Тигрицата на океана

2.

Огромната бяла акула плуваше лениво почти до повърхността, над която при всяко отминаване на вълната се подаваше високата й гръбна перка. В действителност акулите не плуват, те по-право летят. Защото са по-тежки от водата и ако не се движат, ще потънат.

Над нея синееше съвсем ясно небе. Ясно и тихо, без никакъв полъх. Толкова тихо, че гигантските албатроси, които не умеят да планират без вятър, бяха накацали във водата и се полюшкваха от вълните.

Винаги гладна, акулата се насочи към един от тях, в бързината забравила да се скрие под водата. И албатросът, зърнал гръбната й перка, истински символ на смъртта, се надигна и затича по повърхността да се засили. Пое се във въздуха само десетина метра, но те се оказаха достатъчни да се измъкне от щракналите зад корема му челюсти.

Хищницата не повтори опита си, убедена от много несполуки, че повече не ще й се удаде да издебне предпазливите птици.

Продължи пътя си, все така гладна. Както винаги. От първия час, в който се бе появила на света. Още оттогава, в мрака на майчината утроба, когато изяде намиращите се редом с нея свои братя и сестри. И после навън, на свобода, когато побягна в ужас от своята майка, за която не подозираше дори колко са близки, понеже по нищо не я различаваше от останалите врагове. Понеже и тя, рождената й майка, като останалите врагове налетя да я налапа, та едва свари да се изплъзне от озъбената й уста. И когато, умален стократно двойник на майка си, впиваше зъбки във всяка по-слаба от нея твар. Без да е видяла безгрижно детство, без родителска закрила. Саможива, не чакаща и не познаваща пощада. Акулски живот!

Та досега. Все така. Гонена безспир през синия простор, послушна на вечно ненаситения си глад. Зла, настървена. Обречена като неотменно проклятие на вечно движение без нито миг покой — при лов и в почивка. Дори насън. Създадена така от природата, че да не спира, за да могат хрилете й да се промиват от протичащата през тях вода. За да диша, трябваше да се движи. Спреше ли, дори за малко, почваше да се задушава.

И не само заради глада, не само заради участта си на вечен скиталец. И заради рибените въшки, непоносимите паразити, които се бяха впили в кожата, хрилете, дори в устата между страшните триъгълни зъби. Множеството риби прилепала, които тя търпеливо носеше върху си, опитваха да й помогнат, като от време на време я пощеха от тях. Хем засищаха собствения глад, хем й се отплащаха за услугите й. Защото, ако тя не ги носи, и така в движение водата да промива и техните хриле, и те като нея биха се задушили.

Опитваха да сторят каквото могат и ескадрилите лоцмани, които пърхаха пред главата й, в добре използваните от тях гранични слоеве на триенето, носени от хидродинамичните сили, които действат пред всяко плуващо тяло. Понякога някой лоцман отскачаше назад, зобваше забелязаното раче върху устата или хрилете й и бързаше отново да заеме мястото си в строя.

Това бяха те, единствените: прилепалата и лоцманите. Не приятели, та тя не познаваше подобно чувство. Чисто и просто нито жертви, нито врагове. Някакво негласно сътрудничество по взаимен интерес. Нищо повече. При първа възможност те щяха да я зарежат и да се прехвърлят другаде, тъй също и тя щеше да приеме другите, които се присъединяха към нея.

Наоколо се простираше безбрежният океан, привидно тъй пустинен и безжизнен, а в действителност кипящ от непресекващ живот. На всички посоки прелитаха единични риби или цели пасажи. Над повърхността изпърхваха орляци летящи риби, догонвани от искрящо обагрени корифени, от риби тонове и платноходи. Докоснали водата, те отново се подемаха във въздуха в напразни опити да избягат от безпощадните хищници.

Мъчена от глада, акулата се спусна подир корифените. Но всички риби, щом я усетеха, се пръсваха в ужас. Те различават отлично гладната хищница от ситата. А тя знаеше, убедила се бе отдавна от горчивия си опит — дори най-бързата й сродница не е в състояние да настигне здрава риба. Само — остарели, болни или ранени.

Но това, виж, нямаше къде да бяга! Двуметрова черно-жълта морска змия опита да й се изплъзне. Но акулата я догони бързо и я нагълта с едно смукване. Някаква си двуметрова змия — все едно червейче за всяка друга по-дребна риба. Лоцманите се врътнаха към устата й, в надежда, че ще остане и за тях някоя трошица, после с безразличен вид заеха отново мястото си в строя.

Водата наоколо изглеждаше замрежена от милионите, милиардите планктонни организми: медузи, малки и големи, разноцветни скариди, едноклетъчни водорасли, рибни личинки, ситни калмарчета. Тласкани от вятъра, по повърхността плаваха сините панички на велелата, тия странни мешести създания, представляващи свой отделен свят в океана, загризани настървено от охлювчета янтини и отрупани с рачета, с морски патички, с хайвер на летящи риби и насекоми водомерки.

Из бездната неусетно полази мракът. Слънцето, наподобило око на чудовищен свръхкалмар, се скри зад хоризонта, а от изток сякаш преля все по-сгъстяваща се сепийна боя от океана към небосклона, върху който затрептяха като светещите точки на ноктилуките безброй ярки звезди.

Нейде из дълбините изплава малкото главоного наутилус, като сторък охлюв с лека прозирна черупка. Не достигна повърхността. С едно лапване акулата го нагълта.

После се надигна цял легион еднометрови калмари. Замаяна от това непредвидено изобилие, поради глада забравила пъргавината им, хищницата се хвърли отгоре им. И тогава отново се убеди, че не е способна да се справи с тях. Сякаш й се подиграваха. Прелитаха като бледи мълнии пред самата й муцуна, насам-натам, объркваха я, зашеметяваха я. Тя се втурваше ту след един, ту след друг, щракаше челюсти подир тях. И все напразно.

Най-сетне, все едно наиграли се с нея, като по команда главоногите се изстреляха отново надолу. И тя отново остана сама, още по-гладна. Какво представляваха за нейния стомах една змия и един наутилус?

А това? Тя усети мириса на наскоро преминало стадо делфини. Знаеше го добре, от дълъг опит. Подир делфините често може да се намери нещо за хапване: ту някое остаряло или болно животно, изостанало от стадото; ту някое мъртво делфинче или пък ведно с него и майка му, останала да пази трупа му.

Скоро усети близостта им не само по уплътнения мирис, усети ги с невероятната чувствителност на страничната си линия, която е в състояние да й даде пълна представа за всичко, което я обкръжава, все едно ушите на китообразните.

Вечер делфините се престрояват — самките с децата заемат вътрешността на стана, а навън, в отбранителния пояс се подреждат мъжкарите и младите силни делфини. И ако не са разтревожени, те дремят близо до повърхността с отпуснати опашки, като само за секунди затварят очи. Понякога дори спят ту с едното, ту с другото око. И само когато поемат въздух, с леки тласъци на опашките достигат повърхността. По време на сън е най-лесно да бъдат изненадани.

Ала и делфините знаят това добре. Дори по-добре от враговете си. Затова винаги оставят часовои, които да бодърстват и да следят за опасност.

Тая нощ, въпреки че не бе длъжна да дежури, младата раздразнителна делфинка по прякор Свадливата, която напоследък страдаше от болки в гръбнака, улови в звуковия си прожектор прокрадващата се хищница преди онези, които бяха натоварени да пазят. Хората, които смятат, че знаят много, щом като на всяка болка дават име, биха нарекли нейното страдание „артрит“. Свадливата изпищя сигнала за опасност и се приближи до детето си, след което ведно с мигновено разбуденото стадо се втурна на север.

Акулата се врътна разочарована. Не опита да ги преследва. Съзнаваше колко е безполезно такова начинание. Дори опита и тя да поспи, макар и гладна. Но и насън не преставаше да се движи с реактивни тласъци на водата през хрилете си. Трябваше да се движи. Все напред, без спирка, от раждането до смъртта!

А това? Не само страничната й линия, много по-чувствителна на звуци, а и ушите й уловиха бумтежа на кораба. Разсънена мигновено, акулата се спусна нататък. Много често намираше нещо за хапване подир тия бучащи чудовища — всякакви изхвърлени зад борда отпадъци.

Сега беше друго. Ноздрите й уловиха силния мирис на сардини. И на страх. На множество смъртно уплашени риби.

Водена от тоя мирис и от шума на пляскащите перки, тя ги видя скоро. След кораба се влачеше плътно набит с риба трал. Акулата не се и двоуми. Забравила обичайната си предпазливост, тя връхлетя. Сгриза с подобните на бръсначи зъби опънатата мрежа и в устата й рукна истински порой от хукнали да се спасяват сребристи сардини. На нея й остана само да гълта и да гълта, колкото може по-бързо.

Най-сетне, преситена, с препълнен стомах, гладницата изостави ограбения траулер, който продължаваше напред, улисан да дебне с ехолота си рибните пасажи, за да ги вкарва в издънения трал.

Откога не е бивала тъй сита!

И сякаш цялото население на морето разбра това. Всички, които досега бягаха панически при нейното приближаване, вече съвсем непредпазливо се заиграваха почти пред носа й.

Тогава, в тая сладостна тежест на преяждането, съвсем неочаквано я сполетя бедата. Откъде ли би могла да допусне, че рибата меч, която се стрелкаше напред-назад в далечината, е побесняла от пълчищата рибешки въшки, които я бяха облазили цялата — от устата до опашката — и че диреше кому да излее беса си. Връхлиташе върху всяко живо същество, върху всеки предмет, който се мернеше пред очите й.

Преди акулата да си даде сметка какво става, никога не допускала, че това може да се случи, рибата меч се стрелна към нея, по-бърза от прелитащите във въздуха албатроси, и заби двуметровия си меч в тялото й, прониза го малко пред опашния ствол.

Акулата се вцепени несъзнателно, стегна мускули и при това страшно, това свръхмощно напрежение мечът се натроши на парчета, които заседнаха в гръбнака й.

Не предвидила този край, обезоръжената риба отскочи назад, за да налети повторно. Блъсна се в яката й кожа с вече безопасната си муцуна и сякаш чак тогава осъзнала безпомощността си, се врътна назад, изчезна в далечината.

Акулата стоеше на място, замаяна от станалото, скована, с изтичаща кръв. Ала не за дълго. Защото почваше да се задушава. За да оживее, трябваше да се движи. Длъжна беше?

И не само заради дишането. А и заради другото. Примамени от кръвта, наоколо се събираха безброй други акули: сини, дългоръки, мако, нейни събратя, които друг път не биха дръзнали да се мернат пред очите й. А сега кръжаха край нея, наистина отдалеч, но все повече стесняваха кръговете си, дебнеха я да отпадне толкова, че да се справят с нея.

Чакаха?

Нека чакат! Тя нямаше да им се даде! Нямаше?

С неописуемо усилие на волята размърда опашния плавник. И не само усети болката, ами и чу изпращяването в тъканите й на натрошеното вражо острие. Схванатата опашка вече не можеше да придаде на тялото й предишната скорост.

Въпреки това! Дори така, съвсем бавно, но щеше да плува! Нямаше да се предаде?