Тигрицата на океана

6.

Глухото оглушаваше все повече. Все по-безпомощно се луташе сред връстниците си — като някакъв изрод, който всички отбягваха със съжаление и неприязън. Дори сляпа косатка има изгледи да оцелее в жестоката борба на морето, дори без плавник, дори без обоняние. Само без слух — не. Без слух е напълно безпомощна в тоя свят на звуци.

То се луташе напред-назад, като внимаваше само да не изпусне от очи майка си или другите косатки. А и тя през цялото време го следеше, като непрекъснато го завръщаше при себе си и понякога, съвсем изнервена, го наплескваше с плавници. А знаеше, чувстваше го, не беше виновно клетото. Виновно беше нещо друго, което тя не бе в състояние да си обясни.

Жестоко предчувствие стягаше майчиното сърце. Още по-жестоки бяха внушенията на сестрите й. И главно — на водача. Ако то се бе родило така, тя по закона на всички номади по света, на сушата и в морето, щеше тозчас да го остави на произвола на съдбата. В стадото няма място за недъгави, които да пречат на здравите. Но сега, след като го бе почти отгледала, след като го бе обикнала така с цялата сила на своето диво сърце, злочестата все отбягваше да изпълни повелята на рода си. Продължаваше да се грижи за него, да го храни, да го варди — все едно да го води като слепец.

Над главите им сияеше безбрежно синьо небе, по което на север се надигаха страхотни накъдрени облаци, подобни на чудовищни мозъчни корали.

Водата наоколо внезапно побеля. Косатките се бяха врязали в облак ситни медузки, милиони, милиарди, все едно бавно падащи снежинки, сякаш не бяха в топлите води, а все още далече на юг, из ледените полета.

Понеже струпването на медузите пречеше на ехолокацията им, те се построиха в бойния си ред, като Белязания, водачът им, застана отпред, винаги нащрек, готов всеки миг да пресрещне пръв опасността.

Накрай медузите изостанаха назад. Морето отново се ширна в изумрудената си прозрачност. Прозрачно и за очите, и за ушите.

Ято риба тонове още в далечината промени посоката си и потъна в дълбините. Дали ги бяха усетили и те толкова отдалеч? Няколко черни зъбци разсякоха повърхността и също побягнаха. Дори акулите предпочитаха да не се срещат с косатките.

Над главите им изпърха орляк летящи риби, ту под вода, ту във въздуха, преследвани от бързи ненаситни корифени, които при близостта на хищните бозайници мигновено свърнаха и те да се спасяват.

Не успяха да се спасят всички. По заповед на самеца косатките се спуснаха след тях, още неопомнили се от изненадата, и всяка успя да налапа по една риба, преди останалите да наберат нужната за спасението им скорост.

Възседнало вълната на майка си, Глухото я следваше неотлъчно. Прегладняло. Връстниците му отдавна ловуваха къде повече, къде по-малко сполучливо, а то все разчиташе на майка си. Гледайки го тъй безпомощно, забравила възрастта му, не виждаща ръста му, тя продължаваше да му дава своите вече безполезни уроци. Сега също. Пусна зашеметената корифена пред носа му. И то я улови. Тя му я отне от устата и я отнесе по-далеч, вече извън обсега на зрението му. Безпомощно да се оправя със слуха си, то се засуети наоколо. И тя трябваше да продължи нагледния урок отново по-близо до него. Накрая, отчаяна, го остави да изяде превърнатата на дрипа плячка.

Тогава Белязания даде заповедта си за новия лов. На петдесетина метра дълбочина преминаваха калмари, на големина колкото делфини, тръгнали на брачно пътешествие.

Ловците се гмурнаха надолу, послушни на своя водач, изпълнявайки безпрекословно бойните му заповеди. Едни препречиха пътя на жертвите, други ги обградиха отстрани, а трети се гмурнаха под тях, за да им отсекат пътя за отстъпление и към дълбините. Майката на Глухото поради грижите й с детето имаше по-леката задача да нападне отгоре.

При такава организация, със сигурна сигнализация и дисциплина успехът им беше несъмнен. Смутените калмари се струпаха в едно развълнувано кълбо, някакви полупрозрачни привидения, по които се чернееха очите и чернилните торби.

Белязания отдаде нареждането си за лов. И всички се нахвърлиха върху плячката. Започнаха да нагълтват цели мятащите се безредно главоноги.

В този миг майката чу вика за помощ на детето си. Извърна се, улови го в полето на звуковото си зрение. Отпусна долната си челюст. При липсата на външно ухо китообразните слушат с челюстите си. И чу, все едно видя, как връхлиташе отгоре му една огромна бяла акула. Някак по-тромава от другите, с вяли движения на опашката. Схваната.

Не се подвоуми. Изпищя предупреждението си за опасност, след което всичките й сродници прекъснаха пиршеството, за да се спуснат след нея. И връхлетя. Връхлетя направо, с цялата си сила и цялото отчаяние на майка. Блъсна акулата така, че хищницата, спряла зашеметена насред път, затвори раззинатата си уста, готова вече да захапе Глухото, което се бе вцепенило от ужас. После се мушна под нея, обърна се и нападна повторно, тоя път от другата страна. Стовариха многотонните си туловища върху гигантската риба и останалите косатки. Самецът загриза гръдната й перка.

Дори здрава акула не би устояла на такава атака. Какво оставаше за Схванатата, която с мъка движеше вдървеното си тяло? Убедена напълно в безполезността на борбата, тя понечи да избяга, отказвайки се от плячката, предпочела да отървава своя живот.

Накрая успя. По-право враговете я оставиха да избяга, нагризана, смазана от жестоките им удари, с бързо пулсиращи от преумората хриле, които при нейната скованост и без това доставяха малко кислород за огромното й тяло.

Макар и възбудени от преживяното, косатките скоро подновиха лова си, нахвърлиха се пак върху опиянените от любовта главоноги.

И когато позаситиха глада си, доволни, с пълни стомаси, те се заиграха. Заподхвърляха си като топка един неизяден калмар, удряйки го поред ту с чела, ту с опашки.

Тоя път и Глухото взе участие в играта. Само в такива игри над водата то се изравняваше с останалите. А угрижената му майка стоеше отстрани на стража и претърсваше околността с ултразвуковия си прожектор. Наплашена, очакваща ново нападение.

Най-сетне водачът прекъсна увеселението, поведе ги отново по познатия им път, нататък, където ги очакваше още по-обилна плячка. Поведе ги уверено, без да се двоуми за посоки и направления, указвани му безпогрешно от слънцето, луната и съзвездията. Познаваше отлично родния си дом — океана и сложните му течения с различната им топлина и соленост, а с ултразвуковия си локатор опипваше релефа на морското дъно, за него ясен като щурманска карта.

Пътуваха дълго в походния си строй, докато наближиха сушата. Не само Белязания, всички знаеха къде са попаднали. Всеки залив има своя температура, свой вкус, своеобразни течения, свой шум на прибоя.

Но този, чудно, не беше същият. На същото място, но друг, непознат. Без рифове, без живот. Само коралов трошляк и пясък, размесени с натрошени мидени черупки.

И докато самецът се колебаеше, смутен от тая неочаквана промяна, заобиколен от още по-смутените самки, Глухото, безгрижно като всяко дете, макар и различно от другите, зърна една тигрова акулка, още неизгубила ивичестите си шарки, и се спусна подир нея, забравило забраната да се отделя от майка си.

Усетила на часа самоотлъчването му, тя изпищя подире му тревожния си призив. Защото знаеше какво може да сполети всяко китообразно, голямо или малко, в този кипнал прибой от пяна и пясък.

Глухото не я чу. То виждаше само пърхащата пред носа му акулка, която като всяка малка твар търсеше спасение в плиткото. И нали отсъстваше слухът, който през размътената вода единствен можеше да открие бързо надигащото се дъно, изведнъж то се озова върху пясъка. Уплашено, косатчето опита да се дръпне назад. За нещастие никое китообразно не умее това — един фатален пропуск в еволюционното им устройство. Докато то се опомни, следващата по-голяма вълна го повдигна и отхвърли още по-навън в сушата. И — още една. Още една. Запремятаха го, запълниха с пясък дихалото му.

И то в отчаяние изпищя бедствения си сигнал. Този сигнал се подава само в крайна нужда, когато косатка се дави или задушава. И всичките й близки са длъжни да й се притекат в помощ. Рядко употребяван, но задължителен призив, при който всички изоставят заниманията си и се спускат да помогнат дори с риск за собствения си живот.

Задължителен за всекиго от стадото. Какво тогава да се каже за майката? В жестоко предчувствие, забравила напълно опасността, на която се излагаше, тя се втурна в посоката на неговия глас и само след секунда заседна в плитчината. Вълните запремятаха и нея из недълбоките локви на мъртвия коралов бряг.

Не го извика съзнателно. Съзнанието й сега бе обладано от един-единствен порив — да стигне по-скоро до детето си, да помогне — без да е наясно как. Извика го инстинктът й, слепият рефлекс при допира на тинята до дихалото.

Останалите косатки чуха двата отчаяни призива. Нямаха право да останат безучастни, нямаха право да се махнат от това злокобно място. Законът на рода — инстинктът за взаимопомощ, бе сподавил доскоро най-властния инстинкт — за самосъхранението.

Властваше законът на саможертвата, благодарение на който морските бозайници бяха оцелели през милион годишната им борба за съществуване сред враждебната водна стихия.

Трети се запремята върху трошляка Белязания. До него се нареди още една самка. И още една. И още? Ведно с децата.

Запищяха, застенаха. Разтревожени от глъчката, птиците се разлетяха над телата им, които бяха образували нов риф върху мястото на стария, пъстър черно-бял жив риф, в който сега се блъскаше прибоят.

Скоро престана да пищи едно от малките, удавено, обърнато от вълните надолу с дихалото. После — още едно.

А прибоят леко, но неумолимо, се оттегляше към морето, издърпван от настъпилия отлив. Огромните тела на косатките се оголваха все повече и повече, докато накрай останаха изцяло на сухо.

Слънцето взе да припича по голите им кожи. Подкожната сланина, която ги предпазваше отлично от студа, тоя път се оказа най-големият им враг. Морето с неговите дълбини, където можеха да се гмурнат, за да се разхладят, се отдръпваше от тях, изоставяше ги. Бяха попаднали в някакъв ад — ад от сух въздух като пещ и изгарящи слънчеви лъчи.

Такива мъки!

Майката на Глухото, задъхана като всички от жегата, с нахлула в мозъка й кръв, с притъмняващи очи и със сърце, което пресилено бъхтеше в гърдите й, сякаш друго същество, промъкнало се кой знае как вътре, се мяташе безпомощно ведно с натръшканите наоколо нейни сестри.

Смъртта вилнееше. Издаваше я замлъкването на агонизиращите, издаваха я осмелилите се вече да кацат върху труповете им чайки и фрегати в предчувствие на предстоящия богат пир.

Клетата майка го чувстваше с цялото си същество — идеше краят на рода й. Стадото — това беше семейството й, със сестрите й, с майка й, с лелите, с баба й. Дъщерите остават в стадото, а синовете биват прогонвани от водача, който е чужденец, пришелец отвън, завоювал мястото си след бой със съперниците.

Без да ги вижда, само по гласовете им, тя разбираше кой вече е напуснал борбата. Най-първо престана да слуша стоновете на баба си, после на своята майка, на една от лелите си? На друга.

Сред цялата мъка, сред неописуемото страдание и ужас, изгаряна от жарта на тропическия ден, нещастницата не можеше да помисли за себе си. В съзнанието й властваше само една мисъл, една тревога — детето, рожбата й! Не на себе си. Как да помогне нему? Тя не съществуваше, не съществуваше и нейната мъка. Само неговата. Виждаше единствено него, обърнато настрана, с болезнено свиващи и разпускащи се дробове. Единствено то — за нея цялата вселена!

Не можеше да стори нищо друго, така скована от тежестта си, притисната върху чакълестия бряг. Само едно — не спираше да го пръска с вода от още непопилите локви, която изплискваше с все по-отпадащи тласъци на опашния си плавник.

Пред очите й тъмнееше. Но не преставаше. Плискаше, плискаше. Отчаяна, затъпяла?

Продължи да го плиска и след като локвите пресъхнаха съвсем, продължи да го засипва с изхвърлян от опашката й влажен пясък. Часове наред, все по-вяло, все по-отпуснато. Но не спираше. Не спря да го ръси и след като то престана да пищи, след като престана да стене, отпуснато безжизнено, млъкнало завинаги?