Терез Ракен

Предговор към второто издание

Наивно вярвах, че този роман може да излезе без предговор. Имам обичая да изразявам ясно мислите си, да наблягам дори върху най-дребните подробности на това, което пиша и се надявах да ме разберат и оценят, без да давм предварително обяснения. Изглежда съм се лъгал.

Критиката прие тази книга грубо, с възмущение. Някои добродетелни хора изразиха своето отвращение в не по-малко добродетелни вестници, като едва ли не я хванаха с щипци, за да я хвърлят в огъня. Дори нищожните литературни вестничета, които всяка вечер дават сведения какво е станало в спалните и будоарите, си запушиха носа, говорейки за нейната мръсотия и смрад. Ни най-малко не се оплаквам от този прием, напротив, очарован съм, че моите събратя притежават такива чувствителни девически нерви. Разбира се, творбата ми е на разположение на моите съдници и аз не мога да възразя, щом те я намират противна. Неприятно ми е единствено, че сякаш нито един от непорочните журналисти, които са се ичервявали, четейки „Терез Ракен“, не е вникнал в този роман. Ако бяха вникнали в него, може би щяха да се изчервят още повече, но поне сега щях да изпитвам дълбокото задоволство, че с право са се отвратили. Безкрайно дразнещо е да слуша човек как честни писатели отричат покварата, след като е дълбоко убеден, че те всъщност сами не знаят какво точно отричат.

Така че ще трябва сам да представя творбата си на своите съдници. Ще бъда кратък, целта ми е единствено да избегна за в бъдеще недоразуменията.

В „Терез Ракен“ исках да изучавам темпераменти, а не характери. Това е основата на цялата книга. Избрах лица, които са водени изцяло от своите чувства, лишени са от воля и във всички действия през живота си те се подчиняват единствено на зова на своята плът. Терез и Лоран са изродени човешки същества, нищо повече. Стремях се да проследя как те постепенно и бавно се разкъсват от своите страсти, от подтиците на инстинкта, от мозъчните промени, появили се след някоя нервна криза. Любовта на моите двама герои е задоволяване на една нужда; извършеното от тях престъпление произтича от прелюбодеянието им и те го приемат тъй, както вълците приемат смъртта на овцете; и накрая това, което си позволих да нарека техни угризения, е всъщност обикновено объркване в организма, неиздръжливост на обтегнатата до скъсване нервна система. Веднага признавам, че тук липсва всякаква душевност, аз сам желаех това.

Надявам се, че моята цел, която бе преди всичо научна, започва да става по-ясна. Когато моите двама герои — Терез и Лоран — бяха създадени, аз самоволно си поставих някои въпроси и отговорих на тях, опитах се например да обясня, странното единение, което може да се осъществи между два различни темперамента, показах дълбоките изменения, настъпили у една сангвинистична натура при допира с една нервна натура. Ако романът бъде внимателно прочетен, ще се установи, че всяка глава всъщност изследва някой по-особен физиологичен случай. Накратко казано, имах едно единствено желание: разполагайки с един силен мъж и една неудовлетворена жена, търсех в тях звяра, виждах само този звяр, запокитих ги в едно жестоко премеждие и внимателно отбелязвах усещанията и действията на тези същества. Просто извърших върху две живи тела изследователската работа, която хирурзите извършват върху трупове.

Ще признаете колко тежко, след като човек е приключил подобна работа и все още е изцяло завладян от аскетичните радости, които предизвиква търсенето на истината, да чуе как хората го обвиняват, че единствената му цел е била да нарисува безнравствени картини. Положението ми е сходно с положението на онези художници, които изобразяват голи тела, без да изпитват ни най-малко желание и остават безкрайно изненадани, когато някой критик се възмути от голата плът в творбите им. Докато пишех „Терез Ракен“, аз забравих света, потопих се в точното и подробно копие на живота, увлякох се да анализирам човешкия механизъм и уверявам ви, че жестоката любов на Терез и Лоран за мен ни най-малко не беше неморална, не представляваше нищо, което да подтиква към низки страсти. Човешкият облик на моделите изчезваше, както изчезва пред очите на рисувача, пред когото се е свила гола жена и който мисли единствено как да пресъздаде тази жена върху платното си, съблюдавайки истинноста на техните цветове и очертания. Затова се изненадах толкова като чух как наричат творбата ми купчина кал, локва кръв, бунище гадост и знам ли още какво. Известна ми е играта на критиката, аз също съм участвал в нея; но признавам, че единството на нападението донякъде ме обърка. Как, нима нито един от моите събратя не бе се опитал поне да обясни моята книга, ако не да я защити! Сред хора от гласове, които крещяха: „Авторът на Терез Ракен е истеричен мръсник, който изпитва удоволствие от порнографията“, напразно чаках глас, който да отвърне: „Не е така! Този писател е обикновен изследовател, който действително се е самозабравил сред човешката гнусота, но нали и лекарят забравя себе си в дисекционната.“

Забележете, аз ни най-малко не търся от страна на пресата доброжелателство спрямо една творба, която според нея само предизвиква отвращението на чувствителните хора. Изобщо нямам такива стремежи. Изненадва ме само, че моите събратя виждат в мен нещо като литературен боклукчия, след като опитните им очи още от първите десет страници би трябвало да разгадават намеренията на един автор, и единственото ми желание е искрено да ги помоля за в бъдеще да ме приемат такъв, какъвто съм, и да спорят за това което представлявам.

Толкова е просто да се разбере „Терез Ракен“, да я разглежда човек като наблюдател и изследовател, да ми посочи истинските ми грешки, без да хвърля по мен шепа кал с името на нравствеността. Това изисква само малко разум и някой общи изисквания за истинска критика. От научна гледна точка обвинението в безнравственост не доказва абсолютно нищо. Не зная дали моят роман е безнравствен, признавам, че никога не съм се опитвал да го направя по-малко или повече непорочен. Зная обаче, че нито за миг не съм възнамерявал да вложа в него мръсотиите, които откриват нравствените хора; всички, дори и най-страстните сцени съм писал единствено с любопитството на учен; моля съдниците си да намерят поне една непристойна страница, отправена към читателите на малките розови книги, пълни с клюки и задкулисни интриги, които излизат в по десет хиляди екземпляра и са горещо препоръчвани от вестниците, толкова отвратени от „Терез Ракен“.

До този ден съм прочел за творбата си само някои ругатни и извънредно много глупости. Казвам го съвършено спокойно, както бих го казал на някой приятел, който би ме попитал на четири очи какво мисля за отношението на критиката към мен. Един талантлив писател, комуто се оплаках от проявеното към мен неразбиране, ми отвърна със следната дълбока мисъл: „Вие притежавате огромен недостатък, който ви затваря всички врати: само две минути да поговорите с някой глупак и веднага му давате да разбере, че е глупак.“ Тъй ще да е: чувствам каква вреда си нанесох, като обвиних критиката в безумство, и все пак не мога да се въздържа да не изкажа презрението, което изпитвам към нейното заслепение и прибързаните й оценки, раздавани без всяка методичност. Разбира се, говоря за обичайната критика, за онази, която съди според глупашките предупреждения и не може да достигне до общочовешкия мироглед, необходим за да бъде разбрано едно човечно произведение. Никога не съм се сблъсквал с такова неумение. Няколкото удара, които дребната критика ми нанесе във връзка с „Терез Ракен“, както обикновено отидоха напусто. Тя неизменно удря лошо, възхищава се от подскачанията на някоя напудрена актриса и миг по-късно крещи за неморалността на един физиологичен етюд, без да разбира, без да се опита да разбере, като руши всичко пред себе си, ако глупавия й страх я кара да руши. Безобразно е да бъде човек бит за грешка, която не е извършил. Понякога съжалявам, че не написах непристойни неща; струва ми се, че щях да бъда щастлив да получа заслужено наказание сред този дъжд от удари, които се сипят върху ми, без да зная защо.

В наше време има само двама трима души, които могат да прочетат, да разберат и да оценят една книга. От тях именно бих искал да получа урок, тъй като съм убеден, че няма да говорят, без да са прозрели намеренията ми и без да са забелязали резултата от усилията ми. Те в никакъв случай няма да ме замерват с празни думи за морал и литературна нравственост; те ще ми признаят правото да избирам в това свободно за изкуството време каквито искам сюжети, като ще искат от мен само съвестна работа, знаейки, че единствено глупостта накърнява честта на литературата. Научният анализ, който се опитвам да приложа в „Терез Ракен“, надали ще ги смути; те ще открият модерния метод, инструмента за всевъзможни изследвания, с които нашият век си служи тъй мощно, за да проникне в бъдещето. Каквито и да бъдат техните заключения, те ще приемат моята изходна точка, изучаването на темперамента и дълбоките изменения на организма под влияние на средата и обстоятелствата. Ще бъда изправен пред истински съдници, пред хора, търсещи искрено истината, без детинщини и престорен свян, хора, които няма да счетат за нужно да разиграват отвращение пред разголените и живи анатомични примери. Също като огъня, искреното изучаване пречиства всичко. Разбира се, пред съдниците, за които мечтая в този миг, моята творба ще бъде твърде скромна; бих приел цялата строгост на критиките, бих желал тя да бъде нашарена от поправки. Но в такъв случай поне бих изпитал дълбоката радост да видя как ме критикуват за това, което съм се опитал да направя, а не за това, което не съм извършил.

Струва ми се, че още сега чувам присъдата на голямата критика, на голямата натуралистична критика, която обнови науките, историята и литературата: „«Терез Ракен» изучава прекалено частен случай; драмата на съвременния живот е по-гъвкава, не е тъй потопена в ужаса и лудостта. Такива случаи са от второстепенно значение за една творба. Желанието да не изпусне нищо от наблюденията си е накарало автора да подчертава подробностите, от които произведението е придобило прекомерна напрегнатост и острота. От друга страна, стилът не е тъй прост, както трябва да бъде в един аналитичен роман. С една дума, за да напише авторът добър роман, трябва да обхване по-голяма част от обществото, да го обрисува в многобройните му разнообразни аспекти и най-вече да си служи с ясен и естествен език.“

Исках в двадесет реда да отговоря на нападките, които ме раздразниха със своята наивна недоброжелателност, но забелязвам, че започвам да разговарям със себе си, както ми се случва винаги, когато остана прекалено дълго с перо в ръка. Спирам, зная, че читателите не обичат това. Ако имах желанието и възможността да напиша манифест, може би бих се опитал да защитя това, което един журналист нарече във връзка с „Терез Ракен“ „воняща литература“. Но какъв смисъл има? Групата писатели натуралисти, към които имам честа да принадлежа, е достатъчно смела и активна, за да създава силни творби, които сами да говорят за себе си. Само яростното заслепение на някои критици може да принуди автора да пише предговори. След като съгреших, написвайки този предговор от любов към яснотата, моля за прошка разумните хора, които нямат нужда да им палят фенери през деня, за да виждат добре.

15 април 1868 г.

Емил Зола