Тигрицата на океана

17.

Ева едва се удържаше с вкочанени ръце и нозе в хлъзгавия плавник на косатката. Гърбът й, плискан от преливащите вълни, се бе вледенил и тя с мъка възпираше порива си да се обърне. Не го правеше, защото се боеше, че ако го изпуснеше веднъж, повече нямаше в какво да се хване. Бушуващият край нея океан й вдъхваше страх, такъв страх, какъвто по-рано не познаваше.

Нощта отминаваше. Вятърът омиташе последните облачни парцали, които се носеха ниско над самата повърхност. Бурята видимо отслабваше. Или циклонът се бе отклонил от пътя им, или Хекуба знаеше добре как да се измъкне от яростта му. Над сребърния диск на луната, трептяща от морската влага, сияеше лунна дъга, някакъв недействителен, изтъкан от прозрачни багри мост по небето, проснат от кръгозор до кръгозор, който неусетно се стопяваше, разтваряше се в заревото на настъпващата утрин. И океанът вече не беше тъй черен, не беше син, не беше и зелен като вчера. Макар и под просветващото синьо небе той изглеждаше индигов, лъскаво тъмно индиго прозираше през размятаната бяла мрежа на пяната.

А косатката се носеше все напред и напред към някаква само ней известна цел. Пъргаво, неподозирано умело се изкатерваше и спускаше по водните хълмове с явно разбираемото намерение да предпази ездачката си от шибащите им гребени. Мощна, устойчива сред този безпорядък, вдъхваща увереност. И в същото време тъй уязвима, тъй безпомощна да се справи с мъчителните напъни на кашлицата, раздираща гърдите й, подобно на огромна бъчва, в която се търкаля насипан чакъл. Ева усещаше с цялото си тяло всяко нейно идване. Усещаше как се тресе силното туловище в пристъпите на убийствената треска. Усещаше и пулсът на сърцето й, необичайно забързан, сякаш многосилов мотор на катер.

Виждаше клетата, че приятелката й е болна, тежко болна, но как можеше да й помогне? Човешките вируси се предават лесно на още неизработилите у себе си имунитет делфини. Безобидни при мъничкия човек, те могат да погубят такъв исполин. Колко нелепо! И в тоя случай човешките лекарства щяха да помогнат, то се знае, в нечовешки дози. Ала откъде да се сдобие с такива лекарства?

Колко ли бяха плували така, сред ревящия океан, под жарещите слънчеви лъчи? Ева не можеше да си отговори. Грохнала от преумора, замаяна от клатенето, тя имаше само една мисъл — да се държи, да не се пуска! Да не се пусне!

Може би бе заспивала така, вкопчана в „косата“ на Хекуба, може би бе спала дълбоко, може само да бе задрямвала за миг, но не пускаше.

Виж, това вече не беше сън. Вълните наистина се укротяваха, заприличваха на вълни, опитващи да се построят в някакво подобие на редици. И надеждата все повече се прокрадваше в сърцето й. Бяха се спасили от бурята, нямаше съмнение. Спасила я бе Хекуба, милото кръвожадно чудовище, но как после щеше да се спаси от спасителката си? Къде я носеше Хекуба? Този въпрос сега излизаше на преден план. Не ли сред някое друго косатско стадо, сред своите подобни, където съвсем не беше мястото на един човек? И как щяха да я приемат другите косатки? Какво щеше да прави тя сред тях, дори ако не я разкъсаха на часа? Дали я смяташе свое дете? Или съзнаваше, че е различна?

И отново се унасяше в кошмарната си умора.

Океанът постепенно просветваше. Някъде в далечината играеха делфини, но щом усетиха приближаването на вековния си враг, изчезнаха към хоризонта. Навярно така бягаха от пътя им и по-едрите риби: тонове, платноходи, акули.

Наоколо им, видими в прозрачните гребени като в аквариум, се стрелкаха сребристи рибки, профучаваха над главите им свистящи като куршуми калмарчета и подобни на едри водни кончета летящи риби.

А това? Това наистина беше фрегат. А фрегатите не се отдалечават от сушата. Той се носеше ниско над вълните, без да ги докосва, и ловеше изхвръкващите от тях риби и калмари.

После съгледа тъмното облаче към кръгозора. Скоро разбра, че не е никакво облаче, а кръжащите птици. В такова множество те се събират само над суша.

Значи имаше суша!

С целия нагон на сухоземния жител Ева се приведе нататък. Земя, земя! Дали усети по някакъв тайнствен начин, направо от съзнание в съзнание, волята на приятелката си, или тъкмо тази беше нейната цел, но Хекуба явно се носеше натам.

Може би с последни сили. Защото от време на време намаляваше устрема си, дори се поваляше на хълбок, тялото й сякаш се вдървяваше, но после изведнъж трепваше и размахваше трескаво опашка, поемаше напред.

Напред — към сушата!

Наоколо прехвърчаха все повече птици, улисани в риболов. И скоро под неспокойно пърхащата им тълпа Ева видя прибоя. И скалистия бряг зад него. И премятащите с в пяната тъмни тела. Камъни или?

Позна ги — лудуващи тюлени. Но, види се, усетиха и те страшния си враг. Защото с неподозирана бързина се втурнаха към спасителния бряг, достигнаха го и заподскачаха върху обливаните от водата скали като чудовищни бълхи. Подплашени от тях, гнездящите птици се разлетяха още по-възбудено, засенчиха небето.

Ала Хекуба не се отклони от пътя си. Продължи. После се насочи към един тих залив, съвсем подобен на лагуната, където бяха играли с Ева. Навлезе вътре. И спря. Застоя се секунда-две неподвижна, после изхриптя през дихалото си като стон. И се преобърна на гръб.

Ева се озова във водата. И да искаше, не би могла да помогне. Как? С какво? С какви сили? Та тя самата едва се държеше над водата, от която по тялото й се полепваха лигавите нишки на водораслите, дърпаха я, сякаш не желаеха да я пуснат.

После стъпи на дъното, застлано с режещ чакъл от мидени черупки, морски звезди и ежове, обрасли със зостера. Едва успя да се удържи за хлъзгавия, обливан от вълните камък, обсипан с бодливи морски жълъди, по който се разбягаха пълчища мокрици и греещи се на слънцето крабове.

С последни сили тя се просна отгоре му. Заспа мигновено. Заспа непробудния сън на смъртно уморения човек.

Никога не би могла да каже колко бе спала — часове или дни. Защото когато се събуди, беше пак привечер. И океанът извън залива бучеше все тъй сърдито. И птиците грачеха все тъй оглушително. А откъм тюленовото лежбище долиташе същият непреставащ рев.

Ева седна на чакъла, обхванала колене с ръце. Какво диреше тук? Цялото тяло я болеше, трепереше като в треска. Ала не беше от треска, беше от студ. Тя скочи и заподскача на място да се сгрее. Дрехите й вече бяха изсъхнали. А това можеше да стане и за час, и за денонощие.

А Хекуба?

Ева се изкатери на един камък. Косатката беше жива. Заела отново естественото си положение, тя кръжеше близо до брега като часовой. И мъркаше. Както там, в тяхната лагуна.

— Хекуба! — извика Ева. — Моята Хекуба!

Косатката я чу. И трепна. Опита да подскочи над водата както по-рано. Не успя. Едва подала зъбата глава над повърхността, и отново се отпусна. Отмаляла. Нямаше съмнение — още беше болна.

Всъщност какво бе правила Ева? Цялата борба със стихията бе изнесла на плещите си Хекуба. При това болна. Заразена не от другиго, а от тая, която спасяваше.

Дали щеше да оздравее?

А трябваше! Трябваше! Ева не би могла да преживее загубата й. Тук, в тая пустош, сама?

По какво ставаше? Къде отиваше великанската й приятелка? Изоставяше ли я?

Косатката наистина се отдалечаваше. Ето, излезе от залива. Дали пък не искаше да се нахрани с някой тюлен? Но не. Тръгна наляво, не надясно, където шумеше тюлененото поселение. Изчезна от поглед.

Сбогом, Хекуба! — помисли си Ева. — Не ти се сърдя! Ти свърши доброто си дело. Вече можеш да се върнеш при своите.

И с клюмнала глава се покатери на една по-висока скала да огледа оттам, от високото, околността. Смая се от картината, що се откри пред очите й. То не беше сборище на отделни животни, то направо беше един жив плътен килим, застлал брега така, че не можеше да се види земята под него. Сякаш морето продължаваше и извън бреговете си, но затрупано с дебел слой сухи водорасли, които се люлееха безредно от преминаващите под тях вълни.

Ева с труд различаваше отделни индивиди в тази обща, външно неразличима маса. Най първо — по-едрите мъжкари, вирнали глави сред ухажващите ги самки и ревящи непрестанно. Ту на една, ту на друга страна, срещу всеки съсед.

Тя опита да се приближи към тях незабелязано. Всъщност сега те бяха единствените й съседи. Едни от най-досадните съседи, които бе имала. Глъчката им беше тъй оглушителна, че Ева не можа да чуе и собствения си глас. Знаеше, че птиците над главата й също грачат, но техният грач се губеше, заглушен от врявата на морските лъвове.

Тя пристъпваше крачка подир крачка. От камък на камък. Но достигнала ги на стотина стъпки, крайният самец обърна към нея глава. И изрева заплашително. Разбута самките, но не излезе пред тях. Не посмя. Защото усети как съседът му посегна към една от неговите самки.

Корабокрушенката не продължи повече. Знаеше, че мъжкарите са нападателни към хората. Слушала бе, че ако се наведе и запълзи като тях, няма да я закачат, ала не опита това. Отложи го за друг път, след като позакрепнеше малко.

Почна да ги наблюдава отдалеч. Вълните продължаваха да налитат, все още огромни, ала това съвсем не смущаваше тюлените, които играеха безгрижно, подхвърляни от прибоя. Само малките не се осмеляваха да се отдалечават от брега и се търкаляха безгрижно в плитчините.

А врявата не пресекваше. Джавкаха се помежду си и съскаха заплашително женските. И самците трябваше постоянно да ги разтървават, след което отново почваха да се зъбят един на друг. Скимтяха децата, попаднали по пътя на завръщащите се от водата плувци.

Толкова животни, толкова темпераменти! Едни непрекъснато се заяждаха със съседите си, други лежаха безгрижно и се прозяваха шумно, трети се чешеха ту с една, ту с друга лапа, четвърти стояха с вирнати глави и високомерен изглед на присвитите си очи. Някои майки кърмеха децата си, други изблъскваха грубо, озлобено опитващите да бозаят от тях чужди деца, трети търсеха с призивно мучене отлъчилите се от тях палавници.

А встрани от другите една майка бе положила глава върху трупа на малкото си, навярно смачкано от тежките туловища на възрастните или пък удавено от скорошната буря. С такова отчаяние, такава неизразима мъка!

Ева усети сълзи в очите си. Колко мъка! Защо има толкова мъка по света? Лежеше сиротницата, неподвижна като статуя, някаква животинска „Пиета“, нито първата, нито последната в света.

Над тюленовото поселение, на втория етаж, се простираха колониите на морските птици, които излитаха шумно и прелитаха с храна за излюпените си пилета или за мътещите си другари. А наоколо опитваха да се прокраднат чайки, готови всеки миг да отмъкнат от някоя зазяпала се птица я малкото, я яйцето й.

Ето, една успя. Грабна яйцето в клюн и отлетя настрана, изпратена с гневен крекот от ограбената и от близките й. Ала никой не я последва, никой не посмя да изостави своето гнездо, защото тозчас дебнещите отстрани други чайки щяха да се възползват от отлъчването им.

Удачливата крадла кацна на камъните и с добре заучено движение, без да се колебае, удари яйцето в камъка. После се залови да обира лакомо съдържанието му, като в същото време опитваше да гони налитащите свои сроднички, които все посягаха да си поделят нейната законна плячка.

Сред тюлените настана нова олелия. Навлезлите във водата животни забързаха презглава към брега. И Ева видя виновничката за тая паника. Един голям черен плавник преряза вълните.

Акула?

Не, не беше акула. Тя не е нашарена в черно и бяло. Косатка! Дали пък не беше нейната Хекуба?

Една морска лъвица изостана от другите, като пищеше пронизително, догонвана от хищницата.

Тогава от множеството се отдели един мъжкар. Ева безспорно не знаеше, че това е Черния, пък и да го знаеше — какво би могла да помогне или да попречи на случая?

Черния се хвърли във водата с неподозирана за големината си пъргавина, гмурна се, изплува и се метна между самката и нападателката, захапа я в безполезна саможертва за плавника. Длъжен беше да го стори. Водач не значи само права, водач преди всичко значи задължения. Ева тозчас се поправи мислено: при животните?

Косатката го тръсна леко от себе си, после с един скок го захапа през средата. Не откъм главата, както прави обикновено при нагълтване на плячката. Защо ли?

Трагедията за едного често носи щастие на другия. Стария, който при настаналата суматоха се бе изправил на лапи с наострени уши, преценил мигновено, преплува набързо до лежбището. Тоя път никой не успя да го превари. Той премина на два скока чакълестата ивица, като пътем смаза едно неуспяло да се махне навреме тюленче, и зае мястото в някогашния си харем. Изправи се с вирната глава преобразен. Не допреди малко умърлушеният старик върху Скалата на излишните, а — отново самоуверен самец с дързък поглед, с накъсани мустаци и безброй рани и белези от предишните битки. Той нададе победоносния си рев, огледа се свирепо да види дали няма да се покаже някой съперник и в знак на притежание захапа леко за врата най-близката самка, която най-бързо бе забравила предишния си съпруг и повелител, която първа бе пристъпила да спечели благоволението и нежността на новия. Който впрочем съвсем не беше нов. И може би тъкмо затова го бе посрещнала тъй ласкаво — защото не го бе забравила още.

Ева си тръгна обратно. Потисната. Недоволна. От всичко. От цялата уредба на света.

И зърна изхвърлената от вълните кукла. С мокри дрешки и разпилени коси като русалка. Но здрава, съвсем запазена. В неудържим порив тя я вдигна и притисна към гърдите си.

— Ма-ма! — изплака куклата.

Кой знае откъде я бяха довлекли теченията, а механизмът й още действаше.

Ева не можа да се удържи повече. От очите й покапаха сълзи. И тя се отпусна върху чакъла, като обсипваше с целувки малкото пластмасово личице. Задавена от спомени. А гърбът й се тресеше от несдържани ридания.

И чу. Можеше да различи призива й сред хилядите други звуци на морето. Изправи се. Достигнала допустимото за величината й плитководие, Хекуба я викаше с нежни подсвирквания. Изглеждаше по-добре, по-жизнена, по-бодра. Вече не кашляше тъй мъчително. Преодоляла бе и тя болестта.

И Ева, обърсала набързо сълзите и прегърнала куклата, нагази във водата към нея.

Едва тогава видя полумъртвия тюлен в устата й, който, облян в кръв, правеше отчаяни опити да се измъкне от безпощадната й захапка. Стъписа се от жестокостта, показана в цялата си голота пред очите й. Понечи да се върне.

Тогава Хекуба пусна Черния. И той, омаломощен, понечи да побегне.

Видяла, че приятелката й стои безучастна, косатката го хвана отново. И отново го пусна пред Ева. И трети път, и четвърти?

Най-сетне корабокрушенката проумя. Не можеше да има друго обяснение. Хищницата я смяташе свое дете. И като всяко безпомощно дете я учеше да ловува. Така котката упражнява котенцата си с уловената мишка. И лисицата, и тигрицата?

Ева закри очи с ръка и забърза към брега.

Не след дълго Хекуба се върна отново. Отново изцвърча нежния си призив. Тоя път Ева разгледа добре устата й. Не беше тюлен — някаква риба.

Риба! Виж, това можеше!

Едва сега тя усети мъчителното усукване в корема си. Едва сега си даде сметка откога не бе яла. И нагази във водата. Погали челото на Хекуба. Умница! Убедила се бе, че това не е рожбата й. Освен това бе съобразила, че морският лъв не е хапка за устата на една жена, и й бе предложила подходяща плячка. Една добре угоена корифена.

Милата! Не стига, че я бе спасила от бурята. Ами сега беше поела върху си и грижата на ангел хранител. Как бе успяла да прецени, че приятелката й не може да се сдобие сама с храна?

Какъв „инстинкт“ — както казват учените — й го бе подсказал? И можеше ли да се нарече така тоя низ от необясними постъпки, тая снизходителна грижа към същество не от своя род, към по-слабо чуждо същество?

Ева се озърна. Преди малко бе видяла изхвърлено върху чакъла острие на акула трион. То можеше да й свърши хубава работа сега, така, без нож, без нищо. Намери го скоро, встрани от мястото, където лежеше куклата. С негова помощ отряза късче от рибата. Сложи го в уста. Какъв противен вкус! Но трябваше! Защото освен от храна имаше нужда и от вода. Ален Бомбар препоръчва сурова риба или изцеден сок от нея.

Успя да глътне само една хапка. Повече не можа. И се сети за другото. Имаше часовник, чието стъкло беше изпъкнало. Знаеше, че ако го напълни с вода, то се превръща в лупа. С тая лупа щеше да запали огън от изхвърлените по камънаците вече изсъхнали водорасли и съчки. Щеше да се нахрани добре с печена риба.

И всичко това благодарение на Хекуба.