Терез Ракен

2

Госпожа Ракен държеше на времето магазин за галантерия във Вернон. Тя прекара близо двадесет и пет години в едно малко павилионче в този град. Но няколко години след смъртта на мъжа си се почувства уморена и го продаде. Парите от продажбата и икономиите й възлизаха на четиридесет хиляди франка, които тя внесе в банката, така че си осигури по две хиляди франка рента. Тази сума й беше напълно достатъчна. Тя живееше уединено, без бурни радости и без тежки грижи — съществуване, изпълнено с мир и спокойно щастие.

Нае за четиристотин франка годишно малка къща с градина, достигаща до Сена. Закътано, усамотено жилище, подобно на манастир; към това отшелническо убежище водеше тясна пътека сред обширни ливади. Прозорците гледаха от едната страна към реката, а от другата — към пустинните крайбрежни хълмове. Добрата жена, преминала вече петдесетте, се затвори в тази пустош, наслаждавайки се на безметежната радост да бъде между сина си Камий и племенницата си Терез.

Камий беше вече двадесетгодишен. Майка му го гледаше като малко момче. Тя го обожаваше, защото неведнъж го беше изтръгвала от ноктите на смъртта през детството му, изпълнено със страдания. Детето бе преболедувало не една треска, изкарало всевъзможни детски болести. Госпожа Ракен бе воювала упорито цели петнадесет години срещу тези ужасни беди, които връхлитаха една след друга, за да й отнемат сина. Тя ги победи всички с търпение, с грижи, с обожание към сина си.

Камий порасна, спасиха го от смъртта, но непрестанните заболявания бяха разнебитили тялото му. Понеже растежът му бе забавен, той остана дребен и хилав. Движенията му бяха вяли, отпуснати. Майка му още повече го обичаше поради тази слабост, която просто го превиваше. Тя гледаше клетото му бледо личице с победоносна нежност, мислейки си че му е дала живот повече от десет пъти.

В редкия отдих между две болести детето посещаваше едно търговско училище във Вернон. Там научи писане и смятане. Познанията му се ограничаваха в четирите правила и твърде повърхностна подготовка по граматика. По-късно взе допълнителни уроци по писане и счетоводство. Госпожа Ракен се тревожеше, когато я съветваха да изпрати сина си в колеж; беше убедена, че той ще умре далеч от нея, че книгите ще го убият. Камий остана невежа и невежеството му сякаш още повече увеличи безпомощността му.

На осемнадесет години, смъртно отегчен от безделие и от прекалените грижи, с които го обграждаше майка му, той постъпи на работа при един търговец на платове. Печелеше по шестдесет франка месечно. Беше с неспокоен дух и не можеше да търпи леността. Затова се почувства по-доволен, по-добре с оскотяващата чиновническа работа, която го принуждаваше да се прегъва по цял ден над фактури и безконечни сборове, чиито цифри пресмяташе бавно и търпеливо. Вечер, смазан от умора, с празна глава, той вкусваше безкрайната наслада от затъпяването. Трябваше да се скара с майка си, за да постъпи при търговеца на платове; тя искаше да го държи вечно при себе си, в пелени, далеч от житейските бури. Младежът заговори властно; той пожела да получи правото си на труд, както децата искат играчки, не като осъзнат дълг, а инстинктивно, като естествена потребност. Непрекъснатите нежности и преданост на майка му го бяха направили ужасен егоист; струваше му се, че обича тези, които го жалят и се грижат за него, а всъщност живееше сам, единствено за себе си, грижеше се за собственото си удобство, стремеше се с всички сили да си достави колкото може повече удоволствия. Когато ласкавата грижовност на госпожа Ракен съвсем му опротивя, той се хвърли настървено на първото попаднало му глупаво занимание само за да се избави от билки и чайове. А вечер, като се връщаше от работа, бягаше от къщи с братовчедка си Терез по брега на Сена.

Терез беше почти осемнадесетгодишна. Един ден, преди шестнадесет години, когато госпожа Ракен още държеше галантерийния магазин, брат й, капитан Дьоган, й донесе едно малко момиченце. Той идваше от Алжир.

Ти си леля на това дете — каза й той усмихнато, — Майка му умря… Аз не знам какво да го правя. Давам ти го.

Търговката взе детето, усмихна му се, целуна розовите му бузки. Дьоган остана една седмица във Вернон. Сестра му не го разпита почти нищо за момиченцето, което той й повери. Мимоходом узна, че малката е родена в Уран и майка й била изключително красива туземка. Един час преди да отпътува, капитанът й предаде свидетелство за раждане, с което признаваше Терез за своя дъщеря и й даваше името си. Капитанът замина и никой не го видя вече; няколко години по-късно бе убит в Африка.

Терез порасна, разделяйки леглото с Камий, под равнодушните грижи на леля си. Тя беше с желязно здраве, а се грижеха за нея като за хилаво дете; тъпчеха я с лекарствата, които вземаше братовчед й, държаха я в силно затоплената стая на малкия болен. Тя стоеше по цели часове приклекнала до камината, замислена, загледана втренчено в пламъците, без да мигне. Тази принудителна болнична обстановка я застави да се съсредоточи; тя свикна да говори шепнешком, да стъпва тихо, да стои мълчаливо и неподвижно на стола си с широко отворени, невиждащи очи. Но във всяко движение — щом вдигнеше ръка или щом пристъпеше, в нея се долавяше котешка гъвкавост, къси, силни мускули, енергия, страст, затаени дълбоко в потиснатата й природа. Един ден братовчед й падна от слабост; тя го вдигна и го пренесе в леглото с рязко движение и при тази проява на сила лицето й пламна в руменина. Затвореният живот, който водеше, и отпускащият режим не можаха да омаломощят тънкото й, здраво тяло. Само лицето й пребледня и доби лек жълтеникав оттенък, от което на тъмно изглеждаше почти грозно. Понякога тя заставаше на прозореца и съзерцаваше къщите отсреща, над които слънцето изливаше златните си лъчи.

Когато госпожа Ракен продаде магазина си и се оттегли в малката къща край реката, Терез скрито потръпна от радост. Леля й толкова често й бе повтаряла: „Не вдигай шум, стой мирно!“, че тя таеше дълбоко в себе си цялата си природна буйност. Проявяваше необикновено хладнокръвие, привидно спокойствие, което прикриваше страстни пориви. Винаги й се струваше, че е в стаята на братовчед си, около това умиращо дете, затова движенията й бяха плавни, тя беше мълчалива, кротка и говореше бавно, с прекъсване, като стара жена. Когато видя градината, светлата река, просторните, извисили се на хоризонта хълмове, обзе я диво желание да тича, да вика; почувства как силно бие сърцето в гърдите й, но нито един мускул не трепна на лицето й, задоволи се само да се усмихне, когато леля й я запита харесва ли й новото жилище.

Тогава животът стана по-приятен. Привидно тя запази плавните си движения, спокойното, безразлично лице, продължи да играе ролята на детето, отгледано в леглото на болния; но дълбоко в душата си водеше пламенно, страстно съществуване. Когато се озовеше сама в тревата, край реката, тя лягаше по корем, отворила широко големите си черни очи, извила тяло, готово за скок като звяр. Оставаше така по цели часове, без да мисли за нищо, припичайки се на слънце, щастлива, че може да зарови пръсти в земята. Отдаваше се на безумни мечти; гледаше предизвикателно бучащата река, представяше си, че водата ще се нахвърли върху нея, ще я нападне; тогава се изпъваше, готова за отбрана, и се питаше бурно как би могла да победи вълните.

Вечер, уталожена и мълчалива, Терез бродираше край леля си; лицето й изглеждаше като застинало на меката светлина, която се плъзгаше изпод абажура на лампата. Камий, потънал във фотьойла, размишляваше над своите сметки. Само някоя полугласно подхвърлена дума нарушаваше от време на време спокойствието на тази замряла обстановка.

Госпожа Ракен гледаше децата си с ведра доброта. Беше решила да ги ожени. Понеже вечно смяташе сина си в смъртна опасност, трепереше при мисълта, че един ден, когато тя умре, ще го остави сам и болен. Затова надеждата й беше в Терез; казваше си, че девойката ще бди над Камий и ще го пази. Със спокойното си държане и мълчаливата си преданост племенницата й вдъхваше безгранично доверие. Тя го беше доказала на дело и майката искаше да я направи ангел пазител на сина си. Този брак беше предварително обсъден, решен.

Децата отдавна знаеха, че един ден трябва да се оженят. Те бяха отраснали с тази мисъл и тя им се струваше напълно близка и естествена. В семейството се говореше за този брак като нещо необходимо, неизбежно. Госпожа Ракен беше казала: „Ще почакаме Терез да стане на двадесет и една години.“ И те чакаха търпеливо, без вълнение, без смущение.

Страстните увлечения на юношеството бяха чужди на Камий, чийто организъм беше отслабнал от болестите. Той беше останал малко момче в отношенията сис с братовчедка си, целуваше я, както целуваше майка си, по навик, без да губи нито за миг егоистичното си спокойствие. В нея виждаше любезна приятелка, с която не скучаеше и която, ако се наложеше, му вареше билков чай. В игрите му се случваше понякога да я вземе в обятията си, все едно че прегръщаше момче; плътта му не потръпваше. И никога в подобни мигове не бе му одвало на ум да целуне топлите устни на Терез, която се отбраняваше, смеейки се нервно.

Девойката също сякаш оставаше студена и безразлична. Понякога тя спираше големите си очи на Камий и няколко минути го наблюдаваше втренчено, с невъзмутимо спокойствие. Само устните й едва потрепваха. Нищо не можеше да се прочете върху това затворено лице, на което с несъкрушимата си воля тя винаги придаваше кротко и внимателно изражение. Когато говореха за женитбата й, Терез ставаше сериозна, задоволяваше се да одобрява с кимане всичко, което казваше госпожа Ракен. Камий пък чисто и просто заспиваше.

През летните вечери двамата млади хора се спускаха на брега на реката. Камий се дразнеше от безконечните грижи на майка си; понякога се бунтуваше, искаше да тича с риск да се разболее, за да избегне ласките, които му бяха дотегнали до втръсване. Тогава повличаше Терез, предизвикваше я да се борят, да се търкалят из тревата. Един ден блъсна братовчедка си тъй силно, че тя падна; девойката мигновено скочи като див звяр и с пламнало лице, с налети с кръв очи се спусна към него с вдигнати юмруци. Камий се свлече на земята. Беше се уплашил.

Изнизаха се месеци, години. Определеният за сватбата ден дойде. Госпожа Ракен отведе Терез настрана, поговори й за баща й и за майка й, разказа й историята на нейното раждане. Девойката изслуша леля си, после безмълвно я целуна.

Вечерта Терез, вместо да влезе в стаята отляво на стълбището, влезе отдясно в стаята на братовчед си. В този ден това беше единствената промяна в живота й. На другата сутрин, когато младоженците слязоха долу, Камий изглеждаше все така болезнено отпаднал и потънал в скъпото си егоистично безбурно равновесие, а лицето на Терез изразяваше както винаги кротко безразличие, ужасяващо спокойствие.