Тайната порта

Двайсета глава

Константинопол

3 септември 1599 година, на сутринта

— Все още не мога да повярвам, че си знаела, че са тук!

— Да.

— И през цялото време си знаела! Че след всичкото това време английското посолство продължава да съществува!

— Въобразявам ли си, или вече водихме този разговор! Казах, че съжалявам!

Анета лежеше в леглото си — дюшек, поставен директно на пода, в спалното помещение, което споделяше с още дванайсет къзлар19. Въпреки че вече бе започнала отново да заприличва на себе си, все още беше бледа и не направи никакъв опит да стане.

Силия коленичи на твърдия дървен под до нея.

— Обаче ти знаеш не само че в града е пристигнал английски кораб с даровете на компанията „Левант“ за султана, а че са изпратили някакво негово копие — доколкото разбирам, от захар — точно тук, в двореца — за да не възбужда любопитството на прислугата, която я чакаше в коридора отвън, Силия говореше много тихо. — А сега твърдят, че същият този кораб е отровил Хасан ага!

— Защо все още ме измъчваш заради това, а? — простена тихо Анета. — Всъщност опитах се да ти кажа. Няколко пъти си мислех да ти кажа. Просто реших, че е по-добре, ако…

— По-добре е да не знам, така ли?

— Да, тъпачке! По-добре е да не знаеше! — просъска приятелката й. — Защото погледни се сега!

— Но сега вече знам! — отсече Силия и се отпусна на петите си. — И ти знаеш какво означава това, нали?

— Не го казвай!

— Означава, че Пол може да е тук!

— Дори не си го помисляй!

— Но аз си го мисля! — простена Силия. Скрила лице в ръцете си, тя не забеляза съжалението, изписано по лицето на Анета. — Как да не си мисля? Ден и нощ, докато вървя и докато спя, където и да отида, той е там, до рамото ми, в сънищата ми! — притисна с пръсти очите си, за да може хладината им да облекчи горещината на клепачите й. — Казваш, че те измъчвам, но аз ти казвам, Анета, че аз съм тази, която се мъчи — притисна с ръка мястото под ребрата си, където болката се бе върнала десетократно. — Спомняш ли си, че беше едва вчера, когато ти ме попита: той знае ли, че си мъртва? И аз се изсмях, защото изглеждаше странно за казване, но сега, сега единственото, за което мога да мисля, е: трябва да намеря начин да го уведомя, че не съм мъртва! Че съм тук! Че съм жива! Не знам как, Анета, но трябва да…

— Знам какво си мислиш.

— Не, не знаеш — поклати глава Силия.

— Мислиш си, че ако той знаеше, че си тук, щеше да дойде да те вземе.

Първоначално Силия не й отговори. Погледът й се стрелна притеснено по посока на вратата. А после започна да говори, но този път много бързо:

— Всъщност, Анета, мисля, че може и да има начин…

— Не! — прекъсна я ядосано Анета. — Няма да слушам това! — запуши с ръце ушите си. — Да не би да искаш да удавят и двете ни?!

— Ако просто мога да го видя, Анета… — погледна я жалостиво Силия. — Това е единственото, което искам! Баща ми е мъртъв и никога повече няма да го видя. Но ако можех просто да видя Пол, един последен път, бих могла да издържа всичко това тук. Бих могла да издържа всичко на този свят!

Огледа стаята, която някога споделяше с приятелката си — помещение без прозорци на втория етаж в най-новото крило на харема, от което се излизаше в двора на банята. Въпреки че нямаше никакви мебели, с изключение на двата боядисани шкафа в двата края, където през деня се поставяха дюшеците и завивките на момичетата, стаята излъчваше познатия чист аромат на прясно отсечено дърво.

— И за теб е добре да се подготвиш — въздъхна. — Имам усещането, че съвсем скоро ще бъда обратно тук, при теб.

— Горката Силия! — надигна се бавно Анета на възглавниците си. Изглеждаше много бледа.

— О, не ме съжалявай! Повярвай ми, наистина предпочитам да се върна обратно при теб! Твърде много ме наблюдават, твърде много се грижат за мен — нямаш представа какво е! — постави ръка на гърлото си. — Имам чувството, че изсмукват всичкия въздух от тялото ми. Дори когато казах, че идвам при теб да те видя, изпратиха заедно с мен три прислужници! — пак се огледа. От коридора отвън се дочуха гласовете на жените, които я чакаха. — Никога не мога да остана сама. Всичко, което правя, дори и най-дребното, се докладва на валиде султан — прошепна, отново притискайки с ръка мястото под ребрата си. — Шпионират ме, даже в този момент!

— Какво те кара да си мислиш така? — смръщи се Анета. — Кой те шпионира?

— Шпионите на валиде! Хасеки ми го каза. Нарече ги „Славеите“!

— Славеите ли? Каква глупост! Просто се е опитвала да те подплаши, нищо повече — Анета постави изнемощялата си ръка върху рамото на приятелката си. — Но какво ти е сторила тази жена? Преди да те докопа, ти никога не си била такава!

— Не, не е вярно! — тръсна глава Силия и обеците й звъннаха. — Ти не разбираш! Тя се опитва да ми помогне! — примигна бързо няколко пъти. — Ако наистина искаш да знаеш, човекът, който най-много ме плаши, е Ханза!

— Коя е Ханза?

— Ханза. Довчера беше една от слугините на хасеки — отговори Силия. — Обаче снощи стана една от наложниците на султана.

— Искаш да кажеш, че той… — внезапно заинтригувана, тя се опита да седне. — И с двете ви?!

— Да, и с двете ни. Но го направи само с нея.

— О, гъсчице! — съчувствена пауза. — Съжалявам.

— По-добре недей! „Млада красива девственица за този дебел старец“ — помниш ли, че ми го каза? Е, точно такова беше. Сигурна съм, защото бях принудена да гледам.

— Ти си гледала? — от гърлото на Анета се опита да избликне смях. — Извинявай! — сложи ръка на устата си. — Как изглежда тази Ханза?

— Не се смей! Тя е точно толкова лоша, колкото хасеки е добра! Но за щастие не толкова умна, за колкото самата тя се смята!

След това Силия й разказа за кръвта и кърпичката.

— Мадона! — възкликна удивено Анета. — Но откъде, за бога, си знаела за това?

— Не знаех. Измислих си го — когато зърна изражението на приятелката си, Силия си позволи една крива усмивка. — Не ме гледай така! Нещо, което хасеки ми подметна, ме накара да си кажа: „Ето ни сега тук, в самата сърцевина на нещата, но никой никога не ни казва нищо! Особено на низшите момичета, на така наречените къзлар. Всичко е само подмятания и предположения, слухове и контраслухове, повечето от които неверни. И колкото по-високо по стълбицата се качваш, толкова по-зле става. Така, след известно време, вече и ти не знаеш какво да мислиш.“ Така осъзнах, че ще се наложи сама да открия някои неща. Ти винаги си била много добра в тази работа, Анета, но аз — не. Имам чувството, че през цялото това време съм живяла в някакъв сън! — пак притисна очи с пръстите си. — Господи, колко съм уморена!

— И какво точно ти каза тази Ханза? Трябва да е било много добро за теб, за да спасиш мизерната й кожа!

— Да, беше — кимна Силия и се приведе към нея. — Можеш ли да пазиш тайна?

— Знаеш, че мога.

— Не беше нещо, което ми е казала.

— Тогава какво? Това изражение на лицето ти започва да ме притеснява!

— Даде ми това! — и от джоба си Силия извади ключ.

— За какво е? — размърда се притеснено под завивките Анета.

— За Портата на птичарника. Това е една от старите порти, която извежда от крилото на харема в Третия двор. Напоследък почти не се използва. Хасеки султан ми каза, че английските майстори са били оставени да сглобят подаръка за султана точно зад тази порта, а и аз самата съм ги чувала да работят. Така че, нали схващаш, ако просто мога да…

— Откъде е знаела? — прекъсна я отново и този път напълно безцеремонно Анета.

— Коя, хасеки ли?

— Не хасеки, естествено. Ханза! Ти запита ли се изобщо откъде Ханза е знаела, че ти проявяваш интерес към Портата на птичарника?

— Нямам представа. Сигурно е подслушвала, когато Гюлай ми каза за английските търговци — сви рамене Силия. — Не знам и не ме интересува!

— А би трябвало да те интересува! — простена Анета, чието чело отново се обля в пот. — Не виждаш ли? Те са по следите ти, тоест по нашите следи!

— Какво искаш да кажеш? — смотолеви Силия.

— Искам да кажа, че са се досетили за връзката ти със захарния кораб!

— Глупости! Ако са мислели, че аз имам нещо общо с него, досега все някой щеше да ми каже!

— Но точно в това е въпросът, не разбираш ли? — очите на Анета се превърнаха в тъмни кухини. — Точно така правят нещата тук! — очите й се стрелнаха към вратата. — Наблюдават! Наблюдават и чакат!

— Чакат какво?

— Чакат теб. Да направиш грешна стъпка!

— Може, но не ми пука! — отвърна безразсъдно Силия. — Това е моят шанс, а друг няма да имам! Не разбираш ли? — очите й се напълниха със сълзи. — Те са тук, всеки ден, само че от другата страна на портата!

— Не, не трябва да го правиш! — отсече остро Анета.

— Но защо да не го правя?

— Просто не трябва, това е. Моля те! Ще убият и двете ни! Не трябва да правиш нищо, което ще те свърже с английските търговци!

В продължение на няколко дълги секунди двете момичета просто стояха и се гледаха.

Постепенно гърдите на Силия се изпълниха с лошо предчувствие.

— Какво не е наред, Анета? — попита бавно.

— Аз не съм наред! — изхлипа Анета, обърна се на другата страна и затвори очи. — Онази жена, онази вещица, тя ме е омагьосала, не виждаш ли?

— Не бъди глупачка! Знаеш, че не е вярно! — изсъска Силия и нетърпеливо разтърси рамото й. — Тя просто те е уплашила, нищо повече. Ако продължаваш така, може би наистина ще се разболееш!

— Но не виждаш ли? — в ъгълчетата на устата й избиха капчици пяна. — Аз наистина съм болна!

Може би беше вярно. Кожата й бе станала пепелява и имаше някакъв мазен блясък. Това напомняше нещо на Силия и едва сега тя се сети какво.

— Виждала съм те в такова състояние и преди, нали? Точно след като откриха главния черен евнух — рече. — Когато го откриха, ти плака. Тогава не те разбрах. Но сега виждам, че ти не си болна, Анета, а си много уплашена!

— Не е вярно!

— От какво си уплашена?

— Не мога да ти кажа!

— Напротив, можеш! — тонът на Силия стана умолителен. — И трябва да ми кажеш!

— Не мога! Ще ме намразиш!

— Не бъди глупава! Хайде, нямаме много време! Всеки момент ще дойдат за мен!

— Съжалявам, всичко е по моя вина! — от очите на Анета рукнаха сълзи. — И това наистина е уроки! Ти не разбираш! — в гласа й вече се усещаше истерична нотка. — Така те ме наказват!

— Да, права си, не разбирам — поклати грубо глава Силия. — Как така те наказват? Аз съм тази, която шпионират! Защо някой ще иска да прави подобно нещо на теб?

— Защото бях там!

Отвън два гълъба, които кълвяха семена из двора, се вдигнаха уплашено и крилете им изсвистяха в неподвижния въздух.

— Била си там?

— Да! Бях там, когато главният черен евнух беше отровен! — гласът на Анета се превърна в едва доловим шепот. — Те не ме видяха. Мислеха си, че е котката. Те не ме видяха — преглътна уплашено, — обаче той ме видя!

Главата на Силия се завъртя. Значи ето защо Анета се разтревожи толкова много, когато го откриха. В това поне вече имаше някакъв смисъл. Но какво, за бога, е правила там? Значи болно е не тялото на Анета, а умът й. Ужасът й от Хасан ага е толкова голям, че самата тя е започнала да вехне.

— Значи Хасан ага знае, че си била там? Сигурна ли си?

— Така мисля. Тогава реших, че е мъртъв. Но после… после… не беше мъртъв. И сега не е. А после… О, Силия! — вече плачеше съвсем сериозно. — После го намериха, а сега, както изглежда, той ще живее! И ако наистина ме е видял, ще си помисли, че аз имам нещо общо с това — изведнъж млъкна и очите й се превърнаха в два бездънни мрачни кладенеца насред изпитото й лице. — Те знаят, че с теб дойдохме заедно тук!

— Но какво общо има това със случилото се сега? — изгледа я слисано Силия.

— Това е другото нещо, което трябваше да ти кажа. Захарният кораб, онзи, за когото мислят, че е отровил Хасан ага — той изобщо не беше копие на английския търговски кораб в пристанището тук. Беше копие на кораба на баща ти, гъсчице! Абсолютно копие на кораба „Силия“!