Тигрицата на океана

5.

Делфините си набавят лесно храната. Със звуковите си локатори откриват бързо рибните ята, а улавянето на отделната риба в ятото е за тях по-проста работа. За такива бързи и пъргави гонци. Вследствие на това им остава предостатъчно време и за сън, и за странствувания, и за игра. Играят без почивка, млади и стари. Гонят се, прескачат се, подхвърлят се в строй и без строй над вълните, гмуркат се в дълбините за прохлада, когато им стане горещо.

Но винаги вкупом, винаги близо до водача. Защото отдели ли се някой, изостане ли, зазяпа ли се — тозчас се намира любител на делфинско месо, който връхлита отгоре му. Силата на делфините е в тяхната сплотеност, в безпрекословното подчинение на водача, в годността на всеки за саможертва заради стадото.

От болката в гръбнака Свадливата едва понасяше своите съседки, а и те й отвръщаха със същото. Тя играеше с детето си все накрая, все в усамотение, та предизвикваше водача непрекъснато да я следи и да я прибира със заплашително щракане на челюсти.

Наближаваха сушата, където възнамеряваха да си поиграят из топлите плитчини, по-далеч от опасните дълбокоморски страшилища, да се поотпуснат, а децата да се налудуват до насита.

Плуваха ту до повърхността, ту над повърхността, децата възседнали вълните на майките си, където водният поток от движението на майчините тела ги носеше почти без никакви техни усилия. Ехото от щракащите им звуци ги бе уведомило отдавна, че наближават брега.

Но и за да го видят с очи, те подскачаха групово нависоко и оглеждаха морето пред себе си. Свадливата го забеляза първа — лека зеленина над пяната на прибоя.

Във въздуха прелитаха с крясък птици, отиващи към морето и завръщащи се към сушата с пълни човки и гуши. Крадливи фрегати пресрещаха завръщащите се пеликани, чайки и фаетони, нападаха ги яростно, докато жертвите им захвърлеха уловената плячка, и я догонваха, преди да падне във водата. Открили бяха за себе си, че е по-изгодно да се ползват от чуждия труд.

Ето и стръмния склон, от който рифът се спуска към дълбините. Тук е любимото свърталище на тоновете, баракудите и акулите, които причакват жертвите си, когато преминават към плитчините или се връщат назад, подгонвани от отлива.

Всъщност вече нямаше риф, имаше само някакви сриващи се останки от някогашните мощни постройки на коралите, унищожени напълно от нашествието на трънените венци и доразрушени от прибоя. Нямаше риф, нямаше и вътрешна лагуна. Само — полегато дъно, затрупано с коралов трошляк и празни раковини, премятани от вълните, които връхлитаха направо върху брега, подравяха пясъка, отвличаха го със себе си и оголваха корените на панданусите и палмите, полегнали на всички страни безредно, начупени и изсъхнали.

Делфините не спряха тук, на Мъртвия бряг, а продължиха на запад, където виждаха с ушите си още съществуващ жив риф. Навлязоха в лагуната. И мигом се заиграха, подгониха не от глад, а на шега уплашените от тяхното втурване рифови обитатели, които хукнаха да се спасяват кой където свари.

Свадливата, която бързаше да покаже колкото може повече делфински умения на детето си, съгледа два шарени мустака, подаващи се от една дупка, захапа ги и измъкна спотаилата се там лангуста. С омарите, чиито мустаци също така висяха от амбразурите си, не се закачаше. Уважаваше зъбатите им клещи. Пусна лангустата така, че малкото да я хване. Но когато то несръчно я изтърва, тя отново я улови и му я подаде.

Забавляваха се, докато я превърнаха на парцал. И я оставиха. После майката съгледа зарилия се в пясъка скат. Изцвърча сигнала си за внимание и се спусна надолу. Показа на сина си как се хваща такава опасна риба — никъде другаде, само за края на опашката, та да обезвреди единственото му оръжие, отровния шип. Обезумял от уплаха, напълно обезвреден, скатът се мята дълго пред главата й, догонван и хапан от делфинчето.

Той също не ставаше за храна, само за забавление, като лангустата. Радостта на единия често означава мъка за другия. Накрая, зашеметена от играта им, плоската риба едва намери сили, след като я пуснаха, да достигне дъното и отново да се зарови в пясъка.

Улисани, майката и синът не забелязаха приближаването на акулата чук. Когато се озова лице в лице пред озъбената й муцуна, малкото изпищя от ужас. Първа се хвърли на помощ, то се знае, майката. Умееше да се бие не само със съседките си, но и с опасните врагове. Тя изсвири сигнала за опасност и връхлетя. С целия устрем на самоотверженото си майчино сърце се блъсна с глава в корема на хищницата, която, сепната от неочакваната болка, заряза по-дребната плячка, за да нападне по-едрата.

Това се оказа погрешно, това малко забавяне. Ако не бе то, навярно вече щеше да бяга с пълна уста. Тоя път всички делфини се нахвърлиха отгоре й, заудряха я с чела в хрилете, по цялото тяло. Едва накрая, когато се видя вдигната във въздуха, стръвницата се досети за подлия им план — искаха да я задушат, като я задържат обездвижена, без вода, във въздуха.

Най-ожесточено я подмяташе Свадливата, не само поради буйния си нрав, повече защото защитаваше детето си. И така, над повърхността, погледна наоколо. Откъм океана се надигаха гигантски вълни, гонени от пасата. И люлееха плавно закотвената яхта. На палубата се мяркаха хора, заети със своите си човешки работи. И една жена с бинтован крак, която се вглеждаше напрегнато към лагуната. Вълни — една подир друга. Извисяваха се като бляскави хълмове пред рифа и с яростен рев се разбиваха в нащърбения му гребен. А отсам него водата изглеждаше съвсем спокойна. Изумрудено искряща. Леки сатенени дипли, приглушен отклик на прибоя, накъдряха едва доловимо повърхнината й.

Дълго след това делфините не можеха да се успокоят, а подскачаха възбудени над вълните, като продължаваха да си бъбрят с резки свирещи звуци за вълнуващото приключение.

После възбудата постепенно премина. И те отново се отдадоха на прекъснатите си занимания.

Свадливата зърна прокрадващото се към дупката си уплашено октоподче, което я гледаше с ужасено око. Тя се спусна подир него и тъкмо пред скривалището му плесна умишлено с опашка. От причинения малък водовъртеж главоногото излетя безпомощно навън. Ала преди делфинчето да го захапе, то се стрелна обратно, като изблъвна зад себе си черния си двойник. И преследвачът, помислил, че това е самият октопод, щракна със зъби в празното.

Свадливата отново претърси с очи и със звук околността. Жалките — мислеха, че са се скрили. Макар че не ги виждаше, тя ги опипваше сигурно със слуха си. Зарити в пясъка ракообразни, ежове, червеи, холотурии, скатове, морски дяволи, калкани, миди, охлюви. Наблъскани в кораловите пролуки, надзъртаха злобно боязливи мурени, змиорки, пъстри рифови риби.

От пипалата на огромна анемона, чиято основа бе загризал настървено морски плужек, надничаше с мрачното си лице риба амфиприон, още ненапълно убеден, че е в безопасност пред огромните лудуващи чудовища.

Отначало Свадливата не успя да види новата опасност. Ехолотът й само откри някаква мека скала между две коралови грамади. Едва след като зърна как изчезна, сякаш се стопи във водата, опиталата да прибегне от едно убежище към друго морска змия, забеляза спотаения в засада групер, прикрит под отличната си маскировка. Успя да различи огромната му уста, осеяна с ножовидни зъби, която бе всмукала змията, без дори да става нужда гигантският ловец да напуска крепостта си. Груперите се подават навън рядко, затова доживяват дълбока старост.

С рязко подсвирване Свадливата извика детето си, което преспокойно можеше да изчезне като змията в чудовищната уста, и го отведе встрани.

Отдавна го бе открила с ушите си. Сега го видя и с очите. Човекът седеше върху една гъба нептунова чаша и правеше нещо странно. Впрочем всички постъпки на тия загадъчни същества — хората — са много странни, тъй различни от нормалното поведение на всяко живо същество. Бъркаше с пръчки в някакви раковини и нанасяше върху поставената насреща му плоча разноцветни шарки.

Отде можеше да знае, че Циклопа имаше тая страст, докато екипажът му почива, той да слиза на дъното, за да рисува своите подводни пейзажи?

Детето й, младо и неопитно, издебна краткото й разсейване и приближи до човека. Играеше му се. Насочи се към прозрачната кутия пред лицето му, погледна вътре. И дори се учуди, като видя едното му око, което го разглеждаше разумно, като истински делфин.

Но майка му не го остави да се върти наоколо. Отде да знае какво може да му стори човекът? И разгневена, невъздържана, го плесна няколко пъти с гръдните си плавници, като звучни шамари.

Отдръпна се настрана, следвана от обидения малчуган, започна да наблюдава отдалеч подводния художник.

И настръхна. Отсреща, на синята мъгла, се зададе отново акулата чук. Изглежда, бе забравила урока, който й дадоха преди малко.

Ала се успокои на часа. Акулата не се интересуваше вече от делфини. Види се, още помнеше боя. Насочваше се към водолаза. Не направо, а както обикновено, в бавно стесняващи се спирали. И все гледаше да го приближи откъм гърба.

Но той я бе видял отдавна и я следеше с крайчеца на окото си. А когато тя се престраши достатъчно, Циклопа я изтика спокойно назад с късата си тояжка. Безспорно, омаломощена беше хищницата, та да отстъпи пред такава слаба съпротива.

Впрочем не, не отстъпи. Закръжи отново. И отново доближи. Тогава човекът, раздразнен, се наведе да вдигне друга по-дълга тояжка, надебелена към върха.

Видът на това оръжие мигновено й напомни страшния трясък, който за малко не я уби. Акулата тутакси свърна встрани, без да го погледне повече, отмина надолу по рифа.

Човекът сви устни в недоумение, убеден отново, че никога не ще успее да си обясни поведението на тия чудни твари — толкова непоследователни му изглеждаха винаги, при всяка среща. Като пратеници на друг свят. Не би допуснал, че имат памет.

Като отвеждаше детето си по-далеч от водолаза, Свадливата продължи да следи със звуковизора си отминалата стръвница.

Акулата отново се бе заловила с обичайното си занимание — да търси скатове по дъното, като поклащаше уродливата си глава наляво-надясно, та да се оправя по-добре с идващите миризми в дългата й ноздра, разположена отпред на чука — един съвършен мирисов локатор.

И ето, откри още един — едър, добре охранен, добре поживял на тоя свят. Усети го, макар че се бе зарил напълно в пясъка. И го сгриза. Удълженията на главата й имаха това предназначение да отдалечат очите от устата, да ги пазят от отровните шипове на жертвите им.

За беда тая опашка излезе по-дълга, пък и беше захапана по-встрани. При едно от отчаяните й замахвания острието й попадна точно в лявото око на нападателката. И остана там.

Ослепената акула се замята бясно. От болка, от изненада, от смут. Какво стана, та половината свят изчезна? Ала не пусна плячката си. Донагълта я цялата. И продължи да се носи над дъното в неправилни лъкатушки, със затъпено обоняние от собствената й кръв.