Терез Ракен

9

Един следобед, когато Лоран се готвеше да излезе от кантората, за да отиде при Терез, която го чакаше, началникът му го повика и г предупреди, че занапред му забранява да отсъства. Беше злоупотребил с излизанията и ръководството беше решило да го уволни, ако излезе още един път.

Прикован на стола си, той стоя така отчаян до вечерта. Трябваше да печели хляба си, не можеше да се остави да го изхвърлят от работа. Вечерта гневното лице на Терез му причини истинска мъка. Чудеше се как да каже на любовницата си защо не е удържал на думата си. Докато Камий затваряше магазина, той бързо се приближи до младата жена и й прошепна:

— Не можем повече да се виждаме. Началникът не ме пуска да излизам.

Камий се върна. Лоран трябваше да си отиде, без да успее да обясни по- подробно нещата на Терез; остави я поразена от грубите му думи. Бясна от яд, тя не желаеше да приеме, че някой се е осмелил да й отнеме насладата; прекара безсънна нощ, като кроеше планове за най-безумни срещи. В четвъртък вечерта поговори малко по-дълго с Лоран. Тревогата им се усилваше, защото не знаеха къде да се срещнат, за да се обяснят и да се уговорят. Младата жена даде нова среща на любовника си, който пак не сдържа думата си. Оттогава я измъчваше една-единствена натрапчива мисъл — да го види на всяка цена.

Две седмици вече Лоран не можеше да се приближи до Терез. Едва тогава почувства колко необходима му беше станала тази жена. Навикът от чувствена наслада беше събудил в него нови желания, много по-силни, по-палещи. Той вече не се стесняваше от целувките на любовницата си, напротив, търсеше ги с настървението на гладен звяр. В тялото му се бе затаила страст, стигаща до кръвожадност. Сега, когато му бяха отнели любовницата, желанието избухна в него със сляпа сила. Той обичаше бясно. Като че ли всичко в тази процъфтяваща животинска природа беше стихийно. Той се подчиняваше на инстинктите си, оставяше се да го ръководят изискванията на организма му. Преди една година би се изсмял, ако някой му кажеше, че ще стане роб на една жена, и то дотолкова, че ще се лиши от покоя си. Скритите желания несъзнателно го бяха уплели и накрая го бяха захвърлили със завързани ръце и крака в страстните обятия на Терез. В този миг той се страхуваше, че може да забрави всяка предпазливост, не смееше да отиде вечер в пасажа на Пон-Ньоф, боеше се да не извърши някоя лудост. Вече не можеше да се владее. Любовницата му, със своята котешка гъвкавост, с нервните си ласки малко по малко се беше промъкнала във всичките фибри на тялото му. Той имаше нужда от тази жена, за да живее, както човек има нужда от храна и вода.

Сигурно щеше да направи някоя глупост, ако не беше получил писмо от Терез; тя му пишеше да остане на другия ден вкъщи. Обещаваше му да отиде при него в осем часа вечерта.

Като излезе от работа, той се раздели с Камий под предлог, че е уморен и ще отиде да си легне веднага. След вечеря Терез също изигра своята роля. Каза, че една от клиентките не е платила, прояви се като неумолима собственица и заяви, че ще отиде сама да си поиска парите. Клиентката живееше в Батиньол. Госпожа Ракен и Камий смятаха, че е много далеч и не се знае дали ще успее. Но не се усъмниха и оставиха Терез спокойно да излезе.

Младата жена изтича до Пор-о-Вен, като се плъзгаше по влажния паваж, блъскаше минувачите, бързаше по-скоро да стигне. Лицето й се обливаше в пот, ръцете й горяха. Вървеше като пияна. Изкачи се бързо по стълбата в къщата с мебелирани стаи. Стигна задъхана, с блуждаещи очи на шестия етаж и съзря Лоран, който я чакаше наведен над перилата.

Тя влезе в таванската стая. Широката й пола изпълни помещението, толкова бе тясно. Свали шапката си и се отпусна изнемощяла на леглото.

Таванското прозорче беше широко отворено и през него върху пламтящата постеля нахлуваше мощна свежест. Любовниците останаха дълго време в този бордей като в дъното на яма. Изведнъж Терез чу часовника на „Питие“ — удари десет часа. Би желала да е глуха! С мъка стана и огледа таванската стая, едва сега я забеляза. Потърси шапката си, върза панделките, седна и каза бавно:

— Трябва да си отивам.

Лоран беше коленичил пред нея. Той държеше ръцете й.

— Довиждане — каза тя, без да помръдне.

— Не, не довиждане — възкликна той, — това е много неопределено!… Кога ще дойдеш пак?

Тя го изгледа право в лицето.

— Искаш ли да ти кажа откровено? Смятам, че няма да дойда никога вече, това е истината. Няма за какво да изляза, не мога да измисля нищо.

— Значи, трябва да си кажем сбогом?

— Не, не искам!

Тя изрече тези думи с гневна уплаха. После добави по-тихо:

— Сега ще си отида.

Лоран мълчеше, мислеше за Камий.

— Не искам да му сторя зло — каза най-сетне той, без да споменава името му. — Но той наистина много ни пречи… Не можеш ли да ни освободиш от него, да го изпратиш някъде далеч, на път.

— Ах, да, да го изпратя на път! — поклати глава младата жена. — въобразяваш си, че такъв мъж ще се съгласи да пътува… За него има само един път, от който човек никога не се връща… Но той всички ни ще зарови. Такива хора, които едва дишат, никога не умират.

Настъпи мълчание. Лоран се довлече на колене, притисна се до любовницата си, облегна глава на гърдите й.

— Сънувах един съм — каза той, — исках да прекарам цялата нощ с теб, да заспя в обятията ти и да се събудя на другия ден от целувките ти… Бих искал да бъда твой мъж… Разбираш ли?

— Да, да! — отговори тръпнеща Терез.

После рязко се наведе над Лоран и го покри с целувки. Докосваше с панделките си твърдата брада на младия човек. И вече дори не мислеше, че е облечена и дрехите й ще се смачкат. Говореше през сълзи, прекъсвана от ридания:

— Не ми говори такива неща… защото няма да имам сили да те напусна. Ще остана тук. По-добре ме окуражи, кажи ми, че пак ще се видим… Нали се нуждаеш от мене, все ще намерим някой ден средство да бъдем заедно!

— Тогава ела, ела пак утре! — отговори Лоран, като я притискаше с треперещи ръце.

— Не мога да дойда!… нали ти казах, няма за какво да изляза.

Тя кършеше ръце, после добави:

— О, аз не се страхувам от скандал. Ако искаш като се върна, ще кажа на Камий, че си мой любовник и ще се върна да спя тук… Но се тревожа за тебе. Не искам да ти преча в живота. Желая да ти създам щастливи дни.

Инстинктивното благоразумие на младия човек се пробуди.

— Ти си права — каза той, — не бива да се държим като деца. Ах, ако можеше мъжът ти да умре!…

— Ако можеше да умре!… — повтори бавно Терез.

— Ще се оженим веднага и няма да има от какво да се страхуваме! Ще се наслаждаваме пълно на любовта си… Какъв чудесен, сладък живот!

Младата жена се беше изправила; тя гледаше пребледняла, с мрачни очи любовника си. Устните й потрепваха.

— Понякога хората умират — прошепна най-сетне тя, — само че е опасно за тези, които ги надживяват.

Лоран нищо не отговори.

— Виждаш ли — продължи тя, — познатите средства не са подходящи.

— Ти не ме разбра — невъзмутимо отговори той. — Аз не съм глупак. Искам да те обичам спокойно… мислех си, че всеки ден се случват какви ли не нещастия: човек може да се подхлъзне, да го удари тухла… Нали разбираш? В такъв случай само вятърът е виновен, никой друг!

Гласът му звучеше странно. Той се усмихна и добави ласкаво:

— Върви си, бъди спокойна, ние ще се обичаме и ще живеем щастливо… Щом не можеш да идваш тук, аз ще уредя всичко. Ако се наложи да не се виждаме няколко месеца, не ме забравяй, мисли си, че работя за нашето общо щастие.

Той притисна в обятията си Терез, която вече отваряше вратата, за да си тръгне.

— Ти си моя, нали? — каза той. — Заклеваш се да ми се отдадеш цяла веднага, когато пожелая.

— Да! — възкликна младата жена. — Аз ти принадлежа! Прави с мен каквото искаш!

Те останаха за миг сурови, безмълвни. После Терез се изскубна рязко, без да се обръща, излезе от мансардата и се спусна по стълбите. Лоран чу шума от отдалечаващите се стъпки.

Когато всичко утихна, той се прибра в бърлогата си и си легна. Постелята беше още топла. Той се задъхваше в тази тясна дупка, изпълнена с жарките милувки на Терез. Струваше му се, че все още вдъхва аромата й; тя беше минала оттук, бе оставила нещо от себе си, бе разпръснала ухание на виолетки, но сега той можеше да притиска в обятията си само неуловимия призрак на любимата жена, който витаеше около него. Обзе го отново треската на възбудата и неудовлетворената любов. Не затвори прозореца. Легна по гръб, с голи ръце, разтворил длани, той търсеше прохлада и размишляваше, загледан в тъмносиньото парче небе, изрязано от прозореца.

До сутринта една и съща мисъл се въртя в главата му. Преди да дойде Терез, през ум не му бе минавало да убива Камий. Бе споменал смъртта на този човек просто така, принуден от обстоятелствата, разгневен от мисълта, че няма да види вече любовницата си. И ето че сега една нова страна от несъзнателната му природа се разкриваше — увлечен от страстите на изневярата, той започваше да замисля убийство.

Сега, поуспокоен, сам в тихата нощ започна да обмисля престъплението. Идеята за смъртта, подхвърлена отчаяно между две целувки, се връщаше неумолима и неотстъпна. Измъчен от безсъние, изнервен от острото ухание, оставено от Терез, Лоран преценяваше клопките, пресмяташе лошите последици, доказваше си изгодите, които би имал, ако стане убиец.

Всичките му интереси го подтикваха към престъпление. Той си казваше, че баща му, селянинът от Жьофос едва ли ще умре скоро. Може би щеше да му се наложи да остане чиновник още десет години, да се храни из евтините ресторанти, да живее на тавана без жена. Тази мисъл го подлудяваше. Напротив, ако Камий умре, ще се ожени за Терез, ще наследи госпожа Ракен, ще си подаде оставката и ще скита колкото му се иска на слънце. И той се отдаде на мечтата за лентяйско съществуване. Виждаше се вече свободен, сит, отпочинал, търпеливо очакващ смъртта на баща си. И когато действителността прогонваше мечтата, той се сблъскваше с Камий и стискаше юмруци, сякаш да го убие.

Лоран желаеше Терез; желаеше я само за себе си, непрекъснато. Ако не се погрижеше да отстрани мъжа, жената щеше да му убегне. Тя беше казала, че няма да може да дойде пак. Той би я отвлякъл някъде, но тогава и двамата щяха да умрат от глад. Рискът щеше да е по-малък, ако убие мъжа. Нямаше да избухне скандал, просто щеше да отстрани един мъж, за да заеме мястото му. Със своята груба селска логика той намираше това средство за превъзходно и естествено. Дори природното му благоразумие му подсказваше този бърз начин.

Той се въртеше в постелята, потънал в пот, лягаше по корем, притискаше влажното си лице до възглавницата, където се бе опирала пристегнатата в кок коса на Терез. Хапеше плата с пресъхналите си устни, пиеше нежното ухание на възглавницата и оставаше тъй без дъх, изнемогнал, виждайки огнени линии пред затворените си клепки. Питаше се как е най-подходящо да убие Камий. После, когато започнеше да не му достига въздух, се обръщаше бързо по гръб и под хладните повеи на вятъра от прозореца, широко отворил очи, искаше от синьото квадратче небе съвет за злодейство, за убийство.

Не измисли нищо. Както беше казал на любовницата си, той не беше нито дете, нито глупак; нямаше намерение да употреби нито кама, нито отрова. Необходимо му беше тайно убийство, което да не го изложи на опасност — зловещо задушаване, без викове, без ужас, чисто и просто изчезване. Страстта го разтърсваше и го подтикваше да действа, но цялото му същество властно му внушаваше благоразумие. Той беше твърде страхлив и сладострастен, за да рискува благополучието си. Замисляше убийство, за да живее спокойно и щастливо.

Малко по малко сънят го обори. Свежият въздух бе изгонил от тавана топлия, уханен призрак на Терез. Разбит, обезсилен, Лоран се отпусна в сладко и смътно вцепенение. Задрямвайки, реши да изчака благоприятния случай и се унесе под шепота на една и съща мисъл: „Ще го убия, ще го убия!“ след пет минути вече спеше, дишането му стана спокойно.

Терез се прибра в къщи в единадесет часа. Добра се до пасажа на Пон-Ньоф с пламнала глава, с напрегната мисъл, без да съзнава по какви пътища е минала. Струваше й се, че току що е излязла от Лоран, така ясно звучаха в ушите й последните му думи. Завари госпожа Ракен и Камий разтревожени и притеснени от отсъствието й. Тя отговори сухо на въпросите им, обясни им, че напразно е ходила и че трябвало да чака цял час на тротоара автобуса.

Когато си легна, чаршафите й се сториха студени и влажни. По още пламтящото й тяло пробягнаха тръпки на отвращение. Камий веднага заспа, а Терез дълго наблюдава върху възглавницата бледото му лице с глупаво зинала уста. Тя се отдръпна от него, изпита желание да натика свития си юмрук в устата му.