Тигрицата на океана

24.

Понесла на гръб малката си приятелка, която едва бе успяла да отвлече от лодката на Циклопа, Хекуба се носеше без спиране на север, натам, накъдето я насочваше споменът. Двоен спомен — на ужас и на доволство. Споменът за жестоката трагедия, за незаменимата загуба на детето си. И на неочакваните ласки, срещата с тая чудна жена, на която вече бе отдала цялото си диво сърце. Която бе заела опразненото място в това сърце след скъпата загуба. Носеше се през вълните натам, към оня тесен залив, където бе играла с приятелката си до насита, бе се галила в нея, бе й дала и получила от нея тъй нужната за всяко живо същество нежност. За нея сега на света съществуваше единствено Ева, тази, която я бе заливала с вода, когато се задушаваше от жегата, изхвърлена на оня зловещ бряг; която бе играла с нея в залива; която я бе освободила от дървената клетка сред побеснелия океан? Все същата Ева, единственото същество във вселената?

Вече нямаше да се върне при тюлените. Защото там чакаше оня, куцият, едноокият, който отново щеше да й я отнеме. Да я откара някъде по техния си човешки път. Някъде из дълбините на заплашителната суша. И да остави Хекуба сама, напълно самотна сред цялата враждебност на света.

Небето тегнеше отгоре, плътно черно, наръсено със звезди като чудовищен калмар, от ония, обсипаните с безброй светещи точки, за които безспорно не знаеше, че са наречени от хората „чудесни лампи“. От време на време метеори чертаеха светли дири, подобни на следите, оставяни по водата от пърхащите опашки на летящите риби.

Грееше цялото море. И кипналите гребенчета на вълните, и отскачащите при нейното приближаване риби, и стрелкащите се калмарчета. А върху цялата светеща водна покривка, сякаш паяжина на огнен паяк, като росни капки искряха във всички цветове отделни огънчета: ноктилуки, перидинеи, скариди, медузи.

Океанът пламтеше. Огнен океан. Все едно запален спирт, над който мъждукаха синкави сияния, заселен с милиарди сякаш нажежени от него малки и големи твари. Като че ли облечени в млечнобели мантии, прелитаха акули. При всяко докосване избухваха в безшумни взривове медузи и калмари.

Посвикнала донейде с тоя начин на пътуване, особено сега, при сравнително спокойно време, Ева се бе нагласила по-удобно върху гърба й с лице напред, подпряла гръб в плавника й. Много се бе борила тя, безброй пъти бе опитвала да се отскубне от необузданата любов на исполинската си покровителка, бе скачала във водата, бе я удряла с юмрук по гърба, бе я ругала, бе я молила с шепот — напразно! Хекуба продължаваше да следва само ней известния път.

Това страхотно чудовище, дори да нямаше никакви лоши намерения, й вдъхваше трепем. При нейната близост се чувстваше, колкото странно да изглеждаше това, в непозната досега сигурност, и в същото време — в някаква ужасна опасност, скрита заплаха, сякаш седеше върху неизбухнала бомба.

Насреща им се появи, подобна на лунния диск, огромна риба луна, която ръсеше във водата безброй фосфоресциращи зрънца. Рибата снасяше хайвера си, пръскаше го без никаква грижа за него, оставяше го на произвола на вълните и на неизброимите други опасности. Ева знаеше — триста милиона яйца! Това е потомството на това чудно същество, но от тях оцеляват до възрастта, когато могат да дадат и те поколение, едно-две, толкова, колкото да не се свърши родът й.

А Хекуба не спираше, понесена напред сред полъхващите синкави огньове и пламтящите водни пръски. Но вече някак по-неуверено, не тъй устремно, както преди. В главата й нахлуваха безброй спомени, които се блъскаха, преварваха се — спомени, и сладостни, и непоносимо жестоки. За близост и топлина — в малкия заграден залив, за леден ужас от неотвратимата загуба — в другия залив, както се бе запечатал в паметта й — Заливът на смъртта. Единият я мамеше, другият сковаваше в мъчителен спазъм движенията й.

На стотина крачки вдясно, успял късно да я забележи, понечи да се махне от пътя й самотен син кит, подобен на увлечен от вятъра пламтящ облак. При всяко негово издишване във въздуха се пръсваше исполински огнен гейзер.

Хекуба спря разколебана. Посегна да се върне назад. Задъхана от мъка, от болка, от ужас пред отново изникналата в съзнанието й трагедия. И от неясното предчувствие за нова неизвестна злочестина. Не би могла да приближи отново това злокобно място, да преживее отново предишните страдания. А в същото време някакъв друг призив я теглеше нататък — макар да съзнаваше непогрешимо цялата му безсмислица. Ами ако намери там стадото си, и сестрите си, и самеца, и детето си. Детето си?

Докато тя се суетеше, намъчена, раздвоена, Ева съгледа някаква светлинка на далечния бряг. Нямаше представа къде я бе отнесла грамадната й приятелка. Но суша, светлина на сушата — това за нея сега означаваше спасение.

И тя заудря с юмруци по гърба на косатката, закрещя отчаяно:

— Хекуба, не спирай! Отнеси ме на брега! Моля те, Хекуба!

Дали я разбра? Поведението, бурно и тревожно, на дребната й ездачка преодоля колебанията на косатката. И тя отново заплува. С премряло от мъка сърце заобиколи Залива на смъртта и се отправи към фиорда, където я мамеше приятният спомен.

Ето, наближи прибоя, който грохотеше, подобен на наниз пръскащи стопена лава вулкани. А отвъд него, отвъд избухващите и гаснещи въглени, като разбърквано с ръжен загасващо огнище, се стелеше тихата лагуна, по която се плъзгаха като пламтящи волани притъпените в рифа вълни. На брега сновяха напред-назад запалени факли, чиито отражения се гънеха като побеснели огнени змейове.

Хекуба отмина брега. Но Ева не знаеше, че бърза към тяхното фиордче, което й бе служило за дом. Тя се безпокоеше, че отново ще я понесе в открито море. Затова повторно заудря с ръце и крака, отново закрещя умолително.

В този миг видя изплувалата от дълбините като нажежена подводница бяла акула, която закръжи наоколо им. Разтревожена от близостта й, не толкова за себе си, понеже знаеше, че на нея не може да напакости, а за малката си приятелка, Хекуба се метна яростно насреща й. Дори не посегна да я сгризе, а по делфински я блъсна с глава в хълбока.

При тоя удар Ева неволно се озова сред вълните. И когато изплува на повърхността, вместо да се върне върху гърба на косатката, реши друго. Загреба към прибоя, преценила, че при схватката между великанките ще успее безнаказано да избяга и от двете.

Как не разпра корема си, когато вълната я прехвърли над рифа? За щастие оцеля. Продължи да плува към брега. Вече виждаше суетящите се хора с факли от палмови листа. Сред тях като вцепенен с театрално прострени напред ръце стоеше патер Себастиан.

Тя го позна. И с последно усилие, зарадвана, че тъкмо тук я бе докарал случаят, стъпи на дъното. Водата стигаше до пояс.

Ето, излезе от водата, закрета олюлявайки се напред, готова всеки миг да се строполи на пясъка от изтощение.

А защо хората отстъпваха от нея, защо не я подкрепиха да не падне?

Отстъпваха. И патер Себастиан с тях. След всички преживени тревоги, след урагана, след епидемията, след вчерашното нападение на акулата, след денонощните бдения, гладен, жаден, затъпял от ужас и изтощение, изгубил способността си да мисли, той се кръстеше трескаво и фъфлеше молитви:

— Мадоно, закриляй ни!

Не я бе познал. Хората му, потресени, го бяха извикали от черква, когато бяха видели новото чудо, новото знамение — огнена жена, възседнала огнена косатка. Това виждаше и той сега. Една пламтяща в синкави сияния жена, която се бе насочила към него. Това всъщност не беше светлина, такива са огньовете на ада. И тя не беше човек, тя беше демон, изблъвнат от преизподнята на океанското дъно, свърталището на всяко зло.

И там, където тя стъпеше, оставаше огнена диря. Броеница от светещи стъпки бележеше пътя й от морето по пясъка. Кой друг освен Нечестивия оставя огнени дири?

Изгуби способност да се владее повече, готов всеки миг да хукне назад, та да се скрие в черквата, под закрилата на Бога, той изкрещя:

— Махни се, Сатана!

А Ева, недоумяваща, продължаваше да върви насреща му с последни сили.

— Помогнете!

Мисионерът не я чу. Пък и да беше чул, щеше да го сметне за нова хитрост на Лукавия. Лукавия никога не се явява пред хората в истинския си образ. За да го измами сега, се бе преобразил на лъчезарна девица, като ангел.

Изведнъж съзнанието му просветна. Та това беше знакът! Както му каза сан Себастиан. Бог му бе дал знака — та да срази Антихриста, да пресече козните му?

— Махни се, Нечестивецо! — почти изплака от ужас патер Себастиан. И обезумял захвърли насреща й железния си кръст. Кръстът е най-мощното оръжие срещу Велзевула.

— Убийте я! Убийте морския демон!

Енориашите му, заразени от неговия пример, обзети и те от суеверен ужас, започнаха да я замерват с коралови отломъци и тежки раковини, с каквито беше засипан брегът.

Удар след удар — по тялото, по главата?

Ева се спря, смаяна от враждебния прием, зашеметена от ударите, с рукнали по лицето й кървави ручейчета.

— Моля, спрете! Аз?

А градушката от камъни се засилваше.

Видели с очите си, че съпротивата им е, разколебала злия демон, те продължиха да я замерват с още по-голямо ожесточение, решили веднъж завинаги да се отърват от злото.

Ева може би се досети, може би разбра. Отстъпи заднишком, нагазила в морето, опитвайки безуспешно да се защити с ръце от каменната им градушка.

Последната й мисъл, преди да изгуби съзнание, беше: колко злокобно е невежеството! И се отпусна сред вълните.

Тогава отгоре й се хвърли Схванатата, успяла да се откопчи от гнева на косатката и да се намъкне в лагуната през известния й проход в рифа. Но не успя да я захапе. Побесняла от безпокойство, от страх за приятелката си, видяла станалото на брега, Хекуба я бе последвала на часа. И сега, без да се двоуми, се хвърли в атака. Нямаше време да я заобикаля, за да я удари с глава в корема. Додето стореше това, акулата щеше да нагълта Ева. Ами направо, без бавене, захапа опашката й. Спря устрема й. Трионените челюсти, измамени в стръвта си, щракнаха на педя от безжизненото тяло на Ева.

Хекуба не спря борбата. А без да пуска хванатата опашка, се подаде над водата и вдигна хищницата с главата надолу. Вътрешностите на акулите не са закрепени за коремната празнина. И така, извън водата, под собствената си тежест, те се късат, натискат сърцето. Схванатата се замята, безпомощно увиснала. А косатката не спираше да я тръска, додето от хрилете й рукна кръв.

Чак тогава я пусна, блъсна я веднъж с глава и я остави да потъне към дълбините, последвана на часа от еднооката акула чук, която, отново оздравяла, бе напуснала скривалището си, за да вземе участие в новото пиршество над трупа на оная, която я бе обезобразила, която за малко не я бе погубила.

А Хекуба пое потъващата Ева и я вдигна на главата си. После я понесе навътре в океана. По-далеч от това злокобно място, погубило всички, които бе обичала.

Понесе го така, както би носила и своето мъртво дете? Докрай? До последен дъх?