Тайната порта

Тринайсета глава

Константинопол

2 септември 1599 година, по обяд

— Къде са го намерили?

— Край северната беседка, ваше величество. Отсам дворцовите стени.

Сафийе султан огледа подпухналото тяло на Хасан ага, което лежеше пред нея върху възглавниците.

— Какво е това в ръката му?

— Тръстикова сламка, ваше величество — отговори евнухът и сведе очи. — Използваше я, за да изпразва…

— Знам за какво я използваше! — прекъсна го нетърпеливо валиде султан. — Докторът тук ли е?

— Да, ваше величество. Чака в крилото на пажовете. Да го повикам ли?

— Веднага!

По неин знак един от евнусите веднага донесе за нея стол, и други двама — сгъваем параван, зад който тя да седи, докато лекарят извършва прегледа. Сафийе султан седна и се огледа. Все още не бяха успели да отнесат Хасан ага в главната лечебница — засега го бяха положили в голяма стая, близо до вратите на харема. Мястото беше мрачно и голо, с изключение на плочките по стените. Появата на валиде султан в тази част на харема беше толкова рядка, че тя буквално усещаше скупчилите се отвън евнуси — черните им лица бяха онемели в почуда от събитията през последните няколко часа. Дори самата представа за тях — зяпналите им усти, отпуснатите им челюсти, ръцете им, които си правеха знаци на безмълвния език на двореца — я изпълни с гняв. „Какви глупаци! Въобразяват си, че не ги чувам, когато си говорят с ръце — мислеше си тя, — когато самото им присъствие и страхът им ме оглушават! Глупаци! Всички до един! Всяка една от моите жени има повече разум от всички тях!“ Всички, с изключение на Хасан ага, разбира се. Какво ли си е мислел, за да избяга така? Дали не й е вярвал, че ще успее да го опази? Е, независимо дали й харесваше или не, сега всичко се знаеше, а освен това дори и тя не би могла да опази тайната за отровата твърде дълго. Но пък малкото време, през което я бе пазила, й бе предоставило жизненоважна възможност за планиране, за маневри. Сафийе погледна отново към простряната върху леглото фигура. Открит в градините… „Е, досещам се кого си търсел.“ Нещо от старото, добре познато чувство — възбуда ли беше или страх? — премина по гръбнака й като тръпка. Той не би я предал, нали? Не и сега, не и след всичките тези години.

По неин сигнал въведоха лекаря. Колко различен беше официалният доктор на двореца от другия! Сафийе султан го наблюдаваше, докато той влизаше с тътрене на крака — бял евнух от училището на двореца. Лицето му беше неземно бледо, зеленикавобяло, с цвета на паяк в стара градина.

След като се поклони почтително по посока на паравана, лекарят се отправи към импровизираното легло, където бяха положили Хасан ага. Група старши черни евнуси се отдръпна, за да го пусне. Настъпи пълна тишина, когато лекарят приведе ухо към гърдите на Хасан ага, като едновременно с това сложи внимателно два пръста на врата му, за да напипа пулса.

— В името на Бога, милостивия и състрадателния — изрече той задължителните слова с писклив, напевен глас, — той е жив!

Колективна въздишка на облекчение, подобна на вятър през есенни листа, изпълни стаята.

Окуражен, лекарят вдигна внимателно ръката на Хасан ага и огледа старателно дланта му. Ноктите му бяха дебели и извити, пожълтели като стара слонова кост. Отново се възцари пълно мълчание. Благодарение на годините строга дисциплина евнусите бяха в състояние да стоят напълно неподвижни. Накрая заговори един-единствен глас:

— Кажете ни какво се е случило с нашия началник?

Това беше най-младият от старшите евнуси. Бе по-висок и по-широкоплещест от всички останали, но нежният му и напевен като на момиченце глас беше в странно противоречие с могъщата му физика. Поощрени от тази внезапна проява на независимост, се чуха и други гласове:

— Да, кажете ни, моля ви!

И изведнъж, сякаш някой бе разрушил магията в стаята, в сумрака настана раздвижване. Иззад паравана си валиде султан забеляза как белите им шапки започват да се поклащат.

— Отровен ли е бил?

През решетките Сафийе забеляза, че това беше същото създание, което беше заговорило първо — евнухът Зюмбюл.

— Оооо, не! — рязко поемане на дъх. — Не и отрова!

Някои от по-младите евнуси, които до този момент стояха в коридора, започнаха да нахлуват в стаята.

— Но кой е сторил това, кой? — заопяваха скръбно гласовете им.

— Тишина! — това беше един от старшите евнуси, пазителят на портата. — Оставете лекаря да го прегледа! Отстъпете назад!

Но дори и да го бяха чули, те не обърнаха никакво внимание на думите му и продължиха да се бутат напред, за да видят началника си.

Вдигайки ръка, за да помоли за тишина, лекарят дръпна робата на Хасан ага. И после веднага панически го покри, но не и преди стаята да се изпълни с ужасна воня, мирис на гной и разлагаща се плът.

— Аааах! Той умира!

— Гние! Гние от краката нагоре! — застенаха евнусите с пискливите си гласове.

— Който и да го е сторил, ще си плати за това! Ще го накараме да се поизмъчи!

— Почакайте! — извика младият евнух Зюмбюл, който беше приклекнал на пода до тялото на Хасан ага. — Вижте! Той помръдна!

И това беше вярно. Пред очите на всички огромното, подуто тяло бе започнало да се движи. Устните му се задвижиха безшумно.

— В името на Аллах, той говори! — изрече пазителят на портата. — Какво казва?

Евнухът Зюмбюл се приведе и сложи ухо до устните на Хасан ага.

— Гласът му е твърде слаб, не го чувам — рече.

Устните на Хасан ага пак се раздвижиха. По челото му избиха капчици пот.

— Той казва… казва… — мекото чело на Зюмбюл се сбърчи, докато се напрягаше да чуе думите на своя началник. Когато се изправи, по лицето му се бе изписало озадачение. — Казва, че било от захарния кораб, който са изпратили англичаните. Техният захарен кораб го е отровил!

На по-малко от километър от Топкапъ сарай, на борда на кораба „Хектор“ стоеше Пол Пиндар — секретар на английското посолство в Константинопол.

Беше изминал цял ден от прекъснатото им гостуване у Джамал ал-Андалус, но той не бе имал възможност да се върне при астронома. Делата на посолството — подготовката за дългоочакваното поднасяне на даровете на кралица Елизабет за султана и твърде закъснялото представяне на акредитивните писма на посланика — бяха запълнили изцяло времето му. Днешният ден най-вероятно щеше да бъде същият. Тази сутрин една от най-важните особи в йерархията на двореца — главният ага на еничарите — беше изпратил молба да се качи на борда на „Хектор“, за да го инспектира, и посланикът бе заповядал всички моряци на борда да го посрещнат.

И сега, въпреки подготовката за посрещането на началника на еничарите, която кипеше около него, Пол Пиндар стоеше в самота, заслушан в познатото скърцане и стенание на гредите на кораба, слял се с леко повдигащия се от вълните кораб.

Слънцето падаше ослепително върху тъмносините води на Златния рог, които вече бяха пълни с обичайния за средата на деня трафик — рибарски каяци и дребни, бързоходни скифове, дългите тесни баржи на официалните лица от двореца, запътили се по разнообразни задачи, трудноподвижните салове, които сновяха бавно напред-назад из Босфора, пристигащи от тихите води край Черно море с товари дърва за огрев, кожи и лед. На брега Галата бяха пуснали котва десетина високи кораба. Османски военен кораб мина на път към корабостроителницата на султана.

Дори и да забеляза нещо от това, Пол не даде никакъв знак. Погледът му бе фокусиран само върху едно нещо — златните покриви и минарета на двореца. Бе ли възможно Карю действително да е зърнал Силия през онзи ден? Напрегна взор по посока на вече познатите контури — Кулата на справедливостта, дългата, червена редица кухненски комини. В далечината, между върховете на кипарисите, забеляза внезапен проблясък на слънчев лъч, уловен от стъклото на затварящ се прозорец. Може би това да е тя, помисли си той, и да ги наблюдава иззад дървените капаци. През всичките тези години като търговец той бе чувал какви ли не странни истории за пътешественици — за почтени англичани, които се потурчили и си осигурили много добър живот сред владетелите на Изтока. Доколкото му беше известно, неколцина от тях служеха дори тук, в двореца на султана.

Ала Силия? Всички знаеха, че Силия Лампри бе загинала преди две години, потънала заедно с баща си и всички мъже на борда на разбилия се търговски кораб. Пол си спомняше как по време на дългото пътуване до Венеция преди толкова години бе обичал да я наблюдава как седи на носа на кораба и наблюдава морето — колко нежна беше тогава, но и колко безстрашна. Спомняше си как си търсеше извинения, за да седне до нея, и как двамата разговаряха с часове. Как го беше заслепявала — него и всички мъже на кораба — с перленобялата си кожа и косата като златни гранки. Но неговата Силия беше станала храна за рибите на дъното на Средиземно море. Пол потрепери. Възможно ли е тя наистина да се е върнала от мъртвите? Все още му се явяваше в сънищата, зовейки го като умираща русалка — дългата й коса беше увита около врата й и я влечеше надолу, надолу към зелената бездна.

Ами ако това беше вярно? Ако Карю наистина я беше видял и по някакво чудо тя бе оживяла, за да се превърне в затворничка в харема на султана? Тогава какво? Вече не можеше нито да яде, нито да спи от мисълта за това.

— Давам пени за мислите ти, Пиндар! — подвикна му Томас Глоувър, другият секретар в посолството, и се приближи към него.

— Здравей, Глоувър! — поздрави Пол едрия си колега.

А после, макар и трудно, се обърна към него. С Глоувър вървяха още трима мъже от посолството — братята Уилям и Джонас Олдридж, английски консули съответно на островите Хиос и Патмос, и Джон Сандерсън — също търговец от компанията „Левант“, който изпълняваше длъжността ковчежник на посолството. И четиримата се бяха натруфили като за голям празник. В сравнение със строгото черно облекло на Пол те приличаха на пъстри папагали.

— Какво е това? Пак ли си потънал в размисли, Пол? Стига де! Знаеш, че турците не обичат тъжните хора! — подвикна Томас Глоувър.

— Като че ли някой би могъл да остане тъжен, като ви погледне! — отбеляза Пол и се насили да се усмихне. — Томас, блестиш като комета! Какво е това — нови ръкави? — протегна ръка, за да пипне широките, изпълнени със сложни вътрешни ажури ръкави от аленочервена коприна, пришити към бродиран дублет от фина кожа. — И бижута почти колкото султана! Нямаше ли някакъв закон срещу това?

— Знаех си, че ще ти харесат — ухили му се Томас Глоувър, свеждайки глава към него. Слънцето проблесна от тежките златни халки на ушите му. Два аметиста, шлифовани на розетки, сияеха на фона на черната му шапка с широка периферия. Скъпоценни камъни — топази, гранати и лунен камък, намигваха весело откъм пръстите и палците на всяка от ръцете му.

— Е, какви са новините, господа?

— Като стана въпрос за това, носим страхотни новини! Говори се, че самият султан е решил да почете с присъствието си днес нашия кораб!

— Виж ти! Това ще бъде истински шамар в лицето на френския посланик! — отбеляза Пол и усети, че настроението му започва да се подобрява.

— Не само за Дьо Брев, но и за венецианския байло! — допълни Джонас, вторият от братята Олдридж. — Всички знаем колко държат и двамата на дипломатическия етикет!

Двамата братя Олдридж бяха облечени почти толкова пищно, колкото Глоувър. Но вместо скъпоценни камъни бяха предпочели да втъкнат в шапките си пъстроцветни птичи пера.

— Държат, и то колко! — усмихна се Пол. — Ти какво мислиш, Глоувър? Ти познаваш най-добре от нас обичаите на двореца тук. Дали Великият мъж наистина ще дойде?

— Никога не е лесно да отгатнеш намеренията на Великата порта, но в този случай смятам, че е много вероятно да стане — отбеляза Томас Глоувър и опипа острата си брадичка. Пръстените по ръката му проблеснаха.

— Толкова голямо значение ли има дали султанът ще дойде да инспектира кораба ни или не? — попита Джон Сандерсън, най-възрастният в групата.

— Дали има значение, а? — повтори Пол и се облакъти на перилата на кораба. — Джон, ти разсъждаваш като типичен търговец! Запомни, че в дипломацията не става въпрос нито за стафиди, нито за платове, нито за метали — или поне в дадения случай. Работата на едно посолство е по-скоро театър, представление в името на престижа. Целта на всяко посолство е да те забележат. А султанът очевидно ни е забелязал и още как! С пристигането на „Хектор“ тук натрихме носовете на всички останали! Дьо Брев и останалите може и да ни се присмиват, че сме шайка обикновени търговци, но истината е, че играта е простичка. И те ни мразят, защото ние сме по-добри в нея!

— Пол е напълно прав — отбеляза Томас Глоувър. — Сега всички очи в града са вперени в „Хектор“, а това означава много за нас. Доколкото ми е известно, в тези води никога не е имало кораб, достоен да си съперничи с нашия!

— Кораб, който да съперничи на тристатонен търговски съд? Не, не мисля! — допълни с гордост Уилям Олдридж.

— А ако се гласим да бъдем техни съюзници срещу Испания, какъв по-добър символ за мощта на нашата кралица и за силата на Англия от това, а? — изтъкна Глоувър. — А сега, господа, ви моля да ме извините! Пол, може ли да ти кажа нещо насаме?

Обръщайки се към Пиндар, той го дръпна леко настрани и двамата мъже сведоха глави, за да се съвещават.

— Каквото и да стане днес, Пол, ако султанът дойде да инспектира кораба ни, не трябва в никакъв случай да губим предимството си!

— Озвучаваш мислите ми, приятелю. Дьо Брев и венецианският байло ще сторят всичко по силите си, за да ни попречат да постигнем целта си и да търгуваме свободно по тези места.

— А това означава, че посланикът трябва да представи акредитивните си писма колкото е възможно по-скоро! В противен случай нито султанът, нито великият везир ще пожелаят да преговарят с нас. Някакви новини от Далъм?

— Поправките, с които се е заел, са на привършване — или поне така ме увери самият той.

— В такъв случай трябва да му бъде напомнено, че е въпрос от държавно значение да приключи по-скоро! Днес или най-късно утре, ако е възможно. Подаръкът на нашата кралица за султана трябва да бъде представен едновременно с акредитивите на посланика ни!

— Остави тази работа на мен. Пак ще поговоря с него — кимна Пол. — Има и още едно нещо, Томас. Не забравяй, че дотогава сър Хенри трябва да се снишава колкото е възможно повече!

— Имаш предвид, че колкото по-малко поразии успее да направи между днес и тогава, толкова по-добре? — изтърси директно Глоувър. — Да, и аз така мисля. О, като стана въпрос за това, почти забравих — той иска да те види веднага. Чака долу, в каютата на капитан Парсън. Става въпрос за валиде султан.

— Валиде султан? — изгледа го слисано Пиндар.

— Точно така — кимна Глоувър и изгледа любопитно колегата си. — Доколкото разбрах, поискала е нова среща с теб!

— Карю ли? — посланикът сър Хенри Лило звучеше така, сякаш току-що беше сдъвкал лимон. — Не мисля, че ще бъде необходимо той да те придружава, Пиндар! Категорично не!

— Разбира се, сър. Напълно сте прав.

Пол и английският посланик сър Хенри Лило разговаряха в миниатюрната каюта на капитана на кораба „Хектор“, намираща се в задната му част. Сър Хенри подръпваше брадата си — безсъзнателен жест, към който, както Пол беше забелязал, посланикът прибягваше в мигове на върховно притеснение.

— Крайно неправилно.

— Да, сър. Вече разбирам, че е най-добре всичко да бъде свършено тихо и мирно.

— Моля?

— Би било неправилно, сър, както вече казахте — повтори Пол и се поклони почтително. — И че тези неща трябва да стават тихо и мирно.

Даде време на посланика да осмисли чутото, след което допълни предпазливо:

— В крайна сметка френският посланик няма да бъде особено доволен от факта, че валиде султан е поискала частна среща с човек от вашето посолство.

Думите му автоматично попаднаха в целта си.

— Дьо Брев? — присви очи сър Хенри Лило. — О, той със сигурност няма да бъде доволен — лицето му светна. — Това е идея, Пиндар! Да правим нещата тихо и мирно, както казваш, но аз като че ли не съм толкова сигурен. Може би е добре да превърнем случая в… по-голямо събитие, а? Какво мислиш?

— И да рискуваме да ядосаме Дьо Брев? — Пол поклати глава. — Да не говорим пък за венецианския байло! Знаете как венецианците си въобразяват, че имат специални отношения с Великата порта! Нашите информатори ни казват, че те изпращат дарове за валиде и жените й почти ежедневно, мислейки си, че това поддържа връзките им със султана. Дьо Брев може да си помисли, че ние опитваме нещо подобно…

— Точно така! — възкликна Лило. — Точно в това е номерът, не разбираш ли? Да го накараме да си помисли точно това!

Пол убедително се престори, че току-що е прозрял великия замисъл на началника си.

— Но, разбира се! — възкликна на свой ред. — Дьо Брев ще си помисли, че тази визита е ваша целенасочена стратегия! А това би могло да отвлече вниманието им от истинската ни стратегия — да спечелим везира и да подновим търговския договор — и направи лек реверанс, чийто лек ироничен нюанс не би могъл по никакъв начин да бъде усетен от трудно схватливия посланик. — Брилянтна идея! Поздравления, сър!

— Хммм, хммм! — изцвили лекичко Лило — звук, който Пол моментално разпозна като изключително редкия смях на посланика. — И което е най-важното, Пиндар, това няма да ни струва и пени! Няма да има нужда от никакви подкупи за везира!

— Изключително държавническа мисъл! — засмя се на свой ред Пол. — Очевидно не сте провъзгласен случайно за посланик на нейно величество, ваше превъзходителство!

— Внимавай, Пиндар! — смръщи се сър Хенри при споменаването на кралицата. — Нейно величество е самата щедрост! Единственото, което ни помоли, е нашата компания да плати за подаръците, които ще поднесем на новия султан — и напълно правилно, по мое мнение.

„И да поеме разходите на цялото ни посолство, стари ми приятелю Мъгла — помисли си Пол, — чийто значителен обем сега ще трябва да бъде покрит от една лондонска търговска компания, която е по-стисната и от самата кралица! И които, ако не успеем в мисията си, са напълно в състояние да ни накарат да платим от джобовете си това начинание!“

— Какво е това? Какво няма да ни струва и пени, Хенри, моя любов?

Без всякакво предупреждение лейди Лило — съпругата на посланика, се намести в тясната каюта. Тя беше не само доста закръглена, но и носеше огромна плисирана яка, върху която дребната й и очевидно безврата главица стоеше неуверено като свинска глава насред плато (както обичаше да казва Джон Карю). Когато зърна Пол, дребните й очички се разшириха и лицето й се сбърчи в доброжелателна усмивка.

— О, и секретарят Пиндар! Добро утро и на вас!

— Милейди! — поклони се Пол и се опита да й направи място в тясното пространство.

— Е, какви са новините, сър Хенри? — всяко физическо движение, по-бързо от бавно крачене, лишаваше лейди Лило автоматично от кислород, затова сега тя приседна, дишайки тежко, и намести обръча на кринолина си по-удобно около бедрата си. — Какво няма да ни струва и пени?!

— Пиндар отново е извикан от валиде султан.

— Виж ти! — ококори се пак лейди Лило.

— Лично валиде е поръчала да го повикат! — поясни сър Хенри.

— Виж ти! — лейди Лило извади везана носна кърпичка от ръкава си и попи челото си. — Виж ти! — повтори.

— Очевидно новината е толкова голяма, че съпругата ми изгуби ума и дума, Пиндар — отбеляза с лека усмивка посланикът.

— Срамота, милейди! Толкова лош избор ли съм за пратеник? — обърна се също с усмивка секретарят към дамата.

— В никакъв случай, господин Пиндар! — тлъстите гънки, събрали се над яката от рюш на лейди Лило, потрепнаха като розово желе. — Но два пъти в рамките само на няколко дена! Бих казала, че е твърде необичайно, не мислите ли? Господин Глоувър ми обясни, че френските пратеници до Великата порта трябвало да чакат седмици наред, докато бъдат приети от Великия турчин, а валиде султан почти не могат да видят.

— Точно в това е въпросът! Това е знак за велико благоволение! — потри доволно ръце посланикът. Висок, слаб и абсолютно незабележителен, той наистина заслужаваше прякора си „Мъглата“. Пръстите му бяха издължени и бледи като на анемона, никога не виждала слънчева светлина. — Двамата с Пиндар тъкмо си говорехме — допълни посланикът и се приведе поверително към съпругата си, — че това никак няма да се хареса на френския посланик!

— О, ами… — лейди Лило погледна първо към единия, после към другия.

— Изглежда, че подаръкът, който нашата кралица изпрати на валиде султан…

— … имаш предвид каляската, която господин Пиндар й връчи, нали?

— Точно така, каляската — потри отново ръце Лило и кожата му издаде странен стържещ звук. — Става ясно, че тя е във възторг от нея. Казаха ми, че вече са я видели да се вози в нея. Казват още, че я придружавал самият султан. И резултатът от всичко това е, че тя иска да види отново секретаря Пиндар! Най-вероятно, за да изпрати благодарностите си на кралицата!

— И затова го е изискала лично, сигурно, за да му благодари! Браво, Пол! — възкликна лейди Лило и се усмихна толкова широко, че дребните й очички почти потънаха в обилната плът. — Това е прекрасна новина! Можем само да се надяваме, че и голямата кутия със свирките ще се радва на същия благосклонен прием — стига Далъм, разбира се, да я поправи! — изсумтя презрително. — В такъв случай, сър Хенри, трябва да помислим за подходящ ескорт на господин Пиндар! Не можем да позволим на французина и на онова байли да подмятат заядливи забележки, нали така? — снижи глас и се приведе към Пол. — Знам, че говорят презрително за сър Хенри, и то, защото бил търговец, представете си!

— Байло, любов моя! — поправи я съпругът й. — Венецианският посланик се нарича „байло“.

Но лейди Лило изобщо не го слушаше.

— Може би господин консулът Олдридж и господин секретарят Глоувър също трябва да дойдат с вас, какво мислите?

— Не бързай толкова, любов моя! — намеси се сър Хенри и хвърли един поглед на Пол, който веднага схвана намека.

— Но както знаете добре, милейди, секретарят Глоувър и консулът Олдридж са необходими тук, защото трябва да се погрижат за много по-важни дела! — изрече Пол.

— Тогава трябва да ви изпратим с някого, от когото няма нужда тук, някой, който не е толкова важен! — не се предаваше дамата. — Да видим… Нед Хол кочияша? Не, твърде голям селянин е. Може би нашият проповедник, преподобният Мей? Не, твърде хрисим е — тук очите на лейди Лило внезапно се разшириха и тя се превърна в ниско, тлъсто дърво, ударено от гърма на вдъхновението. — Боже господи, ама, разбира се! Карю! Вашият готвач Джон Карю! Точно той трябва да дойде с вас, господин Пиндар! Нали така, сър Хенри! — доволна от себе си, тя вдигна ръка, за да потупа прическата си, но не успя да я стигне заради огромната яка. — Не е необходимо да казва каквото и да било, само да играе ролята си — продължи вдъхновено дамата. — Доколкото знам, той си има нова ливрея, нали? И има достатъчно добри крака, бих казала, въпреки че понякога изглежда като маймуна с тези негови венециански моди! Какво му е лошото на доброто старо английско облекло, а, питам аз? Сър Хенри например… Сър Хенри?

Въпреки яката си тя се опита да се завърти, за да погледне към съпруга си, но той вече беше напуснал каютата.

— Очевидно е отишъл да даде последни указания на хората си — отбеляза спокойно тя. — Изпратиха ни съобщение, че самият Велик турчин щял да пристигне да инспектира „Хектор“. Като че ли и ние трябва да се качим горе, за да изразим почитанията си, не мислите ли?

И започна да се надига с усилие, но Пол веднага се втурна и й помогна да се изправи напълно.

— Така — изломоти тя, леко задъхана от усилието, — днес е велик ден, наистина. Толкова е приятно да бъдем отново на борда на кораб! Ние винаги сме се чувствали много удобно на корабите, господин Пиндар — и разтърси полите си, от които се разнесе силното ухание на камфора, в който са били увивани, за да се съхранят по време на дългите морски пътувания. — Между нас казано, предпочитам да бъда тук, отколкото в онази ветровита голяма къща, където непрекъснато се спъваш в еничари! — Оглеждайки тясната каюта, лейди Лило въздъхна носталгично. — Място за всичко и всичко на мястото си, така казваме за корабите. В началото на брака ни със сър Хенри плавах непрекъснато с него, а след това също, след като взеха бебетата ми — бледите й стари очи се вторачиха за миг през каютата. — Така, така — потупа лекичко ръката на Пол, — няма смисъл да се връщаме към миналото. Знам, че вие ще ме разберете най-добре!

— Позволете ми да ви помогна по стълбите, лейди Лило — изрече Пол и й подаде кавалерски ръка. — Посланикът ни очаква.

— Благодаря! — прие с благодарност тя предложената й ръка. — Това е прекрасно платно, господин Пиндар, нищо, че е толкова черно — отбеляза и пипна плата на мантията му. — Изглеждате като същински венециански благородник, ако ми позволите да отбележа! — допълни и му се усмихна майчински. — Но аз ви прощавам това, Пол. Няма да позволя да ви обиждат, задето носите тъжни цветове! Сър Хенри се канеше да говори за това с вас — разправяше, че на турците това не им харесва — но аз му казах да ви остави на мира. Напомних му, че сте загубили годеницата си. Казват, че се удавила — вдигна към него тъжните си стари очи, бледи и сини като далечен хоризонт. — Та му казах да ви остави на мира!

— Ще се качваме ли, милейди?

— С вашата любезна помощ, господин Пиндар, мисля, че ще се справя с тези стълби достатъчно успешно — кимна тя и хвана ръката му. — Просто исках да ви покажа новата си рокля. Как бихте определили цвета й?

— Мисля, че наричаме този цвят „багра на Дрейк“ — отговори Пол, докато я качваше по дървените стъпала към главната палуба. — Някои пък му казват „драконова кръв“.

— Ама какви имена дават напоследък на цветовете! „Дамско изчервяване“, „лъвско бежово“ и „папагалско синьо“! Бог ми е свидетел, че съм се занимавала с платове достатъчно дълго, но вече дори и аз не мога да следвам модата на цветовете — говореше лейди Лило, докато се опитваше да прекара голямата си яка през тесния отвор. — А какво ще кажете за „пимпило“? Тази дума много ми харесва — пимпило, звучи интересно… — гласът й леко заглъхна, подет от морския вятър, но накрая тя се измъкна на палубата. — Казаха ми, че било нещо като червеникавожълто. Попитах вашия Карю какъв цвят е неговата нова мантия и знаете ли какво ми отговори? — обърна се към стълбите и подвикна на Пол.

— Не, не знам.

— Гъше лайняно зелено, представяте ли си?! Какво следва, господин Пиндар?

— Да, какво следва, наистина — припя услужливо Пол.

— Сигурно е подобно на „мъртъв испанец“. Да не би да ми се е присмивал, как мислите?

— Той самият ще стане мъртъв испанец, ако се осмели да стори подобно нещо с вас! — отсече приятелски Пол. — Гарантирам ви, че лично ще се погрижа!

В този момент на палубата настъпи суматоха.

— Великият султан!

— Вижте, Великият турчин!

— Идва самият султан на империята!

След като се извини на лейди Лило, Пол се насочи към онази част на кораба, където се намираха Томас Глоувър и останалите търговци от компанията.

— Ето го, Пол, идва! — възкликна Глоувър и му направи място до себе си. — За бога, господа, той наистина идва!

Пол проследи погледа му и видя, че султанската баржа се откъсва леко от царския кей край брега. А на борда на английския търговски кораб всички — обикновените моряци, официалната група търговци, та дори и лейди Лило в празничните си труфила, замлъкнаха, вперили погледи в приближаващата се баржа. А насред възцарилата се тишина се разнесе само един, но много странен звук — подобно на лаене на множество кучета.

— Чуйте! — възкликна Глоувър. — Чувате ли ги? Гребците лаят като кучета. Казват, че правели това, за да не може никой от тях да слуша какво говори султанът!

Баржата вече беше почти на една линия с „Хектор“. Когато се приближи, Пол видя, че двайсетимата гребци бяха с бели ризи и червени шапчици, а в единия край на баржата се издига закрита платформа, боядисана в аленочервено и златно, в която, както твърдяха, се возел султанът. Призрачното лаене на гребците се засили. Зад имперската баржа идваше друга, доста по-скромно украсена, в която Пол забеляза антуража на султана — джуджета и неми, облечени в ярки копринени роби. Всеки от тях носеше на бедрото си извит меч — ятаган, а няколко бяха взели и ловни кучета, облечени точно като господарите си — в пурпурни палтенца с бродерия от златни и сребърни нишки. Носейки се леко по водата, баржите обиколиха „Хектор“ веднъж, а после се отдалечиха, носейки се по водите така бързо, както се бяха появили.

На борда на кораба „Хектор“ малката група търговци започнаха да се пляскат един друг по гърбовете и да си говорят възбудено. Само Пол не споделяше тяхното въодушевление. Внезапно бе изпълнен от необяснимо изтощение — дипломатичното направляване на мислите на сър Хенри, справянето с останалите търговци, та дори и разговорите с Глоувър се бяха превърнали за него в тегоба, като че ли бе принуден да играе непосилна за него роля като актьор на тази сцена.

Разтри очите си. След онзи първи разговор с Карю за Силия имаше моменти, когато му се струваше, че полудява. Първоначално просто не можеше да повярва, а след това дойде и яростта, но в по-спокойните си моменти си даваше сметка, че Карю никога не би го излъгал. Така, постепенно, си бе позволил да се надява, а след това и да повярва в невъзможното. Силия — жива! Силия — жива и дишаща, от плът и кръв! А после екзалтацията му бе заменена от отчаяние. Силия жива, но затворена на място, където той никога не можеше да се надява да я види. Или би могъл? В къщата на Джамал бе започнал отново да се изпълва с надежда. През нощта лежеше, вторачен в мрака, неспособен да заспи, борещ се с мислите си. Две години като робиня в ръцете на турците. Какво ли са й направили? Опита се да не си представя, но това беше невъзможно. Какво е правел с нея търговецът на роби, ами султанът? Ами евнусите? Накрая си даваше сметка, че главата му ще експлодира от подобни мисли.

Периферното му зрение беше привлечено от внезапно движение на брега. Пол видя, че от имперския кей се отделя друга баржа. Тази беше по-малка от баржата на султана, но украсена по-богато. Закритата кабинка беше инкрустирана с абанос и слонова кост, златен варак, седеф и огромни скъпоценни камъни проблясваха под слънцето. Този път гребците гребяха мълчаливо. Дървените им весла описваха ярки дъги, докато баржата се носеше бързо към английския кораб. А после, на няколко крачки от кораба, тя спря.

Поставяйки ръка над очите си, Пол се загледа към закритата кабина. Нещо зелено проблесна под слънцето. И тогава той разбра — Сафийе, самата валиде султан, също бе дошла да инспектира „Хектор“. Но и тя не остана дълго. По някакъв таен неин сигнал гребците хванаха веслата си и баржата отново пое на път, само че не се върна към имперските докове, а се насочи бързо в противоположна посока, към тъмнозелените води и стръмните гористи хълмове на Босфора.

Пол се загледа след баржата, дълбоко замислен. Какво ли иска от него валиде султан? Посланикът изглеждаше напълно задоволен от обяснението с благодарностите за подаръците, които Пол беше изпратен да поднесе още в първия миг след пристигането на „Хектор“. Но секретарят не беше толкова сигурен.

Не за първи път той се върна в мислите си към онзи ден — най-странният от всички странни дни, които беше преживял след пристигането си в Константинопол. Обградена от черните си евнуси и охранявана от цял батальон войници с алебарди, валиде султан бе донесена в закрита носилка в двора, където я очакваше каляската. Пол, разбира се, не я бе видял — дворцовият етикет му забраняваше дори да си вдига очите към нея — но ако някой се бе сетил да го пита, той би му казал, че съществуват множество други начини да видиш някого; че излъчването зад завесите на носилката беше толкова силно, че очите не бяха необходими, за да съзреш тази чудна жена. Гласът й беше повече от достатъчен.

— Вените, ингилези! Ела по-близо, англичанино!

Спомняше си как, когато бе чул този глас за първи път, космите на тила му се бяха изправили. Разузнаването на компанията твърдеше, че валиде султан е стара жена, най-малко петдесетгодишна. Но това беше глас на жена, която беше все още млада.

— Ела по-близо, англичанино! — бе повторила тогава тя. А когато го бе видяла да поглежда уплашено евнусите, до един сложили ръка на дръжките на ятаганите си, бе добавила: — Но фото паура! Не се страхувай!

И така той се бе приближил до носилката със завесите, и двата бяха говорили. Колко ли бяха говорили? След това Пол не можеше да определи. Спомняше си само един неповторим парфюм, като ароматна нощна градина, а после тя бе помръднала и той бе уловил проблясък на бижута.

Гледката на баржата на валиде като че ли избистри ума му. Той избута останалите мисли назад и се опита да се концентрира върху настоящата си задача. Днес като по чудо му беше дадена още една възможност да влезе в двореца и като в отговор на молитвите му — заедно с Карю! Джон Карю можеше да бъде понякога и огромен товар, но имаше качества, за които враговете му никога не биха могли да се досетят — очи, които не пропускаха нищо, нерви от стомана и бързина на ума, която в трудни ситуации понякога изглеждаше дори дяволска. Та на света нямаше друг човек, когото Пол би предпочел повече да го придружи в двореца от Карю — стига да го откриеше, разбира се.

Пол огледа кораба и изруга наум. Къде беше това магаре, когато имаше най-голяма нужда от него? Сигурно както винаги не се подчинява на заповеди. Едва тогава обаче Пол осъзна, че всъщност изобщо не бе виждал Карю през днешния ден. Огледа нетърпеливо палубата, а после вдигна очи дори към мачтите, но никъде не го зърна.

Забеляза обаче нещо друго — друг морски съд, който се бе насочил към кораба „Хектор“. Този път не беше имперска баржа, а малък скиф, който се движеше към тях откъм брега на Галата. Пол се загледа в лодката. Двама еничари държаха веслата и шапките им едва се държаха на главите им от усилието. Гребането им беше толкова некоординирано, че на два пъти малката лодка едва не се сблъска с останалия морски трафик. Когато скифът приближи, Пол разпозна отзад други двама от членовете на посолството — преподобният Мей, а до него други двама търговци на компанията, пристигнали наскоро от Алепо — господин Шарп и господин Ламбет. Не след дълго Пол разпозна още и чирака на Джон Сандерсън — Джон Хенгър, както и кочияша Нед Хол, които също гребяха.

— Колкото и силно да гребат, пак изпуснаха инспекцията на султана — отбеляза Томас Глоувър, приближавайки се към Пол.

— Не мисля, че идват за това — поклати бавно глава Пиндар, вторачен в малката група в скифа. — Мисля, че е станало нещо лошо.

Когато видяха, че Пиндар и Глоувър ги наблюдават, двамата търговци размахаха ръце във въздуха. Преподобният пък се изправи в лодката и започна да крещи нещо през свитите си на фуния ръце, но вятърът отнасяше думите му.

— Ама че глупак е това отче! — махна презрително с ръка Глоувър, но и по неговото лице се изписа напрежение. — Честно казано, тази работа не ми харесва.

— На мен още по-малко — припя Пол.

Най-накрая малката лодка доближи корпуса на „Хектор“. Сега обаче мъжете в нея като че ли се зачудиха как да реагират.

— Какви са новините, господа? — улесни ги Пол, като се провикна.

Ламбет — един от търговците от Алепо, се изправи неуверено на крака и извика:

— Става въпрос за вашия човек, секретарю Пиндар. За Карю.

— Какво за него, господин Ламбет? — запита Пол и усети, че устата му пресъхва.

— Няколко еничари дойдоха да го арестуват.

— Този нехранимайко! — провикна се Глоувър и постави ръка на рамото на колегата си. — Ще умори всички ни — после към лодката: — За какво? Какво е направил?

— Не знаем, а те не ни казват.

Пол се хвана за перилата и извика:

— Къде го отведоха?

— Да го отведат ли? — Ламбет свали шапката си и попи с нея потното си чело. — О, не, не са го отвели никъде. Той не беше там. Точно затова и дойдохме тук — да го предупредим. Мислехме си, че е с вас.

Глоувър изгледа Пол.

— Е?

— Не, не е тук — отвърна мрачно Пол. — Но мисля, че знам къде мога да го намеря.