16

Отлетяха петнадесет месеца. Острите усещания от първите часове се смекчиха; всеки изминал ден носеше успокоение, уталожване на мъката; животът навлезе в обикновените си релси с онова вяло униние и тъпо вцепенение, които обикновено се проявяват след големи кризи. Още отначало Лоран и Терез също се поддадоха на течението на новия живот, което помагаше да се преобразят; в тях се извършваше приглушен процес, за изясняването на който би било необходимо изключително проникновение, ако човек би пожелал да отбележи всичките му фази.

Лоран започна да идва всяка вечер в магазина, както в миналото. Но вече не вечеряше тук, не се заседяваше по цели вечери. Пристигаше към девет и половина и си отиваше след затварянето на магазина. Всеки би казал, че изпълнява дълга си, като идва да помогне на двете жени. Когато му се случеше да пропусне това свое задължение, на другия ден се извиняваше смирено, като слуга. В четвъртък помагаше на госпожа Ракен да запали огъня и да посрещне гостите. Проявяваше спокойна услужливост, която очароваше старата търговка.

Терез спокойно го гледаше като се суети около нея. Лицето й не беше вече така бледо; тя като че ли се чувстваше вече по-добре, беше по-засмяна и по-мила от преди. Само понякога устата й се свиваше нервно, две дълбоки бръчки се вдълбаваха отстрани и й придаваха странно изражение на скръб и страх.

Любовниците не се мъчеха да се видят насаме. Не си уредиха среща, нито веднъж не си размениха крадешком целувка. Убийството сякаш беше успокоило за известно време страстната треска на плътта им. С убийството на Камий те като че ли бяха достигнали пълно задоволяване на тези необуздани и неутолими желания, които не можеха да наситят, притискайки се в обятията си. Престъплението сякаш им беше донесло такава силна наслада, че ги бе погнусило, бе вселило в тях отвращение към любовните ласки.

А всъщност сега те съвсем леко можеха да се отдадат на тази свободна любов, копнежът по която ги бе тласнал към убийство. Госпожа Ракен, безсилна, затъпяла, не представляваше никаква пречка. Къщата им принадлежеше, те можеха да излизат, да ходят където им е приятно. Но любовта вече не ги вълнуваше, желанията бяха изчезнали; те стояха там, разговаряха спокойно, гледаха се, без да се изчервяват и да тръпнат, сякаш бяха забравили безумните пориви, когато се бяха притискали до задушаване, до премазване на костите. Сега дори избягваха да се срещат насаме, защото нямаше какво да си кажат и двамата се страхуваха да не проявят прекалена студенина. Когато си подаваха ръка, изпитваха някаква неловкост, че се докосват.

Впрочем всеки от тях си мислеше, че разбира защо са тъй безразлични и подплашени, когато се озоват насаме. Смятаха, че се държат хладно от предпазливост. Спокойствието и въздържаността според тях бяха дело на здравия разум. Те се мъчеха да се убедят дори, че това душевно и телесно умиротворяване отговаря на желанията им. От друга страна, гледаха на отвращението и на неловкостта, които чувстваха, като на остатък т уплахата, като таен страх пред наказание. Понякога се залъгваха с надежда, мъчеха се да си възвърнат палещите някога мечти и изпадаха в недоумение, съзнавайки, че въображението им е пусто. Тогава се вкопчваха в мисълта за предстоящия си брак. Достигнали целта си, освободени от страха, отдадени един на друг, те пак ще си възвърнат страстните желания и ще вкусят мечтаните наслади. Тази надежда ги успокояваше, възпираше ги да не слязат до дъното на бездната, която се бе издълбала между тях. И двамата се убеждаваха, че се обичат както някога, очакваха часа, който трябваше да си направи съвършено щастливи, като ги съедини завинаги.

Никога досега Терез не бе чувствала такова душевно спокойствие. Тя несъмнено ставаше по-добра. Неукротимият й нрав се бе смекчил.

Беше щастлива, че нощем е сама в леглото си, че не усеща до себе си слабото лице, болнавото тяло на Камий, който възбуждаше плътта й и я оставяше в плен на неудовлетворени желания. Струваше й се, че е малко момиче, девица под белите завеси, приютена сред безмълвието и мрака. Просторната, малко прохладна стая и харесваше с високия таван с тъмните ъгли и мириса на манастир. Тя започна дори да обича голямата черна стена, която се издигаше пред прозореца й; цялото лято всяка вечер седеше загледана с часове в сивите камъни на тази стена и в тесните ивици звездно небе, които се изрязваха между комините и покривите. Сещаше се за Лоран само когато внезапно я събуждаше кошмар. Тогава сядаше в леглото трепереща, с разширени очи, загръщаше се в нощницата си и си казваше, че ако до нея лежеше мъж сигурно нямаше да я нападат такива внезапни страхове. Мислеше за любовника си като за куче, което би я пазило и закриляло. По свежото и спокойно тяло не пробягваше ни най-малка тръпка на желание.

Денем в магазина тя се интересуваше от всички външни прояви на живот; излизаше от вглъбеността си, освобождаваше се от потайния бунт, от вечните мисли за омраза и отмъщение. Омръзна й да мечтае; тя имаше нужда да действа и да вижда. От сутрин до вечер гледаше минаващите през пасажа хора; шумът, суетенето я развличаха. Стана любопитна и словоохотлива, с една дума, истинска жена, защото досега мислеше и действаше като мъж.

От наблюдателния си пункт забеляза млад човек, студент, който живееше в една от съседните сгради с обзаведени стаи; по няколко пъти на ден той минаваше край магазина. Този младеж беше блед и хубав, с буйни коси на поет и офицерски мустаци. Терез го намираше изящен. Цяла седмица беше влюбена в него, влюбена като ученичка. Увлече се по разни романи, започна да сравнява младия човек с Лоран и той й се стори много тежък, непохватен. Четенето й разкри непознати досега романтични хоризонти. До този момент беше обичала само с нервна възбуда и чувственост, сега започна да обича и в мислите си. Но ето че един ден студентът изчезна; по всяка вероятност се беше преместил. Терез го забрави след няколко часа.

Тя се записа в една читалня и се увлече по всички герои от всички попаднали пред очите й книги. Тази внезапна любов към литературата оказа голямо въздействие върху темперамента й. Стана нервна и чувствителна. Започна без причина да избухва в смях или в сълзи. Душевното й равновесие пак беше нарушено. Изпадна в някаква неопределена мечтателност. От време на време споменът за Камий я разтърсваше и тогава пожелаваше по нов начин Лоран — с ужас и недоверие. Така отново попадна в плен на своите терзания; ту търсеше средство да се омъжи веднага за любовника си, ту й е искаше да избяга, за да не го види никога вече. Романите, говорещи й за непорочност и чест, сякаш изградиха преграда между инстинктите и волята й. В нея бе останал онзи неукротим звяр, който бе желал да встъпи в борба със Сена, който я бе хвърлил неудържимо в изневярата. Но в душата й се пробуди съзнанието за доброта и нежност, тя разбра смисъла на кроткото изражение и покорното държане на жената на Оливие и узна, че можеш и да не убиеш мъжа си и пак да бъдеш щастлива. Тогава престана да се разбира сама и заживя в жестоко съмнение.

Лоран от своя страна също премина през различни фази на уталожване и треска. Отначало се наслади на дълбоко спокойствие, сякаш от душата му се смъкна тежко бреме. От време на време се питаше в недоумение, почти уверен, че е било лош сън дали наистина е хвърлил Камий във водата и дали бе видял трупа му в моргата. При спомена за престъплението го обземаше странна изненада; никога не се бе смятал способен на убийство; присъщото му благоразумие и малодушие го довеждаха до треска, студена пот избиваше по челото му, като си помислеше че биха могли да открият престъплението му и да го осъдят на смърт. Тогава усещаше студеното острие до врата си. Той бе действал, бе вървял право напред към целта, с упоритостта и заслепението на звяр. Сега се обръщаше назад, за да погледне бездната, която бе преминал и свят му се завиваше от страх.

„Сигурно съм бил пиян — мислеше Лоран. — Тази жена ме е опила с ласките си. Боже мили! Колко глупав, колко безумен съм бил! Та нали с подобна история можех да се озова на гилотината… Добре, че всичко мина благополучно. Никога не бих го сторил втори път!“

Лоран се отпусна, размекна се, стана по-малодушен и по-предпазлив от преди. Той надебеля и натежа. Ако някой би се загледал в огромното му туловище, в което като че ли нямаше нито кости, нито нерви, никога не би и помислил да го уличи в насилие и жестокост.

Той се върна към старите си привички. Няколко месеца беше примерен служител, изпълняваше задълженията си с образцово затъпяване. Вечер се хранеше в гостилницата на улица Сен-Виктор, разрязваше хляба си на малки парчета, дъвчеше бавно, проточваше вечерята си колкото може по-дълго. После се протягаше, облягаше се на стената и пушеше лулата си. Човек би го взел за чудесен баща на семейство. Денем не мислеше за нищо. Нощем спеше тежко, без сънища. С румено и тлъсто лице, със сит стомах и пуста глава, той се чувстваше напълно щастлив.

Страстите му като че ли бяха замрели, изобщо не мислеше за Терез. Сещаше се понякога за нея, както се сеща човек за жена, за която трябва да се ожени по-късно, в някакво неопределено бъдеще време. Чакаше часа на женитбата търпеливо, забравил жената, мечтаещ само за новото си положение. Ще напусне работа, ще рисува като любител, ще скита. Тези надежди го водеха всяка вечер до магазина в пасажа въпреки смътното и неприятно усещане, което го обземаше, когато влизаше там.

Един неделен ден, отегчен, чудейки се как да убие времето, той отиде при своя стар приятел от колежа, при младия художник, с когото бяха живели дълго време заедно. Художникът рисуваше за художествената галерия картина, изобразяваща гола вакханка, излегната на постеля. В дъното на ателието една жена позираше, отметнала назад глава, изпънала тяло, полегнала настрани. Жената се смееше от време на време, изпъчваше се, изпъваше ръце, протягаше се, за да си отдъхне. Лоран, който седеше срещу нея, я гледаше, пушеше и разговаряше с приятеля си. Кръвта му кипна, нервите му се опънаха от това съзерцание. Остана там до вечерта и отведе жената със себе си. Задържа я почти цяла година като любовница. Бедната девойка го обикна, струваше й се дори, че е красив мъж. Сутрин тя излизаше, позираше през целия ден и всяка вечер в същия час редовно се връщаше; хранеше се, обличаше се и се издържаше с парите, които печелеше, не струваше нито су на Лоран, който пет пари не даваше откъде идва или какво прави. Тази жена внесе известно равновесие в неговия живот. Той я прие като полезен и необходим предмет, който поддържаше здраво и спокойно тялото му. Никога не узна дали я обича и нито за миг не му мина през ума мисълта, че изменя на Терез. Чувстваше се по-блажен и по-щастлив и нищо повече.

А в това време траурът на Терез беше свършил. Младата жена започна да се облича със светли рокли и една прекрасна вечер Лоран видя, че тя се е подмладила и разхубавила. Но той продължаваше да се чувства все по-неловко пред нея; от известно време тя също му се виждаше трескава, изпълнена със странни прищевки, смееше се и се натъжаваше без причина. Колебливите настроения, които забелязваше в нея, го плашеха, защото отгатваше донякъде борбите и тревогите й. Той също бе обзет от нерешителност, страхуваше се ужасно да не наруши спокойствието си. Живееше си мирно, удовлетворяваше разумно желанията си и се страхуваше, че равновесието в живота му ще се наруши, ако свърже съдбата си с тази нервна жена, чиято страст веднъж вече го бе довела до безумие. Впрочем той не си даваше ясна сметка за нещата, а просто инстинктивно отгатваше тревогите, които му предстоеше да изживее, когато Терез стане негова.

Първият тласък, който получи и който го изтръгна от вцепенението, беше мисълта, че най-сетне ще трябва да помисли за женитбата си. Бяха минали близо петнадесет месеца от смъртта на Камий. По едно време Лоран си помисли да не се жени, да зареже Терез и да запази любовницата си, чиято непретенциозна и евтина обич го задоволяваше. После разсъди, че не се убива така човек за нищо; припомни си престъплението, неимоверните усилия, които бе употребил, за да притежава сам тази жена, която сега го смущаваше и съзна, че убийството би било безполезно и ужасно, ако не се ожени за нея. Да хвърли един човек във водата, за да открадне вдовицата му, да чака петнадесет месеца и накрая да реши да остане с някакво момиче, което се влачеше и излагаше тялото си по ателиетата, му се стори глупаво и смешно. Пък и нима не бе свързан с Терез с всичките връзки на кръвта и ужаса. Той чувстваше смътно в себе си нейните вопли и терзания, принадлежеше й! Страхуваше се от своята съучастница; може би, ако не се ожени за нея, тя ще отиде да го предаде от ревност и желание за отмъщение. Тези мисли се блъскаха в главата му. Отново бе обзет от треска.

Точно по това време любовницата му го изостави внезапно. Една неделя тя не се върна. Вероятно беше намерила по-топло и по-удобно пристанище. Лоран не се огорчи особено много; само че беше свикнал нощем да има жена до себе и сега животът му внезапно опустя. След една седмица нервите му се изопнаха. Той пак започна да стои по цели вечери в магазина в пасажа и пак загледа Терез с очи, в които проблясваха бързи светлинки. Младата жена. Която тръпнеше от продължителното четене, се отпускаше морна под неговите погледи.

Така след едногодишно равнодушно и отегчено очакване и двамата отново почувстваха как в тях се пробуждат тревогата и желанието. Една вечер Лоран, като затваряше магазина, задържа за минутка Терез в пасажа.

— Искаш ли тази вечер да дойда в стаята ти? — запита той със страстен глас.

Тя се отдръпна ужасена.

— Не, не, трябва да почакаме… Да бъдем предпазливи.

— Струва ми се, че отдавна чакам — настоя Лоран. — Омръзна ми, аз те желая!

Терез го изгледа като обезумяла. Ръцете и лицето й горяха. Тя сякаш се поколеба за миг, после рязко каза:

— Да се оженим, тогава ще бъда твоя.

Загрузка...