Терез Ракен

12

Докато седеше в тъмния ъгъл на колата, отнасяща го към Париж, в главата на Лоран окончателно узря план за действие. Той беше почти уверен, че всичко ще мине безнаказано. Изпълваше го тъпа и тревожна радост от извършеното престъпление. Като стигна до Клиши, нае файтон и каза да го отведат у стария Мишо на улица Сен. Беше девет часът вечерта.

Завари стария полицейски комисар на масата с Оливие и Сюзан. Отиде у тях, за да му окажат помощ в случай, че го заподозрат и за да се избави от неудобството да съобщи лично ужасната вест на госпожа Ракен. Това задължение особено го отвращаваше. Очакваше да присъства на ужасна сцена на отчаяние и се страхуваше да не би да не изиграе достатъчно добре ролята на разплакан приятел. Освен това болката на майката щеше да му бъде тягостна, макар че всъщност малко го беше грижа за това.

Когато влезе у Мишо, облечен в прости, прекалено тесни за него дрехи, комисарят го погледна въпросително. Лоран разказа за злополуката с прекъслечен глас, сякаш се задушаваше от скръб и умора.

— Дойдох при вас — каза той накрая, — защото не зная какво да правя с нещастните жени, поразени от такъв жесток удар… Не посмях да отида сам при майката. Моля ви, елате с мен!

Докато говореше, Оливие го гледаше втренчено, проницателно и това го плашеше. Убиецът се бе хвърлил с главата надолу у тези полицаи в пристъп на дързост, която трябваше да го спаси. Но не можеше да се сдържи да не трепери под изпитателните погледи. Виждаше недоверие там, където всъщност очакваше изумление и съчувствие. Сюзан, по-безпомощна и бледа от когато и да било, почти припадна. Оливие, който се ужасяваше от мисълта за смърт, макар и сърцето му всъщност да оставаше безучастно, си беше придал изражение на скръбно недоумение, изучавайки по навик лицето на Лоран, без ни най-малко да подозира зловещата истина. Колкото до стария Мишо, той непрекъснато надаваше възклицания на ужас, състрадание, удивление; въртеше се на стола си, пляскаше с ръце, вдигаше очи към небето.

— Ах, боже мой! — говореше той с пресеклив глас. — Боже мой, какъв ужас!…

Излизаш от къщи и умираш ей тъй, изведнъж… Просто страшно… Горката госпожа Ракен, клетата майка, какво ще й кажем?… Добре, че дойдохте у нас… Разбира се, че ще ви придружим…

Той стана, повъртя се из стаята, докато намери бастуна и шапката си, и през това време накара Лоран да повтори подробностите по злополуката, като възклицаваше пак на всяка фраза.

Излязоха четиримата. Когато стигнаха до пасажа на Пон-Ньоф, Мишо спря Лоран.

— Не идвайте с нас — каза той. — Вашето присъствие всъщност ще бъде подозрително, а това трябва да се избегне… Нещастната майка ще се усъмни, че е станала злополука и ще ни принуди да признаем истината по-рано отколкото би трябвало… Почакайте ни тук.

Това нареждане облекчи убиеца, който трепереше при мисълта да влезе в магазина. Той се овладя и закрачи напред-назад по тротоара напълно успокоен. От време на време дори забравяше станалото, спираше се пред магазините, подсвиркваше си и се обръщаше да погледне минаващите край него жени. Стоя на улицата повече от половин час и хладнокръвието му все повече и повече се възвръщаше.

Не беше ял от сутринта. Изведнъж усети глад, влезе в една сладкарница и се натъпка до насита със сладкиши.

В това време в магазина на пасажа се разиграваше сърцераздирателна сцена. Въпреки заобикалките и кротките приятелски думи на стария Мишо, в един миг госпожа Ракен разбра, че със сина й се е случило нещастие. Тя пожела да узнае истината с отчаяна решителност сред потоци от сълзи и писъци, които потресоха стария й приятел. А когато узна всичко, потъна в трагична скръб. Глухи ридания я разтърсваха цяла. Тя изпадна в безумна криза на ужас и мъка. Стоеше задъхана и от време на време надаваше пронизителен вик сред тътнещата буря на скръбта. Щеше да се повлече по земята, ако Сюзан не я придържаше през круста, като плачеше на коленете й, обърнала към нея бледото си лице. Оливие и баща му стояха прави, потресени и безмълвни, извръщайки лица, неприятно развълнувани от тази сцена, нарушаваща егоистичното им спокойствие.

А бедната майка си представяше вкочанелия и страшно подпухнал труп на сина си, носен от мътните води на Сена; в същото време го виждаше още съвсем мъничък в люлката, когато тя го бранеше от смъртта. Беше го възвръщала към живот повече от десет пъти, обичала го бе с цялата си любов тридесет години. И ето той умираше сега далеч от нея, така, изведнъж, в студената мръсна вода, като куче. Майката си спомни топлите завивки, в които го бе загръщала. Колко грижи, какво закриляно детство, колко ласки и нежни излияния и всичко това, за да се удави накрая по такъв жалък начин! При тези мисли гърлото на госпожа Ракен се сви; за миг й се стори, че ще умре, задушена от отчаяние.

Старият Мишо побърза да излезе. Остави Сюзан при търговката, а те с Оливие повикаха Лоран и се отправиха веднага към Сент-Уен.

По пътя едва размениха няколко думи. Всеки се беше свил в своя ъгъл на файтона, който ги друсаше по паважа. Седяха неподвижни и безмълвни в мрака на колата. От време на време лъч от уличните фенери за миг заливаше с ярка светлина лицата им. Печалното събитие, което ги бе събрало, ги изпълваше с мрачно униние.

Когато най-сетне пристигнаха в гостилницата край реката, завариха Терез на легло с пламнала глава и горещи ръце. Кръчмарят им каза полугласно, че младата жена има силна треска. Всъщност Терез се чувстваше слаба и малодушна и се страхуваше да не признае убийството в пристъп на възбуда, затова беше предпочела да играе ролята на болна. Тя пазеше сурово мълчание, стискаше устни и клепачи и не желаеше да вижда никого от страх да не проговори. Завита до брадата, заровила глава във възглавницата, тя се беше свила на кълбо и с тревога се вслушваше в разговорите около нея. През червеникавата светлина, която играеше пред очите й през затворените клепачи, неизменно я преследваше гледката на борбата между Камий и Лоран в лодката; тя виждаше мъжа си, блед, страшен, как израства и се надига от тинестата вода. Това неумолимо видение усилваше треската в кръвта й.

Старият Мишо се опита да й поговори, да я утеши. Тя се извърна към стената с нетърпеливо движение и отново зарида.

— Оставете я на мира, господине — каза кръчмарят. — Тя трепери при най- малкия звук… Сам виждате, нужен й е покой.

Долу, в общата зала, един полицейски агент пишеше протокол за произшествието. Мишо и синът му слязоха, последвани от Лоран. Когато Оливие се представи като служител от префектурата, всичко беше приключено за десет минути. Лодкарите бяха все още там и като очевидци описаха с пълни подробности случая, обясниха как тримата паднали във водата. Дори Оливие и баща му да изпитваха и най-малкото съмнение, то би изчезнало при такива свидетели. Но те нито за миг не е бяха усъмнили в думите на Лоран, напротив, представиха го на полицейския агент като най-добрия приятел на жертвата и настояха да се впише в протокола, че младият човек се е хвърлил във водата да спасява Камий Ракен. На другия ден вестниците описаха злополуката с цял куп подробности; нещастната майка, неутешимата вдовица, благородният и смел приятел, нищо не липсваше в описанието на произшествието, което бе отпечатано в цялата парижка преса и оттам бе заровено в департаментските архиви.

Когато протоколът бе съставен, буйна радост обзе Лоран, той сякаш се възроди. Откакто неговата жертва бе впила зъбите си в шията му, се беше вцепенил, действаше като автомат по предварително замисления план. Единствено инстинктът за самосъхранение го ръководеше, подсказваше му думите, направляваше действията му. Когато най-сетне се убеди, че всичко ще свърши безнаказано, кръвта потече спокойно във вените му. Полицията бе минала покрай престъплението и не бе забелязала нищо. Тя беше изиграна и го бе оправдала. Той беше спасен. Тази мисъл разля по цялото му тяло живителна пот, топлина, която възвърна гъвкавостта на мускулите и на ума му. Той продължи да играе ролята на безутешен приятел с неподражаемо изкуство и самоувереност. Всъщност в него преобладаваха животински инстинкти; в подобна минута мечтаеше за Терез, която лежеше в стаята на горния етаж.

— Не можем да оставим тук клетата млада жена — каза той на Мишо. — Може би е застрашена от тежка болест, трябва непременно да я заведем в Париж… Елате, необходимо е да я убедим да се върне с нас.

Горе в стаята той започна да увещава Терез да стане и да се върне в пасажа на Пон-Ньоф. Когато чу гласа му, младата жена се разтрепери, отвори широко очи и го изгледа. Беше като обезумяла, тресеше я. Надигна се с мъка, без да промълви нито дума. Мъжете излязоха и я оставиха сама с жената на кръчмаря. След като се облече, тя слезе залитаща и се качи във файтона, подкрепяна от Оливие.

Мълчаха по време на пътуването. Лоран с неподражаема смелост и безсрамие плъзна ръка край фустата на младата жена и докосна пръстите й. Седеше срещу нея в сянката; не виждаше лицето й, защото тя беше свела глава. Той улови ръката й, стисна я силно и я задържа така до улица Мазарин. Чувстваше как тя трепери, но не се отдръпна, а напротив, отговори на грубата милувка. И двете ръце горяха една в друга; влажните длани се долепваха, тясно преплетените пръсти се притискаха до болка при всеки тласък. Струваше им се, че кръвта прелива от гърдите на единия в гърдите на другия, че минава през съединените им ръце; те се превърнаха в разпалено огнище, в което кипеше животът им. Сред нощта и тягостното мълчание, което ги обкръжаваше, страстното ръкостискане беше като тежест, прехвърлена през врата на Камий, за да го повлече под водата.

Когато файтонът спря, Мишо и синът му слязоха първи. Лоран се наведе към любовницата си и тихо й прошепна:

— Бъди силна, Терез… Още много има да чакаме… Помни всичко!

Младата жена още не беше проговаряла. За пръв път след смъртта на мъжа си отвори уста.

— О, ще помня! — повтори тя, потръпвайки, с едва доловим глас, тих като дихание.

Оливие й подаде ръка, за да слезе. Лоран този път ги придружи до магазина. Госпожа Ракен лежеше, изпаднала в силна нервна криза. Терез се довлече до леглото си и Сюзан едва успя да я разсъблече. Като видя, че всичко е наред, Лоран се оттегли. Той бавно се отправи към бърлогата си на улица Сен-Виктор.

Беше вече полунощ. Свеж ветрец повяваше над пустите и мълчаливи улици. Младият човек чуваше само равномерния шум от стъпките си, отекващ по плочите на тротоара. Прохладата го ободри; безмълвието и мракът пробудиха в него мимолетни сладострастни желания. Той вървеше, без да бърза.

Най-сетне се бе освободил от престъплението си. Беше убил Камий, работата беше свършена и нямаше какво повече да се говори за това. Сега щеше да заживее спокойно в очакване на часа, когато Терез ще бъде негова. Мисълта за убийството понякога го задушаваше; но сега, когато то бе извършено, на гърдите му олекна, той дишаше свободно, беше се излекувал от мъките, породени от колебанието и страха.

Всъщност той бе изпаднал в състояние на затъпялост, тялото и мислите му бяха натежали от умора. Щом се върна в къщи, заспа дълбоко. Леки нервни тръпки пробягваха по лицето му.