Тигрицата на океана

14.

Сграбчена от вълната и всмукана в падината между две сблъскани водни планини, Ева едва успя да запази съзнание. И главно — самообладание. Знаеше, че е под водата, че не бе сварила да си поеме дъх и че трябваше миг по-скоро да излезе на повърхността, само дето не знаеше къде е тази повърхност, къде е горе и долу в тоя подмятащ я бесен безпорядък.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато с най-големите усилия, на които бяха способни мускулите й, й се удаде да се измъкне от плътната вода. Но ужас! И сега не можа да вдъхне, да пречисти задушените си дробове. Над това, което можеше да се нарече вода, се мяташе дебел пласт пяна, негодна за дишане, не по-малко опасна смес от въздух и вода.

Изглежда, това вече беше краят. В пяна не се плува, пяна не се диша. Веднъж на ски Ева бе попаднала с главата надолу в преспа пръхкав сняг.

Преди удавяне човек си припомнял целия живот. Тя няма време за целия, само за това изпитание — когато трябваше да диша сняг, когато щеше да се удави в сняг. И добре, че свари да се хване с ръце за ските, които се бяха задържали над преспата, та успя да се спаси.

А сега нямаше ски, нямаше нищо, в което да се залови. Само вода и пяна!

Трябваше да направи нещо, какво да е, само да не стои бездейна! Не секунди, частица от секундата сега решаваше всичко. Решаваше живота й.

Впрочем живот ли бе нейният?

Но над разума, над отчаянието надделя инстинктът. Не току-тъй природата го е заложила във всяко свое творение. От амебата до човека. Безусловната си наследствена заповед.

Без да го съзнава, без да си спомня после как го е направила, Ева преодоля страха от бездната и се потопи още повече във водата, след което с рязък замах се отхвърли нагоре, изскочи от водата, главата й проби пяната и за миг, подобно на делфин, тя успя да напълни дробовете си с живителния въздух. После — втори път, трети път? Докато следващата водна грамада я повдигна нагоре, нагоре-нагоре, сякаш да я изстреля в шибащото водни куршуми черно небе. И да я измъкне за малко от коварната пяна. Да се надиша както трябва.

Впрочем не успя да се надиша. В следния миг корабокрушенката се озова отново в прегръдката на две вкопчани вълни, отново сплъстените едни върху други мехури покриха главата й. И тя отново трябваше да подскача по делфински, за да не се удави.

Е, добре! Щеше да подскача, но докога? Докога щяха да стигнат силите й? Минута, две, час — а после? Щеше ли някога да спре тази буря? Буря! Каква буря бе това? Ураган! Нима можеше да се назове с човешка дума това нечовешко беснеене на стихиите? Ева сякаш бе попаднала в някаква космическа каменотрошачка, която я подхвърляше на всички посоки, блъскаше я с хиляди стоманени чукове, превърташе я, смилаше я в безчувствената си жестокост.

Някога, преди години, лодката й бе застигната от ледохода в реката. Снегът в планината се бе стопил изведнъж и придошлата река бе повлякла сковаващите я дотогава ледове в неколкометров трошляк, който се подмяташе по-мътната вода, сбиваше се в цели ледени хълмове, вълнуваше се, кипеше. И блъскаше с метални удари крехката лодка. Блоковете я притискаха отстрани, подхлъзваха се над нея, промушваха се под нея.

Такива й изглеждаха вълните сега — като ледени блокове. Подвижни, гъвкави, пластични. Но не по-меки. Тласкаха я като ледени буци — тъй плътни и тъй студени. Лъхащи мраз. Бурята бе извлякла от дълбините студените водни маси. Малки и големи вълни, закръглени или изострени като стъклени лезвиета, оголени все едно полиран метал или покрити с пяна, сякаш навети със сняг. И в същия безпорядък, и със същата безстрастна настървеност за унищожение.

И като че ли другото не стигаше, та и това. Една странична вълна плисна отгоре й купчина водорасли като великанска къделя, която я омота цяла с лигавата си жилава вълна. Скова ръцете и краката й, намъкна се в устата й. Водорасли и пяна! Нима можеше да издържи повече, така преуморена, зашеметена от тая сатанинска въртележка! Нагоре-надолу, двадесет метра надясно, двадесет метра наляво. И пак? И пак? Но тоя път обратно. И все различно, без никакъв ритъм, без никаква закономерност. До оглупяване?

А тя, вече не самата тя, а инстинктът, единствен още мъждукаш в подсъзнанието, продължаваше да издава своите заповеди до мускулите — да движат ръцете, да подхвърлят тялото над пяната, да дишат?

Навярно вече и инстинктът бе угаснал, навярно в следната секунда премалялото й тяло щеше да се отпусне на произвола на вълните, когато пръстите й докоснаха нещо различно от водата.

Преди тя да осъзнае, че е дърво, пръстите й сами се бяха вкопчали с непускаща хватка в него.

Дърво! То можеше да бъде греда, можеше да бъде весло, можеше да бъде клонка, довлечена от бурята. Можеше да бъде спасение или последна жестока подигравка на съдбата.

Не беше подигравка. Удържа я. За пръв път от толкова време тя намери опора в този ужасяващ безопорен свят. Залови се и с другата ръка за него, увисна върху му. Сякаш срасна с него.

Почти изгуби съзнание. Но безсъзнание, в което може би единствени ръцете й бодърстваха, грижеха се за цялото тяло, не пускаха. Не пускаха. Навярно и след смъртта й щяха да държат.

Когато се опомни, тя усети с крак и друго дърво. И трето. Видя и над главата си една такава греда.

— Клетката! — почти изкрещя Ева.

Случаят я бе отнесъл до косатката.

Наистина, неизчерпаеми са човешките възможности. Тя сама не повярва как бе успяла да се покатери над дървения кафез, извън ледената вода. Покатери се, просна се по очи, заловена с ръце и крака, преметнати под решетката. Вълните продължаваха да налитат, преливаха над гърба й, блъскаха я, но вече безсилни да я откъснат от опората й. Вече високо над задавящата пяна.

Сети се изведнъж. Ами Хекуба? Къде беше Хекуба? Какво правеше сега пък тя?

И чу. Макар че не можеше да допусне, че ще го чуе сред грохота на стихията. Чу кашлицата на болната косатка. А всъщност не беше само кашлица. Беше и нещо друго. Някакво бълбукане, гъргорене. Безспорно от дихалото й. И усети ударите по клетката. Не от вълните. Удари на плътно тяло в дърво.

Тозчас си даде сметка. Затворена в клетката, косатката не можеше да регулира дишането си, при това нарушено от белодробното възпаление, с пристъпите на вълните. Тъкмо когато трябваше да поеме дъх, при подема на вълната, клетката потъваше и притисваше гърба и главата й надолу.

Нямаше съмнение. Болният гигант се давеше. И в отчаяните си опити за спасение блъскаше с плавници дървената решетка, която го обезсилваше още повече от болестта. Напразно! Клетката нарочно бе направена яка, да държи затворена тъкмо такава огромна пленница.

И щеше да загине! Не можеше да се освободи сама. Трябваше някой друг, някой човек да й отвори. А кой друг човек имаше тук — освен Ева?

Тя трябваше да помогне!

Тъжна мисъл се мерна в съзнанието й. Тя и без това беше обречена на гибел. Дори върху клетката. Защо преди да загине, не опиташе да спаси едно друго същество?

И бавно, търпеливо, пропълзявайки сантиметър по сантиметър по хлъзгавата, подмятана от бурята дървена скара, Ева докосна скобите, които придържаха вратата.

Добре, докосна ги. А после?

Силите й все не достигаха да ги отмести така, заяли от ръждата. При всеки неин опит те се изплъзваха от премръзналите й длани.

И все пак, дори в тая сатанинска люшканица, тя успя да размисли. Прецени при кое поклащане на клетката би могла да очаква отпускане на скобите. И в такъв миг натисна. Първия път не успя. Но при втория желязната кука отскочи. Ева се премести на втората. По същия начин освободи и нея. Вратата се преметна, откри изхода. И Хекуба след съвсем кратко поколебаване бързо съобрази. С мощен тласък на опашния плавник изскочи навън.

Сякаш чакал само това, в следната секунда дървеният кафез се удари в рифа. Разби се на парчета, които се запремятаха, начупени и преплетени, из кипналите въртопи.

Ева излетя встрани, подхваната от следващата вълна, която я преметна няколко пъти и я понесе към брега.

Дори не размисли, дори не разбра. Нямаше време да схване, че това трябваше да бъде краят. Остави се безводна на съдбата.

И почти в несвяст усети как някакво меко тяло се мушна под нея и я извади над водата. Колкото да вдъхне отново. Друга вълна пак я смете обратно. Ала Хекуба повторно я измъкна на повърхността. Тоя път не остави да я измами морето. Понесе дребната си приятелка, закрепи я на главата си с такава ловкост, с каквато балансираше топката на носа си при игрите им в лагуната.

Кашляше, давеше се, но не спираше, не изоставяше скъпия си товар. С неподозирано умение успяваше да я закрепи върху хлъзгавия си гръб. Може би както някога, когато бе изнесла след раждането му своето първо дете, което така и не можа да направи първото си вдишване, родено мъртво. И го бе придържала три дни поред, докато й го отмъкнаха глутница акули мако.

Ева не можеше да издържи дълго върху главата на кашлящото и лъхащо вътрешна жар дихало. Затова предпазливо, доколкото можеше, пропълзя трите метра, които я отделяха от гръбния плавник, и се вкопчи с ръце и колене в него, гърбом към връхлитащите вълни, сред които Хекуба се носеше бързо, по чудо успяваща да намери пролука между тях, където те не връхлитаха тъй настървено.

Плискана от водните пръски, клетата корабокрушенка постепенно се опомняше. Даваше си сметка за станалото. За невероятната си борба със стихията, за още по-невероятното си спасение от косатката. И сърцето й, изцедено от предишната скръб и преминалите изпитания, отново се изпълваше с нежност. И благодарност. И обич. Към тоя доскоро съвсем непознат, чужд хищен звяр. Към тая „тигрица на океана“.