Терез Ракен

25

Изминаха четири месеца и Лоран започна да размисля как да се възползва от благата, които си беше обещал да получи с този брак. Той би напуснал жена си и би избягал от призрака на Камий три дни след сватбата, ако интересът не го приковаваше към магазина в пасажа. Приемаше ужасните нощи и остана сред страховете, които го задушаваха, за да не загуби плодовете на своето престъпление. Ако напуснеше Терез, щеше да се върне към бедността, щеше да бъде принуден да запази службата си; ако останеше при нея, можеше да задоволи желанието си да лентяйства, да живее охолно, без да прави нищо, с парите, които госпожа Ракен беше приписала на жена му. Без съмнение той би избягал с четиридесетте хиляди франка, ако можеше да ги превърне в налични пари, но старата търговка, посъветвана от Мишо беше проявила предпазливостта в брачния договор да запази интересите на племенницата си. Така че Лоран беше свързан с Терез с могъща връзка. Като възнаграждение за жестоките нощи той пожела поне да си извоюва правото на щастливо безделие, да бъде добре нахранен, топло облечен и да има в джоба си необходимите пари за задоволяване на прищевките си. Само на тази цена беше готов да си ляга с трупа на удавника.

Една вечер той съобщи на госпожа Ракен и на жена си, че си е подал оставката и напуска след две седмици. Терез трепна обезпокоена. Лоран побърза да добави, че ще си намери малко ателие, в което пак ще започне да рисува. Той се разпростря надълго и нашироко в обяснения за досадната чиновническа работа и върху широките кръгозори, които му откриваше изкуството; сега, когато разполагаше с пари, не биваше да се отказва от успеха. Искаше да види дали е способен на велики дела. Красноречието, с което говори по този въпрос, чисто и просто прикриваше бясното му желание да поднови стария си живот в ателието. Терез, стиснала устни, не отговори; тя нямаше намерение да остави Лоран да изхарчи малкото богатство, което й осигуряваше свобода. Когато мъжът й я притисна с въпроси, за да получи съгласието й, тя отговори сухо; даде му да разбере, че като напуска кантората, няма да печели вече нищо и ще бъде изцяло на нейна издръжка. Докато говореше, Лоран я гледаше с такъв пронизителен поглед, че тя се развълнува и отказът, който се готвеше да изрече, изведнъж се спря на гърлото й; стори й се, че прочете в очите на своя съучастник една заплашителна мисъл: „Ако не се съгласиш, ще разкажа всичко!“ Тя избърбори нещо. Тогава се намеси госпожа Ракен, заяви, че желанието на скъпия й син е напълно справедливо и че трябва да му се даде възможност да прояви своя талант. Добрата жена глезеше Лоран както някога беше глезила Камий; тя съвсем се беше разтопила от вниманията, които й оказваше младия човек, беше на негова страна и подкрепяше всяко негово мнение.

Решено беше Лоран да наеме ателие и да получава по сто франка на месец за разноските по поддържането му. Бюджетът на семейството беше разпределен така: с печалбите от магазина щяха да плащат наема за магазина и апартамента и това щеше да е почти достатъчно и за ежедневните разноски на семейството; наемът на ателието и стоте франка, които Лоран щеше да получава всеки месец, щяха да вземат от двете хиляди и няколкостотин франка рента; остатъкът от рентата щяха да използуват за общи нужди. По този начин нямаше да накърнят капитала на Терез. Тя се поуспокои. Накара мъжа си да се закълне никога да не надхвърля определената сума. Впрочем тя съобрази, че Лоран не може да използва четиридесетте хиляди франка без подписа й и твърдо реши да не му подписва нищо.

На другия ден Лоран нае в края на улица Мазарин малко ателие, на което беше хвърлил око още преди месец. Той не искаше да напуска службата преди да си е осигурил убежище, в което да прекарва спокойно дните си далеч от Терез. След две седмици се сбогува с колегите си. Гриве се изненада от напускането му. Млад човек, каза той, с такова хубаво бъдеще, който за четири години беше достигнал заплата, за каквато на Гриве му бяха необходими двадесет години! Лоран го смая още повече, като му каза, че ще се отдаде изцяло на изкуството.

Най-сетне художникът се настани в ателието си. То представляваше квадратно таванско помещение, дълго и широко около пет-шест метра; таванът беше рязко пречупен и имаше широк прозорец, през който по пода и мрачните стени нахлуваше бледа студена светлина. Уличният шум не достигаше до тази височина. Тихата мрачна стая, отворена към небето, приличаше на дупка, на подземие, изкопано в сивата глина. Лоран се обзаведе горе-долу; донесе два пробити стола, една маса, която опря до стената, за да не падне, стар кухненски бюфет, кутията с боите и стария си триножник; единственият разкош на помещението беше широкият диван, който купи за тридесет франка от един вехтошар.

Минаха две седмици, без да помисли да докосне четките. Идваше в ателието между осем и девет часа, пушеше, излягаше се на дивана, чакаше да дойде обед, щастлив, че е още сутрин и му предстоят дълги часове до края на деня. По обяд отиваше да хапне и бързаше да се върне, за да бъде сам, да не вижда бледото лице на Терез. Тогава си почиваше след яденето, спеше и лентяйстваше до вечерта. Ателието му беше мирно кътче, в което не трепереше. Един ден жена му пожела да посети скъпото му убежище. Той отказа, а когато тя въпреки отказа му почука на вратата, не й отвори; вечерта й каза, че целия ден е бил в Лувъра. Страхуваше се Терез да не доведе със себе си призрака на Камий.

Безделието най-сетне започна да му тежи. Купи си платно и бои и се хвана на работа. Понеже нямаше пари за модели, реши да рисува по въображение, без да го е грижа за природата. Намисли да нарисува мъжка глава.

Впрочем той се отказа от самотата; работеше по два-три часа сутрин, а следобед скиташе из Париж и околностите. По време на една от тези дълги разходки срещна пред Института някогашния си училищен другар, който бе постигнал известен успех.

— Как, ти ли си? — извика художникът. — Ах, бедни ми Лоран, никога не бих те познал! Отслабнал си много.

— Ожених се — отговори смутен Лоран.

— Ти женен! Тогава не се учудвам на вида ти… И какво правиш сега?

— Наех си ателие; рисувам по малко сутрин.

Лоран разказа с няколко думи за женитбата си, а после с трескав глас изложи плановете си за бъдещето. Приятелят му го гледаше удивено, което го смущаваше и безпокоеше. Всъщност художникът беше поразен, че не открива в мъжа на Терез тъповатия и склонен към напълняване мъж, който познаваше навремето. Струваше му се, че Лоран е добил по-изискано държане; лицето му беше отслабнало, беше пребледняло, както го изисква добрият тон, цялата му фигура беше станала по-прилична и по-изящна.

— Всъщност ти много си се разхубавил! — не можа да не възкликне художникът.

— Държиш се като дипломат. Много си шик. Къде си се научил тъй?

На Лоран никак не му се нравеше това изследване на приятеля му. Но не се решаваше да си тръгне рязко.

— Искаш ли да дойдеш с мен до ателието ми — запита го най-сетне той, като видя, че не може да се отърве от него.

— С удоволствие — отговори художникът.

Той искаше да посети ателието на някогашния си приятел, защото се чудеше на какво ли се дължи промяната му. Разбира се, не би изкачил пет етажа, само за да види новите произведения на Лоран, от които сигурно щеше да му се доповръща; единственото му желание беше да задоволи любопитството си.

Но когато влезе в ателието и хвърли поглед върху накачените по стените платна, удивлението му нарасна. Там имаше пет етюда — две женски и три мъжки глави, нарисувани с поразителна сила. Четката се отличаваше с широк, силен размах, всеки етюд представляваше чудесни тъмни петна върху светлосив фон. Художникът бързо се приближи и запита удивено, без дори да се мъчи да прикрие изненадата си.

— Ти ли си ги рисувал?

— Да — отговори Лоран. — Това са ескизи; те ще ми послужат за една голяма картина, която съм замислил.

— Кажи, без шеги, наистина ли ти си създател на тези произведения?

— Да, разбира се. Защо се чудиш?

Художникът не посмя да му отговори. „Защото това са работи на художник, а ти винаги си бил бездарен мазач.“ Той остана дълго мълчаливо пред етюдите. Без съмнение не бяха истинска майсторска работа, но в тях имаше нещо толкова своеобразно, така мощно, че те носеха в себе си отпечатък на високо развито артистично усещане. Рисунъкът сякаш изразяваше нещо преживяно. Никога досега приятелят на Лоран не беше виждал такива многообещаващи опити. Когато разгледа подробно платната, той се обърна към автора:

— Знаеш ли, казвам ти го съвсем откровено, никога не съм мислил, че си способен да рисуваш така. Къде по дяволите се сдоби с дарба. Това обикновено не се научава!

И той се вглеждаше в Лоран, чийто глас му се струваше по-тих, а във всеки негов жест имаше отсянка на изящество. Не можеше да си представи страшното разтърсване, което беше променило този човек, развивайки в него женска нервна система, остра и тънка възприемчивост. Без съмнение в организма на убиеца на Камий се беше извършило странно превращение. Мъчно е за изследовател да проникне в такива дълбочини. Лоран може би беше станал художник, както беше станал страхливец в резултат на голямото сътресение, което го бе разтърсило тялом и духом. Преди той се задушаваше в тежкото си тяло, оставаше сляп към обкръжаващото го, пращеше от здраве; сега, отслабнал, тръпнещ, постоянно неспокоен, той бе придобил рязката и жива впечатлителност на нервните натури. Под гнета на ужаса, в който живееше, мисълта му се носеше в областта на безумието и се издигаше до възбудата на гениалността; нравственото заболяване, неврозата, която беше засегнала цялото му същество, развиваше в него необикновено ярък художествен усет. Откакто беше убил, тялото му сякаш беше олекнало, а мозъкът му като че ли беше станал огромен и в това рязко разширяване на мисълта въображението му рисуваше изящни представи, поетични мечтания. Така жестовете му внезапно бяха станали изискани, произведенията му — красиви, получили изведнъж отпечатък на лични впечатления и жива фантазия.

Приятелят на Лоран не се помъчи да си изясни докрай рождението на таланта на този художник. Той отнесе със себе си само удивлението. Преди да си отиде, погледна още веднъж платната и каза на Лоран:

— Мога да ти отправя само един упрек — всичките ти етюди имат някакво сродство. Тези пет глави си приличат. В жените дори се долавя някаква сила, която им придава вид на облечени мъже… Нали разбираш? Ако искаш да съставиш картина от тези етюди, ще трябва да замениш физиономията на някои от тях; всичките ти лица не могат да бъдат братя и сестри, ще бъде смешно.

Той излизаше вече от ателието и добави от прага:

— Наистина, приятелю, много съм доволен, че те видях. Сега ще започна да вярвам в чудеса… Боже мой, ти наистина си съвсем на място!

Той слезе. Лоран се върна в ателието силно развълнуван. Когато приятелят му беше казал, че всичките глави от етюдите му имат семейно сходство, той рязко се бе обърнал, за да прикрие бледото си лице. Работата беше там, че тази съдбоносна прилика вече беше поразила самия него. Той бавно мина край платната си. Вглеждаше се в тях и ледена пот обля гърба му.

— Той има право — прошепна Лоран, — те всичките си приличат… приличат на Камий!…

Той отстъпи и седна на дивана, без да откъсва очи от нарисуваните глави. Първата изобразяваше лице на старец с дълга бяла брада; под тази бяла брада художникът разпозна изострената брадичка на Камий. Втората представляваше руса девойка и тя го гледаше със сините очи на неговата жертва. Другите три лица също имаха отчасти чертите на удавника. Сякаш беше Камий, гримиран ту като старец, ту като младо момиче, според фантазията на художника, но запазвайки винаги общия характер на физиономията му. Между тези глави съществуваше още едно страшно сходство: те имаха едно и също измъчено о уплашено изражение, бяха като смазани от едно и също чувство на ужас. У всяко лице отляво на устата се вдълбаваше гънка, която издърпваше устните в гримаса. Лоран си припомни, че беше видял тази гънка върху разкривеното лице на удавника и тя придаваше на всички лица отпечатък на отвратително родство.

Той разбра, че прекалено много бе наблюдавал Камий в моргата. Лицето на удавника се бе врязало дълбоко в паметта му. Сега ръката му несъзнателно възпроизвеждаше винаги чертите на това страшно лице, споменът за което го преследваше навсякъде.

Художникът се бе отпуснал на дивана и постепенно започна да си представя, че всичките тези лица оживяват. И пред него се появиха пет образа на Камий, създадени с голяма сила под неговите собствени пръсти, които по някаква ужасна случайност приемаха различен пол и възраст. Лоран стана, накъса платната и ги изхвърли навън. Мислеше си, че може да умре от страх в ателието си, ако сам го насели с портрети на своята жертва.

Овладя го още един нов страх: да не би да не може вече да нарисува глава, без да изобрази удавника. Пожела да се увери веднага дали е господар на ръката си. Постави ново платно на триножника и с няколко щрихи изобрази глава. Лицето приличаше на Камий. Лоран изтри рязко този ескиз и се опита да нарисува друг. Цял час се бори срещу съдбоносната сила, която движеше пръстите му. При всеки нов опит излизаше пак главата на удавника. Напразно напрягаше волята си и избягваше да нанесе тъй добре познатите черти, въпреки всичко ги изобразяваше, подчиняваше се на мускулите си, на раздразнените си нерви. Отначало бе нахвърлял набързо скиците, после нарочно започна да рисува бавно. Резултатът бе винаги един и същ — на платното се явяваше с мъчително разкривено лице Камий. Художникът нарисува набързо най-различни глави: на ангели, на светци с ореол, на римски воини с шлемове, на бледи и розови деца, на стари бандити с белези: винаги, винаги се появяваше удавникът, ту в образа на ангел, ту като светица, като воин, като дете, като бандит. Тогава Лоран започна да рисува карикатури, да пресилва чертите, нарисува чудовищни профили, измисли смешни глави, но успя да нарисува само още по-страшни и отвратителни портрети на своята жертва. Накрая започна да рисува животни — кучета и котки; кучетата и котките приличаха смътно на Камий.

Обзе го глух бяс. Той скъса платното с юмрук, като мислеше с отчаяние за своята голяма картина. Сега за нея не можеше да става и дума; той чувстваше, че вече ще рисува само главата на Камий, а както беше казал приятелят му, ако всички лица си приличат, щеше да бъде смешно. Представяше си какво би излязло от неговото произведение; виждаше на раменете на своите герои, мъже и жени, бледото и ужасено лице на удавника; странна гледка, която, извикана от самия него, му се стори като злобна насмешка и го хвърли в отчаяние.

Така той нямаше да се осмели повече да работи, щеше винаги да се страхува да не възкреси жертвата си с един замах на четката. Ако искаше да живее спокойно в ателието си, не биваше да рисува там. Мисълта, че пръстите му имаха съдбоносната и несъзнателна способност да възпроизвеждат непрекъснато портрета на Камий, го накара да погледне с ужас ръката си. Сякаш тази ръка вече не му принадлежеше.