Тигрицата на океана

20.

Младата баракуда, спотаена сред водораслите, дебнеше отдавна рибата еж, която, привидно напълно безгрижна, зобаше нещо по кораловите клончета. Неопитна беше малката хищничка. Иначе, ако имаше представа за нрава на плячката си, отдавна щеше да я зареже.

Току до очите й раждаше миниатюрните си конченца мъжко морско конче, подобно на крехко скелетче, окичено с дрипи, за да бъде незабележимо в своята подводна джунгла. Преди време женската бе снесла хайвера си в коремната му торбичка, където хайверът се бе излюпил и сега рожбите му, едно по едно, изхвръкваха като изстреляни и почваха да се въртят около грижовния си баща.

Наоколо кипеше животът. Във водата висяха като кристални полилейчета медузи, под чиито куполи се криеха наскоро явили се на света сафридчета. Източваха се стада кефали. Сред коралите сновяха пъстри риби. Леко замрежили водата, преминаваха прозрачни като стъкло калканови личинки. Гънеха се като черно-златни панделки морски змии с малки главици и широки опашки и се завираха из дупките на змиорките. На дъното лежаха едри холотурии, от чиито вътрешности като от крепостни кули надзъртаха боязливо рибки фиерасфери. Прекрасно оцветени охлюви морски зайци плуваха над подводните ливади, избирайки по-крехки листенца. А когато усетеха приближаване на риба или краб, изблъвваха като октоподите пурпурни или бели димни завеси.

Над алената актиния пърхаха два амфиприона. Зобаха несмлените костици на изядената рибка и ги отнасяха като съвестни чистачки по-надалеч от приятелката си. Внезапно един друг мъжкар от техния род се отправи към живия им дом. Но собственикът го прогони ядно според правилата — самката гони чуждите самки, самецът — чуждите самци.

Само дето не можаха да опазят пазителката си от нейния враг. Един месояден плужек я бе нападнал и ръфаше късче по късче от пипалата й, без да се бои от отровните им нишки. Нещо повече — складираше ги в своята кожа, та да се защищава и той с това трофейно оръжие.

Както бързаше по навик настрана, едър краб не свари да избяга от връхлетялото октоподче. Сборичкаха се, сплетоха се в едно премятащо се кълбо. После крабът побягна. Само че без едната щипка. Беше си я откъснал сам и я оставил впита в мъртва захапка в октоподското пипало, вместо него да залисва врага му.

И наистина успя да се спаси с това самоосакатяване, с тази скъпичка цена. Всъщност не и толкова скъпа. Трябваше само да внимава повече, докато му израстеше нова.

Но октоподът за малко не изгуби живота си, улисан да се отърве от острата щипка. От съседната пукнатина се подаде озъбена мурена и мигновено се метна върху желаната си плячка. За негово щастие, което беше равностойно на нейното нещастие, главоногото успя да я зърне навреме и понеже не му оставаше друг изход за отстъпление, изблъвна чернилното си облаче, скри се под него, прилепнало към кораловата буца. Неприятелката му го изгуби от поглед. И не само от поглед — чернилката на октопода притъпи нейното обоняние. Тя се повъртя, повъртя безпомощно, после се врътна недоволно в скривалището си. Нямаше желание толкова дълго да стои на показ пред дебнещите отвред врагове.

Пъстра риба санитарка приближи безстрашно до баракудата. Спокойна. Родът й е неприкосновен. Хищниците не го нападат от благодарност, че ги почистват от паразити. Тоя път баракудата имаше по-важно занимание. И санитарката изпърха към рибата еж, залови се да опосква дребните ракообразни сред иглите й. Кой знае защо, тоя път ежът отхвърли помощта й. Дърпаше се като дете при бръснар. Отскачаше напред-назад в напразни опити да се избави от досадния си доброжелател.

Ей това чакаше баракудата. И го дочака. Когато ежът приближи на достатъчно разстояние, тя се метна като стрела отгоре му. И все пак не съвсем бързо. Защото преди това жертвата бе успяла да разпери шиповете си. И хищницата се дръпна с набодени устни. Повтори атаката си. Тоя път още по-неудачно. Ежът вече бе сварил да нагълта вода и да се превърне в опасна бодлива топка. И не само чакаше да го нападнат, ами и той налиташе срещу неприятелката, целейки да я боцне по-здраво. Досущ като съименника си на сушата.

Баракудата едва в последния миг усети появата на Еднооката. Лишена от едното си око, принудена да оглежда целия подводен кръгозор само с другото, акулата чук не можа да хване с първия напад заетата със своя лов жертва.

Баракудата се стрелна към кораловия храсталак, намислила да се скрие в някоя цепнатина. Проклет живот! Та то на всяка крачка дебне опасността! Светът е пълен с опасности, особено когато си се поддал на паниката. В последния миг й се мерна една огромна уста, която смукна поток вода, та да увлече и жертвата си с него. Стори й се, че докосна с опашка устните на стария меру, когато отскочи от коварния му капан.

С безразличен вид дебнещият великан затвори уста и се дръпна в дупката си. Целият му вид издаваше пренебрежение. Сякаш искаше да каже, че за такива глупаци няма място под небето, по-право под водата. Че такива няма да доживеят дълбока старост.

Акулата я настигаше бързо, предшествана от лоцманите си. На корема й още седеше прикачена мъртвата глава на прилепалото, чиято задна част се бе откъснала с връвта на ловците от кануто на патер Себастиан. И баракудата трябваше да дири ново укритие. Понечи да се мушне в друга пролука, но оттам я пресрещна злобно озъбената глава на мурена. Ужас! Целият свят беше препълнен с врагове, всяко скривалище — заето.

Тя се втурна презглава към повърхността. Стори й се, че би могла да се притули зад голямото нещо, което лежеше на повърхността.

В лодката седяха само мисионерът при веслата и един вече преболедувал рибар с копие в ръка. Другите оздравяващи ловуваха в източната част на лагуната.

Ловецът, който отдавна се взираше безполезно във водата, съзря баракудата и додето тя да се опомни, замахна с копието, промуши я през средата.

После посегна да я измъкне в лодката, доволен, че щеше да отнесе в селото хубаво късче месо. При тоя глад, що ги бе налегнал.

Щеше — ако я нямаше акулата. Тя връхлетя на лова му, захапа го и посегна да отскочи назад с пълна уста. Но в бързината налапа и копието. Докато сгризе и него, се забави повече от секунда.

В тая именно секунда я видя патер Себастиан.

— Изчадие Велзевулово! — пошепна той, като замахна с веслото.

Здравата акула чук е отвратителна, тая осакатена хищница направо вдъхваше трепет.

Сполучливият му удар попадна тъкмо върху старата рана. Кръвта рукна, замъти водата в бледо разсейващо се облаче. Акулата знаеше какво означава това. В следната секунда всички нейни сродници от цялата околност щяха да налетят отгоре й.

Сега не беше както тогава, край заседналите косатки, когато Схванатата отгриза половината от „чука“ й. Тогава морето беше пълно с месо и кръв. И никой не подуши нейната кръв. Сега гладът отново бе дошъл — вечният глад, който родът й не е заситил, откак се е появил на света. Морето гъмжеше от такива като нея, които дебнат да подушат поне капчица кръв.

И тя реши мигновено единствено правилното. Втурна се направо към предишната си дупка в мадрепоровата скала, където течението щеше да промива хрилете й, без да става нужда тя да се движи и да примамва враговете.

Пътем, през мътилката на собствената си кръв, вече усетила настървените си преследвачи, Еднооката видя как се зари в пясъка едно електрическо торпедо, как побягна към своята дупка пребледнял октопод, как забързваха да се скрият всички по пътя й.

И се намъкна в тесния тунел. Тъкмо навреме. Защото чу как щракнаха зад опашката й челюстите на една пясъчна акула, която иначе, додето беше здрава Еднооката, не би посмяла да се мерне пред погледа й. Закръжиха настървено около убежището й и други побеснели от мириса на кръвта гладници. Но Еднооката вече не се плашеше. Беше в безопасност, в тесния си замък.

Наистина трудно се дишаше така, разчитайки на течението. Тя стоеше с раззината уста, като отваряше и затваряше учестено хриле. Полузадушена, но жива. Излезеше ли да подиша на свобода, щеше да загине на часа. Поне това съзнаваше отлично.

И нямаше да излезе. Докато кръвта не спреше напълно.