Тигрицата на океана

1.

Духът на Антарктида нахлу изведнъж като чудовищно наводнение от мраз, като невидима убийствена лавина. Със снежни виелици и непрогледни мъгли. Скова доскоро топящите се ледени буци в неравна кристална броня, в която пленените тюлени и китове едва успяваха да поддържат незамръзнали пролуки за дишане.

Попадали не за пръв път в такава клопка, косатките решиха да се връщат назад, към по-топлите води на север. Водачът им, десетметров самец с клюмнал гръбен плавник, загубил преди години всичките си другари при подобно бедствие, тоя път предпочете да не рискува.

Отдавна очаквали знака му, смутени повече от него, самките му и децата напълниха за последен път дробовете си с въздух и се гмурнаха подире му под враждебния леден похлупак. Тоя въздух трябваше да им стигне до следващата пролука. Не стигнеше ли — очакваше ги сигурна гибел Но те вярваха в себе си. Под синкавия покрив не беше съвсем тъмно. Светлината все успяваше да се процеди през него и да им показва каква е дебелината му, та така да преценяват в състояние ли са да го пробият при нужда. Солеността на морето, неговата температура, присъствието на други живи същества пък им подсказваха дали наблизо има отвор за дишане.

И все пак най-важна си оставаше изключителната им способност за ехолокация. Не само водачът, всички в стадото непрекъснато изпращаха напред ултразвуковите си снопове, чиито отражения ги осведомяваха по-точно и от очите, и от вкуса, и от всичките им други сетива, взети заедно, за предстоящия им път.

Светът за косатките, както за останалите делфини, за всички китообразни, всъщност представлява свят на звуци. Без звуците, без чудната си дарба за звуково виждане те биха се оказали съвсем немощни в тоя безпощадно враждебен за бозайниците воден свят.

Но за Глухото, току-що престанало да бозае косатче, тоя звуков свят почти не съществуваше. Близките му, които не можеха и да допуснат, че нещастното губеше слуха си от загнездилите си в ушите му глисти, с явна тревога наблюдаваха неуверените му опити да се държи като другите. То се знае, най-смутена беше неговата майка, която все гледаше да не го изпуска от поглед и главно — от ехолокатора си. А това й се удаваше все по-трудно, тъй като тялото й е устроено от природата така, че да изпраща опипващия ултразвуков лъч напред, а не нагоре и назад, над гръбния плавник, където е мястото на децата.

А и то, клетото, вече не писукаше непрекъснато като другите младочета, та така майка му да го следи спокойно по гласа, а мълчеше упорито — не само глухо, а вече и онемяло. Следваше я само с поглед и по миризмата, която сродниците му усещат с езика си.

Най-сетне, след дълго очакване, ехото от ултразвуковите им сигнали показа на гмурналите се косатки, че наближават дупка в леда. И то тъкмо навреме. Защото дробовете им вече започваха да се свиват в мъчителни спазми. Достигнаха я скоро — кръгъл отвор, поддържан да не замръзне досега от морски леопард. По закона на рода допуснаха първи да се надишат малките, безспорно най-неиздръжливите, после майките им и накрай — останалите с водача.

Клюмналия плавник, едва проврял глава в тесния отвор, огледа околността. И в царящия полумрак, през гъстата мъгла като намножен във водата планктон съзря бягащия тромаво, като непохватна морска краставица, леопардов тюлен, който бе зарязал плячката си, един тюлен крабояд, при вида на дошлите по-опасни от него хищници. Отде можеше да знае, че сега вечните му врагове не мислеха да го нападат, че имаха друга грижа — да се измъкнат по-скоро от заплашителния мразовит капан.

Надишали се достатъчно, пътниците се гмурнаха отново, заплуваха пак на север в търсене на незамръзнало море.

Край тях, пред тях, сред смрачените сиво-зеленикави водни пластове бягаха подплашени рибни пасажи, изстрелваха се с бързи тласъци на водните си ракети еднометрови калмари, пулсираха припряно с прозрачните си чадъри едри медузи.

Косатките плуваха, плуваха, а кристалният покрив над главите им все не свършваше. Вече почваха да се задушават. Малките скимтяха мъчително, а майките им, загрижени, ги подканяха да бързат.

Преди да са го видели, ушите им откриха, че пътят е препречен от огромен, скован от новата ледена спойка айсберг, достигащ на дълбочина няколко десетки дължини на косатки. Цяла отвесна планина, нацепена в дълбоки клисури и пещери, от която струеха мразовити потоци от безсолна вода вследствие на непрекъснатото му топене. Изключено беше да минат под него, затова се отклониха на изток да го заобиколят.

А той сякаш нямаше край.

Най-разтревожен, без да го издава, беше водачът. Защото си припомняше ясно, все едно отново го виждаше, надживяното по чудо премеждие. Беше преди години, преди да завладее след тежък двубой водачеството на това стадо. Плуваха шест млади самеца. Все така пленени от леда. И не можеха да открият какъв да е процеп в него. Накрай единият не издържа. Взе да се дави. И изпищя сигнала за помощ. Тъкмо когато Клюмналия плавник вече бе открил с ехолокатора си в далечината свободно от лед море. Без да си дадат сметка, че тук, под ледения покрив, никой не е в състояние да помогне, другарите му се спуснаха да го издигнат на повърхността. То се знае, без успех. И не го напуснаха, докато не загинаха всички. Единствен Клюмналия плавник оцеля. Престанал да чува виковете им за помощ, полузадушен, почти в безсъзнание той успя да преплува останалото разстояние и да се измъкне от коварната клопка.

Този път имаха щастие. Звуковият му прожектор улови изплуващия от недостижимите за никоя косатка дълбочини тюлен на Уедел. Самецът прецени мигновено — значи наблизо трябваше да се намира отдушникът му. И скоро го откри. Малък кръгъл отвор в леда, през който всички отново поеха въздух по установения ред.

Видял враговете край дома си, тюленът, който също бе привършил въздуха си при дългия придънен лов, изплува отвесно към друга своя дупка, благоразумно поддържана за подобни случаи, подхвърли се на снега и запълзя тромаво по-далеч от нея.

Поведено от водача, стадото отново пое по своя подводен път. Ледът изтъняваше, ставаше все по-прозрачен, по-често разсичан от дълги накривени пукнатини, като се превръщаше в подмятан от вълните трошляк, подобен на начупено матово стъкло.

Косатките заплуваха по-спокойно. Дори се заиграха, заподхвърляха осемдесетметровите си туловища в плавни скокове над повърхността.

След късия мрачен ден настъпваше дълга антарктическа нощ. Мъглите се ометоха нанякъде, а по изчистеното от облаци небе заиграха пламтящите воали на полярното сияние, по-искрящо и по-замайващо от най-яркото светене на морето.

Едва сега усетиха глада, за който почти бяха забравили по време на опасната одисея под ледовете. Без да нарушават походния си строй, всеки опитваше да хване нещо пътем, да се позасити някак си. Подражавайки на другите, Глухото също подгони някаква плячка, но скоро я изгуби от поглед. Наложи се пак майка му да му улови едра риба треска и да му я подаде с уста.

Лишено от слух, от най-точното си сетиво, то вече не можеше да стори това само. Какво ли щеше да прави, когато тя по силата на природните закони престанеше да го храни, когато водачът го изгонеше от стадото?

Тревогата изпълваше цялото сърце на клетата майка. Улисана в грижи по детето си, тя самата не успяваше да ловува както трябва, почваше и тя да слабее, сякаш обречена да загине ведно с него. В семейството едрата плячка се дели на всички, но дребната, а тя е главната им прехрана — риби и калмари — всеки сам си набавя.

Върху един плаващ леден блок водачът съзря строени в редица пингвини. Уплашени от приближаването на хищното стадо, те бяха потърсили спасение върху тая крехка суша. Но безуспешно. Клюмналия плавник подаде сигнала си, после, изплувал под леда, го надигна с гръб. Нещастните нелетящи птици, неуспели да се задържат върху хлъзгавата му повърхност, се изсипаха във водата. И косатките на часа си ги поделиха.

Тогава Клюмналия плавник усети идващия съперник. Не го изчака да приближи повече, а нападна пръв. Връхлетя насреща му озъбен, с щракнали челюсти.

Не по-дребен от него на ръст, с голям белег от акулски зъби на главата, чуждият самец не отстъпи пред заплахата. Озъби се и той, приготви се за борба, увиснал косо надолу с главата.

Никой водач на стадо не е годен да понесе такова предизвикателство. Без да се колебае, Клюмналия плавник връхлетя насреща му, бърз и решителен. Мина като запокитена скала под корема му и го перна с основата на опашката си. После се обърна, готов тоя път да захапе по всички правила на боя. Ала не стана нужда. Зашеметен от изненадващия удар, натрапникът обърна позорно назад.

Клюмналия плавник не го догони. То противоречеше на родовите му закони. При това не беше сигурен дали, докато той се разправя с нахалника, друг нямаше да заеме мястото му. Затова, прегладнял, поведе отново харема на север. Трябваше да намери храна, много храна, да засити наведнъж дивия им глад. За целта не бяха достатъчни дребните риби и калмари, трошици за ненаситните им гърла, с които женските му и децата се залъгваха пътем, повече за игра.

Търсеше едра плячка, тонове месо.

А тия тонове месо се намират рядко, те умеят да се пазят. Ето, огромна акула, едва уловена в ултразвуковия му прожектор, но успяла преди него да ги открие, потъваше бързо в дълбините, където щеше да бъде в безопасност пред по-силните от нея хищници.

Но това, виж, заслужаваше!

От далечината през водните слоеве достигаше непрестанният брътвеж на хранещи се финвали. Самецът отдаде заповедта си и хищната му дружина се втурна в колона по един след него, както се постига най-голяма скорост.

Ето, догониха ги. Клюмналия плавник изпищя новата си заповед да обградят китовото стадо отстрани и отдолу, та никой да не се измъкне. Заподсвиркаха си, заподскачаха над водата, защракаха опасните си челюсти. Та да вдъхнат ужас, да всеят паника сред жертвите си.

Тоя път бойната им уловка не помогна. Китовете ги бяха забелязали навреме и навреме се бяха построили в отбранителния си пръстен — самките с децата в средата, а около тях останалите китове с опашките навън, които шибаха бясно с ужасяваща сила, способни да убият дори и косатка.

Клюмналия плавник прецени на часа. Явно, нямаше изгледи за успех през този гигантски защитен прибой. И просвири за отстъпление, след което отново поведе стадото.

Този глад! Този вечен, ненаситен глад, който тровеше цялото им съществуване, който ги тласкаше към вечно странстване и нови опасности!

Тоя път като че ли би могло!

Сивите китове са по-дребни от финвалите, значи — и по-слаби. С нова команда водачът хвърли бойците си в нова атака. Сивите китове бързо се прегрупираха също с опашките навън. Самецът косатка вече се готвеше да се метне отгоре им, без да го е страх от техните опашки, когато един от обсадените се отдели от сродниците си и сам връхлетя към него.

Какво му ставаше? Обезумял ли бе от ужас?

Ала каквото и да бе — още по-добре! Щом сам се навира в зъбите му!

Косатките на часа изоставиха заграденото стадо и се спуснаха подир беглеца, вече предчувстващи очакваното пиршество.

Чак тогава Клюмналия плавник се досети за хитрата тактика на привидно безразсъдния кит, който така, с тая си уловка, излагайки се на смъртен риск, бе отклонил враговете от близките си, бе им позволил да се гмурнат на недостижима дълбочина.

Нямаше време за губене. Водачът на косатките се хвърли отгоре му, отръфа къс от кожата на хълбока му, ала героят бе постигнал целта си. Бе се добрал до борда на неусетно приближилия риболовен кораб и се бе скрил под него.

Клюмналия плавник не обичаше тия метални чудовища, по усет ги избягваше. Не се реши и сега да нападне спотайващата се отдолу жертва. При това хората от палубата откриха по него и по самките му пушечна стрелба. Шляпащите по водата куршуми по звук наподобяват сигнала за бягство. И макар да знаеше, че не са истински сигнали, той не устоя. Поотведе отново настрана гладното си, но достатъчно предпазливо семейство.

Дори по-гладни, по-възбудени отпреди, те продължиха още няколко часа да кръстосват сивото разбунтувано море, по което ту тук, ту там стърчаха проядените от топлите ветрове и дъждовете айсберги. Страшни над повърхността, още по-страшни под водата, защото подводните им части не се виждат, както не се виждат увисналите десетметрови пипала на физалията.

Водачът трепна, дочул далечна свирка. И си припомни. Така просвирваше дихалото на самотния кашалот, който бе срещнал неотдавна все по тия места. Свиреше, пищеше при всяко вдишване и издишване като сирените на металните страшилища, които ловуваха насам риба и китове.

По даден знак стадото му се втурна нататък. Заглушен от собствената си пищялка, докато проветряваше дробовете си след гмуркането в дълбините, Свирача не ги усети навреме. А когато ги усети, вече беше твърде късно. Хищниците го обградиха отзад, отстрани, отдолу. А отпред му се нахвърли водачът на косатките, впи зъби в гръдния му плавник, като разтърси цялото си тяло, та да го откъсне със замах.

Каталогът безспорно не мислеше да се предава без съпротива. Той се размята бясно. Опашката му успя да улучи една нападаща отзад хищница. И я перна с такава сила, че тя изгуби съзнание. Почна да потъва, успяла все пак да издаде сигнала си за помощ. Послушни на тоя властен призив, нападателите зарязаха жертвата си и се спуснаха към удавницата. Извадиха я с гърбове над повърхността. И там, щом пое въздух, сякаш нищо не било, тя отново се втурна в атака.

Отново догониха кашалота. Майката на Глухото, може би по-съобразителна от другите, опита да се метне върху дихалото му. И тогава, в тоя кратък миг на скока, зърна израслия в единствената ноздра на плячката си огромен морски жълъд — коронула, през която минаващият въздух издаваше познатото пищене. Косатката успя. Запуши дихалото с тялото си, попречи му да диша. Водачът пък отново захапа окървавения плавник. Няколко по-млади самки, без да се пазят от подобните на жълти колчета кашалотски зъби, посегнаха да докопат езика му — лакомство за всички косатки.

В този миг чуха гърмежа. Не можеха да допуснат, че този метален кит — корабът, по който се суетяха, както рачета щапукат по плаващо дърво, някакви малки същества, колкото една хапка за косатка, ще се намеси в тяхната саморазправа. Не можеха и да предположат, че хората искаха да ги прогонят не заради друго, а от жал към загиващия кашалот. Същите хора, които по-безпощадно от всички морски стръвници изтребват събратята му.

Чак когато Клюмналия плавник изръмжа от болка, схванаха опасността. Изоставиха лова си и се скупчиха край окървавения си повелител. Харпунната граната беше заседнала в основата на опашката му, но по някакво чудо не бе избухнала.

Самките се въртяха около ранения и се чудеха как да помогнат. Пък и не знаеха колко тежко е пострадал. По-наблюдателна от другите, майката на Глухото захапа въжето на харпуна. Прецени, че то е връзката с опасността. Загриза го ядно. Подражавайки й, заръфаха и останалите. Китобойците гледаха смаяни, дори неволно възхитени, тая чудна проява на другарска взаимопомощ. И преди те да преценят какво да предприемат по-нататък, якото въже се оказа разкъсано от острите зъби, а пострадалият водач — освободен.

С отпадащи сили той даде нареждането си за отстъпление и опита да заеме водаческото си място отпред, пред всички. Уви, напразно! Взе да изостава. От изтичащата кръв усети непознато досега отмаляване, почна да губи съзнание. Но не издаваше сигнала за бедствие — още не бе почнал да се дави. Още пазеше мъжкото си достойнство.

Смутени, самките объркаха реда си, засуетиха се — едни продължиха пътя си по-далеч от опасното метално чудовище, което убиваше като калмар с изхвърляно напред пипало; други, верни на дисциплината, а може би и на някаква привързаност, доскорошни любимки на самеца, изостанаха назад в колебливи опити да се върнат при него.

Следвал ги неотстъпно досега, дочакал най-сетне своя час, белязаният самец връхлетя върху обезсиления водач. Блъсна го с глава в гърба, до самата рана, с жестокото желание да му причини по-силна болка. И одра носа си в гранатата, която и при тоя удар не избухна. С разкървавена муцуна той нападна повторно, тоя път в корема.

И Клюмналия плавник не издържа. Изскимтя тихо, признал поражението си. Победителят не искаше повече. Заряза го и се втурна към суетящото се женско стадо. Издаде мъжкия си призив и ги поведе напред, по-далеч от предишния им покровител.

Майката на Глухото се обърна назад, улови в ултразвуковото си зрение отпуснатия безпомощно силует на доскорошния си водач и съпруг, после, покорна на родовия закон, догони отминаващите си сродници, като подканваше с леки докосвания на плавник изоставащото си глухо дете.