Тигрицата на океана

28.

Цял ден наетият от Циклопа хеликоптер кръстосваше океана. Без почивка. Спираха само там, където можеха да го заредят с гориво, и отново политаха. Пилотът си бе разделил тая част от океана на квадранти и ги изследваше в зигзаговиден полет, като совалка, за да не пропусне нищо. А твърде лесно можеха да го пропуснат. Защото косатката с нейните черно-бели шарки не лежи над повърхността, а плува под водата и отгоре стърчи малка част от „косата“, поради което може да бъде сбъркана с акула.

Едва късно следобед един от колегите на пилота съобщи по радиото, че е видял някакво животно, което носело човешки труп, като предаде точните му координати и следваната от него посока.

Нямаше съмнение, че това е Ева. Не всеки ден се срещат косатки в океана с такъв товар.

Циклопа тозчас се насочи нататък, за да приложат и там вече изпитания начин за търсене като совалка. Не искаше да рискува, не си позволяваше дори мисълта, че може да я пропусне. Задъхан от нетърпение, разтревожен до ужас.

И скоро ги откри. Върху блесналия в цялото си великолепие океан той съгледа Хекуба, тъй малка, тъй ужасяващо нищожна от високото. И светлото петънце върху гърба й, което трябваше да бъде Ева!

Самолетът почна да се снишава, догонвайки бавно плуващата косатка. Циклопа се боеше най-много от това, че тя ще се уплаши от рева на витлото.

Не се уплаши. Продължи пътя си, сякаш не го чуваше, сякаш не го виждаше, размахала уморено опашния си плавник. Сякаш не забелязваше и следващите я все още на почтително разстояние акули.

Циклопа наведе далекогледа. Нямаше съмнение — Ева! Безжизнено отпусната, обливана от вълните, със засъхнала кръв по лицето. Като мъртва!

Той усети как сърцето му учестява ритъма си.

Дали беше истина, или само му се бе сторило така? Върху бездушното, бледо като восък женско лице очите като че ли бяха помръднали, бяха се полуотворили, бяха го погледнали. Действително ли го бяха погледнали, действително ли бяха живи?

И колкото да насочваше след това далекогледа си, той не можа да открие никакво друго движение, дори трепване в тия очи. Нима бе почнал да халюцинира след всичко, което бе преживял напоследък?

Циклопа пусна трескаво въжената стълба и заслиза по нея. Вече протягаше ръка да хване безчувственото тяло, когато косатката с рязък тласък изви вляво. Пилотът отгоре проследи посоката й с машината си. И Циклопа отново посегна към Ева.

А беше тъй несръчен, увиснал подобно на едър паяк върху люшкащата се като паяжина въжена стълба.

Хекуба сви вдясно, отново измъкна от ръцете му скъпия си товар.

И трети опит? И четвърти? Все безуспешни?

Неудачният спасител се изкатери в кабинката и се върна обратно с приготвената предвидливо преди тръгването кука върху двуметров прът. Посегна да закачи дрехите на Ева, да измами така похитителката. Оказа се, че и това не беше тъй лесно. Разглеждайки го с малкото си око изпод водата, тоя път тя се дръпна по-рано, преди прътът да достигне целта си.

Как не опита изгубилият вече всяко търпение човек да я излъже, какви хитрости не приложи — напразно!

Тогава реши друго. Върна се пак горе, остави куката и уговори с пилота следващите им съвместни действия. Той щеше да се метне върху гърба на косатката, да грабне Ева на ръце и с нея да скочи във водата, а в това време летецът щеше да докара стълбата над него, за да се залови за нея и да се покатери нагоре, да избяга от надхитреното животно.

Успя да осъществи само първата част на плана. Да грабне трупа и да скочи във водата.

Сърцето му се сви от мъка. От ужас. Очите стояха напълно неподвижни, склопени, без никакво мигване, а тялото й лежеше безчувствено отпуснато в ръцете му. Но в същото време не изглеждаше тъй студено, както би трябвало да бъде един труп. Почувства някаква топлинка в него. Дали и това само му се бе сторило?

Не успя да се хване за стълбата. Хекуба го догони тозчас, него изблъска грубо с глава, неотвратима като тласък на булдозер, после отново пое Ева върху гърба си. Заплува по-бързо отпреди.

Циклопа, то се знае, не можа да я догони с плуване. Догони я със самолета, след като се изкачи горе.

Вече нямаше друг избор. Колкото и неприятно, колкото противно да му изглеждаше! Взе голямокалибрената пушка и почна да обстрелва Хекуба. Животът на Ева, дори само трупът на Ева за него представляваше несравнено по-голяма ценност, отколкото живота на една косатка. Стрелбата му се оказа все тъй точна, не току-тъй го смятаха най-добрият снайперист в частта. При всяко попадение върху кожата на улучената бликваше кърваво фонтанче.

Подплашена от гърмежите, смутена от болката, Хекуба се понесе с пълна скорост по вълните, сякаш шибана с камшик от честите пушечни изстрели. Но не забравяше товара си. При всеки улучил я куршум могъщото й тяло трепваше за миг, понякога при това трепване трупът на Ева се изхлузваше във водата, но в следната секунда челото й се оказваше отново под нея и я понасяше напред.

Но и Циклопа не се отказваше от преследването. Въпреки всички хитрости, които тя опитваше да приложи. Куршум след куршум набиваше в снагата й. И рана след рана цъфваха по опънатата лъскава кожа.

По едно време косатката се мушна под вода. Изчезна в дълбините. Оставено на произвола, тялото на Ева почна да потъва.

Циклопа тозчас скочи във водата, за да го достигне, да го извлече отново на повърхността. Ала Хекуба пак го превари. Успя да му я отнеме, преди да се е допрял до нея, и да я понесе към своята цел.

Всъщност подиграваше ли се с него, някакво животно, див звяр да се гаври с многократно превъзхождащия го по интелект човек?

Циклопа продължи да обстрелва Хекуба, побеснял от гняв, с непознато досега настървение.

И накрая могъщото тяло на морската хищница не издържа. Улучена в някакъв жизненоважен орган, тя се отпусна неподвижно на вълните. Почна бавно, неуловимо да потъва безпомощно надолу.

Стрелецът се спусна светкавично във водата, грабна безжизнената Ева и я понесе в прегръдката си. А сърцето му се свиваше от болка. Най-сетне в обятията му! Но дали жива или?

А това? Усети го с повърхността на гърдите си — някакъв пулс, биене на нечие сърце. Но чие: нейното или неговото? Възможно ли беше такова щастие — да я намери, да я спаси?

Неговият живот, неговото щастие вече нямаха значение. Само тя да оживееше! Това щеше да бъде неговото щастие — да знае, че тя съществува.

Нищо, че нямаше никога да го обикне; нищо, че щеше да го погледне отново тъй погнусена както преди, че щеше да го презира, да го ненавижда със същата сила? Че от това той щеше да бъде още по-злочест?

Нямаше право да иска от нея взаимност. Че можеше ли да разчита на взаимност той, едноокият и куц изрод? Изрод — лишен поначало с външността си от щастие? Обречен на самота? На заядливо саможивство?

По-важно оставаше другото — да знае, че тя живее, че я има на тоя свят, че съществува? Макар и без него, макар и далеч от него?