Терез Ракен

13

На другия ден Лоран се събуди свеж и бодър. Беше се наспал чудесно. Нахлуващият през прозореца хладен въздух раздвижи натежалата му кръв. Той едва си спомняше събитията от последната вечер; ако не беше палещата рана, която изгаряше шията му, можеше да си помисли, че е легнал в десет часа след спокойно прекарана вечер. Раната от ухапването на Камий го гореше като нажежено желязо. Щом се сети за нея, почувства жестока болка. Сякаш цяла дузина игли се забиваха една по една в плътта му.

Разтвори яката на ризата си и погледна раната в мизерното огледало за 15 су, закачено на стената. Раната представляваше червена дупка, широка колкото монета от две су; кожата беше одрана и отдолу се показваше розово месо, покрито със струпеи; тънки струйки кръв бяха потекли до рамото и бяха засъхнали там. Раната изглеждаше тъмнокафява и голяма върху бялата шия, вдясно, под ухото. Извил гръб и протегнал врат, Лоран я разглеждаше и зеленикавото огледало отразяваше лицето му, разкривено в страшна гримаса.

Успокоен от прегледа, той се изми обилно с вода; каза си, че след няколко дни от раната ще остане само белег. После се облече и тръгна на работа, спокоен както обикновено. Разказа за злополуката с развълнуван глас. Когато колегите му прочетоха във вестниците за произшествието, той стана истински герой. Цяла седмица чиновниците от Орлеанските железопътни линии приказваха само на тази тема. Бяха много горди, че един от колегите им се е удавил. Гриве не преставаше да говори колко непредпазливо е да се разхожда човек по Сена, след като е толкова просто да гледа от мостовете как тече водата.

В душата на Лоран се таеше още само една глуха тревога. Смъртта на Камий не беше констатирана официално. Мъжът на Терез несъмнено бе умрял, но убиецът искаше да намерят трупа му, за да бъде издадено официално удостоверение. На другия ден след злополуката напразно търсиха тялото на удавника. Смятаха, че се е пъхнало в някаква яма под бреговете на островите. Намериха се доброволци, които претърсиха усърдно Сена заради възнаграждението.

Лоран си постави за задача да минава всяка сутрин през моргата, преди да отиде на работа. Беше взел твърдото решение сам да оправи работите си. Въпреки отвращението, от което просто сърцето му се обръщаше, въпреки че от време на време го втрисаше, той цяла седмица ходи редовно да разглежда лицата на удавниците, проснати по плочите на моргата.

Още щом влизаше, му се повдигаше от гадната миризма на разложена плът и студени тръпки пробягваха по кожата му; от влажните стени дрехите сякаш натежаваха върху раменете му. То отиваше право при стъклената преграда, която отделяше посетителите от труповете; долепяше бледото си лице до стъклата и гледаше — редуваха се сиви плочи. Тук-таме върху тях голите тела образуваха зелени и жълти, бели и червени петна. Някои тела, дори вцепенени от смъртта, запазваха очертанията на плътта; други приличаха на купчина кървави, изгнили меса. В дъното по стените висяха жалки парцали, поли и панталони, които сякаш се кривяха от голите варосани стени. Отначало Лоран виждаше само една белезникава маса от камъни и стени, осеяна от червеникавите и черни петна на дрехите и труповете. Чуваше се шуртене на вода.

Полека-лека започваше да различава телата. Тогава минаваше от едно тяло на друго. Само удавниците го интересуваха; когато имаше повече трупове, подути и посинели от водата, той жадно ги разглеждаше, като се мъчеше да познае Камий. Понякога месото по лицата им висеше разкъсано, костите бяха пробили размекнатата кожа, лицата приличаха на разварено месо без кокали. Лоран се колебаеше, разглеждаше телата, мъчеше се да открие мършавия труп на своята жертва. Но всички удавници са дебели. Той виждаше огромни кореми, подути бедра, закръглени и тлъсти ръце. Чудеше се какво да прави, трепереше пред тези зеленикави човешки останки, които сякаш му се надсмиваха, като се кривяха в отвратителни гримаси.

Една сутрин го обхвана истински ужас. От няколко минути гледаше един удавник, дребен на ръст, страшно обезобразен. Месата му бяха толкова размекнати и разложени, че течащата вода, която ги миеше, ги отнасяше парче по парче. Струята, падаща върху лицето, дълбаеше дълбока дупка вляво от носа. И изведнъж носът потъна, а устните се разделиха, като разкриха бели зъби. Удавникът избухна в смях.

Всеки път, когато мислеше, че е познал Камий, Лоран усещаше как нещо го парва в сърцето. Изгаряше от желание да намери тялото на своята жертва, но изтръпваше от ужас, като си представяше, че това тяло е пред него. Посещенията в моргата му навяваха кошмарни видения, той трепереше, разтърсваше се цял. Мъчеше се да се освободи от тези страхове, обвиняваше се, че се държи като дете, опитваше се да бъде силен. Но въпреки волята плътта му се възмущаваше, отвращение и ужас завладяваха цялото му същество, щом се озовеше сред влагата и блудкавата миризма на залата.

Когато на последния ред нямаше удавници, той си отдъхваше по-свободно. Не му беше така отвратително. Тогава се превръщаше в обикновен любопитен посетител и изпитваше странно удоволствие да гледа право в лицето насилствената смърт в нейните най-странни, мрачни и гротескни проявления. Това зрелище го забавляваше особено когато имаше голи женски трупове. Тези изложени голи тела, опръскани с кръв, на места покрити с рани, го привличаха и го задържаха. Един ден видя трупа на млада около двадесетгодишна жена, девойка от простолюдието, така силна и здрава, че изглеждаше като заспала върху камъка. Свежото й, закръглено тяло се белееше в меки тонове с нежни отсенки; на устните й — застинала усмивка, главата — леко наклонена, гръдта — предизвикателна. Човек можеше да я вземе за лека жена, ако на шията й не се виждаше като тъмна огърлица черна ивица — тази девойка се беше обесила поради безнадеждна любов. Лоран дълго я гледа, опипвайки с поглед плътта й, потънал в някакво своего рода боязливо желание.

Всяка сутрин, докато седеше там, той чуваше как зад него идват и си отиват разни хора.

Моргата е зрелище, достъпно за всички кесии, от което се ползват безплатно и бедни, и богати. Вратата е отворена — който иска, да влиза. Има любители, които минават всеки ден, за да не пропуснат нито едно от представленията на смъртта. Когато плочите са празни, хората си отиват разочаровани, сякаш ограбени, мърморейки под носа си. Когато са пълни, когато има хубава изложба на човешка плът, посетителите се блъскат, доставят си евтино удоволствие, ужасяват се, забавляват се, аплодират или освиркват като в театър и се оттеглят доволни, като заявяват, че този ден моргата е била много интересна.

Лоран скоро опозна публиката на това място, смесена и разнообразна тълпа, която едновременно се нажаляваше и се смееше. Влизаха работници, тръгнали на работа с хляба и инструментите си под мишница, на тях обикновено смъртта им се виждаше смешна. Намираха се шегаджии, които разсмиваха галерията с весели забележки за гримасите на всеки труп. Те наричаха обгорените въглищари. Труповете на обесени, убити, удавници, заклани или премазани особено възбуждаха подигравателното им красноречие и с леки треперещи гласове те подхвърляха двусмислени забележки сред настръхналата тишина на залата. Тук идваха и дребни рентиери, хилави сухи старци, които влизаха пътем, от нямане какво да правят и гледаха труповете с тъпи погледи и с празно, благовидно изражение. Влизаха и много жени; млади румени работнички с бели блузки и чисти фусти; те ситняха пъргаво от единия край до другия на стъклената преграда, сякаш се намират пред витрината на моден магазин. Имаше и жени от простолюдието, придаващи си глупаво нажален вид, както и добре облечени дами, небрежно развяващи копринените си рокли.

Веднъж Лоран видя една такава дама, която стоеше на няколко крачки от стъклата и притискаше батистена кърпичка до ноздрите си. Тя беше облечена в чудесна сива копринена рокля с наметка от черна дантела; лицето й бе покрито с воалетка, ръцете й в ръкавици изглеждаха малки и изящни. От нея се излъчваше нежно ухание на виолетки. На няколко крачки върху плочата беше прострян трупът на едър здравеняк, зидар, който се беше убил на място, падайки от едно скеле. Той имаше четвъртити гърди, едри и къси мускули, бяла и загладена плът. Смъртта го бе превърнала в мраморна статуя. Дамата го разглеждаше, изучаваше го с поглед, претегляше го, потънала в съзерцание. Тя повдигна крайчеца на воалетката си, погледна го за последен път и си тръгна.

От време на време идваха цели банди от дванадесет до петнадесетгодишни момчета, които тичаха край стъклената преграда и се спираха само край женските трупове. Опрели ръце на стъклата, те оглеждаха безсрамно голите гърди. Побутваха се с лакът, правеха груби забележки, изучаваха порока в училището на смъртта. Тези млади немирници губят за пръв път целомъдрието си в моргата.

В края на седмицата Лоран се почувства отвратен. Нощем сънуваше труповете, които бе видял сутринта. Това страдание, отвращението, което изпитваше всеки ден, най-сетне го доведоха до такова нервно разстройство, че реши да посети още само два пъти моргата. На другия ден, като влезе, получи жесток удар право в сърцето: срещу него, на една плоча, лежеше Камий, прострян по гръб, с повдигната глава, с полуотворени очи.

Убиецът бавно се приближи до стъклото, сякаш привлечен от невидима сила, без да може да откъсне поглед от жертвата си. Той не се измъчваше; изпитваше само силен вътрешен студ и леки тръпки по цялата кожа. Очакваше, че ще се развълнува много повече при вида на Камий. Остана като закован пет дълги минути, потънал в безсъзнателно съзерцание, запечатвайки неволно дълбоко в паметта си всичките страшни щрихи, всичките мръсни цветове на картината пред очите си.

Камий беше отвратителен. Беше останал две седмици във водата. Лицето му изглеждаше строго и твърдо; чертите се бяха запазили напълно, само кожата беше добила жълтеникавокален оттенък. Сухото, костеливо лице, леко подпухнало, се кривеше. Главата беше малко наведена, с прилепнали по слепите очи коси, а под повдигнатите клепачи се виждаше бялото на очите. Разкривените устни, дръпнати към ъглите, се хилеха в отвратителна усмивка; краят на почернелият език се подаваше между белите зъби. Тази глава, ощавена и обтегната, но все пак запазила човешкия си облик, бе станала страшна, запечатвайки израза на болка и уплаха. Тялото представляваше купчина разлагащи се меса; той беше страдал ужасно. Ръцете едва се държаха, ключиците пробиваха кожата на раменете. Ребрата образуваха черни ивици по зеленикавите гърди; в лявото бедро, разцепено, отворено, издълбано, се виждаше тъмночервено месо. Целият торс се разлагаше. Краката бяха опънати и покрити с черни струпеи, стъпълата се отлепяха.

Лоран гледаше Камий. Никога досега не беше виждал такъв ужасен удавник. Трупът имаше смален, жалък вид, той още повече се беше свил при разлагането и представляваше малка купчина. В него веднага се отгатваше дребния чиновник със заплата не по-голяма от хиляда и двеста франка, ограничен и болнав, израсъл с билките, които му бе варила майка му. Това жалко тяло, отгледано сред топли завивки, зъзнеше сега върху студения одър.

Когато най-сетне се освободи от мъчителното любопитство, което го задържаше неподвижен и затъпял пред мъртвеца, Лоран излезе и тръгна бързо по кея. Вървеше и си повтаряше: „Ето какво направих от него. Жалко същество.“ Струваше му се, че го преследва отвратителна миризма, миризмата, която сигурно издаваше този разлагащ се труп.

Отиде при стария Мишо и м каза, че е познал Камий в моргата. Формалностите бяха изпълнени, погребаха удавения, издадоха смъртен акт. След това Лоран се успокои и напрегна цялата си воля да забрави престъплението и ужасните мъчителни сцени след убийството.