Тигрицата на океана

18.

То беше божа казън, то беше гняв Саваотов! Да беше Содом или Гомор, Бог не би ги наказал тъй жестоко. А то — едно малко туземно селище, което още не бе вкусило от покварата на големия град. Имаше само два велосипеда и толкова транзистора. Но патер Себастиан заповяда и тях да захвърлят в морето. Та да не остане никакво творение на Изкусителя, да отклони някак от паството си връхлетялото зло.

Нов беше за тия места мисионерът, дошъл от вътрешността на страната да помага на бедните си братя. Да ги учи на четмо и писмо, та да разбират сами що пише в Светите книги. Да проумеят самите те силата на Разпнатия, да молят сами от Божията майка помощ и крепкост за понасяне на страданията. Да следват Христовите повели, тъй чужди за техните все още езически душици.

Намразиха го ония, дето раздаваха тук закон и правда, своя закон и своята правда. Задето винаги оневиняваше с незнание простъпките на енориашите си; задето изобличаваше всеки опит на дошлите търговци да излъжат в цената тия прости деца на природата. Задето все намираше довод да не допусне ни хотел, ни завод да замърсят нито душите, нито водите на своите хора.

Види се, не ги бе опазил. Някакъв грях тежеше, страшен грях! Негов или техен, или на дедите им. Та чак сега ги осъждаше. А отде да знае — дали не и заради ония киноснимачи, които той не прогони. Ония нарушители на божия ред, които е трябвало да прогони. Да сбере цялото село и с камъни да ги пребият. Както в библейски времена?

Та как не го позна? Кой друг можеше да бъде техният „шеф“ освен самият Велзевул? Тъй отвратителен на лице, едноок и куц! С такива сквернословия! Навярно оттам идеше всичко. Задето патер Себастиан изтърпя богохулствата му. И не защити, както се полага, вярата си.

Те бяха докарали и болестта, и стихията. Веднага след отплаването им. Отначало неколцина само хремясаха, повтресе ги, покашляха. Та и патер Себастиан с тях. После налетя ураганът, помете половината колиби, изкорени кокосовите палми, издави кокошките и прасетата. Дори две жени отнесе с вълните.

А когато водното бедствие отмина, когато грейна слънцето и народът излезе да потяга съборените си жилища, да сади нови палми, почна морът. И вече не само хрема и кашлица. Болните, един подир друг, допреди час здрави и читави, изведнъж се тръшваха в леглата, а то какви легла след бурята, мятаха се в огън, бълнуваха и се задавяха от кашлицата. До днес Бог бе прибрал при себе си, отървал от земните мъки, точно дванадесет души. Колкото апостолите му. Мисионерът едва сварваше да ги опява, самият той останал без сила след болестта и с патерици заради раните от акулата. Но злото нямаше да спре дотук. Повечето от хората бяха все на легло. И колко от тях щяха да оцелеят — само Бог знаеше.

Та и храна нямаше. Не само здравите, и болните трябва да хапнат нещичко. Прасетата и кокошките — издавени, орехите — обрулени и отнесени от пороите, запасите — прогнили.

Оставил им бе Милостивия само риба, само това, що дава морето. На лов ходят здрави мъже. Но колцина бяха останали те. Двама-трима, прекарали болестта, които едва се тътреха. И патер Себастиан. Въпреки че нищо не разбираше от риболов, трябваше и той да тръгне с тях. Длъжен беше. Бог го бе поставил тук да осигурява не само духовна храна, но и телесна.

Четирима бяха излезли с кануто. Все добри ловци. Мисионерът повече щеше да работи с веслата. Той беше ловец на души, не на риба. Ала сега, види се, трябваше и това да научи.

Тоя ден щяха да ловуват с прилепало. С него се хваща едър дивеч. Я костенурка, я акула, я дюгон. Ако уловяха дюгон, месото му щеше да стигне за цяла седмица. Но тия животни вече се срещат рядко. Изтребени, наплашени.

Лодката се носеше бързо по притихналата повърхност на лагуната, а рибарите, подканяни от свещеника, шепнеха полугласно в хор молитвата си:

— Света Мадоно! Защити ни от зъбите на акулата и от шиповете на каменната риба! Дай ни сполука! Да се свети името ти во веки веков! Амин!

Над главите им прелитаха фрегати, дебнещи завръщащите се птици към гнездата си, хе там, на брега на запад. Буревестниците — по пясъка, кормораните — по панданусите. Сребристи чайки дебнеха да се примъкнат до някое гнездо, та да отмъкнат я яйце, я пиле.

А във водата лудуваха делфини. Изглеждаха сити и доволни. Подскачаха по два, по три едновременно, премятаха се и се гмурваха ту напълно безшумно, ту с плисък, както пожелаеха. Явно, само за игра. Гонеха се, прескачаха се.

И Свадливата беше с тях. Но не й се играеше. Схванатият от артрита гръбнак заболяваше при всеки опит за скок. Затова предпочиташе по-тихи забавления. Предпочиташе да занимава детето си, да го учи на сложната делфинска наука, да му предава богатия делфински опит. Делфините нямат книги. Всяко знание трябва да се изцвърчи с писък от един на друг, да се покаже с пример.

Патер Себастиан я видя ясно под водата. С един замах тя хвана отзад една бодлива скорпена и следвана от сина си, се спусна към дупката, където се бе скрила избягалата им змиорка. И там започна да тика шипестата риба в отвора. При тая неочаквана поява на опасните шипове змиорката излетя като куршум навън. Делфинчето чакаше само това. Захапа я през средата, а майка му пусна на свобода изгубилата ума и дума скорпена. Повече не им бе нужна. А бодлите й, изглежда, не бяха по делфинския вкус.

При вида на тая неподозирана съобразителност мисионерът почна да се кръсти:

— Колко чудни са делата ти, Господи!

Рибарите не обичат близост на делфина. Затова и кануто на мисионера отплува по-далеч от стадото на Свадливата. И когато се убедиха, че са се отдалечили достатъчно, най-старият, най-опитният се залови да подготви живите си въдици. До борда, вързани за него, плуваха две прилепала. Щеше да опита с по-малкото. Ако то откриеше плячка, щеше да пусне и по-голямото. За дюгони, за едри костенурки са нужни много повече „въдици“. Но не бяха хванали. Ако им се паднеше едра плячка, дано Мадоната бъдеше милостива, някой от ловците щеше да скочи във водата и да върже жертвата с допълнително въже.

Старият ловец отвърза прекараната през устата и хрилете на рибата връвчица и размота другата връв, която при единия си край беше вързана за лодката, а при другия — за опашката на прилепалото. А за още по-сигурно — и през една дупка в опашката. После постави пръст на устните си:

— Тихо! Не го смущавайте! Осланяйте се на него!

Всички знаеха — прилепалото на лов е по-умно от човека. Ако не иска да се отдели от лодката — значи е лош ден. И да упорстват, все едно лов няма да видят. И трябва да се прибират. Ако то се насочи натам, накъдето те не искат, не бива да му пречат. То си знае работата. Няма да ги остави с празни ръце.

Днес прилепалото отплува веднага от кануто. Добър знак! С леко гребане го последваха. Не забелязаха къде отиде, но скоро усетиха по опъването на връвта, че се е прикачило за нещо. Започнаха да го притеглят бавно. Ала то не се даваше. Дърпаше се на резки тласъци, съвсем неподхождащи за уловена костенурка.

Един от лодкарите се приготви да скочи на помощ с въжето, когато видяха изплувалата на повърхността плячка. Огромна акула чук, още по-уродлива с отгризан наполовина „чук“, в която бе впило вендуза си прилепалото.

Ами сега?

Но додето се опомнят, с рязък скок акулата се отскубна от връвта и потъна. Когато изтеглиха връвта, хората видяха на края й само опашката на ловната си риба. Другата половина не се бе пуснала от плячката, държала се бе тъй здраво, че се бе откъснала от опашката си.

Няма що, трябваше да опитат с второто прилепало! И дано то не излезеше тъй глупаво!

На петдесетина крачки от тях се виждаше огромна зелена костенурка, на тегло поне колкото пет-шест души. От нея две трети са месо, крехко, вкусно, само за болни.

Плувецът почна да се готви за влизане във водата на помощ с въжето.

Но спря. Проклетите делфини идваха насам. Какво ги бе прихванало?

Минаха далеч от лодката. Ала Свадливата, все накрая, се оказа до самия борд. Рибарите почнаха да викат, да я пъдят. И додето се занимаваха с нея, детето й се стрелна встрани и налапа живата им въдица. Замята се то на връвта.

Това наистина не можеше да се претърпи. Заради това проклето животно да се върнат пак без нищо. Да оставят селото пак гладно. Старият ловец почна да придърпва към себе си уловеното делфинче. И докато мисионерът разбере какво възнамеряват, единият гребец го прасна с все сила по главата с веслото.

От предсмъртния му скок връвта се скъса и то, агонизирайки, почна да потъва.

Жалко! При липса на друго месо, можеха да се задоволят и с неговото.

Обсипвайки го с ругатни, мисионерът с анатеми, а рибарите — с незабравени езически проклятия, хората обърнаха назад, да се готвят за друг вид лов.

А Свадливата, едва проумяла какво става, се спусна надолу, достигна потъващото трупче и го изнесе с гръб на повърхността. Така китообразните спасяват пострадалите си близки, с такова своеобразно изкуствено дишане. Ала то не пое въздух. Отново потъна. И тя отново го издигна. И отново? И отново?

Сродниците й се въртяха наоколо, потресени от скръбта й, цвърчаха и те нещо, опитваха да я утешат, доколкото могат, ала тя не ги и чуваше. Скимтеше, скърцаше със зъби, ридаеше с нечути за човека стенания.

Накрая може би разбра какво я бе сполетяло. Но не го остави. Нямаше да го остави на акулите! Нито на другите лешояди, които, верни на безпогрешния си усет, вече се трупаха край нея.

Тя го подпря на челото си и скимтейки тихо, го понесе по повърхността подир отминаващото стадо.

Нямаше да го напусне! Нямаше! Щеше да си го носи, да си го пази!? И след смъртта щеше да го брани от окръжаващата го жестокост? Щеше?