Терез Ракен

17

Лоран излезе от пасажа с напрегната мисъл и неспокойна плът. Горещото дихание, съгласието на Терез събудиха в него отново някогашните буйни желания. Той тръгна по кейовете с шапка в ръка, изложил лицето си на хладния въздух.

Когато стигна до вратата на жилището си на улица Сен-Виктор, той се побоя да се прибере в стаята си, да бъде сам. Обхвана го детински страх, необясним, неочакван, че ще завари скрит човек в мансардата си. Никога досега в живота си не бе изпитвал подобни усещания. Не се опита дори да си изясни откъде идва странния трепет, който го завладя. Влезе в една кръчма и остана там цял час, до полунощ, неподвижен и безмълвен край масата си, обръщайки една след друга големи чаши вино. Той мислеше за Терез, беснееше срещу нея, задето не бе пожелала да го приеме тази вечер в стаята си, мислеше си, че с нея няма да му бъде тъй страшно.

Затвориха кръчмата и го поканиха да си върви. Той се върна да поиска кибрит. Портиерната на дома, в който живееше, беше на първия етаж. Лоран трябваше да измине дълъг коридор и да се изкачи по няколко стъпала, преди да получи свещ. Този коридор и тези стъпала, потънали в мрак, го ужасяваха. Обикновено преминаваше смело през тъмнината. Но тази вечер не се решаваше да позвъни, струваше му се, че в нишата към избата може да са се спотаили убийци, които изведнъж ще го стиснат за гърлото като минава. Най-сетне звънна, запали клечка кибрит и се реши да влезе в коридора. Клечката изгасна. Той се закова на място, задъхан, не смееше да избяга, драскаше клечки по влажната стена с тревога, от която ръката му трепереше. Струваше му се, че чува гласове, шум от стъпки пред него. Клечките кибрит се чупеха между пръстите му. Най-сетне успя да запали една. Сярата започна да съска, клечката се запали така бавно, че тревогите на Лоран се удвоиха. В бледата синкава светлина на горящата сяра, в трепкащите отблясъци, които пробягваха, му се стори, че различава чудовищни образи. После клечката запращя, светлината стана бяла и ярка. Лоран, ободрен, тръгна предпазливо, като внимаваше да не загаси клечката. Когато трябваше да мине край избата, се притисна до отсрещната стена, там тъмнееше сянка, тя го плашеше. Измина тичешком няколкото стъпала, които го деляха от портиерната, и се почувства спасен, когато получи свещта. Изкачи другите етажи по-бавно, като вдигаше свещта и осветяваше всички ъгълчета. Големите странни сенки, които се придвижваха, когато той пристъпваше от стъпало на стъпало, го изпълваха със смътна тревога — те ту израстваха, ту се заличаваха внезапно пред него.

Когато се качи горе, отвори вратата и бързо я затвори зад себе си. Първата му грижа беше да погледне под леглото, да прегледа цялата стая, да провери дали някой не се е скрил. Затвори таванския прозорец, като си мислеше, че оттам някой би могъл да се спусне при него. След всичките тези предпазни мерки се почувства по-спокоен и се съблече, удивен от малодушието си, най-сетне се разсмя и се нарече дете. Никога в живота си не се бе проявявал като страхливец, затова не можеше да си обясни този внезапен пристъп на лудост.

Легна си. Когато се отпусна в завивките, отново се сети за Терез, която бе забравил сред страховете си. Стисна упорито очи и се помъчи да заспи, но умът му продължаваше да работи, мислите му се трупаха, свързваха се и той си представяше изгодите, които ще има, ако се ожени по-скоро. От време на време се обръщаше на другата страна и си казваше: „Не бива да мисля повече за това. Трябва да заспя. Нали утре ще ставам в осем часа, за да отида на работа.“ И правеше неимоверно усилие да заспи. Но мислите му пак се връщаха. Глухата работа на мозъка продължаваше. Скоро изпадна в някакво полусъзнателно състояние, в което мисълта за женитба се смесваше с доводите за и против притежанието на Терез, нашепвани му ту от желанието, ту от благоразумието.

Най-сетне, като видя, че не може да заспи, че безсънието го държи в напрежение, той се изтегна по гръб, отвори широко очи и се отдаде на спомени за младата жена. Равновесието беше нарушено. Някогашната силна треска отново го разтърсваше. Помисли си да стане и да се върне в пасажа на Пон-Ньоф. Ще отвори решетката, ще почука на малката врата при стълбата и Терез ще го приеме. При тази мисъл кръвта нахлу към врата му.

Мечтите му се отличаваха с учудваща яснота. Той се виждаше как върви бързо по улиците край къщите и си казваше: „Минавам по този булевард и свивам по кръстопътя, за да пристигна по-скоро.“ После решетката на пасажа изскърцваше, той тръгваше по тесния, тъмен и пуст коридор, доволен, че може да се качи при Терез, без търговката на изкуствени скъпоценности да го види; после си представяше прохода и малката стълба, по която беше минавал толкова често. И изпитваше някогашните палещи радости, припомняше си упоителните вълнения, мъчителните наслади на прелюбодеянието. Спомените му се превърнаха в действителност и раздразниха всичките му сетива: той чувстваше блудкавата миризма на коридора, докосваше хлъзгавите стени, виждаше тягостния мръсен мрак. И изкачваше стъпало след стъпало, задъхан, наострил уши, удовлетворявайки вече страстта си в това плахо приближаване до желаната жена. Най-сетне леко подраскване, вратата се отваря и Терез го чака там по фуста, цялата бяла.

Мислите му рисуваха съвсем ясно картина след картина. Вперил очи в мрака, той виждаше всичко. Когато измина всички улици, влезе в пасажа и изкачи малката стълба, стори му се, че вижда Терез, пламенна и бледа и скочи от леглото бързо, като прошепна: „Трябва да отида, тя ме чака.“ Рязкото движение разсея халюцинацията: той почувства студените плочи, обзе го страх. Остана за миг неподвижен, с голи крака, ослушвайки се. Стори му се, че чува шум на площадката. Ако отидеше при Терез, трябваше да мине отново край вратата на избата долу; при тази мисъл студени тръпки пробягаха по гърба му. Обзе го пак глупав, потискащ страх. Той обгърна стаята с недоверчив поглед и видя белезникави светли петна; тогава тихо, предпазливо, тревожно забързан, се мушна в леглото си, сви се на кълбо, скри се, сякаш да се предпази от някакво оръжие, от заплашващ го нож.

Кръвта, внезапно преляла в шията му, го изгаряше като огън. Той докосна с ръка врата си и почувства под пръстите си белега от ухапването на Камий. Почти беше забравил тази рана. Изпадна в ужас, като я напипа отново върху кожата си, стори му се че тя похищава плътта му. Отдръпна бързо ръката си, за да не я усеща, но тя продължаваше да гори под пръстите му, разяждаща, дълбаеща шията му. Тогава се опита да я почеше леко с върха на нокътя си; страшното горене се усили. За да не раздере кожата си, стисна ръце между свитите си колене. Вцепенен, възбуден, остана така, с палеща болка в шията, а зъбите му тракаха от страх.

Сега мислите му се връщаха със страшна неотменност към Камий. До този момент удавникът не бе смущавал нощите на Лоран. И ето че споменът за Терез бе извикал призрака на мъжа й. Убиецът вече не смееше да отвори очи; страхуваше се да не види жертвата си в някой ъгъл на стаята. За миг му се стори, че някой разтърсва леглото му; въобрази си, че Камий се крие под него, че той го люлее так, за да го събори и да го захапе. Обезумял, с настръхнали коси, той се вкопчи в дюшека; струваше му се, че го разтърсват все по-силно и по-силно.

После изведнъж разбра, че леглото не помръдва. Това го отрезви. Седна в постелята, запали свещта и си каза, че е напълно оглупял. За да уталожи треската си, изпи пълна чаша вода.

„Не биваше да пия в кръчмата… — помисли си той. — Не знам какво ми става тази нощ. Що за глупост. Утре ще бъда негоден за работа. Трябваше да заспя веднага като си легнах, а не да мисля за цял куп неща. Затова ме хвана безсъние… А сега да заспивам.“

Той угаси отново свещта, зарови глава във възглавницата, малко по-спокоен, решен да не мисли повече и да не се бои от нищо. Умората започваше да отпуска нервите му.

Той не заспа с обичайния си непробуден, тежък сън, а се унесе бавно в смътна просъница. Беше отпуснат, потънал в тихо, сладостно вцепенение. Чувстваше как тялото му заспива, а умът му бодърствува в безжизнената плът. Бе успял да прогони натрапчивите мисли, бе победил безсъницата. Но после, когато се унесе, когато силите му намаляха и волята му отслабна, мислите му тихо, една по една се върнаха и завладяха изтощеното му тяло. Сънищата му се възобновиха. Той отново измина пътя, който го делеше от Терез: слезе, изтича край избата и се озова навън; измина същите улици, по които вече бе вървял, сънувайки наяве; влезе в пасажа на Пон-Ньоф, изкачи малката стълба и подраска на вратата. Но вместо Терез, вместо младата жена по фуста, с разголена шия, вратата му отвори Камий. Камий, какъвто го бе видял в моргата, зеленикав, страшно обезобразен! Трупът му протягаше ръце с отблъскващ смях, а между белите зъби стърчеше върхът на почернелия език!

Лоран извика, стресна се и се събуди, облян в ледена пот. Зави се презглава, като ругаеше, разгневен срещу себе си. Помъчи се отново да заспи.

Потъна в сън както и преди, бавно, обзет от същата изнемога, и щом волята му отслабна в отпускането от полудрямката, пак тръгна, върна се там, където го водеше натрапчивата му мисъл, изтича при Терез и отново удавникът му отвори вратата.

Поразен от ужас, нещастникът седна в леглото. Какво не би дал да изгони този неумолим призрак. Той копнееше за оловнотежък сън, който да премаже мислите му. Докато беше буден, имаше достатъчно енергия да изгони призрака на жертвата си; но щом загубеше власт над мислите си, те го повеждаха от сладострастието към ужаса.

Пак се опита да заспи. Тогава се заредиха сладострастни видения и внезапни и мъчителни пробуждания. С неукротимо упорство той все се стремеше към Терез и винаги се сблъскваше с трупа на Камий. Повече от десет пъти преброди същия път, като тръгваше с разгорещена кръв, минаваше по същите места, изпитваше същите усещания, извършваше точно същите движения, до най-малките подробности, и повече от десет пъти удавникът понечваше да се хвърли в обятията му, когато той протягаше ръце да сграбчи и притисне любовницата си. Тази непрекъснато повтаряща се зловеща развръзка, от която той се пробуждаше всеки път задъхан, обезумял, въпреки всичко не охлаждаше желанието му. След няколко минути, щом заспеше, обзет от страст, забравяше отвратителния труп, който го чакаше и отново се впускаше да търси знойната, гъвкава плът на жената. Цял час Лоран бе измъчван от кошмари, от този тежък, вечно повтарящ се неочакван сън, който при всяко пробуждане го хвърляше във все по-голям ужас.

Последното сътресение беше така силно, така мъчително, че той реши да стане, да не се бори повече. Развиделяваше се; печална сива светлина нахлуваше през таванския прозорец, изрязващ от небето четириъгълник с белезникаво-пепеляв цвят.

Лоран се облече бавно, с глухо раздразнение. Яд го беше, че не можа да спи, кипеше, че се е поддал на страха, който сега му се струваше детински. Докато се обличаше, той се протягаше, разтриваше се, опипваше с ръце умореното си, посърнало от трескавата нощ лице и си повтаряше:

„Не биваше да си мисля за всичко това, тогава щях да заспя и сега щях да се чувствам свеж и бодър… Ах, ако Терез вчера бе пожелала, ако Терез беше прекарала нощта с мен!…“

Мисълта, че Терез би прогонила страха му, го поуспокои. Всъщност той се боеше от други подобни нощи.

Наплиска лицето си с вода, среса се. Това освежи главата му и разпръсна и последните му страхове. Сега разсъждаваше съвсем смислено и чувстваше само страшна физическа умора.

„И все пак аз никога не съм бил страхливец — мислеше си той, като привършваше с обличането, — не ми се занимава с Камий… Що за глупост да си внушавам, че този нещастник е под леглото ми. Сега сигурно всяка нощ тази история ще се повтаря… На всяка цена трябва да се оженя колкото се може по-скоро. Когато Терез ме прегърне, няма да мисля за Камий. Тя ще целува шията ми и тогава няма да усещам страшното парене, което просто ме гори… Я да видим раната.“

Той се приближи до огледалото, протегна шия и погледна. Раната беше бледорозова. Като различи зъбите на жертвата си, Лоран се развълнува, кръвта нахлу в главата му и предизвика странно явление. Раната се обагри в пурпурночервено от притока на кръв — все едно току-що нанесена, кървава и се открои рязко върху дебелата бяла шия. В същото време той почувства острите боцкания, сякаш игли се забиваха в раната. Побърза да вдигне яката на ризата си.

„Ами! — успокои се сам. — Терез ще я излекува… Няколко целувки ще оправят работата. Ей, че съм глупак, за какво съм седнал да мисля!“

Той сложи шапката си и слезе долу. Необходимо му беше да диша чист въздух, да ходи. Като мина край вратата на избата, се засмя. Убеди се сам, че желязната кука я затваря добре. Излезе навън и закрачи бавно в свежия утринен въздух по безлюдните тротоари. Беше около пет часът.

Лоран прекара ужасен ден. Трябваше да се бори да не заспи следобед на бюрото си. Главата му тежеше и го болеше, той клюмаше и се стряскаше рязко, като чуеше стъпките на някой от началниците си. Тази борба, тези стряскания окончателно го омаломощиха и го хвърлиха в непоносима тревога.

Вечерта въпреки умората си отиде да види Терез. Завари я трескава, потисната и измъчена като него.

— Горката Терез прекара ужасна нощ — му каза госпожа Ракен, когато той седна. — сигурно е имала кошмари, страшно безсъние… чух я няколко пъти да вика. Тази сутрин е като болна.

Докато леля й говореше, Терез гледаше втренчено Лоран, без съмнение, те отгатнаха взаимно страха, който ги мъчеше, защото една и съща нервна тръпка премина по лицата им. Седяха един срещу друг до десет часа, говореха си банални приказки, като разбираха чудесно душевното си състояние и се умоляваха един друг с поглед да ускоря минутата, когато ще могат да се съюзят срещу удавника.