо общо с отравянето, затова ме помоли да й помогна. И толкова — направи пауза. — Но трябва да знаеш, Пол, че аз не съм единственият, когото тя използва. Има много хора, към които валиде може да се обърне при нужда. Мен нарича свой лекар. Когато Хасан ага беше отровен, аз бях извикан да помогна. Не че имах голямо желание — поклати глава. — Човекът беше погълнал твърде много отрова и да му помогна беше пряко силите ми, но мисля, че тя го знаеше. Оставането му жив всъщност е Божие дело, а не човешко. Помогна му Божията ръка и…

— И какво?

— Кой знае? — сви рамене Джамал. — Очевидно има нещо много важно, за което да живее. Но той е евнух, така че кой знае какво би могло да е то!

Когато Джамал завърши историята си, Пол се умълча и се загледа в ръцете си. Изведнъж почувства такова изтощение, че нямаше сили да говори, а какво остава — да мисли.

— Ами аз, Джамал? — промълви накрая, затвори очи и отпусна назад глава, подпирайки я на стената. Горчивият вкус на поражението размазваше думите му. — Аз няма ли да имам нещо важно, за което да живея?

— Имаш живота си, за който да живееш, Пол — изгледа го състрадателно Джамал. — Позволи ми да ти дам един съвет. Прибери се у дома, Пол! Валиде султан ти даде възможност и знай, че втора няма да получиш!

Зората вече настъпваше, когато двамата най-сетне се сбогуваха.

— До нови срещи, Пол Пиндар ага!

— До нови срещи!

Прегърнаха се.

— Джамал?

— Приятелю?

— Една последна услуга, може ли?

— Каквото кажеш! — усмихна се Джамал. — Какво е това?

— Моят компендиум.

— Да, това го виждам — промърмори Джамал, държащ компендиума в ръката си.

— Дай й го! Моля те!

В продължение на много секунди, които се сториха на Пол като цяла вечност, астрономът съзерцаваше предмета, без да каже нищо.

— Това не е поглед, не е дума, не е дори мисъл! — изрече умолително Пол. — Но тя ще разбере! Ще знае, че поне съм опитал!

— Много добре! — отсече накрая Джамал и сключи пръсти около компендиума. — Както вече казах, Пол Пиндар ага, нищо на този свят не би могло да ти помогне, но може би има един човек, който би могъл!