Тигрицата на океана

19.

Бавно се пътува с едно гребло от костенуркова черупка и платно от съдрана риза. Вече трети ден Циклопа се носеше с лодката по океана нататък, накъдето все се надяваше да намери суша, а сушата все не се показваше.

Поуспокоените вълни не го подмятаха тъй настървено, както преди. И той вече намираше време да подремне, свит в дъното на лодката, да поотпочине от страшното напрежение. Месото на костенурката, макар и сурово, при изсушаването заприличало на гьон, успяваше да позасити глада му. Само дето нямаше с какво да уталожи жаждата си. Първия ден опитваше да пие от полусолената локва, смес от прелялата през борда морска вода и дъжд. Но тя скоро се изпари. И той, ще не ще, трябваше да наквасва уста направо в морето. Като не забравяше — с мярка. Пийне ли повече, жаждата става непоносима. Донякъде допълваше нуждата на организма си, като плуваше извън борда. Но не можеше да изтрае дълго така. Бурята бе изнесла дълбочинните студени слоеве и той скоро трябваше да се измъква с разтракани зъби.

Решил бе друго — повече да лежи. Да не хаби сили. Вятърът и теченията щяха да го откарат където трябва. Помнеше посоките им. Главното беше да не губи надежда. Знаеше ги, корабокрушенците умират от страх. А той поначало не беше страхливец. Още повече сега, когато нямаше нищо за губене? Съвсем нищо?

Както тогава, когато излезе от болницата. След пожара. Та нали затова, да запълни някак празнотата, бездната, в която се бе озовал, се записа доброволец. Не той, а други да мислят заради него; не той, а други да решават вместо него; пък ако съдбата се окажеше благосклонна, да получеше някой милосърден куршум в сърцето.

Уви! Не намери и там забравата, която диреше. Човек навсякъде носи със себе си своя ад. Макар и едноок, взеха го веднага. Защото никой друг от кандидатите не се оказа по-добър стрелец от него.

И отиде. Натириха го нейде из блатистите джунгли. На война, която нито проумяваше, нито одобряваше, нито пък го беше еня за какво се бие. Внушаваха му, че ще защищава цивилизацията. Едва по-късно го разбра — беше за петрола. Повечето войни днес се водят заради петрола. За него беше по-важно да се бие, да върши нещо, да търси по-силни преживявания, в които като в алкохол да притъпи болката на своите лични преживявания.

Там му прикачиха и прякора „Циклопа“. Не само заради сляпото око, а и заради безстрашието му. Като циклопите от митологията, които дръзнали да се опълчат на страната на Кронос против Уран.

И видя цялото зло, и цялото човешко падение. Знаеше, животът сам по себе си е лош, поначало зле сътворен. Но защо трябва хората, уж разумни твари, да го правят още по-лош? С ненужно, безсмислено зло. Толкова много ненужно зло! За хората днес има и земя, и хляб. Защо им са потребни войните, които унищожават и хляба, и земята, и тези, които произвеждат хляба? Това противоприродно зло — следствие на чисто човешката алчност и властолюбие.

Колко много жестокост видя — жестокост, за която не подозираше, че може да се крие под човешкия образ! И обезлистени с дефолианти гори, хиляди декари, за да не се крие там неприятелят; и безразборни бомбардировки с напалм; и изтезавани хора; и трупове?

Смяташе, че е затъпял пред страданието. А тъкмо такава беше целта на тия, които го бяха пратили — да създават тъпи убийци.

Ей такъв безсмислен, затъпял убиец беше Циклопа. Убиец на хора, които никога преди не бе срещал, които не му бяха сторили нищо лошо, които нито мразеше, нито обичаше. По-лош от акулите — убийци по необходимост.

В последния ден, на път към летището, откъдето трябваше да отлети за родината, залутан куршум раздроби коляното му. Притури нов недъг към предишните?

Циклопа скочи мигновено. Някой клатеше лодката. Не вълните. Друг. И видя огромния черен гръб. Висок човешки ръст гръбен плавник. И бяло петно като седло зад него.

Нямаше съмнение — мъжка косатка!

Само тя му липсваше!

Той се хвана с две ръце за скамейката. Чувал бе, че тия зверове обръщали ледовете под набелязаните тюлени. Дали сега искаше да обърне лодката заради човека?

Но не! Не това. А друго. Искаше да се чеше. И все там някъде, около опашката. Имаше стара рана. Изглежда, тя го сърбеше така.

Но не само рана. От нея се подаваше някакво ръждясало острие. Какво ли можеше да бъде?

Човекът изтръпна. Позна го. Харпун граната! Забит, но не избухнал. А животното не знаеше това и се търкаше най-безгрижно, без да подозира, че всеки миг, при някой по-силен удар гранатата може да се взриви. И да го прати по дяволите. А ведно с него лодката. И човека в нея.

Трябваше да го прогони! Но как?

Вдигна веслото и го заудря с дръжката му. Самеца с гранатата все едно не усети ударите му. Налагаше му се да измисли нещо по-действено. И той върза набързо ножчето си към дръжката на греблото. Приспособи си някакво подобие на копие.

Но преди да го довърши, косатката потъна. Изглежда, начесала се бе добре. Остави корабокрушенеца отново да се отпусне да си отдъхне и от това премеждие.

Всъщност защо трябваше да се вълнува толкова? Дали днес или утре — не е ли все едно? Та нали във всеки от нас е заредена бомба със закъснител — смъртта? Ала ние нехаем като тая косатка. Пък и така е по-добре. Какво би станало, ако мислехме непрекъснато за невзривения си харпун?

Чу шумно пръхтене. Отново се надигна. Тоя път не бе само една косатка, тоя път край него играеше цяло стадо финвали, които минаваха до самия борд и го разглеждаха с малките си очички, почти незабележими между обсипалите главите им китови въшки и коронули, като от време на време изхвърляха високи фонтани водни пръски. Край тях летяха с крясък чайки и буревестници, които се спускаха често-често към водата, за да обират трохите от трапезата им — изпадали от устата им рачета или калмарчета.

Личеше си, че нямат намерение да се чешат в него. Случайно се бяха срещнали, безразлични един към друг. Беше попаднал на „пасището“ им, където те се хранеха, като за удобство се обръщаха настрана, когато отваряха огромните си уста, замрежени с черни „китови мустаци“.

Сториха му се по-дребни от ръста, който той знаеше. Пък и не се учуди. Познат китобоец му бе разправял за това. Забранен е ловът на малки китове и на майки с деца. Тези, които достигнат определена дължина, могат да бъдат стреляни. Ей от това се интересува харпунерът — от дължината. Пък и не може да прецени на око възрастта на кита, който е взел на прицел. Това е все едно при хората да бъдат избивани всички, които достигнат един метър и шестдесет сантиметра. Повечето младежи ще бъдат отстранени, преди да са станали годни за семейство, а ще оставят потомство дребните, които и до старост няма да превишат нормата. Тъй и при китовете човекът неволно провежда подбор на издребняване. И не само това. Явява се и другият въпрос — когато отстраняваме старите, кой ще учи младите на житейските умения? Кой ще ги напътства? Тъй смяташе китобоецът. Затова издребняват и китовете, затова намаляват. Пък не само китовете, и рибите също, за които важи все тази норма за големина.

Дори след като те си отидоха, Циклопа повече не легна. Отщя му се. Хвана веслото копие с една ръка като кормило и насочи лодката си на запад. Налагаше му се да стори това, понеже течението се бе обърнало на север.

Откъм десния му борд морето се чернееше, отразило мрака на трупащите се към хоризонта дъждовни облаци, а откъм левия водната повърхност искреше под ярките слънчеви лъчи в безброй златни отблясъци. В сянката на лодката, сметнали я за добро укритие, играеха безброй рибки.

Както изглежда, днес беше ден на премеждия. Още неизгубил от поглед финвалите, ето че от синята бездна се надигна друго туловище на големина колкото тях, само че с по-едри и по-многобройни бели петна по кожата.

Китова акула! Безобиден великан. Безобиден, но ако не му хрумне да се почеше малко Уви, хрумнало му бе тъкмо това. Още с изплуването си се насочи към лодката. И човекът с учудване зърна окачената за устната му котва. Кат чудовищна обеца.

Опря се в борда и почна да гърка в него устната си, и то тъкмо там, където висеше котвата, с явното намерение да я махне от себе си.

Вдигнал на часа веслото, лодкарят замахна да нарани акулата с вързания към него нож. То се знае, не успя. При допира с твърдата кожа ножът се размести във възела си, хлътна назад. Добре, че не падна в морето.

Какво не опита клетият корабокрушенец да я прогони? И викове, и пляскане по водата, и удряне, и отблъскване с греблото. Все едно, че не съществуваше. Настойчиво до безнадеждност, чудовището продължаваше да блъска котвата в дървената обшивка, настървено да се отърве най-сетне от тая досадна украса.

Накрая успя. Не да махне куката, а да пробие с нея лодката. Шурна тънка струйка и почна да залива дървената скара. Ала акулата не се задоволи и с това. Продължи да блъска със срасналото в плътта й желязо. Както беше почнал, можеше да превърне лодката на трески. А тя беше единствената му надежда.

Нима можеше да я остави така?

И той стори най-безразсъдното на пръв поглед. Скочи върху огромния шарен като шахматна дъска гръб и се хвана за ухото на котвата. Разтърси я с все сила. Да я махне той. Не му се удаде. Ала постигна друго. Усетила най-сетне болка, акулата се отказа от намерението си и бавно, като подводница, потъна. Потъна накрай като перископ и гръбната й перка.

Циклопа побърза да се прехвърли на борда. Защото в същия миг зърна мярналата се наблизо сянка. Не можа да я познае веднага. Едва отвътре, на сигурно, се вгледа в тъмния силует, който плуваше редом с него. Странно същество, уродлива химера, рибешки сиамски близнаци. С две опашки.

Всъщност — нормална акула, тигрова акула с обезобразена гръбна перка. А втората опашка принадлежеше на налапаната, но все още ненагълтана докрай акула лисица.

Раздраната перка плуваше досами лодката и го разглеждаше с въглено черното си око с опасен и властен поглед. Беше съвсем безобидна така, със запушена уста, и все пак вдъхваше трепет. Не беше гладна, защо тогава го преследваше?

По зачестилите птици човекът се досети, че приближава сушата. После, преди да я е видял, преди да е чул и шума на прибоя, долови рева на морските лъвове.

А лодката вече потъваше, пълна с вода. Започна да я изгребва с шепи. Само който е опитвал да го прави, може да разбере колко трудно е то. Струваше му се, че след всяка изхвърлена от него шепа нахлуват две.

Никак не държеше да излезе на брега, където са тюлените. Сигурен беше, че няма да го посрещнат дружелюбно. Затова закрепи приспособения си рул така, че да го насочи малко по-вдясно. При това там безспорно имаше хора. Виждаше се отвявания от бриза стълб дим.

С големи усилия успя да задържи лодката на повърхността, докато достигна плитководието. Той скочи от нея и потънал до гуша, прегази до чакълестия бряг задъхан. Насреща му се зададе човек, някаква жена в дрипи.

Не можа да повярва на очите си. Халюцинираше ли? Та това приличаше на Ева! Неговата Ева! Жива и невредима!

С радостен вик Циклопа се затича към нея, самозабравил се от радост, разперил ръце за прегръдка. Но в последния миг съзря как се присвиха недоволно черните й зеници. И той се овладя. Намали крачки и протегна студено ръка.

Колко нелепо изглеждаше това ръкостискане тук, на пустинния остров, между двама полуголи несретници!

— Радвам се, че ви виждам! — само това банално приветствие успя да се откърти от устните му.

Без да отговори на поздрава му, тя извика:

— Първо лодката! Ще ни трябва!

И двамата нагазиха отново в морето, за да я хванат и изнесат на брега. После щяха да я позакърпят. Повредата не изглеждаше чак толкова голяма. Наоколо се намираха изхвърлени от вълните дъски.

Заловиха се веднага за работа. Не искаха да губят време. Трябваше да отплават колкото може по-рано.

Той облиза пресъхналите си устни.

— Умирам от жажда!

При престоя си тук Ева вече бе успяла да открие един малък ручей наблизо и бе напълнила от него една охлювена раковина. Приела незабелязано ролята на домакиня, тя опече малко месо от донесената й от Хекуба риба тон.

И докато Ева се суетеше край огъня, Циклопа, уталожил жаждата си, се загледа към тюленовото поселение. Така успя да види края на властването на Стария, последните минути на последното му семейно щастие.

Доскорошната му любимка, тая лекомислена самка, която първа опита да спечели благоразположението му, предизвика суматохата. Вече нещо не й харесваше в новия й повелител, затова бе решила да напусне семейното огнище. Докато той се забавляваше с една от сестрите й, тя хукна да бяга, вече избрала съседния харем.

Забелязал бягството й, Стария изрева гневно и се спусна да я настигне.

В същото време друг самец реши да се възползва от случая, за да обогати своя харем. Захапа за главата най-близката от жените на Стария и я повлече подире си, въпреки нейната привидна съпротива и вярност към досегашния дом.

Попречи му друг прелъстител, който, завидял на лекия му успех, реши да му оспори плячката. Той пък я захапа за гърба. Задърпа я към себе си. Нещастницата запищя от болка. По козината й избликнаха алени петна от зъбите на прелъстителите.

Изключено беше да не чуе този писък. Стария се поколеба за миг. И в този миг прелюбодейката успя да се свре сред другия харем, под покровителството на новия султан. И Стария предпочете да спаси поне онази, която опитваха да му отмъкнат. Изрева както някога и се хвърли срещу съперниците си. Види се, остарял бе много, защото тоя път ревът му не уплаши никого. Още по-освирепял от това явно незачитане, той се хвърли да защити семейната си чест с единственото правосъдие, което признава природата — със зъбите си. Захапа втория грабител за шията и той, ще не ще, пусна причинителката на раздора. Но така, захванал се с тоя безсмислен вече дуел, законният владетел всъщност помогна на първия нахалник безпрепятствено да му я отнеме.

Цялата тая разправия не остана незабелязана от предишния водач. И докато двамата мъжкари продължаваха да се ръфат със зъби, вече без никаква цел, а само да излеят другиму гнева си поради несполуката си, Отхапания плавник прецапа набързо плитчината откъм Скалата на излишните и зае предишното си място.

Когато най-сетне изподран и окървавен, Стария прекрати битката, за да се върне в семейството си, той намери мястото си заето. Отхапания плавник не му позволи да се опомни, а налетя мигновено, да се възползва от умората му. Заудря го, загриза го с такова настървение, че клетият не устоя пред яростта му и посрамен, облян в кръв, с висящи парцали козина, хукна да се спасява с бягство.

Спря се чак на Скалата на излишните. Отпусна глава върху мокрия камък, задъхан, със стичащи се по тялото му кървави ручейчета.

Отчаян! Вече нямаше никаква надежда!

Мечтаният бряг оставаше непостижим. Завинаги. Отсега нататък Стария щеше да се мъкне подир стадото, но винаги излишен. И в морето, и на сушата. Ведно с другите излишни, които редом с него изчакваха края си върху малката, обливана от вълните скала.