Терез Ракен

11

Понякога, в неделя, когато времето бе хубаво, Камий принуждаваше Терез да се разходят по Шан-з-Елизе. Младата жена би предпочела да остане във влажния мрак на магазина. Тя се уморяваше, отегчаваше се да се мъкне подръка с мъжа си, който се спираше пред магазините, възклицаваше учудено, правеше разни забележки или глупаво мълчеше. Но Камий си знаеше своето. Той обичаше да показва жена си. Когато срещнеше някой от колегите си и особено някой началник, гордо разменяше поздрав, ако беше с нея. Впрочем той се разхождаше просто за да се каже, че се разхожда, почти без да говори, вдървен и неестествен в празничните си дрехи, като влачеше крака с тъп и суетен вид. Терез се измъчваше, че трябва да върви подръка с такъв мъж.

В дните за разходка госпожа Ракен придружаваше децата си до края на пасажа. Тя ги целуваше така, като че ли тръгват на пътешествие. След това им даваше безкрайни съвети и ги притесняваше с молби да внимават.

— Преди всичко — казваше им тя, — пазете се от злополуки. Толкова коли има в Париж!… Обещайте ми да не се смесвате с тълпата…

Най-сетне ги оставяше да тръгнат и дълго ги следеше с очи. После се връщаше в магазина. Краката й бяха натежали, затова не можеше дълго да ходи.

Друг път, по-рядко, съпрузите излизаха вън от Париж: отиваха в Сент-Уен или в Аниер и ядяха риба на скара в ресторантите край реката. Това бяха дни на големи гуляи, за които се говореше цял месец предварително. Терез приемаше по-охотно, почти радостно тези разходки, в които оставаше на чист въздух до десет, а понякога и до единадесет часа вечер. Сент-Уен със зелените си острови и напомняше Вернон. Тя усещаше как в нея се надигат всичките диви страсти, които бе изпитвала към Сена като младо момиче. Сядаше на пясъчния бряг, потапяше ръцете си в реката и просто се възраждаше под палещите слънчеви лъчи, смекчени от свежата прохлада на сенките. Докато тя късаше и цапаше роклята си по камъните и глинестата почва, Камий разстилаше грижливо на земята носната си кърпа и предпазливо сядаше. В последно време младото семейство водеше почти винаги и Лоран, който оживяваше разходката със смеховете и селската си жизнерадост.

Една неделя Камий, Терез и Лоран се отправиха към Сент-Уен към единадесет часа след закуска. Разходката беше уговорена отдавна и щеше да бъде последната за сезона. Есента наближаваше, студени повеи разхлаждаха въздуха вечер.

Тази сутрин небето все още беше прозрачносиньо. На слънце беше топло, а на сянка — приятно. Решиха да се възползват от последните слънчеви лъчи.

Тримата наеха файтон и изслушаха тревожните молби и неспокойните наставления на старата търговка. Те прекосиха Париж и слязоха от файтона при укреплението. После тръгнаха пеш по шосето към Сен-Уен. Беше обяд. Ярко огрян от слънцето, прашният път ослепяваше с белотата си, също като сняг. Сгъстеният до крайност въздух беше се нажежил. Терез, уловила подръка Камий, вървеше със ситни крачки и се криеше под слънчобрана, а мъжът й триеше лицето си с огромна кърпа. Зад тях идваше Лоран, който сякаш не чувстваше палещите слънчеви лъчи по шията си. Той си подсвиркваше, риташе камъните и от време на време поглеждаше сладострастно полюляващите се бедра на любовницата си.

Щом пристигнаха в Сент-Уен, побързаха да намерят дръвчета и поляна, за да се настанят на сянка. Преминаха на едно островче и навлязоха в малка горичка. Земята беше покрита с червеникав пласт окапали листа, които със сухо трептене шумоляха под краката им. Много дървета се извисяваха прави като готически колони; клоните им се спускаха до челата на разхождащите се — медночервеният свод на есенните листа и белите и черни стволове на трепетликите и дъбовете закриваха хоризонта. Бяха се озовали в пуст, тих кът, сред свежа, безмълвна, тясна полянка. Край тях се плискаше Сена.

Камий си избра сухо място и седна, като повдигна сакото си. Терез, шумолейки с фустите си, се хвърли на земята върху листата; тя просто изчезна сред гънките на роклята си, която се разстла около нея, откривайки единия й крак до коляното. Легнал по корем, подпрял брада на земята, Лоран гледаше крака й и слушаше бърборенето на приятеля си, който говореше срещу правителството и твърдеше, че трябва да превърнат всички островчета на Сена в английски градини с пейки, с пясъчни алеи и подрязани дървета, както в Тюйлери.

Останаха около три часа на полянката, докато слънцето престане да жари, за да се разходят преди вечеря. Камий говореше за службата си, разказваше разни глупави истории. После се отпусна уморен на земята и заспа. Терез още преди това, затворила очи, се преструваше, че дреме.

Лоран допълзя тихо до младата жена; той издаде устни и целуна обувката й, после и глезена й. Кожата на обувката, белият чорап, който целуна, изгориха устата му. Острите изпарения на земята и лекият парфюм на Терез се смесваха, проникваха в него, сгорещяваха кръвта му и възбуждаха нервите му. Цял месец вече той живееше във въздържание, което го изпълваше с гняв. Разходката под жарките слънчеви лъчи по шосето към Сент-Уен беше го разпалила. Сега седеше тук в този непознат уединен кът, сред тишината и сянката, изпълнени със сладострастна нега, и не можеше да притисне до гърдите си жената, която му принадлежеше. Съпругът й можеше да се събуди, да го види, да разстрои всичките му благоразумни планове. Този човек вечно му се изпречваше на пътя! И любовникът, притиснат до земята, като се криеше зад фустите, целуваше безмълвно, разтреперан и разгневен, обувката и белия чорап. Терез не помръдваше, беше като мъртва. Лоран помисли, че спи.

Той стана, гърбът му се беше схванал, облегна се на едно дърво. Тогава видя, че младата жена гледа в пространството с широко отворени, блестящи очи. Беше подпряла глава с ръце, лицето й беше матовобледо, хладно и неподвижно. Терез размишляваше, втренчените й очи бяха като мрачна бездна, пълни с мрак. Тя не се помръдна, не обърна поглед към Лоран, застанал прав зад нея.

Той я загледа почти изплашен от неподвижността й, от безразличието, с което приемаше ласките му. Това бяло и безжизнено лице, потънало сред гънките на фустите, надигна в сърцето му ужас, изпълнен с палещи желания. Искаше му се да се наведе и да затвори с целувка широко отворените й очи. Но почти до полите й спеше Камий. Това жалко същество беше се свило и мършавостта му още повече изпъкваше; той леко похъркваше. Под шапката, прикрила наполовина лицето, отворената му уста се беше разкривила от съня в глупава гримаса; малки червеникави косъмчета, поникнали тук-таме по слабата му брадичка, загрозяваха бледата му кожа; както беше отметнал глава, на тънката му, набръчкана шия се виждаше керемиденочервената адамова ябълка, която се повдигаше при всяко похъркване. Излегнат така, Камий беше противен и отблъскващ.

Лоран, който го гледаше, вдигна крак с рязко движение. С един удар можеше да смаже лицето му.

Терез сдържа един вик. Тя пребледня и затвори очи. Извърна глава сякаш да не я опръска бликналата кръв.

Няколко секунди Лоран остана така, с вдигнат крак над лицето на заспалия Камий. После го отпусна бавно и се отдалечи няколко стъпки. Помисли си, че такова убийство може да извърши само глупак. Премазаната глава щеше да докара подире му цялата полиция. А той искаше да се отърве от Камий единствено за да се ожени за Терез. Мечтаеше да живее свободно след престъплението като убиеца на каруцаря, за когото бе разказал стария Мишо.

Отиде до брега на реката и загледа течащата вода с тъпо изражение. После внезапно се върна; най-сетне в главата му бе узрял план, намислил бе най-подходящото убийство, което нямаше да е опасно за него.

Той събуди спящия като погъделичка носа му с една сламка. Камий кихна, стана и намери шегата за много забавна. Той обичаше Лоран заради закачките му, защото те го развеселяваха. Бутна жена си, която лежеше със затворени очи. Терез стана, оправи измачканата си фуста с полепнали по нея сухи листа, и тримата напуснаха полянката, а под стъпките им хрущяха сухи клечки.

Излязоха от острова и тръгнаха по пътищата и пътеките, изпълнени с излетници. Между оградите се мяркаха девойки в светли рокли; групи лодкари преминаваха с песни; върволица от еснафски семейства, възрастни хора и чиновници със съпругите си се изнизваше край канавките. Всички пътища изглеждаха като шумни претъпкани улици. Само слънцето запазваше безпределното си спокойствие. То клонеше вече към залез и разгъваше над обагрените в червено дървета и белите пътища огромно покривало от бледа светлина. От тръпнещото небе започваше да се спуска прохлада.

Камий вече не вървеше подръка с Терез; той разговаряше с Лоран, смееше се на шегите и подвизите на приятеля си, който прескачаше канавките и вдигаше големи камъни. Младата жена вървеше, свела глава, от другата страна на пътя и късаше от време на време стръкчета трева. Тя изостана, спря се и погледна отдалеч любовника и мъжа си.

— Хей, не си ли гладна? — извика Камий.

— Гладна съм — отговори тя.

— Тогава на път!

Всъщност Терез не беше гладна; а само уморена и неспокойна. Тя не знаеше нищо за плановете на Лоран, краката й трепереха от тревога.

Тримата се върнаха край реката и потърсиха ресторант. Настаниха се на нещо като дъсчена тераса в една кръчма, пропита с миризма на мас и вино. В заведението се чуваха викове, песни, тракане на чинии. Всички сепарета, всички салони бяха претъпкани с хора, които говореха високо; а тънките стени като че ли още повече усилваха врявата. Стълбата се люлееше, когато келнерите се качваха по нея.

Горе на терасата полъхът от реката прогонваше миризмите на прегоряло. Облегната на перилата, Терез гледаше кея. Отдясно и отляво се редуваха кръчми и панаирни бараки. В беседките между редките пожълтели листа се виждаха бели покривки, мъжки костюми като черни петна, ярки женски поли. Навред сновяха хора, гологлави, забързани, засмени; сред шумните викове на тълпата се носеха жалните звуци на латерна. Мирис на скара и на прах изпълваше спокойния въздух.

По утъпканата морава долу под краката на Терез момичета от Латинския квартал пееха детска песен и играеха хоро. Със смъкнати на гърба шапки, с разплетени коси, те се държаха за ръце и скачаха като малки момиченца. Все още им беше останал глас и бледите им лица, похабени от груби милувки, се бяха облели в девическа руменина. Големите им безсрамни очи блестяха влажни и разнежени. Студенти пушеха с глинени лули, гледаха ги и им подхвърляха двусмислени шеги.

А оттатък, над Сена, и над крайбрежните хълмове се спускаше ведра вечер, неясна синкава мъгла, която обвиваше в прозрачен дим дърветата.

— Ей! — извика Лоран, като се наведе над перилата на стълбата. — Келнер, кога ще вечеряме?

После сякаш размисли и добави:

— Знаеш ли какво, Камий, хайде да отидем да се поразходим по реката преди вечеря? Тъкмо ще има време да опекат пилето. Ще умрем от скука да чакаме цял час.

— Както искаш — отговори с безразличие Камий, — но Терез е гладна.

— Не, не, мога да почакам — побърза да каже младата жена, в която Лоран беше втренчил поглед.

Те отново слязоха долу. Запазиха маса, избраха си меню и казаха, че ще се върнат след един час. Понеже съдържателят даваше под наем лодки, помолиха го да им даде една. Лоран избра съвсем лека лодка. Камий се уплаши като я видя.

— Дявол да го вземе — каза той, — в нея не бива дори да шавнеш. Иначе ще се озовеш във водата.

Всъщност Камий ужасно се страхуваше от водата. Непрекъснатото боледуване във Вернон като дете не му беше дало възможност да се плиска в Сена; докато съучениците му тичаха да се къпят в реката, той лежеше в топли завивки. Лоран беше станал смел плувец и неуморим гребец. Камий беше запазил страха на децата и жените към дълбоката вода. Той опипа с крак дъното на лодката, сякаш да се увери в здравината й.

— Хайде влизай! — извика му Лоран със смях. — вечно се страхуваш!

Камий прекрачи лодката и залитайки, седна отзад. Като почувства под себе си твърдите дъски, се поободри и започна да се шегува, за да се покаже смел.

Терез стоеше сериозна и неподвижна на брега до любовника си, който държеше въжето. Той се наведе и й прошепна бързо:

— Внимавай, ще го хвърля във водата… Покорявай ми се… Аз отговарям за всичко.

Младата жена страшно пребледня. Просто се закова на мястото си, вцепени се, очите й станаха огромни.

— Влизай в лодката! — прошепна пак Лоран.

Тя не помръдна. В душата й бушуваше страшна борба. Направи неимоверно усилие, защото се страхуваше, че ще избухне в ридания и ще падне на земята.

— Аха! — извика Камий. — Лоран, погледни Терез! Ето кой се страхува. Виждаш ли я, ни назад, ни напред…

Той се беше настанил на задната пейка, опрял лакти наперилата на лодката, и се полюляваше самодоволно. Терез го погледна особено. Смехът на това клето същество й подейства като удар с камшик, който изплющя над нея и я подгони. Тя бързо скочи в лодката и застана до носа. Лоран улови веслата. Лодката се отдели от брега и бавно заплува към островите.

Спускаше се здрач. Дърветата хвърляха дебели сенки, водата край бреговете потъмня. По реката се виеха широки сребристобели пътеки. Скоро лодката се озова посред Сена. Шумът от кейовете достигаше приглушен дотук. Песните и виковете долитаха смътно, изпълнени с тъга. Никаква миризма на скара и на прах. Полъхваше свеж вятър. Стана студено.

Лоран отпусна греблата и лодката се понесе сама по течението.

Пред тях се издигаше огромният червеникав масив на островите. Двата бряга в тъмнокафяв цвят, осеяни със сиви петна, бяха като две широки ивици, които се сливаха с хоризонта. Водата и небето изглеждаха скроени от една и съща белезникава материя. Нищо не можеше да се сравни с тъжното спокойствие на есенния здрач. Лъчите бледнеят в трептящия въздух, остарелите дървета ронят листа. С първите студени повеи полето, обжарено от горещите летни лъчи, чувства приближаването на смъртта. Въздухът е наситен с униние, тъга. Нощта се спуска от небето и обвива земята в сянката си като в саван.

Тримата мълчаха. Седнали в лодката, която се плъзгаше по водата, те гледаха как последните лъчи замират над дърветата. Наближаваха островите. Големите червеникави маси потъмняха. Целият пейзаж потъна в мрак. Сега небето, островите, хълмовете се превърнаха в кафяви и сиви петна, които се губеха в млечната мъгла.

Камий се беше излегнал по корем на дъното на лодката, само главата му се подаваше; натопи ръцете си в реката.

— Пфу, колко е студена! — извика той. — Няма да се много приятно да се бухнеш с главата надолу в нея.

Лоран не отговори. От известно време той гледаше неспокойно двата бряга. Седеше, опрял огромните си ръце на коленете, стиснал устни. Терез, застинала, с леко отметната глава, чакаше.

Лодката навлезе в малък, тъмен и тесен ръкав между два острова. Иззад единия остров се чуваха приглушените песни на някакви лодкари, очевидно плуващи по Сена. Пред тях по реката — никой.

Лоран стана и улови Камий под мишниците. Той избухна в смях.

— О, недей, гъделичкаш ме! Стига с тия шеги. Хайде, престани! Ще ме бутнеш!

Лоран го стисна по-силно и го блъсна. Камий се обърна и видя страшното и разкривено лице на приятеля си. Не проумя истината. Но го обзе смътен ужас. Понечи да извика, почувства как една груба ръка стиска гърлото му. С инстинкта на животно, което се защитава, той коленичи и впи ръце в лодката. Бори се няколко секунди.

— Терез, Терез! — извика Камий със свистящ, задъхан глас.

Младата жена гледаше и се държеше за скамейката на лодката, която пращеше и се люлееше сред реката. Не можеше да затвори очи; ужасно нервно свиване ги държеше широко отворени, приковани в страшната гледка на борбата. Тя седеше вкаменена, безмълвна.

— Терез! Терез! — извика отново нещастникът в предсмъртно хриптене.

При този нов зов Терез избухна в ридания. Нервите й не издържаха. Кризата, от която се страхуваше, я връхлетя и тя падна трепереща на дъното на лодката. Остана там сгърчена, изгубила свяст, примряла.

Лоран продължаваше да раздрусва Камий, като стискаше с едната си ръка гърлото му. Най-сетне с другата ръка успя да го откъсне от лодката. Задържа го във въздуха като дете в протегнатите си силни ръце. Изпъна за миг шия; жертвата му, обезумяла от бяс и от страх, се изви, отвори уста и впи зъби в нея. Когато убиецът, сдържайки се да не извика от болка, хвърли с рязко движение Камий в реката, той откъсна със зъбите си парче месо.

Камий изрева и падна. Появи се още два-три пъти над реката; виковете му се чуваха все по-глухо и по-глухо.

Лоран не загуби нито секунда. Вдигна яката на палтото си, за да скрие раната. После сграбчи в обятията си припадналата Терез, обърна лодката с един ритник и падна в Сена, без да изпуска любовницата си. Поддържаше я над водата и зовеше отчаяно за помощ.

Лодкарите, чиито песни бе чул зад острова, доплуваха, като гребяха с все сила. Веднага разбраха, че се е случило нещастие; погрижиха се първо за Терез, настаниха я на една скамейка в лодката, а после за Лоран, отчаян от гибелта на приятеля си. Той се хвърли отново във водата, потърси Камий из местата, където беше сигурен, че няма да го намери и най-сетне се върна разплакан, като кършеше ръце и скубеше косите си. Лодкарите се мъчеха да го успокоят, да го утешат.

— Моя е вината! — викаше той. — Не биваше да оставям горкия човек да се движи и да се люлее. Изведнъж се озовахме и тримата от едната страна на лодката и се обърнахме… Като падаше във водата, той ми извика да спася жена му…

Както става обикновено, веднага между лодкарите се намериха двама-трима младежи, готови да свидетелстват за злополуката.

— Ние ви видяхме — казаха те. — Дявол да го вземе, лодката не е твърда земя!

Ах, горката женица! Хубаво пробуждане я чака!

Те отново уловиха веслата, взеха лодката на буксир и отведоха Терез и Лоран в ресторанта, където вечерята беше вече приготвена. Вестта за злополуката се разнесе за няколко минути из целия Сент-Уен. Лодкарите я разказаха, като че ли са били очевидци. Цяла тълпа състрадателно се трупаше пред кръчмата.

Съдържателят и жена му бяха добри хора, предложиха дрехи на пострадалите. Щом се свести, Терез изпадна в нервна криза, избухна в сърцераздирателни ридания. Трябваше да я сложат на легло. Природата й подпомагаше разиграващата се зловеща комедия.

Когато младата жена се поуспокои, Лоран я повери на грижите на собствениците на гостилницата. Пожела да се върне в Париж сам, за да съобщи с всичките възможни предисловия страшната вест на госпожа Ракен. Всъщност той се страхуваше от нервната възбуда на Терез. Предпочиташе да й остави време да размисли и да се вживее в ролята си.

Лодкарите изядоха вечерята на Камий.